Малгожата Кулбачевска-Фигат
Владимир Митев е български журналист, говорещ румънски език, който е и един от основателите на базирания в Полша уебсайт „Трансгранични разговори“. Известен е с това, че анализира румънски въпроси за българските медии и български въпроси за румънските медии. Основател е и на „Мостът на приятелството“ – българо-румънски многоезичен блог, който насърчава взаимното опознаване и „динамичната идентичност“ в Югоизточна Европа.
Владимир представи своята гледна точка за българската политическа криза и нейното значение за националната, регионалната и европейската политика. Според него както в Западна Европа, така и в България има сили, които насърчават социалната трансформация и прогресивната промяна, но също така и сили, които имат визия за Югоизточна Европа, основана на идеята, че трябва да има стабилност и ред и че местните хора в неравностойно положение не трябва да създават излишни проблеми на национално и международно равнище, докато през региона преминават пари, стоки и хора. И изглежда, че ЕК е на път отново да заложи на стабилокрацията в България.
От друга страна, политиката и медийното бръщолевене в България през последните години превърнаха много българи в циници, които не вярват в големи и абстрактни идеи, а само в печеленето на пари или натрупването на повече власт за себе си и близките си групи в безкрайната междубългарска конкуренция. При тези условия е трудно да се появи нещо истинско и ново в обществения живот. Твърде често проектите и личностите, които натрупват социален капитал в България, се оказват от самото начало заченати от едни или други сегменти на българската политическа система.
Дългосрочната невъзможност за съставяне на правителство води до ситуация, в която съседите на България избягват да преговарят и подписват споразумения със служебното правителство, твърдейки, че предпочитат за партньор нормално правителство. Темпото на реформите в България и получаването на средства от Националния план за възстановяване и устойчивост също са силно затруднени. България най-вероятно ще получи по-малко значим портфейл за своя европейски комисар. Това са само някои от признаците, че присъствието на България извън нейните граници и в Европа в момента също е в криза.
Видеото може да се гледа с автоматично генерирани субтитри на български език:
Здравейте на всички, които слушат „Трансгранични разговори“. Това е поредното издание на нашия подкаст – редовното ни видеопредаване, в което обсъждаме настоящата политическа криза в България. Днес към мен не се присъединява външен гост, а ще задам въпроси за България, българската политика и българското общество на моя приятел, колега и съосновател на проекта Cross-Border Talks Владимир Митев.
Казвам се Малгожата Кулбачевска-Фигат. Свързвам се с вас от Катовице, Полша. И в този момент бих искала да ви напомня, че Cross-Border Talks е достъпен в YouTube, SoundCloud, Spotify, всички основни социални платформи. Така че, за да не пропуснете нито един от нашите епизоди, просто се абонирайте там и коментирайте това, което сте чули и видели.
И така, Владимир, здравейте, благодаря Ви много, че се съгласихте да запишем това интервю.
Благодаря ви, че ме поканихте.
Е, както виждаме, българите ще гласуват отново тази есен. На теория в понеделник, 22 юли 2024 г., българският президент Румен Радев ще връчи мандат за съставяне на правителство, втората политическа сила в българския парламент.
Но за всички наблюдатели на българската политика вече е ясно, че „Продължаваме промяната – Демократична България“ – коалицията, на която ще бъде даден шанс да състави правителство, ще пропусне тази възможност, без да направи какъвто и да е опит да състави правителство. Това означава, че шансовете за съставяне на правителство без предсрочни избори ще бъдат свързани единствено с третия мандат, който президентът може да връчи на всяка политическа сила. Но никой не очаква дори този трети опит да бъде успешен.
От известно време България се намира в криза, различна от тази, която се е случвала в която и да е друга европейска държава. Имаме много поляризирани държави в Европейския съюз, но това, което се случва в България, е достигнало ниво на пълна невъзможност не само да има съгласувана визия за политиката на страната, както вътрешна, така и външна, но дори и да се постигне съгласие за това кой би могъл да оглави държавната администрация, кой би могъл да управлява и ръководи държавата, дори и за кратък период от време.
Владимир, бих искал да Ви попитам как се случи това. Как България стигна до този момент?
Това е голям въпрос и може би се нуждае от по-дълъг отговор. Накратко трябва да кажа, че дълго време България имаше стабилократичен тип управление. Може би знаете този термин от Флориан Бибер – стабилокрация, за който той казва, че е характерен за обществено-политическия модел на балканските страни в епохата на Меркел.
Бойко Борисов беше дългогодишният министър-председател на България, който беше лицето на подкрепяната от ЕС стабилокрация в България. През 2020 г. имаше огромни протести срещу него и тогавашния главен прокурор Иван Гешев. И накрая, след това настъпи флуиден политически период в българската политика с появата на нови партии. Появилите се партии не бяха стандартни партии с някаква велика идеология, структура или идея зад гърба си, а по-скоро бяха политически проекти. Това е самата дума, която беше използвана за тяхното описание.
И това, което се случи след това, може би беше в голяма степен в съответствие с международната ситуация, в която имаше война в Украйна и администрацията на Джо Байдън раздели света на демокрации и държави, които не споделят реда, основан на правила. Така че имаше много нива на поляризация.
Може би поляризацията около войната в ивицата Газа беше по-малко значима в българското общество през последните месеци, защото в известен смисъл нашите елити през последните години бяха традиционно настроени към Израел. Но в България наистина се появиха други поляризации.
И видяхме, че във вътрешен план имаше съревнование между различни бизнесмени, техните международни контакти, медиите им, влиянието им в държавната администрация и правоприлагащите органи и т.н. А имаше и международен контекст. Така че имаше голяма конфронтация и политизиране на много фронтове.
Но в същото време наистина липсваше политическо съдържание в това, което се обсъждаше като политика, защото партиите например до голяма степен нямаха истински партиен живот. Те бяха по-скоро кадрови резервоари за държавната администрация. А обикновените хора всъщност не се присъединяваха към дадена паритя, защото споделяха определена визия за обществото, а може би защото искаха да получат назначение в местна общинска служба или да извлекат друга икономическа изгода.
Така че отговорът, както казах, би трябвало да е много пространен. Може би споделям само малка част от причините, поради които се стигна до тази криза. Но наистина чувствам, че има криза – в смисъл, че имаме толкова много взаимно оспорване и взаимна доминация в обществото, че животът, обикновеният живот, нормалното съществуване са значително оспорени и не може да израсне нещо ново. Защото, за да се развиеш, не ти трябва само власт, а и връзка с живота.
Вие отговорихте отчасти и на следващия ми въпрос, който се отнася главно до връзката между политическата криза и нормалния живот, както казахте. С други думи, как социалните отношения в България влияят върху облика на политическия живот? Казва се, че хората избират политиците, така че политиците са само еманация на това, което хората очакват от управляващите. Ако искаш специалисти, гласуваш за специалисти. Но ако искаш популисти или хора, които просто вдигат шум около себе си, или такива, които използват политиката, за да печелят пари, то такива хора печелят изборите, които се избират от народа.
Така че моят въпрос е: какво очакват българите от политическата класа? И смятате ли, че обикновените българи са били разочаровани от политическата класа? Или по-скоро, че българите гласуват за хора, които представляват нещата, които те искат да постигнат? Вече споменахте, че хората в България се присъединяват към партиите не заради някаква идея, а с надеждата за икономическа изгода.
Така че каква е връзката между този подход на обикновените българи към политиката и формата, която тя приема?
Като продължение на това, което обсъждахме по-рано, мисля, че много хора в България стават цинични по отношение на политиката, медиите и обществения живот. И това е една от причините, поради които в отношенията си те могат да търсят начини да печелят пари или да увеличават властта си над хората или групите, с които се конкурират. И аз не искам да навлизам в големи подробности, но нека само кажа, че живея в провинциален град, където със сигурност забелязвам, че е важно към коя партия принадлежиш и групите, към които принадлежиш често са свързани с определени политически или икономически лобита.
Така че имам чувството, че хората са много, много прагматични, дори изненадващо, прагматични в много тесен смисъл на думата, защото можеш да бъдеш прагматичен и ако се съобразяваш с определени ценности или с определени теории, или с определени идеологии, ако щеш, или с определено абстрактно мислене. Но мисля, че хората мислят много за това как могат да решат конкретни проблеми тук и сега.
Така например смятам, че в много области извън София наистина е важно кой управлява общината или кой има шанс да спечели. И имам чувството, и съм го чувал много пъти през годините, че който няма власт, няма значение и това, което прави, е само говорене. Така че хората сами се насърчават да гласуват само за онези, които наистина могат да имат достъп до властта, и тогава тази власт ще се използва в полза на тези, които са гласували или са свързани по някакъв начин с нея, или имат роднини, свързани с нея. Не знам дали давам много добър отговор, но може би ви хрумва идеята, че тези големи идеи, които могат да бъдат моделирани от политологията и които могат да бъдат популяризирани от западните или международните медии, всъщност от всяка сериозна медия, са много сведени до нещо много конкретно, много силно заземено.
И имам чувството, че ако човек иска да направи промяна в България на базата на идеи, това е огромно предизвикателство, защото всичко може много лесно да бъде сведено до нещо много материално, много конкретно, много малко, за разлика от тези големи идеи, с които всички ние се сблъскваме и които популяризираме в Европа.
Така че трябва да се запитам дали провалът на българската политика не е и провал на западните съюзници на България в Европейския съюз, на който България е член, или на Германия и Франция, които на различни нива са включили България в дипломатическата си работа в Югоизточна Европа или чийто бизнес има много общо с българския бизнес. Защото всички знаем, че Европейският съюз обича да говори много за демокрация, за свобода на словото, за динамичен политически живот в една либерална демокрация и, не на последно място, за върховенство на закона. А картината, която рисувате, не показва нищо от това и хората, които са по-запознати с историята на Бойко Борисов и неговата стабилокрация в България, със сигурност ще се съгласят, че това не е правовата държава, която Европейският съюз предлага като най-добрия ред за организиране на политическия и социалния живот.
Затова трябва да ви попитам: провалът на България ли е и провал на нейните западни партньори? И вторият свързан с това въпрос: кога и къде започва провалът? Трябва ли да търсим корените на провала в периода на прехода или дори преди това?
Благодаря ви за големите въпроси. Те са от мащаба на тези, на които трябва да отговорят най-големите интелектуалци и най-големите експерти в областта на Изтока или Балканите, или в отношенията Запад-Изток, или периферия-център.
Когато споменахте Бойко Борисов и стабилокрацията, веднага си спомних, че по време на протестите срещу Борисов преди няколко години се появи докладът “Binding the Guardian” на Албена Азманова, която е политолог. По това време тя беше в университета в Кент. В общи линии тя обвиняваше Европейската комисия на Юнкер в съучастие в нарушенията на върховенството на закона, които се извършваха при управлението на Борисов.
Лично аз може би не мога толкова лесно да обвиня едната страна в нарушения, защото имам чувството, че в България в момента няма кой знае каква амбиция, любопитство или желание да се приближим към Западна Европа. И в същото време, ако една държава или една страна няма големи амбиции, може би и другата страна няма големи амбиции.
И мога да разбера защо интересът на Западна Европа към България е по-малък в сравнение с този към Румъния. Може би една от причините е, че България просто не разполага с природните ресурси, с които разполага Румъния. Така че в известен смисъл, разбира се, залогът в България не е толкова голям за западноевропейските групи, фокусирани върху икономиката.
Но, разбира се, има и много други причини, поради които отношенията не са толкова динамични, колкото ми се иска да бъдат. Мога да си представя, че когато едната страна не предлага достатъчно интересни неща, тя винаги бива възнаградена с безразличие. И сега може би се насочваме към друга епоха или период, в който Бойко Борисов може да бъде европейското лице на България. Поне така изглежда.
Той продължава да печели избори, дори и да не бъде съставено правителство след това. А и току-що видяхме, че Германия и ЕК подписаха това споразумение със Сърбия за добив на литий в Сърбия, което отново сякаш набляга на икономическите отношения за разлика от ценностите, промените и абстрактните идеи за нашия регион. Така че въпросът наистина е много сложен.
Аз не искам да работя с фиксирано разбиране за това какво е Западна Европа и какво е България. Мисля, че във всяка област има тенденция да се търси промяна и да се търсят по-добри стандарти, ако щете, или да се търси нов опит, интернационализация. Но в същото време във всеки регион има тенденция, която разчитат на статуквото, на сигурността, може би, или на стабилността, така че парите да текат безпроблемно и тогава хората в подчинено положение да не създават твърде много проблеми. Вероятно има такова разбиране, че може би се нуждаем от добър полицай за нашия регион и това е всичко.
Тези две разбирания – едното, основано на трансформацията, и другото, основано на стабилността, са в постоянна конкуренция. Не съм щастлив, че стабилността може да се върне, но може би тя има своите добри страни и ние просто трябва да бъдем много точни в заключенията си. Така че не искам да обвинявам нито една от страните и смятам, че във всяка от тях има прогресивен елемент. Просто се надявам, че ще дойдат по-добри времена за промяна, защото в моя регион виждаме как поколения и поколения хора стават цинични, а аз мисля, че не е европейско да бъдеш циничен.
Определено не е така. И бих могла да се съглася с вас, че не може просто да се каже, че Европейският съюз е хвърлил България в бездната или, от друга страна, че България не е искала да се възползва от присъствието си в Европейския съюз, включително в областта на ценностите. Разбира се, има европейски сили, които подкрепят напредъка на всички региони, включително България и Румъния, а има и други, които бяха много доволни от Бойко Борисов, и нека Ви напомня, че Европейската народна партия изобщо не реагира на протестите в България, защото всъщност беше доволна от Борисов, който е част от Европейската народна партия, и не беше много ентусиазирана от перспективата правителството му да бъде свалено от някакви млади хора с антикорупционен манталитет. Така че, наистина, отношенията са сложни и може би ще можем да поговорим повече за това по друг повод. Но сега бих искала да разгледам друг аспект на отношенията между Европейския съюз и България.
При липсата на стабилно правителство в България как се развиват сегашните отношения между Брюксел и София? И в неотдавнашен Ваш репортаж за Радио Румъния споменахте, че няма напрежение, а дискусии. Например, България се опитва да предоговори някои части от Националния план за възстановяване и устойчивост, включително важни части като тези за справедливия преход на индустриалните зони. Така че въпросът ми е: какви промени биха искали да видят българските елити в споразумението и какви други въпроси са важни сега в отношенията между България и Европейския съюз?
Да, в медиите се появиха съобщения, например в „Дневник“ през юни, че България наистина иска да предоговори някои аспекти на Националния план за възстановяване и устойчивост, свързани с екологичния преход. По принцип тя иска да намали нивото на ангажиментите, които трябва да поеме, да намали някои от показателите, за да може най-накрая да направи необходимото в оставащото време. Много време беше изгубено и заради тази политическа криза и невъзможността да се сформира стабилно правителство.
Известно ми е също, че българският еврокомисар Илияна Иванова предупреди, че съществува реален риск България да не получи средствата от Националния план за възстановяване и устойчивост, тъй като досега е трябвало да извърши необходимите реформи за четири транзакции, четири плащания, но е получила само едно плащане и все още не е направила необходимото, за да получи второто. Представете си, че ако се стигне до предоговаряне на Плана за възстановяване и устойчивост, тогава ще се загуби още време за преговори.
Друг важен аспект е, че България се опитва да се присъедини към еврозоната и виждаме, че влизането на България в еврозоната, датата на влизане, се отлага все повече и повече, защото някои от критериите, като например инфлацията, все още не са изпълнени. Но това създава определено впечатление, защото периодично се създават очаквания, че може би дори през 2024 или 2025 г. бихме могли, би трябвало или бихме се присъединили, а датата се отдалечава все повече в бъдещето.
Мисля, че трудността при съставянето на правителството в България е, че ние не помагаме за постигането на тази цел и дори други проблеми, които възникват в резултат на тази липса на ясна посока на страната, външната политика на България може да има известни затруднения. Дори мога да цитирам Весела Чернева от Европейския съвет за външна политика, която днес даде интервю за Българското национално радио, че очаква българският еврокомисар в следващата Европейска комисия да има по-малко важен ресор. В известен смисъл това също е отражение на лобисткия капацитет на България или на значението на България в Европейския съюз в момента. Последните изводи са моите коментари за това защо българският еврокомисар може да не е много важен.
Бих искала да навляза малко по-навътре в темата за външната политика и бих искала да Ви попитам как хаосът при формирането на правителствата се отразява на способността на България да бъде активна в региона. Знам, че сте много привързан и също така участвате на много нива в изграждането на мостове между България и Румъния, не на политическо, а на човешко ниво, но сега бих искала да ви попитам какви са отношенията, ако България е практически неуправляема? И Румъния не е единственият съсед или партньор на България, с когото България трябва да има отношения в региона. Какво се случва например в българо-гръцките отношения. Има ли България съществена позиция в стратегическата ситуация в Черно море? А какво да кажем за отношенията със Северна Македония, които от дълго време са обтегнати?
Ще се опитам да кажа по нещо за всяко от тези направления.
Първо, що се отнася до мостовете между България и Румъния, моето впечатление през последните месеци и години е, че може би са възможни само човешки мостове, а дори и те не са толкова лесни за изграждане. Но човешките мостове, по същество, зависят от способността на хората да се свързват и да си имат доверие. Що се отнася до обявените инфраструктурни проекти – и двете страни имаха смели амбиции да изградят повече мостове между тях и Дунав – но всъщност има само един инфраструктурен проект, по който наистина се работи в момента. Той все още е на ниво предпроектно проучване, което ще продължи до 2026 г.
Също така съм наясно, че липсата на нормално правителство в София се разглежда като известна пречка от гледна точка на Румъния, защото има желание, ако трябва да се подпише нещо с България за моста, то да бъде подписано с нормалното правителство, което наистина ясно изразява политическа воля и е ясно кой го подкрепя политически. Временното правителство, което се сформира в момента, не се разглежда като достатъчно представително или може би като имащо достатъчно представителство, обществена сила или политическа воля зад себе си.
Неотдавна подобна позиция изрази и македонският министър-председател Християн Мицкоски. Нашите слушатели може би знаят, че той е заел твърда позиция срещу въвеждането на конституционни промени в Македония, така че българите да бъдат включени като съставен народ в македонската конституция. Тези конституционни промени са необходими, за да започне процесът на преговори с ЕС. Представители на македонското правителство изглеждат отворени за разговори със София, но не искат да общуват със служебното правителство, а със стандартно правителство.
А що се отнася до Гърция, бих казал, че може би при липсата на ясна политическа воля значението на военните институции или на институциите за сигурност нараства, защото може би нашите слушатели също знаят, че наскоро Румъния, България и Гърция подписаха споразумението за така наречения „военен Шенген“, което по същество е споразумение, което трябва да улесни достъпа на военна техника и войски между трите страни – разбира се, войски, свързани с НАТО. Говори се също така за изграждането на нова инфраструктура между Гърция, България и Румъния, която да улесни както гражданския, така и военния транспорт, и че тя ще бъде изградена с европейски средства.
Така че от тази гледна точка бих казал, че технократските тенденции и тенденциите в областта на сигурността имат своя собствена субективност, а понякога дори могат да действат без да е необходимо някоя партия да ги подкрепи. Виждаме и сътрудничеството между България, Румъния и Турция в черноморския регион. Трите държави наскоро започнаха военноморска мисия за прочистване на Черно море от плаващи мини. Тази мисия беше договорена при предишното правителство на Николай Денков.
Това е и знак за общата тенденция, че секторите на сигурността между държавите в региона, особено страните от НАТО, си сътрудничат по-лесно, отколкото например други области на управлението, където стандартната политическа воля остава важна. Също така, както казах, на ниво хора, необходимостта от връзки е важна, но отново мисля, че това не е лесно да се случи, когато няма традиционни връзки и контакти между народите.
Много е интересно това, което казвате за органите за сигурност и военните, които продължават да си сътрудничат въпреки кризата, и как този отбранителен фактор, стратегическият фактор, има своя собствена динамика. Това също е тема, която бихме могли да обсъдим по-късно в друго интервю или дори с друг събеседник, тъй като черноморският регион е от решаващо значение за сигурността не само на Югоизточна Европа, но и на Европа като цяло.
В последния си въпрос бих искал да се върна към вътрешната политика и динамиката на България и да Ви попитам какво според Вас ще се случи, ако българите наистина гласуват за нови предсрочни избори тази или следващата година, споменахте в една от Вашите публикации, че може да има повече нови про-бизнес и патриотични про-бизнес партии.
В България вече имаше една ултрапатриотична партия, партия „Възраждане“, която беше доста успешна на предишните избори, така че бих искал да Ви попитам дали България се насочва към суверенистичната тенденция, както направиха няколко европейски държави на последните европейски избори? И какво ново има в една поредна про-бизнес партия, след като всяка партия в България след прехода е била про-бизнес по един или друг начин?
Да, може би трябва да кажа, че често в България, когато някой натрупа определен социален капитал, като например влияние в интернет, организиране на определени събития, популярност в определени региони и т.н., се оказва, че впоследствие той или тя бива интегриран в политическата система. А може да се окаже, че още преди човекът или организацията да започне да трупа този социален капитал, той или тя по някакъв начин е бил/а съпричастен/а към определен фрагмент или тенденция в нашата политическа система. Някои хора, които са натрупали социален капитал, преди да станат официални политици, изглежда са свързани по някакъв начин с Българската социалистическа партия, не като партия, а като тенденция, която може би е малко по-различна, тя е по-широка от самата партия. А други са хора, които идват от „Демократична България“ и т.н. и по-късно стават политици на тази тенденция.
Казвам това, защото напоследък се появиха някои “грасруутс“ проекти, например опити да се свържат младите хора с работодателите или опити да се популяризират определени патриотични ценности в обществото. И се заговори, че тези проекти по някакъв начин се възприемат положително от президента Радев, който също наскоро направи много изявления, че политическата система в България е в голяма криза. Някои анализатори смятат, че може би по някакъв начин иска да използва тази криза, за да увеличи политическото си влияние, като подкрепя определени партии или, не знам, по някакъв друг начин, който трябва да видим.
Има един нерешен въпрос, който се състои в това, че има конституционни реформи, които са ограничили неговия контрол върху служебните правителства. Ако тези конституционни промени бъдат неутрализирани от Конституционния съд, тогава може би Радев би се върнал чрез служебни правителства в бъдеще. Така че има това очакване, което някои политолози създават, че може би Радев ще играе по-голяма роля в българската политика през следващите месеци, а може би това е в унисон и с евентуалната победа на Тръмп в Белия дом.
Трябва да ви напомня, че Радев изгря в българската политика по времето на победата на Тръмп преди 8 години. И Радев, и Тръмп по някакъв начин се основават на някакъв патриотизъм, да речем, или на някаква връзка между армия и бизнес.
Може би съм много неясен в предположението си за това какво ще се случи, но това са някои процеси, които може би и други забелязват, и трябва да наблюдаваме какво ще се случи. Във всеки случай виждаме все повече партии, които не са истински партии, които може би са просто шоуто на един-двама души. Напоследък в българската политика се появяват много странни партии, партии, които всъщност влизат в парламента и веднага след като влязат в него, се разпадат. И всеки техен представител изобличава другите. Всяка от тях разполага с компрометиращи материали и факти за другите, които разпространява публично.
Така че не съм много сигурен в това, което предстои. Но във всеки случай моето мнение е, че каквото и да се случи в Белия дом, то по някакъв начин ще се отрази на българската политика. И ако Тръмп отново спечели, определено ще има хора, които ще се опитат да играят ролята на консерватори или патриоти, или някои хора, които може би са либертарианци по някакъв начин. Така че този голям идеологически сегмент от идеи, който представляват американските републиканци, със сигурност ще намери някакво представителство в България.
Със сигурност не е лесно да бъдем обнадеждени за бъдещето на България, и нямам предвид само това, че чакаме промяна към по-добро, защото промяна към по-добро в България и дори решаване на сегашната криза на много елементарно ниво, решаване на кризата, така че България най-накрая да има правителство, е изключително трудна и изключително сложна задача, и все пак в края на интервюто искам да кажа, че желая всичко най-добро на онези сили в България, които наистина са за промяна, и на онези хора в България, които наистина искат страната им да бъде по-добро, по-приятно за живеене място.
Много ти благодаря, Владимир, че беше с нас днес. Благодаря на всички, които гледат „Трансгранични разговори“ и са изслушали интервюто. Отворени сме за вашите въпроси, предложения и коментари.
Използвайте секцията за коментари за това и не забравяйте да се абонирате за Cross-Border Talks в платформите, в които го представяме. Благодарим ви още веднъж и ви желаем приятен ден.
Снимка: (източник: Cross-border Talks)
About Author
Discover more from Мостът на приятелството
Subscribe to get the latest posts sent to your email.
