Понякога по моста между двата народа се носят остатъци от неприязънта помежду им, но нуждата от ново мислене е винаги актуална
Владимир Митев
Екзистенциалистите от средата на ХХ век са обичали да казват, че човекът “е захвърлен” в битието и обитава един абсурден свят, в който той чрез своята свободна воля и избор може да създаде смисъл. В качеството си на автор на блога “Мостът на приятелството” една от моите захвърлености е, че съм разпънат между света на българското и румънското битие. Имам достъп до двете културни пространства, владея и двата езика, развивам дейност и в двете страни.
Това ми дава достъп до уникално в някакъв смисъл знание. Виждам как между българи и румънци исторически са се развили негативни стереотипи, неприязън или безразличие, които донякъде са загадъчни и необясними от днешна гледна точка, когато двете държави са заедно в НАТО, ЕС и имат много общи проблеми. Стоейки и от двете страни на въображаемата граница, не мога да не учудвам колко много си приличат двата народа, включително в степента на “креативност”, с която унижават реторично съседите си. Дали все пак това не е един и същ народ, който третира другия като потиснат аспект от своята собствена същност? Ще споделя няколко истории и оставам на вас да помислите.
Кражбите на румънски/български автомобили
Поводът за тази статия беше мой разговор в Русе с една от местните интелектуалки. Темата беше отношенията между българи и румънци. Споделих и, че по мое мнение България като държава не е направила нещо съществено и осъзнато, за да промени негативните стереотипи за българите, които румънците са развили по времето на социализма и прехода (90-те години). Примерът ми беше казусът с кражбите на румънски автомобили в България.
В Румъния години наред се смяташе, че в България се крадат целенасочено румънски автомобили. Спомням си как някои румънци години наред избягваха да идват на българското Черноморие, защото се страхуваха, че ще трябва да си тръгнат без кола. Тази несигурно в някакъв момент се беше пренесла и върху мене, когато имах гости от Букурещ в Русе. За да установя какви са фактите, през 2018 г. поисках информация от българското и румънското МВР, добавих данни от Евростат и разказах лични истории. Статията може да се прочете тук. Доколкото ми е известно, тя е единствена по рода си дори и днес.
Поводът за сегашния ми текст всъщност е реакцията на моята позната интелектуалка от Русе. Тя сподели как преди може би 15-20 години нейна позната съветвала свой близък да кара максимално бързо през Румъния на път за Западна Европа и в никакъв случай да не остава да нощува там, защото ще му откраднат автомобила. Близкият й изпълнил препоръката. Карал бързо през Румъния, не спрял и на отиване и на връщане. Пристигнал на “Дунав мост” от българска страна и се обадил от телефонна будка на доброжелателката си, за да каже, че всичко е наред – минал е през Румъния без проблеми. Когато се върнал при автомобила си, него го нямало. Някой го бил откраднал.
“Българите/румънците… ами те нямат история!”
Другата история също е от неотдавна. Една от редовните читателки на блога, коментира на 21 март 2022 г. пост, съдържащ рецензия на известната българска литературоведка Милена Кирова за романа на Габриела Адамещяну “Фонтана ди Треви”, казвайки между другото:
“За съжаление (в Румъния) има политически фактори за вземане на решение, които са по-малко заинтересовани (от отношения с българите) – тези фактори нямат нито много култура, нито познават много добре историята. Разказах на някого през 2018 г. за красивите ми впечатления от екскурзия в България за това как българите уважават свето минало. Знаете ли какво ми отговориха? “Ха, ха, ами българите нямат никаква история”.
Трябва да пробвам да кажа това на мой познат, с диплома от университет в Англия, който в един момент май се умори да слуша да му говоря за Румъния и предложи саркастично: “Защо не ги питаш да ти разкажат за своята средновековна история? Искам да науча повече за нея”.
“Българин/румънец не е нация, а професия”
На базата на няколко различни източника – например книгата на български преводач на срещите на Живков и Чаушеску, мои разговори с българи и румънци, оставам с впечатление, че Бисмарк е твърдял някога и че това е била популярна фраза сред българите от социалистическите времена, че “румънец не е нация, а професия”. Интересното обаче е, че съм срещал същата фраза по отношение на българите, формулирана от румънци в онлайн пространството.
Историите всъщност са повече – огледалото работи по по-особен начин и понякога стигмата, която едните налагат на другите има различно съдържание. Като че ли в Румъния продължават да откриват в България една малка Русия, независимо, че вече повече от 15 години сме заедно в НАТО и в ЕС. Изглежда в Румъния има мнение, че да имаш симпатии към Русия означава да бъдеш “прост”. В България различни хора асоциират румънците по някакъв начин с циганите, което пак е стигма и отново пречи да се види позитивното в съседите. И в двете страни има чувствителност към национализма на съседите и представата, че съседите са големи националисти. И т.н. И т.н.
Хипотези
Една от хипотезите ми е, че двете държави имат в някаква степен старо мислене, което ги кара да гледат на себе си като на остров заобиколен от врагове и съответно ги подтиква да търсят взаимодействие не със съседите си, а със съседите на своите съседи. Затова и народите се третират едни други с клишета, които да блокират появата на нови взаимодействия, така че съседите да еволюират в някаква степен във взаимодействие.
Тези негативи стереотипи наред с други неща някак фиксират представата за другия и за себе си – не позволяват в тях да настъпи еволюция. И вероятно идеята е, че има някакви вечни българи и румънци, които вечно притежават едни и същи качества или липси. Това, разбира се, не е вярно. Много по-интересно е да се положи усилие и да се проследи как съседите еволюират, да се види на другата страна като съдържаща противоречия и движеща се в някаква посока.
Опознавайки съседите, можем да видим и себе си по нов начин. В крайна сметка смисълът на международните отношения не би трябвало да е просто да разширим своето его с нови територии. Идентичността е нещо динамично. Отваряйки се към съседите, общувайки с тях, е неизбежно да преминем през трансформации. И именно тук е интересен въпросът дали българи и румънци имат какво да си предложат като промяна.
Като редактор на този блог от септември 2015 г. насам за мене отговорът е очевиден. Българите и румънците имат ресурс да си предложат динамика, която не биха могли да имат, докато стоят само в своите национални граници. Те могат да предложат едни на други както възможност да са в по-голяма част от Запада, така и да са по-разбиращи и осъзнати в отношенията с Изтока.
Разбира се, в този процес на общуване и опознаване има недоверие и задръжки. Регионът, в който се намираме е белязан от травми, от задкулисие, от игри на лобита. Но дори и при тези условия българо-румънските отношения могат да предложат опит и компас, така че да навигираме заедно във все по-сложния свят. Ако не тръгнем по този път, просто никога няма да развием уменията за това да бъдем нещо повече от членове на своята тайфа и племе.
И именно огледалната история на българите и румънците може да ни подскаже, че имаме инструментите и средствата да разберем съседа, защото той е своеобразна версия на това, което сме ние. Познавайки него, ние неминуемо ще опознаем и себе си по-добре.
Така че нека да погледнем в огледалото. Нека да издържим на погледа, идващ от него. И да изградим своя мост на приятелството!
Снимка: Можем ли да навигираме заедно огледалния свят? (снимка: YouTube)
Прочети на английски език!
Прочети на румънски език!
Последвай канала на блога “Мостът на приятелството” в YouTube, където са публикувани много видео и аудио интервюта! Блогът може още да бъде последван във Facebook и Twitter.
About Author
Discover more from Мостът на приятелството
Subscribe to get the latest posts sent to your email.
