Среща с бесарабските българи на румъно-украинската граница

Кореспондентката на Българското национално радио в Русе Ася Пенчева измина разстоянието до Исакча-Орливка и представи със свой разказ и видео какво видя по пътя

Ася Пенчева

Този текст е траскрипция на видеото на Ася Пенчева, публикувано на нейния YouTube канал. Тя посети границата между Румъния и Украйна на река Дунав няколко дни след началото на военните действия в Украйна, довели и до засилен мигрантски поток към ЕС.

Всичкото ще бъде хубаво. Неизвестно кога, но ще бъде.

Ася Пенчева: Тези думи на Валентина – българка от Одеса, бяха достатъчно ясен знак, че хората от Украйна имат несломим дух.

Когато тръгнах за украйна, имах колебания към кой от граничните пунктове да се насоча. Първият и по предварителна информация най-удобен за преминаване беше този при Галац от румънска страна, където е границата с Република Молдова и почти в съседство Украйна и нейния град Рени. Тази врата към Румъния обаче се оказа, че не е предпочитана от бежанците, тъй като губят време и с молдовските власти.

Първата ми среща беше с Тарана.

В Одеса е домът ми. Оставих всичко. Взех няколко вещи и нещо за хапване по пътя. Всичко друго остана там. Но какво да направиш, когато има вероятност да те взривят? Виждате ли какво става в Киев и в другите градове? Събарят сгради. Хората разполагат само с един паркинг. И ако не дай боже останем под руините кой ще ни намери? В 12-етажен блок сме. Ще падне и там ще си умрем. Знаете, че Украйна не се е готвила за война и затова няма нито едно убежище, нямаме добра отбрана, нямаме специални средства за ПВО. Ако украйна се готвеше за война през всичките тези години, то всичко щеше да е готово за война. А ние, оказва се, сме изненадани…

Путин… кой можеше да повярва? Макар че след операцията на изток (Донбас – бел.ред.) можеше да се предположи че е възможно. Но въпреки всичко ние продължавахме да вярваме, че няма да се случи особено със съседен Беларус. Смятайте, че Беларус е съучастник в престъпление, както става обикновено: престъпник и съучастник. Не мога да повярвам, че е възможно да не се върна. Толкова пъти сънувам, че се прибирам. Домът ми е отворен, ограбен и разбит. Ао се окажем под окупация на Русия, няма да се върна. Не искам да живея под окупация на руснаци.

Големият поток от хора е на Исакча. От отсрещния бряг с ферибот през Дунава идват хората от южните градове на украйна през КПП „Орливка“. Там останах – при хората, които наистина пристигаха на тълпи. Първото нещо, което ясно се вижда е подкрепителния пункт на доброволците. Дължим дълбок поклон на тези хора, които със собствени средства и усилия посрещнаха украинците и им предлагаха на две сгъваеми масички най-необходимото на първо време. Чай, супа, сандвидичи, бидсквити, памперси и пюрета за бебета, плодове, дезинфектанти, вода, сокове. Друг е въпросът, че на следващия ден тези тараби станаха 10, а доброволците – десетки.

Кметът на Исакча Анастасие Мораро до полунощ в петък остана с хората си. а рано сутринта на другия ден го видяхме отново с по-дебело яко. Всеки пристигнал от Украйна беше любезно поканен да пие чай или да се подкрепи. Предлагаше му се подслон в Исакча или в съседния по-голям град Тулча. Осигуряваше му се транспорт до различни точки в Румъния, включително до летището в Букурещ. Всичко това се предоставяше напълно безплатно. Ето какво каза кметът на граничното градче Исакча Анастасие Морару.

Всичко е много просто. Желанието ни е да помогнем на гражданите на Украйна.

Кой плаща?

Всичко това тук го направихме благодарение на средствата на обикновените хора и фирми, които искаха да помогнат. Ние предоставяме възможност да пренощуват в първите дни основно в Исакча и Тулча. Както виждате, има много млади хора от Тулча и Галац, които помагат на доброволни начала със собствените си автомобили, за да откарат хората по градовете. Нашите хора от Исакча са добри хора.

Това е на румънска земя. Да живее румънският народ (Траяска попорул ромън). От другата страна на бариерата са украинците, като поне половината от тях говореха на стар български език. Какъв друг език да говорят като това са наши бесарабски българи, които вече поколения наред живеят в южната част на Украйна в Одеса, Измаил и околностите им?Повечето нямат български паспорти тъй като не са им били нужни до сега. Румънските гранични власти обаче са облекчили режима на влизане в страната им и за украинците не нужна нито покана, нито декларация за децата само с един родител, нито сертификати или каквито и да било други документи. Влизаха само с паспорт, какъвто имат всички. Затруднения имаше за младежи от трети страни като Турция и Тунис. Оказа се, че всички те са студенти във флотски специалности или медицина в Одеса и бързаха да се приберат у дома

Аз завърших университета. Сега сега уча във филологически институт.

Когато потегли поредния рейс на ферибота между Румъния и Украйна, мислех че ще бъде сама на борда и че всички пътуват в обратната посока. Изненадах се, че отново българи бяха с мен, тръгнали към Одеса при семействата си, за да не са сами. Мъжете нямат право да напускат страната затова нашите Катя и Александра бяха в залата за пасажери.

От България отиваме вкъщи в Одеса. Там ни са детските, там ни са къщята. Не можем да изоставим родината си и да се махнем. Ще бъде тежко. Ако ни приеме България, ще дойдем в България.

Нас ни пускат. Ние можем да отидем, но мъжете ни не могат. Събират всички под ред. Ще видим какво ще бъде. Ние нищо не знаем. Ние сме малки хора.

Още в първите минути на украинска територия преди дори фериботът да акостира, войник от армията забрани всякакви снимки и разговори по мобилните телефони. Докато не бяха проверени документите на всеки от нас и мотивите му да влезе в страната, тази забрана не отпадна. Оттам нататък трябваше да се уверя, че наистина има 40 километра опашка от автомобили, каквито информации течаха по информационните каналите. Не беше така и въпреки присъствието на стотици хора нямаше никакъв хаос и напрежение или агресия. Въпреки военната обстановка граничните войници, полицаите и митничарите спазваха правилата, отнасяха се с разбиране към всеки, не допускаха пренареждане в колоните и не повишаваха тон на никого. Удивително е да се види как тези хора устояват на опитите на опитите за шмекеруване, за пререждане, за преминаване без билет на ферибота или без всички печати в документите.

Кажете по радиото, че в Украйна е война!

Това ми каза един от войниците, докато ми подпечатващи паспорта. Казах му: „Да, затова съм тук!“. На борда се качиха деца от пеленачета до тинейджъри. Беше вълнуващо да се види как по платформата започнаха да играят, гонеха се, скачаха, закачаха се, за да опитат да разклатят кораба. Показваха си домашните любимци, кучета, котки, чинчила, морско свинче. Размениха си играчките и постоянно отговаряха на майките си, че са добре.

Докато плавахме по Дунава отново си дадох сметка колко близки сме с тези хора, заради реката, която винаги е била другото име на свободата. Заради реката, която ни свързва, която е нашата улица и ни прави всъщност съседи.

Снимка: Пункт за подкрепа на украински бежанци на граничен пункт „Исакча“ (източник: YouTube)

Прочети на английски език!

Прочети на румънски език!

Последвай канала на блога “Мостът на приятелството” в YouTube, където са публикувани много видео и аудио интервюта! Блогът може още да бъде последван във Facebook и Twitter.

About Author