Имало ли е Влашка империя на юг от Дунава?

Тази статия бе публикувана на 8 октомври 2016 г. на личния блог на политолога Сорин Йоница – консултант по институционална реформа и децентрализация в Източна Европа и на Балканите. Той е основател на независимия мозъчен тръст Expert Forum, преподавател е по теория на развитието и публичния сектор. Описва се сам като либерал „от стария сорт“.

Йоница не се счита за „професионален историк“, но изследва историческите теми като хоби. В текста, който следва, той е съпоставил византийски и западни източници и според него провокативният резултат „може да се различава много от румънските и българските учебници по история, които често разглеждат различните исторически епизоди тенденциозно“. Блогът „Мостът на приятелството“ препубликува статията с минимални промени и с няколко забележки на преводача, чиято цел е да изясни детайли от нея.

Сорин Йоница

Миналия уикенд Велико Търново бе буквално „превзето“ от румънци и се превърна почти в двуезичен град. Те се възползваха от хубавото време и пътуваха 180 км на юг от Букурещ, за да видят прелестния град с крепост на трите хълма по меандрите на река Янтра. Преди 800 години Търново – Вторият Константинопол на Балканите, е бил културен център, седалище на автономна патриаршия и столица на Втората българска империя.

Или на румъно-българска империя?

По тези места е имало присъствие на власи. Така че когато през 1185 г. братята Теодор и Асен – местни блародници, са започнали бунт срещу Византия с голям успех, той е довел до короноването на първия като цар под името Петър І (всъщност Теодор приема името Петър ІV, докато Петър І управлява през Х век по времето, когато живее Св. Иван Рилски – бел.прев.). Тази империя е считана от националистическата историография на Букурещ като румъно-българско царство, докато българските и повечето западни историци я наричат Второ българско  царство.

Каква е истината? Дали тримата братя Асеневци са били всъщност южнодунавски власи? (Петър е наследен на трона от по-малкия си брат Йоан/Иван/Калоян – т.е. Красивия Йоан на гръцки, кръстен от румънците с абсурдното и славянизирано име Йоница). Дали голямата държава, която е била създадена след 1185 г., е проторумънска?

Темата е доста чувствителна за България и за нас – румънците. Не заради друго, а защото тази държава е имала голям успех и е включвала в един момент не само Македония на юг, но и Добруджа и Мунтения (Южна Румъния – бел.прев.) на север от Дунава, както и част от Молдова (виж картата). Може би тогава са основани мунтенските градове със славянски имена Търговище и Краюва (Крайова). А царството е водело борби с Унгария, за да защити владенията си в днешните области Мехединци, Долж и Горж (в Южна Румъния – бел.прев.).

Българската кауза се подкрепя от факта, че Асеневци никъде не са идентифицирани като власи и не се посочва, че са говорили румънски език. От самото начало те са се наричали владетели на българското царство и са претендирали за наследници на Първото царство – това на Борис Кръстителя и на Симеон Велики. Асеневци продължават религиозната и културна традиция на първата столица Преслав, на старобългарския език и на кирилицата. (за които разказвам тук). Цялата администрация и политиката на Второто царство са се базирали на тези културни фундаменти. Абсурдно е да налагаш на едни хора идентичност, която те самите не са приемали.

За влашката кауза биха пледирали византийски документи от онова време, които систематично описват противника на Византия като влахо-българска държава (а в някои случаи дори само влашка). По същия начин го правят големите унгарски хроники. Освен това Никита Хониат – съвременник на събитията, съобщава как в началото на бунта народът малко се е страхувал да вдигне оръжие. Тогава Асеневци водят влашки шамани от околностите на крепостта Търново, които предричат на своя език успех на начинанието и така дават кураж на останалите да продължат напред.

Сериозната и обективна история (виж книгата на историка Джон Файн) смята, че между Дунава и планината Хемус (Стара планина) живее смесено население от славяни земеделци по селата и от власи скотовъди по долините и планините. И двете групи са имали благородници, интегрирани във византийската социална система. Освен това към бунта на Асен и Петър са привлечени и кумани от северните райони на Дунава (зоната на днешния Букурещ), където в един момент Асеневци са се били оттеглили с армията си. (Куманите не са християни, а са анимисти и говорят изчезнал тюркски език).

Така че може би е имало българо-влахо-кумански бунт, който е довел до раждането на една държава, наречена българска, обявила се за наследник на първото българско царство. Тя е имала старобългарска (църковнославянска) култура и православна религия. Но византийската дипломация, която е добра в пропагандата, е продължила да нарича държавата влашка, за да я дискредитира (защото на Балканите и днес влах е синоним на животновъд, независимо от етноса му, както казвам тук): Как ви звучи изразът – „империя на чобаните“ (хаха)?

В крайна сметка, както посочва същият Джон Файн, не е нормално да съдим за социалните реалности от ХІІ век с модерни категории, които ни говорят повече за политическата чувствителност на националните държави от ХІХ-ХХ век. Най-вероятно Асеневци и съвременниците им не ги е било грижа ни най-малко за техния етнос, който така и няма да установим никога с точност. За тях са били важни социалният им статут, контролът върху териториите и върху властовата система, осигурявани чрез външно признание и собствена религиозна йерархия, независима от Константинопол.

Така че идете да видите Велико Търново, което спира дъха с трите си хълма – Царевец (с царската крепост и седалището на патриаршията), Трапезица (с манастирите, където се изкачвате с един асансьор-фуникулар, скоро завършен с пари на ЕС и с дарения от съпругата на азербайджанския диктатор Алиев) и Света гора. Град, който в продължение на два века до идването на османците, е бил столица на държава, наречена българска, със смесено и енергично население, което е побеждавало много пъти византийците и е надделяло и над западните кръстоносци. През 1205 г. латинският император на Константинопол Балдуин Фландърски е взет за затворник и остава в тъмница в Царевец – има кула с неговото име днес (въпреки че тя съществува, се смята, че Балдуин не е бил в нея – бел. прев.). Умира една година по-късно за нещастие на своите охранители, оставяйки голяма дупка в местния (влахо-)български бюджет, докато през това време царят преговаря с папата откуп за голяма сума според обичаите на времето. (В България има различни версии за историята на Балдуин като затворник, но по принцип се смята, че той е бил убит по нареждане на цар Калоян – бел. прев.).

Съществуват силни културни южнодунавски корени и обща непрекъсната история от над 1 000 години със съседите българи. Тя има своите висини и падения като всички европейски държави. Една история, за която обаче се мълчи в румънските учебници. Но ако влезеш във всяка влашка църква, по-стара от век – а ние имаме малко запазени сгради освен църкви и манастири – тази обща и дълбоко балканска история те удря право в лицето. Може да е настъпил моментът да преодолеем задръжките си и да й се радваме.

Снимка: Хълмът „Царевец“ във Велико Търново (източник: Сорин Йоница)

Източник: Ionita’s – блогът на Сорин Йоница

Последвай канала на блога “Мостът на приятелството” в YouTube, където са публикувани много видео и аудио интервюта! Блогът може още да бъде последван във Facebook и Twitter. Каналът му в Telegram е тук. А тук е неговият англоезичен нюзлетър в Substack.

About Author

Sorin Ioniță

Сорин Йоница е анализатор на обществената политика и коментатор в пресата. Заедно с няколко колеги е съосновател на мозъчния тръст „Експертен форум“ (EFOR), където изготвя политически доклади, насочени към подобряване на управлението, и гражданска активност, целяща редовното му смущаване. Представлявал е Румъния в Европейския икономически и социален комитет в Брюксел и в продължение на двадесет години е работил като международен експерт по въпросите на местното развитие в балканските страни и бившия СССР. През последните години добавя към списъка си с дейности и борбата с дезинформацията. През 2018 г. е удостоен с Ордена на Френската република за насърчаване на демократичния и европейския дневен ред в региона. По образование е инженер, а след това философ, има магистърска и докторска степен по политически науки и стипендия „Фулбрайт“ в университета „Джорджтаун“ във Вашингтон. Участва във фотографски конкурси с преливащ ентусиазъм и скромни резултати и подготвя фотодневник за пътувания.

See author's posts