Часът е 6.30 сутринта и виждам едно познато лице да се приближава към мене на автогарата в Русе. Облечен в черни кожени дрехи, с боядисана в черно коса, висок и слаб като рокаджия, пред мене е мъжът, който ще ме закара до Букурещ. Казва се Руско и е на около 60 години. Отбелязва, че името му е производно от името на родния ми град – Русе. Той е петият по големина град в България и е съсед на Гюргево от другата страна на Дунава. Колата на Руско е черна „Дачия Логан“ MCV. Както обикновено, сядам отпред, вдясно от шофьора.
Очертава се едно приятно пътуване. Руско изминава разстоянието между Русе и Букурещ четири пъти на ден. Два пъти отива и два пъти се връща от румънската столица. Може да качи максимално шест пътници и работи за българска превозваческа компания. Достигаме до границата почти веднага. Шофьорът плаща таксата за моста. После на румънската страна на границата митничарят ни проверява документите. Отнема не повече от 30 секунди да влезем в Румъния.
Крайната точка е хотел „Хороскоп“, близо до Площада на Обединението. В колата сме трима души – Руско, една млада жена и аз. Името й е Станислава. Работи в румъно-българския химически завод „Оргахим“, който е непряко под контрола на най-големия производител на бои в Румъния – „Поликолор“. Станислава е инженер-химик и живее от известно време в Букурещ, където е изпратена на специализация. Говори без проблеми румънски. Намира в северната ни съседка много неща, които могат да се харесат и на българите. Смята, че в Румъния клиентите на магазините и ресторантите са обслужвани с грижа, а спешната помощ действа много бързо и ефикасно. Очевидно е фен на Румъния.
Не ни е трудно да открием теми за дискусия. Също като нея и аз живея в Русе, привлечен съм от езика и от начина на живот на румънците. Интересът ми към тях, както и професията ми на журналист ми помогнаха да измина до момента 70-те километра между Русе и Букурещ поне 20 пъти. Често съм бил туристически гид за мои приятели, които са искали да видят града на река Дъмбовица. Но съм написал и няколко статии за това, как вървят нещата в Румъния, с които публикации съм горд. Това е моят начин да разкажа за любовта си, която по свой начин споделят Станислава и Руско. Благодарение на истории като нашите българският град с население от 147 000 души се приближава все повече до румънската столица. Началото на тези истории обаче е много преди двете страни да влязат в ЕС.
Известният арменец Емануел Мирзанян – Манук бей, който е бил държавник в Румъния и е дал името на „Хана на Манук“, е роден в Русе през 1769 г. През ХIX век една голяма част от българската политическа емиграция, както и центъра на българското революционно движение, борещо се за независимост от Османската империя, са били в Румъния. А оста Русе-Гюргево бе ключовата ос на връзката между двете страни.
Що се отнася до връзката между Русе и Букурещ през последните години, Руско е най-добрият разказвач. Той е шофьор на тази „Дачия“ от 2007 г. Казва, че през първите години пътниците му са били най-вече куфарни търговци, които са предпочитали да изминават разстоянието от 1-1,5 часа между двата града с кола. Но с времето те са отстъпили мястото си на студенти и на работещите в Букурещ, които живеят там през работната седмица и се връщат в Русе през уикендите и ваканциите.
Заедно със свободата на движение между двете страни жителите на Русе започват да използват масово летището „Отопени“ или да ходят до магазина IKEA в Букурещ. в същото време десетки младежи, включително две мои братовчедки се записват да учат в румънската столица медицина, архитектура или икономика. И Русе приема повече румънски посетители в своите кафенета и магазини. Започват да се появяват и различни форми на трансгранично сътрудничество, включително еврорегиона Русе-Гюргево, който се нарича „Данубиус“.
Целият този човешки поток духа в платната на компанията, за която работи Руско. Тя има конкуренция в лицето на няколко таксиметрови фирми и друга транспортна компания, която пътува до центъра на Букурещ или направо до летището. Руско казва, че му остават малко години до пенсия. Разбирам, че тази работа му харесва. Познава всички редовни пътници и знае много истории от Румъния.
Когато му казвам, че съм чул как преди няколко години Букурещ е получил украсата си за Коледа от Париж, той ми отговаря веднага: „Имаше огромна елха на Площада на Обединението. Изглеждаше чудесно с всичките светлини по нея!“ После ми разказва за свой приятел, който живее близо до Площада на Университета и който му е помагал много пъти. Интересно е, че нито Руско говори добре румънски, нито приятелят му знае думи на български.
Сутрешният трафик в Букурещ е натоварен през работната седмица, но Руско достига до хотел „Хороскоп“ преди да започне най-тежкото – някъде към 8 часа. Докато си вземаме багажите от „Дачията“, едно момиче се приближава до него: „Шефе, дай ми цигара!“ „Нямам, нямам“, отговаря й шофьрът. Станислава си взема довиждане с мене и ми казва: „Трябва да посетиш Националния исторически музей на Румъния. Има много какво да се види, дори и да учат история, различна от нашата“.
„Днес ли се връщаш?“, ме пита Руско, когато ми казва чао. „Не, след два дни“, му отговарям. Мисля малко и му казвам: „знаеш, че винаги пътувам с тебе. Ти си най-добрият на тази работа“ Той запазва непроменено лице и запалва цигара, гледайки в далечината.
Оставям зад себе си пушещия шофьор и „Дачията“, която свързва две страни.
Източник: Decât o Revistă #18
Последвай канала на блога “Мостът на приятелството” в YouTube, където са публикувани много видео и аудио интервюта! Блогът може още да бъде последван във Facebook и Twitter. Каналът му в Telegram е тук.
About Author
Discover more from Мостът на приятелството
Subscribe to get the latest posts sent to your email.
