Калина Дренска, Диверсия, 11 май 2025 г.
През 2025 г. а сп. dВЕРСИЯ отбелязва 10 години от създаването си! По повод тази годишнина издаваме сборник със заглавието „А може, по-иначе може…“, посветен на утопии и радикално въображение. Наред с това, за да отбележим кръглата годишнина, се обърнахме към наши съмишленици/чки с молбата да отговорят на няколко въпроса за днешните диверсии и утопични потенциали. Публикуваме техните отговори в цялост с минимални стилистични намеси и им благодарим за отделеното време! Представянето на сборника „А може, по-иначе може…“, дискусията около него и празнуването ще се проведат на 17 май 2025 г., 18 ч. в Национален студентски дом, София. Заповядайте!
dВЕРСИЯ: Каква е ролята на сп. dВЕРСИЯ в българското обществено и активистко пространство в последните години?
Владимир Митев: Доколкото ми е известно през последните години има само една функционираща универсалистка група на българските прогресивни среди, която да обединява различни хора и тенденции – и тя е групата „Диверсия: Дискусии за отклонение“. Отново около кръга на dВЕРСИЯ се появиха и събиранията в края на месеца в София, на които не съм присъствал до момента, но които също като фейсбук групата са възможност за общуване и могат да дадат на участниците усещане за общност. Ролята на сп. dВЕРСИЯ и на неговия кръг е да бъде ядро на подобни общности, средище за прогресивни дискусии и пространство, където да научаваме какво се случва в тясното прогресивно пространство у нас.
Има ли материали и/или издания на списанието, които са ти направили по-силно впечатление? Кои са те и защо?
Серията от преводни материали за румънското движение за право на град и право на жилище, статиите за протестите в Сърбия от последните години и други публикации, свързани с граждански активизъм в нашия регион според мен са важен принос към нашето публично пространство. В България почти липсват граждански движения и грасруутс активизъм. Едва в последно време по феминистки и миграционни въпроси се появяват някакви подобни организации и общности. Но по принцип това е една от големите разлики между България и други страни в региона – фактът, че у нас прекалено много се разчита на политическата власт за решаването на обществените проблеми, че социалният капитал в България е нисък и в момента, в който някой го натрупа, се оказва, че е кооптиран от политическата власт, че хората и гражданите често се чувстват безсилни и не успяват да защитят и реализират правата си, включително защото липсват организации и медии, които да споделят знание и опит.
Имаш ли някоя интересна, весела, неочаквана или забележителна история, с която свързваш сп. dВЕРСИЯ ? Ако да, ще се радваме да ни споделиш.
Историята не е нещо особено забележително, но предполагам за читателите ще е интересно, че сп. dВЕРСИЯ и по-точно неговият брой за киното достигна до Букурещ и до един от водещите румънски кино критици, който на всичкото отгоре говори български език – Мариан Цуцуй. И това не беше просто подарък от куртоазия – Мариан е и човек, който много би допаднал на кръга на dВЕРСИЯ, защото има леви убеждения, мисли критично, интернационалист е, но познава добре и балканския дух, в който наред с всичко има и доста анархизъм.
Какво се промени в българското ляво пространство през последните 10 години? А на какво се надяваш за в бъдеще?
Надявам се, че една от промените е все по-малко да търсим спасители и хора, за които да се хвърляме на амбразурата, а те после да ни дискредитират като заемат спорни геополитически или други позиции. Мисля, че все повече у нас се формира лява тенденция, за която да си ляв не значи да си против американските демократи, Сорос и Европейската комисия – т.е. осъзнава се, че „лявото“ не е позиция от времената на Студената война, която продължава да се поддържа без изменение 35-40 години след нейния край (и то в днешно време най-вече от крайнодесните политически сили в региона), а е по-скоро принадлежност на определен тип мислене и действие, които са съществували и на Запад и са свързани с хуманизма, социалната промяна, овластяването на гражданите и т.н.
Другата промяна свързвам с появата на грасруутс движения – като феминисткото, това за правата на мигрантите и това за жилищните права (макар че последното като че ли още е рано да се нарече движение). Мисля, че те имат много накъде да се развиват и се надявам в бъдеще да намерят по-широка подкрепа у нас и по света, да намират финансиране за дейността си без да губят своята независимост и без да правят компромиси с разбиранията си, да станат по-сложни и изтънчени в своята дейност и в своето мислене и т.н.
Мисля, че българското ляво не трябва да се бори, за да има някаква своя малка политическа хегемонийка и да се доминира взаимно с големите политически хегемонии на другите политически тенденции, като винаги е губещата сила. Представителите на прогресивните сили в България биха спечелили, ако имат способност да трансформират това, което вероятно считат за ретроградност в българското общество. В това отношение международните контакти и технократското/експертното знание според мене би трябвало да са съюзници на българските леви, а не да бъдат конструирани като техни противници.
Надявам се в бъдеще да видя повече и по-смели прогресивни инициативи – включително бизнеси, общности, културни тенденции, научни конференции, подкастове и т.н., които да разкрият и реализират потенциала на тази тенденция. В това отношение опитът на румънските прогресивни сили може да е интересен. Например в Румъния има изразен политически/социален театър, като в някои случаи неговите режисьори са станали директори и на държавни театри. Има поколение от хора, които са на възраст между 30 и 40 години, които са израснали през последните петнайсет години покрай общностите на политическите театри – като зрители, актьори и т.н. Някои от режисьорите и актьорите от тази тенденция днес са мейнстрийм творци в Румъния.
В Румъния има филмови режисьори, които са с прогресивни убеждения – например Раду Жуде, Влад Петри, като някои от тях постоянно получават международни филмови награди. Има и филмови критици, които са с прогресивни убеждения. Има граждански движения за право на град и право на жилище, за права на мигрантите и на бездомните хора, за права на невродивергентните хора, за права на ромите и т.н. Има ромски театър, около който се утвърждават ромски творци и интелектуалци. Има леви медии, някои от които са сатирични по своя характер. И т.н.
Разбира се, в Румъния лявото също е в криза, както и у нас и политически е твърде слабо, за да влезе в парламента. Но в Румъния има и много други начини човек да реализира своите прогресивни убеждения. И се стига до ситуация, в която Университетът в Сибиу и някои от факултетите на Университета „Бабеш-Бояй“ в Клуж-Напока са доминирани от леви ръководители, което позволява и институционален ресурс да се използва в подкрепа на събития с прогресивен характер.
Откъде черпиш надежда за бъдещето? Има ли място за утопии днес?
Надежда за бъдещето намирам в активността ми на журналист, в международните си контакти и опит, във факта, че мога да уча нови неща от тях.
Въпросът за утопиите задавам и на Рикардо Петрела към края на това интервю с него.
За мен една интересна утопия е свързана с това развитието на хората от нашия регион да става в „ансамбъл“, в диалог и взаимно обогатяване – а не както е било в предишни времена да се конкурираме и да хабим енергията си в това да си пречим. Т.е. една възможна утопия е в това нашият регион – Централна и Югоизточна Европа – не толкова правителствата, колкото хората в него – професионалистите в дадена област, но и редовите граждани, да имат практика и осъзнатост като общност, което да им дава допълнителна енергия и нов опит.
Българите имаме нужда да съхраним своя потенциал и да го увеличим, но животът в България често го похабява и унищожава без дори да се осъзнава, че така се нанася щета. Ако успеем да намерим резонанс извън България, ние ще можем да увеличаваме своя потенциал и да подкрепяме други хора извън страната в същото. Според мен с времето това може да доведе до нова ситуация, в която и в България откриват, че имаме с какво да сме полезни. И е за предпочитане да следваме регионални и глобални утопии, вместо да изгубим вяра, да станем циници и да се оплакваме от повсеместния проблем у нас – липсата на резонанс, на ангажираност, на ентусиазъм у хората, когато не виждат своя личен и материален интерес в тях.
Според мен колкото по-голяма е една утопия, толкова по-значителен е нейният потенциал за еманципация. Виждам колко е трудно да се случи нещо ново дори в отношенията между два съседни народа – българи и румънци, и то при положение, че геополитическият контекст за тези отношения е положителен. Но въпреки това считам утопията или идеята за „динамична идентичност“ в Централна и Югоизточна Европа по-скоро за скромна на фона на това, което алтерглобалистите предлагаха преди 20 години – глобализация на хората, а не на корпорациите, на правителствата или на олигарсите. Когато в България развием глобална утопия и започнем да я реализираме, ще започне нашата мащабна трансформация. Докато държим да играем ролята на проксита, ще сме потопени в логиката на прехода.
Жижек има една книга със заглавие „В защита на загубените каузи“. Мисля, че понякога загубените каузи са най-голямата школа. Казвам го като човек, който говори персийски и има личен блог, свързан с Иран и Близкия изток. Нашият свят никога няма да се промени, ако не осъзнаем мъдростта във фразата „вярвам, защото е абсурдно“.
Снимка: (източник: dВЕРСИЯ)
Последвай канала на блога “Мостът на приятелството” в YouTube, където са публикувани много видео и аудио интервюта! Блогът може още да бъде последван във Facebook и Twitter. Каналът му в Telegram е тук. Тук е неговият англоезичен нюзлетър в Substack. А тук е неговият канал във Viber на български език.
About Author
Discover more from Мостът на приятелството
Subscribe to get the latest posts sent to your email.
