Интервю с влиятелен румънски кинокритик за силните и слабите страни на румънската нова вълна и румънското документално кино, за българските документални филми, за българо-румънските копродукции, за историята на румънското кино, за финансовите аспекти на румънската филмова индустрия и за близостта между българската и румънската действителност
Владимир Митев
Мариан Цуцуй е румънски филмов критик и изследовател в Института по история на изкуството към Румънската академия. В момента работи върху книга за историята на румънското кино. През януари 2022 г. той представя на румънски език най-новата си книга за балканското кино. Наред с други свои академични постижения, Мариан Цуцуй има диплома по българска и румънска филология от Букурещкия университет.
Здравейте. Днес имаме специален гост в блога „Мост на приятелството“, с когото ще обсъдим българското и румънското кино, както и сътрудничеството между режисьорите от двете страни. Нашият гост е известен кинокритик, специалист по балканско и румънско кино. В момента подготвя история на румънското кино за Румънската академия, където работи в Института по история на изкуството. Друго забележително нещо за него е, че говори български език. А интервюто, което ще направим, ще бъде на български език. Поздравявам Мариан Цуцуй!
Здравейте. Радвам се да Ви видя и се надявам да се видим.
Мисля, че ще се чуем и видим многократно, включително и нашите зрители, слушатели и читатели ще имат възможност да го направят. Тъй като имаме много теми, предлагам да започнем с новините. Преди няколко седмици в София се проведе София Филм Фест и видяхме успехи на румънското кино, което не е изненадващо. Румънското кино има популярност дълго време. Дори и в България то е известно. Но нека започнем с това, което се случи в София, и доколко тези наградени филми или тези режисьори са значими и заслужават да бъдат познати на българите и на всички наши слушатели и читатели.
Доколкото ми е известно, в София е сниман само един филм на Михай Софроня – първият му игрален филм „Човекът, който търси вятъра“. Той е получил наградата на критиката в София. Познавам Софрония от няколко години. Досега не бе успял да получи пари от Националния филмов фонд в Румъния. Отдавна знам за идеята му за този филм. Радвам се за него. И изглежда, че филмът е бил успешен и оценен от българската публика и критика.
Но този филм не е такъв, какъвто някои специалисти са свикнали да гледат. Той не е част от новата румънска вълна. В този филм действителността има по-малко влияние върху сюжета. Филмът е по-скоро емоционална проекция на режисьора. Например, за разлика от филмите на румънската нова вълна, които умишлено не показват красиви образи, във филма на Михай Софроня виждаме може би не туристическа Румъния, но една Румъния на селата по Дунава, с доста красиви пейзажи. Този път не ни показват банални комунистически квартали, а нещо повече – природа и село някъде в южната част на Румъния, на брега на Дунав.
Споменахте румънската нова вълна, която е известна и в България. Всъщност на какво се дължи успехът на тази румънска нова вълна? Защото тези филми на известни режисьори бяха наградени на най-престижните европейски фестивали и всъщност румънското кино придоби имидж, на който, според мен, България завижда от години. Каква е тайната на новата румънска вълна?
Дълго време, до към 2000 г., румънското и българското кино бяха нещо като Пепеляшките на източноевропейското кино. Югославяните, унгарците, поляците, чехите, руснаците бяха много успешни, но това не се отнасяше толкова за румънските и българските творци. В крайна сметка, чрез документалните филми българите понякога намират рецепта за успех. А румънците. постигат това чрез така наречената нова румънска вълна или ново румънско кино. Става дума за драми със съвременни теми и направени с по-малко пари. Те са белязани от минимализъм и реализъм. Минимализъм не само по отношение на парите, но и на начина, по който се правят тези филми. Имам предвид например, че доста често се снима на ръка. Звукът се записва директно. И често няма музика. Това е минимализъм.
Казах, че румънската нова вълна е характеризирана и от реализъм. Филмите са адаптирани към състоянието на съвременна Румъния. Комунизмът падна и Румъния се пренастрои към пазарната икономика. Може би понякога филмите не са по вкуса на обикновения зрител, свикнал да гледа американски филми с щастлив край след 1990 г. Румънското нов кино предлага филми, които са много близки до действителността. А тя е доста тъжна. И вероятно това е причината тези филми да нямат успех в Румъния. Успехът в родината ни е труден и защото нямаме много кина. Но филмите имат голям успех сред публиката и критиката на Запад. Западните зрители и критици виждат оригинална гледна точка към реалността.
От друга страна, можеше да се види, че режисьорите правят свои собствени филми по свои сценарии. Има и някои нови актьори, които правят добро впечатление. Така че, когато има повече успехи в Кан, Берлин и Венеция или дори на Оскарите миналата година, може да се каже, че румънците наистина са намерили рецепта за успех. Мисля, че най-важното е да се намери формула, която да отговаря на бюджета и реалността. Но има и нещо друго. Западната общественост вече знае повече за Източна Европа, за Румъния. Румънските режисьори и продуценти са се научили да използват инструменти като копродукциите и системата за финансиране от ЕС.
Добре. Имам малък въпрос. Как румънските режисьори успяват да направят близкото минало на Румъния, независимо дали става дума за социализма или прехода, интересно за гледане? Питам, защото в българското кино има и реалистични филми. Но картината, която виждаме в тези филми, е толкова депресираща, че просто не искаме да я гледаме. И все пак ми се струва, че въпреки факта, че в румънските филми се говори и за сериозни проблеми: забраната на абортите по времето на Чаушеску, революцията от 1989 г., за която някои хора със задна дата твърдят, че са били революционери и борци срещу комунизма, и други остри и сериозни социални проблеми. И все пак тези филми сякаш успяват да представят реалността по интересен начин, който те привлича, кара те да се замислиш и не те отблъсква на мига. Каква е тайната тук?
В началото имаше такива филми за близкото минало, за комунизма, направени от режисьори от по-старите поколения. Например Дан Пица, който печели награда във Венеция, „Сребърен лъв“, с филма си “Луксозен хотел). Това е алегория на комунизма. Филм за управител на луксозен хотел. Комунизмът беше представен като огромен хотел и всичко беше заснето в Дома на народа, който сега е румънският парламент. Имам предвид огромната бяла бетонна сграда, втората по големина в света след Пентагона.
Този тип филми за комунизма, с алегоричен или по-скоро песимистичен подход, не са успешни и по-младите режисьори, родени през 70-те и 80-те години, успяха да покажат нещо по-свежо. Те не просто показваха комунизма, но и как да се измъкнем от него. А пътят понякога не беше толкова трагичен. Може би понякога този път е носел нещо оптимистично, а може би понякога е имало и смях. Казват, че се сбогуваме с нещо, като се смеем.
В Съединените щати ранните филми за Виетнам бяха още по-лоши. По-добри филми за войната във Виетнам излизат едва 20-30 години по-късно. Може би румънците имаха нужда именно от това – да се дистанцират, да видят нещата от по-голямо разстояние.
Какво да кажа за българските филми? Спомням си един филм, наречен „Виктория“. Много амбициозен. Но той отново използва алегория. И е толкова амбициозен, че се опитва да покаже всичко: Тодор Живков, цялата българска действителност през 80-те години.
Филмът спечели награда на филмовия фестивал в Трансилвания. Бях на пресконференцията. Говорих с режисьорката. Мисля, че филмът има добри и лоши моменти. Това е типично за първия филм на режисьор. Опитва се да покаже твърде много, а това не е добре. Поради това има твърде много подробности. Декорацията е повече, отколкото трябва. Твърде амбициозен е.
Историята, която режисьорката описва, беше добра. Но когато се опита да покаже толкова много неща, бяха допуснати грешки. Това е филмът на Мая Виткова. Мая Виткова има какво да каже в киното и мисля, че може да направи още по-добри неща в други филми.
Казах ви, че българите са намерили своето място или са намерили рецепта в документалното кино. Има много добри български документални филми.
Мислех да Ви попитам за румънските документални филми, защото Румъния има успех и там. Например, филмът „Colectiv“. Или филмът „Планетата Петрила“. Това отново са филми, които може би са филми за средната класа, показващи находчиви хора, борещи се за промяна. Поне аз така виждам тези два филма. Не ангажирам другите с мнението си. Затова си помислих, че филмите носят силно послание, че средната класа в Румъния прави промяна. Но говорейки за документалното кино в двете страни, какви паралели могат да се направят? Какво според вас показва сравнението между румънското и българското документално кино? Не са ли успешни и двете страни по някакъв начин? Но може би формулата е различна?
Мисля, че българите са по-добри в документалното кино. Имам предвид по-специално студиото „Агитпроп“. Мисля, че Мартичка Божилова и нейните колеги са направили страхотни неща. Има млади режисьори. И не само млади. Има и по-възрастни режисьори. Например. Адела Пеева. Или пък Костадин Бонев, който прави документален филм за един странен град в Румъния: Сулина, градът в делтата на Дунава.
Младите документалисти успяват да направят някои документални филми, които показват нещо ново. В техните творби има ирония. Някои от тях са изпълнени с хумор. Имам предвид “Коридор 8”. Говоря и за „Бетонни фараони“ на Йордан Тодоров. „Татко прави мръсни филми“ разказва за българин в Америка, който е сред първите, които правят софтпорно в Америка през 70-те години.
Интересното при Адела Пеева е, че успява да намери международни теми за филмите си. Например, „Чия е тази песен?“ показва нещо типично балканско – песен, която българи, сърби, румънци, гърци и турци смятат за своя. Има неща, за които не можем да кажем дали са национални или международни. Трудно е да се каже, че балканската кухня е българска, румънска или босненска.
Мисля, че българите са по-добри в документалното кино. „Colectiv“ влезе в краткия списък за „Оскар“ за документален филм или филм, създаден на език, различен от английския. „Colectiv“ на Александър Нанау е за инцидента в нощен клуб в Букурещ, при който загинаха десетки хора. Филмът показва, че румънските болници не са това, за което сме ги смятали. Вижда се, че са в окаяно състояние и не успяват да помогнат на хората с изгаряния от пожара в клуба.
Но във филма на Александър Нанау в „Колектив“ има много манипулации. Както Александър Нанау, така и публиката се излъгаха за човека, който говори много и помага на филма. Той става след това министър на здравеопазването и е още по-зле от министрите преди него. От друга страна, просто “имахме късмет” с тази история, която е по-интересна за международната аудитория. Така че, когато става дума за документални филми, българите са по-добри. Трябва да приемем това.
Добре известно е, че през последните години българските и румънските културни дейци си сътрудничат интензивно. Има много съвместни филми, които дори са спечелили награди. Румънските филми, които всъщност са копродукции с български копродуценти или екипите, които правят филмите, често са смесени – има българско и румънско участие. Какво можете да ни кажете за тези сътрудничества? Кои са най-важните филми? Какво кара творците от двете страни да търсят взаимодействие помежду си?
Имаше някои копродукции, някои сътрудничества. Но засега на минимално ниво. Ако вземем няколко примера, можем да кажем, че има български режисьори, които са имали смелостта и известна скромност да използват румънски сценарий. Имам предвид Драгомир Шолев, който използва сценария на Разван Радулеску в късометражния си филм “Подслон”. Майя Виткова има и два късометражни филма – „Моят уморен баща“ (2011) и „Станка се връща у дома“ (2010). Сценариите им са написани от Раду Жуде.
От друга страна, има копродукции, които са направени под натиска на Европейския съюз. Филмът „Човекът, който търсеше вятъра“ завършва с епизод, заснет в България, морето, където героят на филма среща български рибар. Това не е важен елемент, а e по-скоро символичен жест. Знам, че този филм също е копродукция със Сърбия. По този начин румънските продуценти могат да създадат звука в Сърбия. Дори в „Аферим“, известния филм на Раду Жуде от 2015 г., носител на „Златна мечка“ на Берлинале, разказващ за циганин в края на XVIII век, костюмите са изработени от български жени. Ако си спомням правилно реакцията на премиерата, някой каза: „Костюмите бяха прекрасни – типично румънски“. Този път това бяха типични балкански костюми от XVIII век с ориенталски вид. Доказателство за това е, че те са направени от български жени. Това е началото.
Интересно е, че по време на комунизма Румъния има копродукции с Франция, Западна Германия, Източна Германия, Унгария, Югославия, но не и с България. Може би малко по малко ще се появят повече възможности „нашите хора“ да се учат от „вашите хора“ и обратно. В международната преса винаги се говори за Румъния и България заедно. Така че сме в една и съща лодка, както се казва на румънски. Не знам дали това се разбира на български език. Нашата ситуация е подобна. Имаме много повече общи културни и исторически феномени, които могат да направят филмите в София и Букурещ лесно разбираеми. Например можем да снимаме филми за хайдути. Ние ги имаме и вие ги имате. Вашите филми за хайдутите са малко по-исторически и сериозни. Нашите са малко по-приключенски настроени. Има много общи неща. За да успееш, за да направиш добър филм, трябва да имаш повече публика, повече пари, а копродукциите изглежда са най-лесният начин да направиш филм, който можеш да продадеш в чужбина.
Как всъщност се разпространяват румънските филми и как румънските творци успяват да финансират проектите си? Предполагам, че Румъния има проблем с киносалоните, много от които бяха затворени по време на прехода. От друга страна, смятам, че в търговските центрове има настъпление на друг вид кино, по-скоро холивудско. От трета страна, имате програми като HBO и Netflix. А може би те имат роля и в разпространението на румънското кино. Как тази киното се превръща в бизнес, в индустрия в икономически смисъл в Румъния?
Съществуват два проблема. Първо, производството на филми. В Румъния има институция, наречена Национален филмов център, която съществува преди Втората световна война и е създадена по модела на Френския филмов център. Този център получава бюджета си не от правителството, а от собствени средства. Той взема пари от кината, от DVD дисковете. Американските филми носят повече приходи от европейските и румънските. Фактът, че все повече американски филми се прожектират в търговските центрове, води до данъци, които подпомагат производството на румънските филми. През последните две години, заради вируса корона, беше по-лошо, защото кината бяха затворени. Но от друга страна, когато производството и тази сума пари не зависят от правителствата, това е по-добре за киното. Създателите на филми – режисьори и продуценти – са по-свободни и могат да разчитат на повече пари. Теоретично в Румъния би трябвало да има 2,5 пъти повече пари, отколкото в България, ако се вземе предвид броят на населението. Всъщност това е повече от 4-5 пъти. И това е добре. Това е полезно и за младите творци. Има специален конкурс за млади хора. И в този конкурс представители на много асоциации и мрежи дават оценки в конкурса. Един филм може да получи лоша оценка от един, но може и да не получи по-добра от друг. И в крайна сметка нещата се нормализират чрез осредняването им.
Законът е по-добър, отколкото в други източни страни, но някои неща могат да се направят по-добре и тук. Например и сега режисьорите и продуцентите с повече филми и награди имат предимство. По-трудно е за младите хора, които все още не са получили награди. Може би това трябва да се поправи. Например, ако сте успели и сте спечелили награда за документално кино, можете по-лесно да получите пари за проект за игрален филм или анимация. Не мисля, че това е толкова нормално.
А ако говорим за филмовото разпространение, то в Румъния е много лошо. Дори добрите филми, дори комедиите, не могат да спечелят достатъчно пари в Румъния, защото няма достатъчно киносалони. Все още има големи градове като Стара Загора – например Браила, където няма нито един мол и нито едно кино или само едно кино. Град с около 80-100 хил. жители – Браила има 150 хил. жители – няма кино. Има още много такива градове. В нашата страна представителите на новата румънска вълна правят драми. Да кажем, че има някои комедии, които теоретично имат шанс да привлекат повече зрители. Но не можете да си върнете парите от продажбата на билети в Румъния или защото някои телевизии показват филма ви. Имаше някои добри идеи. Имаше такива и в България. Мисля, че имаше един италиански инвеститор, който произвеждаше евтини DVD-та и ги продаваше заедно с вестници по вестникарските будки.
Това беше преди финансовата криза.
Да. Толкова много румънци и българи имат DVD, направени в студио, а не пиратски копия на стари, исторически и нови филми. Не, това не е достатъчно. Това е само капка в океана.
Когато имаме повече киносалони, когато търговските центрове започнат да показват повече румънски филми, тогава ще можем да кажем, че румънското кино има шанс. Но румънските режисьори могат да си върнат парите, като продават лентите в чужбина. Те получават награди. Румънските филми вече се продават в Америка, Франция и Германия. Но това, което влагаме в продукцията, е по-голяма инвестиция от парите, които можем да получим от продажбата на билети и DVD-та.
Всъщност какъв процент от румънските режисьори могат да се издържат само с режисура на филми?
Трудно е да се каже. През 80-те години на миналия век в Румъния се случва същото. Тогава е имало 5-6 режисьори, които са живеели само от парите, които филмите им са носили – точно както днес. Говоря за Мирча Данелюк, Дан Пица. Тогава режисьорите не бяха продуценти, но бяха и сценаристи. Понякога те имаха роли във филмите си и за да спечелят повече пари, играеха малки роли във филмите си, така че да спечелят повече пари.
Сега виждаме, че нашите режисьори са станали продуценти заедно със съпругите си. Има случаи с брат, с баща. Това се превръща в нещо като семеен бизнес. Има 4-5 души, които живеят от филмите си, но вече са се превърнали и в продуценти. Имам предвид режисьори като Каталин Митулеску, Кристи Пую, Кристиан Мунджу. Те са и продуценти. Като продуценти те печелят пари от филмите на по-млади режисьори. Но за разлика от България, в Румъния почти всички филми се правят с помощта на Националния филмов център. А в България видях, че има филми, направени с частни средства. Тук почти няма такива филми. Това се случва много рядко.
В момента пишете история на румънското кино. Това, разбира се, е много голям проект, поръчан от Румънската академия. Задълбоченият му анализ отнема много време, включително, ако трябва да се представи публично. Но бих искал да ви помоля, ако е възможно, да ни представите накратко значимите неща, които трябва да се знаят за румънското кино. Може би има различни периоди, в които различните тенденции или теми са важни. Но мисля, че Вашата мащабност, може да бъде обобщена. Какво трябва да знаем за румънското кино през ХХ век и днес?
Добре. Букурещ е може би един от първите 15 града в света, в които се прожектира кино. Първият игрален филм е заснет през 1911 г. През 1912 г. вече е заснет първият игрален филм – „Независимостта на Румъния“, посветен на Руско-турската война от 1877 г. Филмът е дело на Аристид Деметриадис и Григор Брезяну. Както и в други страни, първите филми са заснети с помощта на актьори от Националния театър. След това се появяват първите звукови филми, произведени в копродукция с Германия, а в България – в копродукция с Унгария. В Румъния, както и в България, също има филми за хайдути. И в двете страни има филми, които показват нещо от Средновековието. Другата част са доста типични. Те са нещо като приключенски филми. Може би в Румъния и България не е имало пирати.
Нямаше Див запад, но имаше Див изток.
Да, но ние имахме хайдути.
Румъния винаги е разчитала на успех в Кан. Можете да говорите за определена традиция на помощ и връзки с Франция и Париж. Много важни румънци са учили в Париж и поради тази причина за нас, за румънците, е важен моментът, когато през 1957 г. Йон Попеску-Гопо получава „Златна палма“ в Кан за анимационния късометражен филм “Кратка история”. След това получихме награда за документален и игрален филм за филма „Гората на обесените“ на Ливиу Чулей. А по време на комунизма имахме още две награди през 80-те години. „Па дьо дьо“ на Дан Пица на Берлинския филмов фестивал и „Terminus Paradis“ на Лучиан Пинтилие.
Като цяло можем да кажем, че наградите по време на комунизма са били доста редки. По време на Втората световна война, т.е. преди комунизма, във Венеция също са присъдени 3 награди. Но тогава Венеция не е била толкова голям фестивал. По онова време не са участвали много държави. Участваха само страни, които бяха приятели на оста Рим-Берлин.
Едва след 2000 г. започнахме да постигаме постоянни успехи. През 90-те години на миналия век Дан Пица и Лучиан Пинтилие са получили по едно международно отличие. Но едва след 2000 г. започнаха да идват наградите, да се говори за ново поколение и ново румънско кино. Това се случва след филма на Cristi Puiu „Стока и пари“. Друг важен негов филм е „Смъртта на г-н Лазареску“. Важни режисьори са още Каталин Митулеску, Корнелиу Порумбою. Кристиан Мунджиу е двукратен носител на наградата в Кан. Има и други директори. Мариан Кришан наскоро спечели „Златна палма“ за късометражен филм. Да не говорим за Раду Жуде, който получи награди в Берлин – например за „Аферим“, където имаше и българско участие. Това е кратката история на румънското кино. Някои от българите, които ходят на кино, биха могли да видят много от новите румънски филми в обикновените кина или поне на фестивали.
Току-що представихте история на наградите за румънското кино. Но всъщност киното не се прави само за награди. То има социална функция. Може би дори повече социални функции, защото, от една страна, тойговори на самите румънци за тяхната действителност. Има послания – особено тези социални и реалистични филми, които бяха направени през последните години – те имат послания, разказват на румънците за тяхната действителност. От друга страна, то има и функцията да представя страната в чужбина. Може би то осъществява определена комуникация, защото създава своя имидж. Видяхме например как иранското кино оказва силно влияние върху представата за това какви са иранците днес. Какви социални функции изпълнява румънското кино? И доколко добре ги изпълнява?
Доста е сложно да се каже. Например, ако вземем предвид факта, че Бахман Гобади също снима филми на кюрдски език в Иран, може да си помислим, че някой гледа кюрдски филми в Иран. Но това не е вярно. Тези филми се правят за награди, но не се показват в Иран. Много важни ирански филми не се гледат в Иран поради проблеми с местната пропаганда.
Ако говорим за образа, струва ми се, че е нещо подобно на това, което се случваше, когато политиците говореха за италианския неореализъм, например Алдо Моро казваше, че италианските неореалистични филми показват мръсното бельо и лошите неща в чужбина. Когато работех в румънската кинематография и правех програми за румънски филми, дипломати и служители на Румънския културен институт ми казваха: „Хайде, покажи няколко филма от Румъния, но с големи награди, но, по дяволите, не показвай неща, които са лоши, за умиращи стари хора“. Те не искаха да показват млади хора, които отиват на Запад – говореха за филма на Кристиан Мунджиу “Запад”. Искаха да показвам филми с любов, с красиви пейзажи. Казах – няма румънски филм с любов и пейзажи. Няма дори слаби румънски филми от този тип. Има голяма разлика между образа на Румъния и добрите филми. Добрите румънски филми показват много лоши неща в Румъния, които не се харесват на пропагандаторите и политиците. От друга страна, добрите румънски филми показват, че има умни румънци, че румънците са талантливи, но едва ли ще накарат чужденците да дойдат в Румъния като туристи. Тук все още има много работа. Може би филми като този на Михай Софроня и други ще привлекат чужденци.
Извинявайте, че ви прекъсвам, но може би функцията на новата румънска вълна е да провокира промяна, а не да представя разводнен образ на действителността. Функцията е да се бръкне в раната, така че нещо да се раздвижи.
Да, разбира се. Бих добавил още нещо. Казвам това на моите ученици. Добре е, че нещо се знае от нас. По-добре е да не се знае нищо за нас. Дълго време ние, румънците, се оплаквахме, че чужденците знаят само за Чаушеску, за Надя Команечи, за Дракула. Добре е, че нещо се знае за нас. Добре е, че вече знаят за Кристи Пую и Кристиан Мунджиу. Добре е, че знаят за Дракула. Това е по-добре, отколкото да не знаят нищо за нас. Нека не се оплакваме от това. Лошият имидж все пак е имидж. Ако знаят нещо лошо за Румъния, както във филма „Колектив“, все пак са чували нещо за Румъния, за румънската култура, за румънското кино.
Нека да завършим нашия много интересен разговор с такъв въпрос. Споменахте, че България и Румъния, или българите и румънците, изглежда имат някои прилики в реалността, в която живеят: по отношение на проблемите, на позицията, на мисленето, може би до известна степен. Доколко е възможно не само българо-румънско сътрудничество в киното, но например и филм с българо-румънски сюжет? Това означава, че действието на филма ще се развива в България и Румъния, че в него ще има българи и румънци и по този начин в така нареченото „въображаемо“ на двете нации ще има някакво смесено кинематографично присъствие.
Да, например, когато видях „Мисия Лондон“, където има румънци и някъде накрая се казва: „Да направим нещо подобно на румънското посолство!“, си помислих, че това наистина е вярно, че бившата ни министърка Елена Удреа, арестувана преди два дни в България, прилича на героинята от „Мисия Лондон“. Някои от политиците в Румъния и България си приличат толкова много, че когато гледах „Мисия Лондон“, в един момент си помислих, че това, което е представено, е типично за Румъния.
От друга страна, филмът на Лучиан Пинтилие „Незабравимо лято“ разказва за Южна Добруджа. Това е доста сложна тема както за румънците, така и за българите. Пинтилие, а сега и Раду Жуде имат таланта да използват неудобни теми. И си мисля, че може би някой би могъл да заснеме филм по разказите на Йордан Йовков и така да се получи филм, чието действие се развива в България и Румъния. Сега румънците познават България само като туристи. В бъдеще ще можем да опознаем културата на нашите съседи. Филмите им. Виждаме колко си приличаме.
Когато изучавах български език в университета и се опитах да преведа дума по дума една румънска поговорка, видях, че има 90% вероятност българите да ме разберат. Например за мен беше голяма изненада, когато видях, че българите разбират израза „ни в клин, ни в ръкав“. Румънците и българите имат много сходни неща – не само мартениците и хайдутите. Те имат много общи неща. Разбира се, режисьорите и продуцентите могат да използват тези неща, за да привлекат повече зрители в двете страни.
Мисля, че това е оптимистичен край. И Ви благодаря за отделеното време. Благодаря ви, че дойдохте като гост на тази българо-румънска прес витрина, която се опитвам да изградя. И двамата очакваме с нетърпение нови развития в българското и румънското кино и тяхното сътрудничество.
Благодаря ви. Да се надяваме.
Снимка: (източник: Pixabay, CC0)
Прочети на английски език!
Прочети на румънски език!
Последвай канала на блога “Мостът на приятелството” в YouTube, където са публикувани много видео и аудио интервюта! Блогът може още да бъде последван във Facebook и Twitter.
About Author
Discover more from Мостът на приятелството
Subscribe to get the latest posts sent to your email.
