Миха Косовел: Трансграничната идентичност на града прави всички участници хора с по-широки хоризонти и по-богат опит

Мостът на приятелството

На 6 юни 2025 г. словенският интелектуалец Миха Косовел изнесе лекция в хотел „Амбар“ в Гюргево на тема трансграничният град Нова Горица (Словения) – Гориция (Италия), неговия статут на Европейска столица на културата през 2025 г. и поуките, които могат да бъдат извлечени от трансграничния опит. Лекцията беше част от фестивала „Play Giurgiu“, който ще се проведе в Гюргево и Русе в края на юни 2025 г. и ще покаже филми за млада публика.

Михай Митрика от Animest, организатор на фестивала „Play Giurgiu“, представи госта, след което Миха Косовел изнесе своята презентация. Опитът на Нова Горица и Гориция е важен за Русе и Гюргево, тъй като те са побратимени градове, разделени от вътрешна граница на ЕС. По време на дискусията след лекцията си Миха Косовел говори за културните практики на двата града Нова Горица-Гориция като европейски столици на културата и трансформационните ефекти от наличието на трансгранична идентичност.

Михай Митрика: Аз съм от Гюргево и работя в областта на културата. В момента живея в Букурещ, но тъй като съм оттук, исках да направя нещо за този град. Преди две години започнахме този проект с каравана и дойдохме тук за първи път. Реакцията на хората от Гюргево беше много добра, затова продължихме.

Продължихме да развиваме този специален фестивал, създаден специално за града. Миналата година беше първото издание и организирахме прожекции в Блок 14 в Русе. Тази година обаче получихме финансиране от областния съвет, нашия филмов фонд и други източници.

Второто издание ще бъде по-голямо тази година. Ще имаме и два дни прожекции в Русе, за което съм много щастлив. Исках само да ви информирам, че това е второто издание.

Ще се проведе в края на юни, след като училищата излязат в лятна ваканция. Тъй като всичко все още е много ново, ще ви покажа трейлъра на тазгодишния фестивал. Основната целева аудитория ще бъдат младите хора. Ще има специални събития и работилници за деца, както и вечерни събития за всички видове публика, като родители и деца.

Сега ще ви покажа трейлъра и след това ще представя нашия специален гост, който дойде чак от Словения за тази презентация. Както казах в началото, това събитие не би било възможно без помощта на нашите партньори. Затова благодаря на всички, особено за тази презентация, която е много важна за градове като Гюргево и Нова Горица, защото нашият гост идва от Нова Горица, граничния град в Словения, и Гориция, италиански град, разположен само на един метър от границата.

Тази година и двата трансгранични града са европейски столици на културата, което ни дава надежда, че един ден това може да се случи и в Русе-Гюргево. А сега, моля, посрещнете с топлота Миха Косовел. Добро утро и благодаря, че дойдохте.

Благодаря, Михай. Добро утро! Имам само минута, за да се свържа. Много благодаря, че ме приехте и ме поканихте да ви посетя тук, Лиджия и Хелга (членове на екипа на Animest – бел.прев.).

Обикновено съм много радостен, когато съм тук. Последният път бях тук през 2022 г. като част от проект в трансгранична лаборатория, за който ще разкажа по-късно. Там се срещнах и с моя приятел Владимир Митев, който дойде от Русе, и съм много щастлив, че той също се присъедини към нас.

Както каза Михай, бях поканен, защото Нова Горица и Гориция бяха обявени за Европейска столица на културата за тази година. Тази титла се присъжда на два различни града всяка година. Тази година Нова Горица получи титлата в партньорство с Гориция, а Кемниц в Германия също е Европейска столица на културата.

Нито един от тях не е най-големият или най-развитият град и мисля, че това е, което искам да покажа с тази презентация: какво всъщност означава идеята за културна столица и какви практики се прилагат тази година. Искам да покажа как по-малките градове с по-малко известна история могат да развият своята идентичност чрез културни дейности и как това може да допринесе за туризма и индустрията.

Тук ще се фокусираме върху контекстуализирането на културата в развитието на града. Само няколко думи за мен: Казвам се Миха и съм културен продуцент, редактор, публицист и писател. Сътрудничих с общината и Министерството на културата по въпроси, свързани с НПО и тяхното стратегическо участие.

Идвам от НПО (неправителствена организация), подобна на организацията, която ме е поканила тук. Имаме три основни проекта: тримесечно списание, наречено „Raspotja“ (Кръстопът), което се фокусира върху културата и хуманитарните науки; литературен фестивал, наречен „Mesto knjige“ (Градът на книгите); и културен център в бившия граничен пункт между градовете Гориция и Нова Горица, наречен „Carinarnica“. Активно участвам и в програмата „Европейска столица на културата“ благодарение на ангажимента си в организацията. Бях част от първоначалната експертна група, която разработи концепцията и стратегията за Столицата на културата, а сега управлявам програма в областта на литературата и издателската дейност като външен сътрудник.

Ще започна с цитат от Капка Касабова, известна българска писателка, която беше наш гост миналата седмица. Тя говори за границите. Не можах да го намеря в оригиналния английски текст, затова го преведох от словенски, така че може да не звучи толкова добре, но се надявам, че все пак ще разберете посланието:

„Строго контролираната граница винаги е насилствена.“, казва Капка Касабова. Ето целият цитат: „Строго контролираната граница винаги е насилствена. Тук властта внезапно придобива тяло, ако не човешко лице, то като идеология. Една от най-очевидните идеологии по отношение на границите е национализмът. Границите съществуват, за да разделят една нация-държава от друга. В практиката обаче по-коварна идеология е централизмът: вярата, че центърът на властта може да издава заповеди и да жертва периферията безнаказано от разстояние. Фактът, че периферията се намира извън полето на видимост на центъра, се изтрива от паметта. Граничните райони винаги са периферни и извън полето на видимост на центъра.“

Капка Касабова поставя тук централната точка, която обединява Нова Горица и Гориция, както и Гюргево и Русе, и която беше и нашата отправна точка. Тя казва, че държавата е структурирана по този начин, с център и периферия. Центърът издава заповеди, а краищата обикновено се жертват.

Това е, което виждаме в реалността всеки ден. Борим се с периферизацията, което означава, че се сблъскваме с демографски проблеми. Днес има по-малко млади хора и те биват изсмуквани от периферията към това, което представлява центърът.

Срещаме икономически проблеми, защото не сме от съществено значение, а по-скоро сме част от периферията на една въображаема територия. Това са основните проблеми, с които започнахме. Открихме, че сме два града в периферията – Нова Горица и Гориция – и никой вече не се интересува от нас. Никой не се интересува от нас. Как можем да преобразуваме или пренасочим този процес? От самото начало трябва да предоставим контекст.

Ще бъда кратък, защото не искам да отнемам много време. Ето малко контекст. Географският контекст е следният:

Горица/Гориция е град, основан около 1000 г. Така че е на повече от хиляда години. Топонимът „Горица“ е славянски и произлиза от умалителната форма на „гора“ – планина.

От древни времена знаем, че освен славяноговорящото население, там са живели и латино-говорящи хора, като италианци и фриули, както и немскоговорящи и евреи. Хилядолетия наред градът е бил кръстопът между Пиренейския полуостров и Балканския полуостров, както и между Средиземно море, Централна Европа и Алпийския регион. Така че винаги е бил много разнообразен и това е продължило дълги години.

След 1500 г. е част от Австрийската империя. През 19 век започва да се развива благодарение на местоположението си. Южната му част, средиземноморската част, свързва пристанището на Австрия, Триест, с столицата Виена. Това е място с много добри климатични условия и идеални условия за земеделие, затова е наричано и „градината на Виена“. През 19 век се развива по много специфичен начин, защото Австро-Унгарската империя, особено австрийската част, не е била унифицирана или едноезична, така че се развива по много етнически и многоезичен начин. Това се случва особено поради реформата в задължителното образование. Обаче задължителните училища, въведени от Мария Тереза, не са били на немски, а на местните езици. Тези езици започват да се развиват от 18-ти век нататък и стават основа на националното пробуждане през 19-ти век. Не е случайно, че на руините на Австрийската империя днес има толкова много национални държави.

Това доведе и до силно чувство за национална идентичност и в края на 19-ти и началото на 20-ти век в Горица имаше словенски, италиански и немски училища, както и словенски, италиански, немски и фриулански библиотеки и списания. Това беше оживено място, малък град със силна културна идентичност, в който се развиха и важни институции. В даден момент те постигат значително техническо постижение: строителството на железопътната линия Трансалпина през Алпите. По-късно ще видим снимка от нея. Те смятали, че този град ще се превърне в доста голям град, но това не се случило, защото избухнала война.

Войната започнала, когато Италия влязла в Първата световна война на страната на Австрия, в резултат на което околностите на Горица и река Соча се превърнали в фронт между двете страни. След Първата световна война тази част от региона, която представлява една четвърт от днешна Словения, става част от Италианското кралство, което бързо се превръща във фашистка държава. Ето го Мусолини в Гориция през 1938 г. [снимка] 

Фашисткият режим е напълно различен; той не позволява на хората да говорят на собствения си език. В училищата и магазините може да се говори само италиански. Всички словенски училища и църкви бяха забранени. На обществените места имаше табели с надпис „Qui si parla soltanto Italiano – тук се говори само италиански“. Това доведе до въстания на словенската общност, като първите антифашистки организации бяха създадени в края на 20-те години. Те се наричаха TIGR, което е съкращение от Триест, Истрия, Горица, Риека. Двадесетте години на фашизъм бяха ужасни за населението, но Втората световна война беше още по-тежка с окупацията от германците. Така че имаше много войни, които, както знаем, приключиха през 1945 г., но през 1947 г. започнаха да се вземат решения. Тази територия беше една територия в продължение на хиляди години и беше мултикултурна и мултиетническа, но в даден момент трябваше да бъде разделена между Италия и Югославия. През 1947 г. така наречената „Бяла линия“ разделя територията на две, като град Гориция остава в италианската част, а железопътната инфраструктура – в югославската.

Тази голяма сграда, която някога е давала надежда за светло бъдеще, сега се намираше точно на границата. Какво се случи след това? Имало е наистина големи напрежения с югославската армия, защото те се смятали за победители във войната и смятали, че град Гориция, както и Триест, трябва да бъдат част от Югославия. Американската армия обаче не искала да ги отстъпи, защото, въпреки че югославската армия била техен съюзник, тя била част от комунистическия блок.

Имало е големи спорове и много агресия във въздуха. Все пак, в някакъв момент през 1947 г., се ражда идеята да се създаде нова Горица. Решават да построят нов град със същото име като стария, затова го нарекоха Нова Горица.

Така Нова Горица е основана през 1947 г., за да превърне идеята за поражението в идея за победа. Те създават град като мрежа, с успоредни улици, но с една диагонална, която е свързана със старата Гориция, с идеята, че един ден може би те ще се свържат.

Имало е голямо празненство, когато са започнали да работят по това, което сега виждаме в документите. Работеше се, но не се постигна много, защото беше по-скоро като програма за обмен. Хората идваха там, за да се забавляват за няколко години – играеха и т.н. Въпреки всичко това, градът започна да се развива, но много рано, защото след конфликта на Тито със Сталин през 1948 г. Федерална република Югославия загуби интерес към Нова Горица и той се развиваше само на регионално ниво. Градът никога не беше построен според първоначалния план. Беше планиран в много голям мащаб, но се разви по-органично, което е интересно, защото се разви напълно по различен начин.

Сега имаме два близки града, които са живели с необозначена граница в продължение на 20 години, защото все още се преговаряше за мирно споразумение. До 70-те години на миналия век имаше два града един до друг, когато с Осимоското споразумение временната граница беше обявена за истинска граница между Югославия и Италия. Бяха открити малки контролно-пропускателни пунктове, за да могат жителите да преминават. Въпреки че беше част от фронтовата линия, границата между Италия и Словения или Югославия, особено в този регион, беше една от най-отворените граници в света. За нас, местните жители, имаше “пропустика”, която беше като паспорт за местните, и беше лесно да се преминава. Не можеше да се изнася от страната обаче. Това беше по-скоро защото много италианци бяха част от малцинствата. Скоро ще говорим и за тази сграда, и за това как тази граница до жп гарата се превърна в част от една идея, с която да си играем. Тук виждаме хора, които играят. Волейбол за феновете.

Голяма крачка напред беше 2004 г., когато Словения се присъедини към Европейския съюз. Най-голямото събитие в цялата Европейска общност се състоя на площада пред жп гарата. След това дойде Шенгенското споразумение през 2007 г. Бих искал да споделя този цитат: „Границите не са създадени от любов. Границата е физическата граница на света, но в известен смисъл границата е може би първата стъпка към мира. Следващата стъпка е как да пресечем границата.“ Градовете са живели много паралелно дълго време. Те са съществували много близо един до друг и може би не са проявявали интерес един към друг. Между двата града имаше формални връзки, но като два града те бяха планирани и съществуваха един до друг. Нямаше срещи между кметовете или градоустройствениците, така че когато дойдехте в общината преди 15 години, имаше карта, на която нямаше нищо. Беше черна и от двете страни, така че беше просто черна карта.

Градовете бяха обърнати с гръб един към друг, така че нямаше взаимодействие между тях. И двата града имаха силна национална идентичност и идеята, че са пазители на националното си пространство. Имаше процес, при който ако беше достатъчно националист, можеше да направиш политическа кариера от това. Въпреки че Словения беше много лява и комунистическа, другата страна имаше десни правителства и имаше фашистки партии. Така стояха нещата и ние го приемахме за даденост. Хора като мен, когато бях млад, отивахме до границата, за да купим неща, а после италианци идваха да купуват стоки, предимно месо, и после си тръгваха. През 80-те години започнаха казината и италианците идваха да купуват гориво и цигари, а после си тръгваха. Това беше нещо нормално и се очакваше от всички институции да се държат по този начин.

След 2007 г., особено през нощта, в нощта на 21 декември 2007 г., беше стартиран проект, който според мен беше много определящ за градовете. Наричаше се „Изповедалнята на контрабандистите“. Един от нашите велики художници и режисьори създаде проект, който беше инсталиран на граничния контролно-пропускателен пункт, който ви показах по-рано, между двата града. Това е пътят, който свързва двата градски центъра, и има един граничен контролно-пропускателен пункт тук и един там. Тя създаде проект, наречен „Изповедалня на контрабандистите“, който беше инсталиран на границата в последния ден преди затварянето й. Съгласно Шенгенското споразумение, полицията и министерството й дадоха идеята хората да изповядат какво са правили през последните години. Хората дойдоха да признаят какво са контрабандирали. Филмът е прекрасен. Мога да ви покажа линка.

Хората идваха и казваха: „Знаете ли, контрабандирах ракия за Италия, но бутилката ми беше пълна с мляко. Показах я на граничния полицай, но беше ракия.“ Хората разказваха какво са правили. В Италия нямаше политическа цензура, но имаше силна морална цензура.

Филмите на Пазолини, например, не можеха да се гледат в Италия или по-малките градове, затова хората отиваха в Югославия, за да ги гледат, защото имаше много голота и секс. Това беше позволено, защото Югославия имаше различни закони за цензура, така че се случваха много неща. Хората се събираха, за да говорят за чувствата си към границата и за това, което контрабандират един от друг.

Идеята за контрабандата се превърна в една от централните теми. Защото в даден момент тя свързваше спомените на хора, които живееха един до друг в паралелен свят. Така че, ако нямаме национална обща памет, имаме тези спомени, които са спомени от границата, които са толкова специфични, но и универсални, защото всеки може да се идентифицира с тях. Много хора в Европа могат да разберат тези истории, така че тези професионални партньори се превърнаха в проект, който се провеждаше всяка година с различни професионалисти. В крайна сметка се превърна в нещо като болница на спомените. Хората идваха, за да споделят спомените си за дадено място или събитие, а документалните филми се опитваха да съберат всички тези спомени, за да създадат многоперспективен поглед върху района. Как можем да възприемаме една разделена територия като мозайка от преживявания, трагедии и тъга, но и комични събития? След тези два големи проекта бе създаден музей, наречен „Спарлинг“, в бившата граница наблизо, а другият е Тернавиц, където се намира центърът. Аз съм оттам и успях да запиша този опит.

Така че Тернавиц, къщата, която беше контролно-пропускателен пункт, беше част от проекта и петицията, за които споменах. След проекта се появи петиция от различни културни организации, които искаха да запазят това място като наследство. Но какъв вид наследство? Мисля, че е интересно, че имаме различни видове наследство. Имаме наследство под формата на стари мостове, красиви църкви и градски центрове, но имаме и оспорвано наследство, което наричаме проблемно наследство. Това е наследство, което е част от нашия живот, но не е знак за нещо положително. В италианския контекст имаме много въпроси за това какво да правим с фашистката архитектура на Мусолини, статуите и т.н. Тук стигнахме и до въпроса какво всъщност е наследство. Дали е нещо, което просто трябва да изчистим, или можем да го използваме, за да се замислим?

Едно от решенията, взети от моята организация, някои други и общините, е да използваме всички бивши гранични контролно-пропускателни пунктове. Първата цел беше да се говори за границите, но и да се преосмисли какво представляват границите и граничните пространства, да се говори за спомените за границите, но и да се създадат нови спомени и разкази. Затова дойдох тук, за да търся нова територия. Идеята ни беше да започнем да организираме културни събития в това пространство, за да намерим ново място. Хората от Гориция имат свои собствени пространства там, но винаги посещават някого, когато дойдат тук. Преминават границата и отиват в дома на някого, но какво ще стане, ако помислим за границата като за напълно нова територия? Тя би могла да бъде нов център и за двете страни и няма да е необходимо да бъдем част от един град.

Просто го измислихме. Така започнахме да реализираме тези идеи за обща територия, гранични територии, защото те са древни, деградирали територии. Но ако ги съживим, те могат да се превърнат в централна част от новия, двоен град Горица.

Някои събития бяха наистина странни и забавни. Един човек сложи цветя тук и остави колите да минават нагоре-надолу. Валеше дъжд, така че той направи купол и после направи хляб от него, обикновен хляб. Това бяха някои от различните събития, като музикални събития, а също така организирахме и няколко фестивала там. Например, един моден дизайнер създаде цял моден проект, базиран на спомени за това как са изглеждали бабите от другата страна. В ретроспекция това изглежда много логично, но тогава наистина чувствахме, че нямаме какво да покажем. Това е историята.

Мога да говоря и за някои технически подробности, но ако ви интересува, може да поговорим за процеса на кандидатстване за финансиране за културна столица. Много е лесно да се разбере: имате списък с въпроси и говорите по тях. Един от първите въпроси е „Защо искате да бъдете европейска столица?“ и в тези първи въпроси трябва да обясните точно защо искате да бъдете европейска столица и защо мислите, че трябва да бъдете такава. Трябва да обясните защо мислите, че заслужавате този титул. Това е важен момент, защото Европейската столица на културата не пита какво трябва да покажете, за да бъдете столица, а пита какво искате и какво мислите, че трябва да направите, за да бъдете столица. Този процес е това, за което говорих по-рано: как пренесохме идеята за това какво е столица на европейско ниво. Това, което столицата на културата иска от вас, не е да бъдете красиви и готини, а как се справяте със слабостите си.

Трябва да бъдеш много откровен за слабостите си като град. Това е много важно. Има една история за Риека, когато беше Европейска столица на културата през 2020 г. Когато кметът прочете голямата книга – нарича се голяма книга, защото се подготвяш за нея – той каза: „Наистина ли градът ми е толкова лош?“ Той беше почти на сълзи.

Но защо? Това е важно, защото ако искате да промените града си, трябва да се изправите пред слабостите си и да признаете недостатъците си. Мисля, че това е болезнен процес.

Но защо? Защото културата в Европейската столица на културата не е само за показ. Не е нещо, което просто може да сложите на града си, за да го направите по-красив или по-жизнен.

Тя трябва да се разглежда като трансформираща сила. Културата трябва да ангажира хората по някакъв начин, да им дава причина да се включат. Културата тук не е само организиране на забавни събития.

Тя трябва да бъде забавна и да има събития. Но може да бъде и болезнена в опита си да преобразува начина, по който функционират институциите и урбанизмът, и начина, по който се опитваме да се превърнем в различен град. Написах някои от текстовете си тук.

От самото начало разглеждах това като основна мисия на проекта „Гориция – Европейска столица на културата“. Целта е да се адресират реални проблеми чрез културно ангажиране, да се развиват и представят трансгранични градски практики, които да вдъхновят подобни градове, и да се даде надежда на региони, които са изправени пред затворени, строго охранявани граници. Културата и изкуството не са просто декоративни бягства от реалността.

Те са инструменти за размисъл и трансформация. Без този трансформативен елемент всъщност няма културен капитал. Затова и разговаряхме с Михай по пътя насам.

Днес титлата „културна столица“ се присъжда на по-малки градове, защото те искат да видят реално развитие чрез културната столица, което е невъзможно в по-големите градове, които вече са толкова развити, че това не би направило забележима разлика. Но по-малките градове или градове с големи проблеми, като Кемниц, който има значителни проблеми с крайнодясното хулиганство и пост-индустриалния упадък, могат да се възползват от културната столица. Те искат културната столица да има много забележимо влияние върху ежедневието.

Европейското измерение е най-важният аспект на Европейската столица на културата. Това означава, че това, което правим, и начинът, по който представяме идеята си за проекта, трябва да имат някакъв ефект върху Европа. Това не е само местен проблем, а се представя като европейски проблем.

Защо? Защото Европейската столица на културата представя Европа пред останалия свят и пред самата Европа. Ето защо всяка европейска столица на културата има история за Европа.

Например, Нова Горица и Гориция разказаха историята на границите. Но винаги има европейски столици на културата, които разказват за други начини на живот. Имаше и Младежка столица на културата, и може би сега е време за това.

И така, какво е европейското измерение на всичко, което правим? Това е всичко, което исках да споделя с вас. Градът се нуждае от художници, философи, писатели и други мислители, не само за да анализират данни, но и за да ги превърнат в амбициозна и революционна визия, която е почти осезаема.

С това ще приключа презентацията си. Най-важното в това не е само подготовката, а наследството. Наследството на Европейската столица на културата в Новограц е пълната реконструкция на брега на реката.

Видяхте района около гарата и всички части, които бяха в лошо състояние заради границата. Ето още няколко снимки. Но наследството са и неочакваните външни ефекти, които са много важни.

Имаме програма и визия за това, което ще донесе Европейската столица на културата, но има и много неща, които се случват благодарение на нея. Мисля, че е интересно да се види какво се случва успоредно с проекта. Тук искам да използвам думите на моя приятел Владимир Митев, който говори за метафората „мост на приятелството“. Мостът се строи съзнателно, но той също така създава динамика, която е част от живота, който съществува благодарение на него.

Мисля, че най-важното са тези непланирани външни фактори. Първото нещо е институционалното преосмисляне, защото институциите обикновено са в услуга на града. Но в тази нова реалност всяка институция трябва да преосмисли себе си и ролята си в по-широкия трансграничен контекст. Така че всяка институция – от училища до културни институции и политически органи – сега мисли за това как съществува в тази напълно нова трансгранична реалност.

Това не е нещо, което вече е направено, решено или определено; това е силен продължаващ процес. Бих искал да завърша, като спомена проекта „Трансгранична лаборатория“, който стартирахме преди години, за да свържем гражданското общество в различни трансгранични градове. Обикновено това е наш проект, но бих искал да спомена, че освен тези проекти има и много други, включително от институции и политици. Всъщност бях отхвърлен от всички подкомисии и части от делегацията от различни трансгранични градове, които бяха организирани на административно равнище.

Европейската столица на културата всъщност доведе до много по-добра организация между граничните градове в цяла Европа, но също така насърчи тези градове да се учат един от друг и да споделят най-добрите практики в справянето с граничните проблеми. Ще завърша с един цитат: „Градовете-близнаци по границата са живите лаборатории на Европа, които превръщат периферията в граници, а границите – в мостове. Тук, на границите, Европа се преоткрива.“

Много ви благодаря. Ако желаете, можете да ми зададете въпроси или просто да пием по кафе.

Асен Николов: Здравейте, радвам се да ви видя тук. Благодаря ви за чудесната презентация. Историята за двата града е наистина интересна, много ми хареса. Благодаря ви.

Можете ли да ни кажете две неща, които бяха включени в плана за превръщането на града в културна столица на Европа? Например, можете ли да ни кажете две неща, които планирахте да направите и в двата града? Как беше организирано това? Имаше ли някакви основни идеи или нещо друго?

Миха Косовел: Много неща бяха планирани около граничната зона заради идеите, които имаха граничните градове. Да кажем, че на границата се срещат два различни национални наратива по определени въпроси. Тези търговски партньори проучиха тези въпроси във филми за това как различни хора имат различни спомени за едни и същи събития на едни и същи места въз основа на етническата си принадлежност. Този вид неща се развиха много чрез изследвания на паметта, които са много важни в нашия регион от двете страни.

Сега, след няколко седмици, в граничната зона ще бъде открит музей за интерпретацията на 20-ти век. Това не е музей за 20-ти век, а за това как различни страни или общности го помнят и интерпретират. Това е музей на субективността, ако щете. Това е една от по-големите програми.

От самото начало идеята беше, че културната столица не е само за строежи.

Преди години хората инвестираха много пари от капитала на културата в строителни проекти, но после не предоставиха финансиране за артистите. Затова се поставя голям акцент върху изграждането на мека инфраструктура, което означава създаване на проекти и предоставяне на възможност на културните дейци да вършат работата си. Но това е всичко, което правим, и се опитваме да го правим в сътрудничество с другите.

Така че мисля, че най-голямото предизвикателство е как всички организации ще си сътрудничат в даден момент. Мисля, че това е най-важното. От друга страна, тъй като това е културна столица, са необходими събития и продукции в областта на изкуствата.

Има наистина големи проекти, като например театрален режисьор, който поставя 12 пиеси на различни теми, обхващащи периода от 70-те години до днес. Това е като цялата история на региона, разказана чрез това място. Едно от местата е много малко, само за един посетител, а другото е в стадион. Така че имате тези големи арт събития, които обикновено са много интересни за всеки, който се интересува от изкуство или култура, както и изложби и т.н. Но за мен това по някакъв начин подсилва основната визия за Европейската столица на културата, Нова Горица, и обединява тези два града чрез културата.

Студентка от Гюргево: Колко души живеят в побратимените градове Нова Горица и Гориция?

Миха Косовел: Да, населението на двата града заедно е около 70 000 души. Да, те са малки. Винаги са имали слаба демография заради границата.

Владимир Митев: Говорихте за културна трансформация и за това как се създават трансгранични градове. Можете ли да обясните какво означава това конкретно в случая с Гориция и Нова Горица?

Има ли статии, проучвания или анкети, които разглеждат какво означава трансграничната идентичност? Какво се промени и какво е новото в тази идентичност?

Миха Косовел: Това е, което исках да покажа с тази промяна в идентичността, защото мисля, че голямата трансформация в идентичността е чувството, че си у дома на границата. Разбирането, че историческата реалност не е проста приказка, а че има много гледни точки и лични трагедии, с които можеш да се идентифицираш повече, отколкото с голямата героична история на нацията. Мисля, че идеята, че винаги трябва да се опитваме да разберем историята като мозайка, а не като красива картина, е много актуална в момента.

Мисля, че да си човек от границата, някой, който може да живее и в двата свята, се превърна в огромна гордост. Мисля, че най-голямата трансформация беше оценяването на това. Защото когато го направиш, музеите и другите национални институции, като театрите, също трябва да го признаят.

Преди не беше необходимо да се оценява. Преди един музей от едната страна правеше свое, а друг музей правеше свое.

Но сега, когато правят своето, те трябва да разберат как се вижда от другата страна. Или как можем да ангажираме другата страна в отразяването на тази наша визия? Така че в известен смисъл всяка институция, дори училищата, трябва да правят това. Училищата са нещо много нормално.

Те имат свои езици, учебни програми и т.н. – те са много йерархични. Няма иновации или импровизация. Но в същото време сега имаме много дейности.

Дори в детската градина има дейности, които насърчават взаимодействието с други училища и т.н. Това е начин да направим другия част от ежедневието си. Но мисля, че това е голяма трансформация на изкуството.

Защото мисля, че трябва да се каже, че тази трансформация не идва от политиката. Политиците често подкрепят даден проект едва след като той вече е придобил известна популярност. Когато има дискусия, те чувстват, че вече могат да го подкрепят.

Затова е важно да се промени дискурсът предварително. Мисля, че това е нещо, което беше постигнато в голям мащаб през последните 10 години.

Снимка: Миха Косовел в Гюргево (източник: Блок 14, Асен Николов)

Последвай канала на блога “Мостът на приятелството” в YouTube, където са публикувани много видео и аудио интервюта! Блогът може още да бъде последван във Facebook и Twitter. Каналът му в Telegram е тук. Тук е неговият англоезичен нюзлетър в Substack. А тук е неговият канал във Viber на български език.

About Author