„Имаме нужда от повече връзки между българските и румънските журналисти и медиите като цяло“

Юлия Баховски, byjulia.ro, 27 ноември 2024 г.

В контекста, породен от резултатите от първия тур на президентските избори и наближаващите парламентарни избори, все повече гласове в румънското публично пространство се позовават на политическата криза в България, която може да възникне и в Румъния в резултат на формирането на фрагментиран парламент със значителен състав от екстремистки партии.

Въз основа на тези изказвания и познавайки някои аспекти на политическата сцена на юг от Дунав, реших, че би било полезно да потърся повече информация от източника и да започна диалог за това какво точно означава тази криза, как се проявява и дали наистина представлява предупреждение за Румъния.

Вярвам също така, че след 89-та година пътят на двете държави е идентичен, но понякога с различни предизвикателства. Всяка от тях има опит, който да сподели, и уроци, които да научи една от друга.

Затова тръгнахме на поредица от разговори с хора от самата България, за да усетим пулса на обикновените хора, да се опознаем по-добре и да разберем как можем да направим така, че да ни е по-добре и по-лесно да бъдем заедно в тези нелеки времена.

Първият ни събеседник е Владимир Митев, журналист и основател на българо-румънския блог “Мостът на приятелството”, един от приятелите на нашата страна, който е не само добър познавач на румънския език, хората, местата и събитията в Румъния, но и признат анализатор на румънските проблеми в българската преса и на българските проблеми в нашата преса.

България е изправена пред безпрецедентна политическа нестабилност, като през последните три години се проведоха седем кръга на парламентарни избори. Как се стигна дотук и каква е настоящата ситуация?

Очакванията са политическата криза да продължи и през пролетта на 2025 г. да гласуваме за осми път за последните четири години на президентски избори.

До тази криза се достигна може би, защото в света нарасна много поляризацията и политическите ветрове, които духат в нашия регион са с различна посока. Българските политически елит традиционно се настройват като малък брат на някой голям брат. През периода на управление на ГЕРБ до 2021 г. големият брат беше Германия, но Борисов успяваше да е в добри отношения с много фактори – Тръмп, Орбан, Путин, Ердоган. След като Борисов падна от власт България навлезе във френската зона на влияние в ЕС. Фрагментацията и поляризацията в българската политика обаче се засилиха с началото на войните в Украйна и в Близкия изток. В момента традиционният български модел “да сме добре с всички” изглежда трудноизпълним или невъзможен на своя връх. Това е една от причините да не се сформира стабилно правителство.

Има и други причини. Самият български политически модел е в криза. Голямата част от партиите нямат партиен живот и не са връзка между гражданите и политическата власт. Те са връзка между бизнес интереси от различен тип и властта, а от гражданите се очаква само да легитимират с гласуване партийните листи, наредени от влиятелните групи в обществото. 

Според мене една от възможните промени, бавна, трудна и неблагодарна, е свързана с полагането на усилия за създаване и увеличаване на социалния капитал в българското общество. Днес България е общество на “племена”. Хората формират групи и живеят чрез тях, всеки в своя балон и всички хора са в отношения на конкуренция, доминация и хегемония чрез групите, които им дават власт. Има нужда в обществото да се появят повече хора, които са способни да съществуват икономически, емоционално и екзистенциално без група и в общуване с разнородни по произход, възраст, убеждения съграждани. Ако тези хора на мрежите, а не на племената, се утвърдят в българското общество, те биха могли да вкарват енергия в обществената система и така да я трансформират. 

Мисля, че международните контакти са много важни за успеха на тази промяна. Съвременните българи често са подозрителни към различните и към необвързаните с една или друга тенденция в българското общество. Но онези, които имат нещо повече, споделят го с останалите и се държат добронамерено, са виждани като позитивни герои.

Някои казват, че кризата в българската политически система ще приключи, когато президентът Румен Радев направи своя партия, която да измете провалилите се партии и политически проекти в момента. Според мене кризата в българското общество е по-дълбока и намирането на спасител или месия няма да я разреши. Българите в момента твърде често залагат на трупане на власт в отношенията, а не на диалог, взаимно уважение, чувствителност и съпричастност. Промяната в България от моя гледна точка означава дехегемонизация. Ако този процес напредне, нашите политици ще открият в себе си неочаквани способности за консенсус и сътрудничество. А във външната си политика България ще може да играе много по-успешно традиционната си роля на мост. И това няма да е статичен мост между непроменени брегове, а динамичен мост, потопен в динамична среда, еволюиращ заедно с нея. Трудността да се изградят такива динамични мостове вътре и вън от страната също е част от българската политическа криза.

В Румъния, която изглеждаше много по-стабилна страна, последните президентски избори предизвикаха трусове на вътрешната и международната сцена. Следват парламентарни избори в Румъния. Възможно ли е България да е предупреждение за това, което може да се случи в Румъния, ако не се сформира стабилна коалиция на мнозинството?

За мене е загадка коя от двете държави е пред другата в политическото си развитие. Докато Борисов беше още на власт и срещу него течаха протести написах няколко статии (тук, тук и тук), които използваха румънски обществени понятия и феномени, за да обяснят българската политика. Тогава ми се струваше, че Румъния може да даде ключове за разбирането на България, където по принцип в политически и обществен план цари мъгла, включително, защото малцина познават понятията, с които може да се тълкува прецизно какво точно се случва у нас. Т.е. през 2020 г. мислех, че Румъния е минала по някакъв път преди България и е напред в развитието си. 

В момента обаче ми се струва, че обратното е вярно. Протестите от 2020 г. в България обединиха националисти и либерали, с някои леви примеси, за да бъде демонтирана стабилокрацията на Борисов. В момента в Румъния стабилокрацията на Чука-Чолаку е атакувана пак от две основни групи – суверенистите и НПО сектора. Първите са представени на втория тур на президентските избори от Калин Джорджеску. Вторите – от Елена Ласкони.

Ситуацията едва ли е точно идентична, но съм притеснен да не би българската политическа криза, която съчетава поляризация и фрагментация да се пренесе и в Румъния. Все пак, румънското общество има грасруутс движения в редица сфери и по-лесно достига критична маса. Очаквам тези две особености да помогнат на румънците да не достигат до кризата, която изпитват българите и за която вече говорих в отговора ми на първия въпрос.

България има по-близка до Русия история, включително в културно и икономическо отношение. До каква степен руското влияние все още се усеща в българската политика и общество в сравнение с Румъния?

До войната в Украйна руските интереси в българската икономика бяха изключително силни. След нейното начало беше пуснат газов интерконектор с Гърция, както и бе изграден терминал за втечнен газ, в който българската държава има 20% дял. По тях тече природен газ към Румъния, Република Молдова и други страни в региона. България задвижи и проект за изграждане на два нови блока на ядрената централа “Козлодуй” заедно с американската компания Westinghouse. Горивото за съществуващите в момента ядрени блокове в АЕЦ “Козлодуй” също е диверсифицирано. Освен руско, може да се ползва американско и френско. А за най-голямата рафинерия на Балканите – Лукойл Нефтохим, текат дискусии за продажба, след като българската държава й оказа натиск.

Това са само някои от примерите, че дори и да е имало някакво специално отношение към руските икономически интереси в България, то еволюира в посока диверсификация. 

Според мене румънците все още не са осъзнали напълно, че днешна България – 35 години след началото на демократичните промени, не е онази държава, за която се твърдеше през 70-те години, че е най-верният сателит на Съветския съюз. Още между Живков и Горбачов през втората половина на 80-те години имаше търкания и свързано с тях преориентиране на българската икономика към Германия и Япония. Днес България е член на НАТО и ЕС, което според мене има съществено геополитическо значение. През 2021 г. 67% от износа и 60% от вноса на България е бил към страни от ЕС. България е близо до присъединяване към еврозоната.

Мисля, че е дошло времето румънците да не възприемат българския опит като “зона на травмата” и по-точно да не гледат на българите през призмата на руската си травма. В самото румънско общество на първия тур на президентските избори от 24 ноември 2024 г. 3,5 млн. души гласуваха за суверенистки кандидати, а един от тях спечели първия тур с откровено проруска реторика. Може би е време румънското общество и елит да осъзнаят, че русофили има в много западни страни и дори в самата Румъния. Руските интереси в страни като Германия, Франция, Австрия, Унгария, Великобритания, Турция и т.н. са много по-големи от тези в България. Има и спекулации, че Доналд Тръмп е “руски човек”. Но това не пречи в Румъния да има много тръмписти. Нито е попречило на отличните икономически връзки между Румъния и всички изброени европейски държави с традиционни връзки с Русия. 

Не е ясно с какво българската русофилия е толкова различна от много други русофилии, срещу които няма негативно отношение в румънското общество. Например, за разлика от България, Сърбия не е член на НАТО и ЕС и е считана от мнозина за проводник на руските интереси в региона. Но сред много румънци има интерес към сърбите и Белград и сръбската русофилия не е никакъв проблем. Докато за българите продължава да се възпроизвежда мнението, че тук едва ли не всички сме руски агенти.

Според мене румънската изострена чувствителност към българската русофилия пречи на амбициите на Румъния за по-активно присъствие в региона. Време е румънските елити открие, че в България, също както в Румъния има германофилия, американофилия, принадлежим заедно на франкофонската общност и т.н. Това проектиране на негативните качества в нас самите върху съседите ни пречи на синхронизацията в нашия регион, възпрепятства нарастването на потенциала в румънските отношения с региона и не е добра европейска практика. 

Не говори добре и за двата народа, ако българите и румънците не са способни да изградят самостоятелно доверие помежду си, а винаги имат нужда от западните партньори, които да гарантират, че партньорите заслужават доверие и няма да има изненади в отношенията. Ако имаме амбиции за тежест в региона ние трябва да развием способност да влияем на своите съседи. И ако наистина румънците имат някакъв проблем с нечия русофилия, която играе ролята на травма за тях, мисля, че тези румънци ще развият действеност и субектност в региона, когато се научат да въздействат на тази травма. Отношенията с българите могат да са много полезни в това отношение, защото България е съюзник в НАТО и в ЕС, т.е. няма как нещо лошо да дойде от нейна страна. 

Повече за факта, че румънските медии все още не успяват да открият нещо друго в България освен “вечната Русия”, съм писал тук.

Какво представлява хибридната война на Русия в България? Какъв е публичният наратив?

В медийно отношение България е не толкова русофилска, колкото унгарофилска страна. Имаме много суверенистки подкастове. По правило те атакуват американските демократи, Европейската комисия, Сорос и свързаните с тях политици. Тоест, те възпроизвеждат орбанистка логика. Или пък критикуват намеренията за присъединяване към еврозоната.

Според мене трябва да имаме изострена чувствително и внимателно да преценяваме дали даден инфлуенсър или подкаст са русофилски или по-скоро става въпрос за медии, чийто автори са социализирани в чисто български контекст с усещане за периферност и за автохтонност спрямо предполагаемо интернационалистки елити с връзки с ядрото на ЕС. Боя се, че някои румънци и българи не долавят тези нюанси и етикетират всичко, което не е еднозначно дефинирано като “централно” или антируско като русофилско. Така тези румънци или българи пречат на собствената си еволюция към по-голяма комплексност.

Нещо, което лично за мене е интересно в българското общество е наличието на двусмисленост. Много българи избягват да заемат крайни позиции по остри политически въпроси и вместо това търсят някакви междинни, неутрални, неопределени позиции или позиции с нюанси. Да откажеш да си анти някого, не значи задължително, че си про него. То може да значи, че потенциално съответният човек търси по-сложна позиция, дори и ако в дадения момент може да не е способен да я дефинира. Румъния и румънците биха могли да увеличат потенциала си, ако се научат да се свързват с българската двусмисленост и да я разчитат.

Има ли разлики в начина, по който Румъния и България подхождат и се борят с нея? 

Какви уроци биха могли да научат една от друга в това отношение?

В България важна медия, която бори фалшивите новини е Factcheck.bg – проект на Асоциацията на европейските журналисти – България. БНР също има звено за борба с дезинформацията. 

В Румъния има нюзлетъри, които изобличават фалшивите новини и дезинформацията. Следя дейността на сайта Veridica, който опровергава фалшиви новини в Румъния, Република Молдова и Украйна.

Мисля, че интересен български опит има Коалицията за медийна грамотност. Много млади хора от Gen Z участват в тази коалиция и в сайта Factcheck.bg. Т.е. едни от най-обещаващите млади журналисти се утвърждават в журналистиката като борци с дезинформацията.

Това, което отличава румънския опит въобще е наличието на критична маса. Нюзлетърът Misreport има 7800 последователи във Facebook, а в Substack неговите публикации генерират по над 40 лайка. Интересно е и че Veridica не бори дезинформацията само в румънските медии. И освен това публикува задълбочени анализи в областта на международните отношения.

Бих искал да видя съвместни българо-румънски опровержения на фалшиви новини, каквито съществуват българо-румънското пространство. Идентифицират съм такива новини и мога да кажа, че не всяка фалшива новина е дело на руски лобита. Понякога дори фалшивите новини са резултат от човешка грешка – например при лош превод.

Имаме нужда въобще от повече връзки между български и румънски журналисти и медии. Проблемът с доверието в българо-румънските отношения на ниво граждани стои. Надявам се, че това интервю допринася за известна еволюция в разбирането и на двата ни народа за двустранните отношения и за ролята на външните фактори в тях.

Снимка: Очите, през които гледаме към света са очите, през които светът гледа към нас (източник: Pixabay, CC0)

Последвай канала на блога “Мостът на приятелството” в YouTube, където са публикувани много видео и аудио интервюта! Блогът може още да бъде последван във Facebook и Twitter. Каналът му в Telegram е тук. А тук е неговият англоезичен нюзлетър в Substack.

About Author