Дейвид Бисет: Младите българи дават надежда

Интервю с експерта по социална грижа за пречките пред социалната промяна в България и как българите могат да ги преодолеят

Малгожата Кулбачевска-Фигат

Владимир Митев

Дейвид Бисет е специалист по бедност при децата и по израстване в условия на недоимък. Той е един от основателите на Equilibrium – водеща организация за социална грижа за деца в Югоизточна Европа, базирана в Русе. Той е свързан с България от 1991 г. Живее в страната от 2000 г. насам.

Тази статия бе публикувана на 19 април 2020 г. на английската секция на сайта “Барикада”.

Малгожата Кулбачевска-Фигат (МК): Господин Бисет, колко време сте живял в Русе и какви промени сте забелязал за периода, в който сте жител на града?

Моето семейство има дом Русе от 2000 г. насам. Така че съм тук от две десетилетия, въпреки че първоначално не живеех за постоянно в страната. Причината да дойда в Русе, беше че това е родният град на съпругата ми. Докато децата ни бяха малки, решихме, че е добре да живеем в България поне за кратко. Жена ми е единствено дете в своето семейство. Не искахме нашите деца да развият силна привързаност към Шотландия и да не приемат, че са българи, когато пораснат.

Наблюдавам постепенно позападняване на България, което е водено от интереса на младото поколение. Мисля, че то се дължи на пропаст в поколенията, особено видима между генерацията на бабите и на дядовците и по-младата генерация. Русе е град, който има някои от предимствата и много от недостатъците на провинциалните градове. За съжаление, мисля, че недостатъците доминират. Следя икономическите показатели за региона и за цялата дунавска зона. Русе доминира в този регион. Но самият регион изостава спрямо останалата част на страната по редица индикатори. Икономическото развитие е постепенно. Година след година се правят стъпки в правилната посока. Но това е зона, в която няма особено развита предприемаческа дейност. Тя не се развива така бързо, както останалата част от страната.

Наблюдава се липса на приходящи инвестиции в редица държави. Но инвестициите в този регион са особено слабо изразени. Доколкото това се случва, става въпрос за аутсорсинг. Това означава, че липсва иновация и развитие на нова индустрия в България. Това, което българската индустрия прави, е да върши работата на други страни, използвайки разликата в цената на труда. Има и разлика между градовете. София се хвали, че е столицата на Европа по отношение на информационните технологии и аутсорсинга. Не съм сигурен, че някой друг би се хвалил с това, защото мисля, че това е балон, който лесно може да се спука. Компаниите могат да решат да дадат внимание по-бързо на някого другиго. Това е картината.

МК: Ако се върнете на момента, в който се установихте в Русе, помните ли първите си впечатления от това място?

Моята връзка с България започна през 1991 г. Така че когато се установих тук, имаше малко изненади. Голяма част от моите впечатления ме връщат към детството – някои домашни украси, електроуреди, стилът на живот – напомняха на този от тийнейджърските ми години. Това доста ми харесваше. И както обясних, това позападняване ме кара да се чувствам носталгично за старата България. Когато дойдох тук, бях един от само тримата британски граждани, които живееха в града. Разхождах се вечерно време и хората се провикваха: „Здравей, Дейвид!“. Дъщеря ми питаше – „Кой е този човек?“. „Нямам представа“, й отговарях. Това бе очарованието на живота в България и в Русе. Харесваше ми. Още ми харесва, че мога да вървя пеш до работа и да се сблъсквам с хора на улицата, които ме разпознават и можем да разменим приказка. Но понякога ми се иска да имаше малко повече изтънченост и предприемачески дух в града. Например, в Русе имаме университет. Но не можете да откриете тук контракултурата, малкия бизнес и изкуствата, за които мислите, когато чуете университет.

Много хора ми казват, че Русе е град на собственици на магазини и на един „пешеходен тип“ търговия. Знам, какво имат предвид, виждам го с очите си.

МК: Вие казвате, че Русе се развива постепенно година след година, но прави това бавно. Значи нещата не са добре в сравнение с други региони в България.

Много приятели от България казват, че тук бизнесът има силни протекционистични тенденции. Много от секторите – например търговията, са контролирани от малък кръг хора. Те правят неща, за да обезкуражат развитието в своите области, така че да продължат да ги контролират. Но това не е нещо уникално за Русе. Можете да го намерите в много градове.

МК: Как стана така, че се превърнахте в един от ключовите хора, отговарящи за социалната политика в Русе?

Отговорът е свързан с моята съпруга, която е завършила журналистика. Когато тя се завърна в България, бе назначена от международната благотворителна организация „Спаси децата“. Те имаха офис в Русе. По-късно много международни благотворителни организации се оттеглиха от България. Моята съпруга имаше късмет да получи предложение за работа като изпълнителен директор на новия център за социални услуги. Той бе отворен тук по проект на Световната банка. По онова време социалният център бе управляван от организация, базирана в София. Ние решихме, че можем да развием наша собствена организация и да кандидатстваме за управление на социалните услуги. Спечелихме и ги управляваме през последните 15 години.

МК: Кое считате за своето най-голямо постижение през онзи период?

По онова време ние бяхме първото провинциално НПО, което управляваше социални услуги в България. След това ние се превърнахме в най-големият доставчик на социални услуги в страната. Сега управляваме мрежа от центрове в Русе и в областта. За нас работят около 130 души в областта на социалните услуги. Наш бе екипът по прилагане на решението за затваряне на първия дом за бебета в България. Играхме много важна роля за закриването на този вид институции. Най-новото ни начинание е създаването на т.нар. ресурсен център за деца, който ще е първият на Балканите. Работим с много млади деца, с родители и имаме професионалисти, работещи с много млади деца. Изследваме модели за ранно детско развитие и ранна намеса в случаите на деца с познавателни проблеми и проблеми в развитието. Мисля, че това е успех. Ние надскачаме своята категория, независимо, че сме организация от провинцията. Всички други организации с нашия размер се намират в столицата.

МК: Говорите за детски център. Какви са другите области на вашата дейност. Какви други области на социалната грижа ви интересуват?

Всичко, което правим, е свързано със защитата на децата. Работим с деца в риск и с уязвими семейства. Тези деца са на възраст между 0 и 18 години. Осигуряваме 24-часова грижа за деца с увреждания. Управляваме нови услуги, например съвременен дом за бебета в Русе. Осигуряваме палиативни грижи за много млади деца.

Все повече осъзнаваме, че има три значими социални проблема в града и в страната. Първият е свързан с отсъстващите родители. Когато родителите работят в чужбина или в друг град, те оставят децата на бабите и дядовците. Това създава трудности. Вторият проблем е свързан със значителния риск от развод и раздели в съвременна България. Има много самотни родители в провинцията, които страдат и имат проблеми. Трябва да се намесваме в силно разрушителни конфликти вътре и между семействата, когато има раздели. Третият проблем е нарастването на случаите на тревога и психични разстройства сред тийнейджърите. Това е голяма тема. Тя не е уникална за града или за страната. Това е западен феномен. Не знаем причините за това сложно явление. Прекарвам много време в съвети за тийнейджъри, които са депресирани и не виждат бъдеще за себе си.

Това са трите основни проблема.

МК: Съдейки по опита на различни посткомунистически страни, включително Полша, знам, че правителствата като цяло изоставят социалната грижа. Мислите ли, че ситуацията в Русе е подобна? Вие казвате, че тийнейджърите са страдали и са фокус на Вашата организация. Но мисля, че те трябва да са център на внимание за всички институции, защото те са бъдещето на мястото и на страната. Мислите ли, че има съзнание и интерес към тях от страна на властите?

Секторът се развива на принципа „две стъпки напред, една назад“. Но сега ние сме в криза, която е провокирана от… ние разбираме, че има десни политически групи зад случващото се. То се проявява чрез религиозен екстремизъм с принос от Русия и САЩ. Това са много странни евангелистки организации в САЩ. Но ние мислим, че те са задвижвани политически от представители на дясното. Те се намесиха значително в развитието на социалната закрила в България. Първият сигнал бе, когато България обмисляше да подпише Истанбулската конвенция за защита правата на жените. Някои страни не я подписаха заради някои нейни текстове за социалния пол. Тези страни усетиха, че конвенцията не е стъпка в правилната посока, защото признава в документ флуидността на пола. Така че те не ратифицираха конвенцията и това бе първият знак, че нещо се случва. След това се появи остра опозиция срещу регулациите за семействата и децата. Правителството бе на път да ратифицира нови регулации за развитието на социалните услуги в България. Тези регулации бяха оставени да отлежават без да се взема решение по тях заради десният натиск. Сега има остра опозиция срещу участието на НПО-та в доставката на социални услуги.

МК: Те ви обвиняват, че утвърждавате нови семейни модели?

Толкова е странно, че е почти смешно. Създадоха множество фалшиви новини относно влиянието на Норвегия в осигуряването на грижа за децата в България. Дори бе представено фалшиво видео с руси норвежци, които изследват институциите за детска грижа в България, като избират деца за отвеждане в Норвегия и осиновяване от гей двойки! Това е смешно. Но за съжаление обществеността прие това за вярно. И така се причиняват много щети.

МК: Към какво се стремят десните организации?

Мисля, че това, което се извършва представлява опит да се блокира преминаването на страната към нормативните практики на европейската общност. Затова е логично, че зад тази борба стои руското и американското влияние. Никоя от тези страни не е голям почитател на Европейската комисия.

МК: Руски и американски религиозни екстремисти искат да спрат вашето преминаване към западните стандарти за човешки права?

Мисля така. Не мисля, че става въпрос само за човешки права. Но човешките права са нещо, което може лесно да бъде атакувано и експлоатирано.

МК: Да погледнем по-отдалеч на обществото в България и в Русе. Казахте, че в някакъв момент обществеността започва да вярва на тези истерични оценки, че гей двойки от Скандинавия крадат български деца. Как бихте описали общото състояние на българското общество? Уморено ли е? Бори ли се за оцеляване? Вълнува ли се от подобни фалшиви новини? Как бихте го описали?

Познавам много статии, включително академични публикации, които съобщават факта, че България има високи нива на социален песимизъм. Той се изразява в това, че българите са по-депресирани дори от хората в Афганистан или в други страни, където има действащ военен конфликт. Какво причинява това? Има всякакви теории. Не знам отговора. Но съм наясно, че българите са много апатичен народ, който не може да погледне отвъд собствените действия и тези на организациите, в които участва. Нещата в България не могат да се променят чрез действие от низините. Българите обвиняват политиците, а след това се облягат назад и чакат нещата да станат отгоре надолу.

МК: Значи те не са доволни от политическата класа, но чакат отнякъде да се появи друга такава.

Да, точно така. Работещите в сектора на детските градини харесват за какво се борим, но според тях то е невъзможно. Казват, че не може да се направи нищо, за да се извърши промяна. Защо. „Системата е причината. Системата не ни харесва“, казват те. Това е рефрен, който чувам отново и отново в много сектори в България. „Системата не ни харесва.“ Какво очаквате да се случи? Да се облегнете назад на стола и да чакате министрите да предприемат стъпки или да се опитате да видите, че позитивните промени стават отдолу нагоре. Виждал съм много примери за преобразени училища в страната, защото имат силен директор, способен да мотивира екипа си да прави нещата другояче. Властите се чувстват задължени да приемат тези въведени промени. Не можеш да дадеш негативна оценка, когато инспекторите отидат на посещение, на нещо, което работи? Ето какво трябва да се случи в България. Но, за съжаление, българите не виждат нещата така.

МК: Те приемат реалността и се борят да оцелеят ден за ден?

Да.

МК: Имаше социални протести в България миналата година. Има работнически протести. Може би нещо се променя? Може би младото поколение възприема различен подход? Как да разбираме тези протести?

Протестите, които видяхме, отговарят на моето собствено разбиране, че има млада, висококвалифицирана социална група, която говори чужди езици – най-вече английски. Тя е изложена на чуждестранно обучение. Тази група е много недоволна и иска промяна. Но тя не са достатъчно голяма. Въпреки тези протести, има доказателства за съществуването на тази група в България. Аз я открих, когато някои семейства започнаха да идват в семейния център, когато го отворихме. Те дойдоха при нас. Говореха английски. Дори не знаех, че съществуват. Не са оставяли следи публично. Не мисля, че те са достатъчно и не мисля, че имат глас момента. Но когато се разговаря с млади професионалисти, много неща относно обществото стават ясни. Показателно е колко много от тях работят на свободна практика или по международни договори. Те не искат да работят за българи. Това не е добър знак.

Може би можех да направя доста пари, ако събирах такси за професионални препоръки за млади българи, които отиват да учат в чужбина или започват работа тук. Правя го веднъж или два пъти месено. Беше по-често преди. Нямам против да давам препоръки. Радвам се да го правя. Но съжалявам какво разкрива тази тенденция. Надявам се, че тези деца ще се върнат.

Владимир Митев (ВМ): Господин Бисет, Вие имате ясна идея за социалната промяна и можете да я забележите на радари си, когато тя съществува. Как тя би могла да бъде насърчена? От самите хора ли да идва инициатива или да се направи нещо отвън, за да се провокира активността им? По времето на зрелия социализъм в България е имало концепция за „развитието на място“, което значи, че хората имат смисъл и израстват без да се изчакват в йерархията. Какво насърчаване е възможно с оглед на провинциалните реалности в Русе?

Виждал съм неща, които се случват в София и във Варна. Те са окуражаващи. Това са инициативи, водени от млади, висококвалифицирани хора, които са постигнали успех в своята област. Те основават бизнес инкубатори, за да насърчат други хора да постигнат своя успех. Подобни инициативи за подкрепа на предприемачите и на бизнеса има и в други страни. Това се случва. Виждал съм го. Така се създава среда, която поддържа развитието на малкия бизнес. Той на практика не съществува. Много е трудно да започнеш бизнес в България. Има много бюрократични пречки. Трудно е да се получи финансова подкрепа тук.

ВМ: Вие дефинирате социалната промяна чрез бизнеса, чрез предприемачеството. Това ли е единственият начин да се мисли за социална промяна? Каква да правя, ако нямам капиталът, за да бъда предприемач, но искам да извърша социална промяна? Какво трябва да направя? Профсъюз?

Питате ме как да започнете движение от низините. Ако знаех отговора, щях да съм го направил. Още се опитвам. Например, извърших нещо в нашата организация преди няколко години. Много млади хора бяха недоволни, защото няма много какво да се прави в Русе. Те искат да правят неща заради удоволствието да се правят. Искат да се занимават с театър, да си направят малък проект, да почистят парка.

Така че ние се опитваме да ги насърчим. Събирали сме групи от ученици. Правили сме уъркшопи с тях. Учили сме ги на основите в управлението на проекти. Те ни казаха нещо интересно. Има дейности за млади в града. Но отново те са доминирани от определени групи възрастни. Те имат много ограничен репертоар. Поставят акцент на публичните изяви и на развитието на малки шампиони. Много е трудно за децата в този контекст да направят нещо заради самото удоволствие от правенето. Това означава, че нищо няма да се промени никога. Когато видите младежи, участващи в културна дейност по празниците, същността на тяхното участие е точно същата, каквато е била предишната година или по-предишната година. Вече говорих за доминацията в някои области на ограничен брой хора. Така че въпросът Ви, който аз разбирам напълно, е какво можем да направим. Не знам какъв е отговорът. Но може би част от отговора е да се насърчи желанието, страстта в младото поколение. Мисля, че това би счупило бариерата на апатията. Така нещата ще се случат. Но е трудно това да стане.

ВМ: Разбирам някои от тези проблеми дори без да ги обсъждаме. Част съм от тази среда. Но има надежда, когато някой може да разпознае и да изрече промяната и проблемите. Предполагам, че много млади хора нямат езика, за да разберат техните собствени желания или предизвикателства.

МК: Ако младото поколение няма езика, за да изрази недоволството и тревогите си, ние в Полша също имахме подобна ситуация преди две години. Оказа се, че групите, които канализират тези тревоги са крайнодесните. Когато чувам от Вас, че десните стават все по-обществено видими, започвам да се питам дали либералната и образована част от младите хора няма да търсят своето място в столицата или в чужбина. Останалата част ще намерят обществен израз чрез крайно десните теми като традиционните ценности. Има ли риск от това?

Мисля, че има значителен риск това да се случи в България. Вчера публикувах нещо във Facebook, което е израз на моето собствено неудовлетворение от ситуацията. Преди няколко години бях считан за предприемачески ориентиран активист. Участвах в сътрудничество с други организации като Британския съвет, работещи с тийнейджъри. Тези млади хора изразяваха тревогите и амбициите си.

Но отново и отново се сблъсквам с един и същи феномен: различни организации предлагат кандидати ученици с висок семеен статут за тези проекти. Те са били избрани на базата на академични резултати и други дейности. Имат много екстровертни нарцистични характери. Харесват да слушат гласа си. Казах във Facebook – вижте сивитата на тези деца – те са по-дълги от моето. Те са участвали в младежки парламенти, имали са много извънучебни дейности в гимназията, те са навсякъде. Те затрудняват за мене и за моите партньори интеграцията на деца от непривилегирована социална среда – например деца роми. Дори усилията да се даде глас на младото поколение страда от тази елитарност. Това е много характерно за България. Ако направите нещо в училищата или в образователния сектор, с това ще се сблъскате.

Веднъж моя колежка от Русенския университет каза нещо показателно и аз бях ужасен от казаното. Тя ме попита дали може да поема нейните часове, защото тя имаше друга работа. Това стана с кратко време за размисъл. Докато тя се извиняваше, каза: „Ще ти хареса работата. Те са деца от най-добрите семейства“. Аз попитах: „Моля? Какво значи това?“. „Ами, те са каймака на града“. Отговорът ми беше: „О, Боже! Уважавам те, но не трябваше да казваш това“.

Тази история разкрива много неща.

МК: Това е много изненадващо. В крайна сметка, България е била социалистическа държава. Тя е промотирала равенство…

Но сега има нова номенклатура и местни семейства.

МК: Невероятно е колко бързо се е променила от егалитарно общество към олигархия – политически, културно, сега споменавате и образованието. От друга страна, обществото приема това и казва: „това е системата“…

Мисля, че това е една от причините, всъщност най-важната, допринасящи за тийнейджърската депресия и тревогата. Едно от нещата е, че много деца са осъзнати, учат сериозно, но може би идват от бедни семейства. Те се сблъскват всеки ден срещу този проблеми. Има деца от богати семейства, които не уважават учителя. Те не учат. Знаят, че ще получат добри оценки. Знаете, че те отиват в най-добрите университети. Другите деца се отказват.

МК: Те разбират, че тяхното усилие никога няма да бъде оценено.

Да, можеш да си купиш диплома в България.

МК: Университетска диплома?

Да, би трябвало да имаш доход. Но имаш доход, когато си част от тези семейства.

МК: И всичко, което трябва да направиш, е просто да покажеш своя произход?

Да, това допринася за социална апатия. Имах приятел от Великобритания, който дойде да посети Русе преди няколко години. Той е общопрактикуващ лекар. Старши партньор е във фирма на лекари. Така че той е считан за богат. Има добра професия. Разхождахме се в Русе и той ми посочваше коли. Каза: „Знаеш ли колко струва този автомобил? Не мога да си позволя такава кола. Как българин може да си я позволи?“ И аз казах: „На хартия не могат.“

Това е толкова очевидно. Всички го знаят.

МК: Владимир ми каза, че Русе е едно от малкото места, в които на последните местни избори кмет, който не от ГЕРБ, спечели. Мислите ли, че различният избор на русенци показва, че те още имат надежда, че промяната е възможна?

Отново не мога да Ви дам ясен отговор. Изборните резултати ме изненадаха. Очаквах ГЕРБ да надделее. Стискам палци това да е знак за потенциал за позитивни промени в града – че може би някои от нещата, които са доминирали, губят своята сила. Това е надеждата ми, но още не знам какво да мисля.

МК: Виждам, че усещането за несигурност е много силно в България. Не знам какво следва. Не може да се предвид какво ще стане на ниво общество.

Мисля, че има фактор, който допринася за това. Има много изразена липса на прозрачност за публичната информация в страната. Да имаш отношения с бюрокрацията в България е много сложно. Няма насоки, които да водят хората в тези отношения. Хората не могат да се борят срещу тази бариера. Никой не може да обясни как да се води борби с нея. Публиката е държана в неведение. Хората не знаят как да правят нещата и как те работят. Много от работата на социалните работници в моята организация е свързана с подпомагане на хората да получат полагащите им се социални помощи. Хората не обичат да попълват документи. И никой не им казва как да го правят.

МК: Значи те не могат да получат своите помощи, защото не знаят как.

Да. Те или не са много образовани или ходят в различни служби и се борят срещу бариерата. Ако комуникацията между хората на власт и тези в обществото бе малко по-отворена, това щеше да предизвика промяна.

МК: Тогава хората ще чувстват, че принадлежат на това място и че могат да допринесат към него.. От това което казвате Вие и някои други мои събеседници, изглежда, че държавният апарат в България е отделена структура, съществуваща заради себе си. А обществото се бори под стрес да оцелее. Хората не общуват, те просто живеят един до друг.

Бих искал да видя ситуация, при която кмет взема властта и започва да търси общуване с общността. Мисля, че това може би ще направи нещата по-различни. Пропастта между правителството и обществото в България е много широка. Бюрокрацията е много сложна. Ненужно сложна. Дори да отидеш в българска банка е сложно.

МК: Значи бюрокрацията създава работа за самата себе си?

Не знам. Само виждам, че ситуацията не изглежда ефективна. По това време на годината се плащат данъци върху имотите и автомобилите. Това става на края на града. Когато си там, всички данни става на компютър. Те имат чудесна компютърна система, но хората трябва да се редят на опашка, за да я ползват. И има само две-три момичета, които работят с компютрите. Трябва да има по-лесен начин да се направи това.

Много бюрократични процеси стават по този начин. Има много стъпки – трябва да отидеш до една служба, до друга служба. Могат да ти кажат една и съща информация, където и да отидеш. Модернизацията би значела техните различни компютри да са свързани. Но те не са. Това е неефективно. Можеш да чакаш векове, за да извършиш транзакция. Изглежда, че постоянно се въвеждат нови правила, които надграждат старите. Нещата стават ненужно сложни.

Прочети на английски език!

Прочети на румънски език!