Срещите на Иван Станков с румънската литература

Фрагменти от интервю с българския писател за общуването с румънската литература и за запознанството му с Мирча Картареску

Тези фрагменти са препечатани от интервюто на Андрея Апосту от сайта Bookaholic със съгласието на сайта. Иван Станков е български литературен историк, университетски преподавател и преводач на румънска литература на български език. От години го свързва близко приятелство с румънския писател Мирча Картареску.

„Срещнах Иван Станков в книжарница „Хуманитас Чишмиджиу“ в една студена ноемврийска утрин“, разказва Андрея Апосту – възпитаничка на Факултета по литература, секция „Световна и сравнителна литература“ и сътрудничка на сайта Bookaholic. Иван Станков бе в Букурещ през ноември 2018 г., за да представи румънското издание на своята книга „Спомени за вода (ре минор)“ в превод на Мариана Манджуля Жапот – преподавател по български език в Букурещкия университет. Представянето на книгата бе повод за сайта Bookaholic и за Андрея Апосту да дадат думата на Иван Станков, така че той да разкаже за своите срещи с румънската литература.

Как Иван Станков научава румънски език?

Научих румънски език на няколко етапа. Първият беше в детството ми. До 5-годишна възраст живеех в моето родно село, което е на брега на Дунава и където още се говореше румънски, сръбски и български език. Когато бях на пет години, заминах със семейството си в Русе и започнах да забравям румънския.

След това учих литература във Великотърновския университет, където имаше преподавателка по румънски език. По онова време не можеше да се учи румънски в университета, освен като факултативна дисциплина. Така че се записах на този курс. Преподавателката беше много приятна. Научи ни на детски песни по стихове на Еминеску. Оттогава помня много румънски стихотворения:

„Виж лястовичките отлитат,

Падат листата на ореха,

Слана покрива лозята

– Защо при мен не идваш,

защо при мен не идваш?”

 

„Една вечерница изгряла.

От тишината на забравата

дава безбрежен хоризонт

на самотата на морето.“

Знам много стихотворения…

Етапът на по-дълбоко опознаване на румънската литература

След това вече като университетски преподавател спечелих конкурс за лектор в Крайовския университет – през 1998 г. Четири години живях в Крайова. Там бе първата ми среща с голямата румънска литература. Първоначално нямах студенти, тъй като още не беше започнала учебната година. Ходех из книжарниците и си купувах книги. Една от тях бе много хубаво издание „Румънски символизъм“. Нямайки какво да правя, започнах да превеждам румънски символисти. И сам видях: „Джордже Баковия, уау, колко лесно за превод!“ Преводът се получи, сякаш бе писал на български език. След това Димитрие Ангел: „Aх, спомените са като снежинки, останали забравени в празните гнезда!”

Първите ми проблеми възникнаха при превода на Минулеску. След това се появиха и с Йон Пилат, който ми хареса много и когото считам за любимия ми символист. После дойде и Аргези… добре, не мисля, че Аргези бе истински символист. Той е много далечен за мене. Обаче е голям поет. Имах проблем с Йон Барбу. Той просто не ми позволи да навляза в текстовете му – дори и до днес. По същия начин беше с Марин Сореску. С Никита Станеску нямах никакъв проблем, но Марин Сореску е по-сложен. Не знам как румънците го възприемат. Знам, че е считан за голям поет и преди, и сега, но е по-труден за превод.

Първата среща с Мирча Картареску

В Крайова бе първата ми среща с книгите на Мирча Картареску. Студентите ми дадоха да го чета: „Господин преподавателю, вижте тук една книга, не знаем дали ще ви хареса!“ Същата вечер вече бях прочел двайсет страници от „Ослепително“, първи том. Казах си: „Ето, това е книгата, която трябва да преведа за моите приятели в България, за да видят какво се случва, какви неща имат румънците.“ Прекъснах четенето. Никога не чета книгата, която превеждам, защото искам да я чета, превеждайки и „пишейки“ я. Да не знам какво предстои в следващата глава или на следващата страница. Искам да имам усещането, че аз пиша книгата. Тази преводаческа стратегия ми харесва. Приключих превода на първия том на „Ослепително“ за петдесет дни. Беше лудост. Превеждах по 16 часа на ден. Нямах лекции. Студентите полагаха изпити. Месец и половина – два се трудех над „Ослепително“, без да възнамерявам книгата да излезе, без да говоря с издателства, без да подписвам договори. Нямаше просто нищо.

Тогава видях едно съобщение, че в издателство „Хуманитас“ в Букурещ се представят аудиокниги с Габриел Лийчеану, Андрей Плешу, Нойка и Мирча Картареску. И заминах за Букурещ. Стигнах до клуб „Прометей“. Там вече бяха Лийчеану, Плешу… Когато Мирча Картареску влезе, станах от стола и попитах: „Вие ли сте господин Мирча Картареску?“ „Да, аз съм“, отвърна той. „Ами, казвам се Иван и съм превел „Ослепително“ на български език. Ако искате, може да поговорим малко…“ „Ах, да знаете, че имам малко дете и трябва да се прибера веднага вкъщи“. Тогава Габриел (синът на Картареску) бе само на няколко месеца. „Ех, тогава ще мисля какво да правя с превода…“, рекох аз. „Чакайте малко, Вие българин ли сте?“ „Да, българин съм.“ „Ааа, тогава хайде да поговорим малко след събитието.“ Тогава проведох първия си литературен разговор с Мирча и започна приятелство, което продължава до днес. То ще продължи до самия край на живота…

Един скромен преводач

Оттогава превеждам. Само че дори и днес не се считам за професионален преводач. Не, аз съм преподавател по български език в университета, привлечен от „нечовешката“ румънска литература. Нямаше как да не бъда привлечен. Това е съдбата ми. Още повече, че четях в книгата за майката на Мирча Картареску, която е дошла от село, която е била тъкачка във фабрика – също като моята майка. В книгата се разказваше как майка му е била в болница и е имала пареза на лявата част на лицето. И аз съм бил в болница с тази диагноза. Разбирате, че това е съдба. След това се върнах в България.

С втория том на „Ослепително“ беше вече по-лесно. Третият го преведох, докато бях в Букурещ. През 2008 г. спечелих друг конкурс и преподавах четири години в Букурещкия университет, във Факултета за чуждестранни езици и литератури, където имах много добри колеги. Една от тях беше Мариана Манджуля Жатоп, която преведе „Спомени за вода (ре минор)“ на румънски език. Тя знае много добре български език – с всичките нюанси. Майка й е от България.

Когато се установих в Букурещ, се случи нещо много хубаво. Тъй като бях приятел с Мирча, му казах: „Мирко, хайде да дойдеш с мен в часа по български език.“ „Добре, Иване.“ И целият университет лудна: „Идва Мирча Картареску при оня, дето преподава български!“ Тогава дойдоха много студенти. Поръчах торта във формата на книга, на която пишеше „Ослепително“. Изядохме я заедно.

Снимките оттам – от 2008 г. или 2009 г., още стоят пред кабинета по български език. От приятелството си с Мирча Картареску спечелих много. Създадох си редица приятели – Богдан Попеску, Йоана Първулеску. Опознах много писатели. Бях отседнал до парка „Киселев“, на улица „Барбу Делавранча“ и Клубът на селянина бе на няколко минути пеш. Присъствах на всяко представяне на книга там. Знаех какво се случва в румънската литература. Харесваха ми много писатели, чувствах се като у дома си. (смях)

Как приятелството с Мирча Картареску променя Иван Станков

Срещата ми с него промени много от убежденията ми. Най-вече направи друга концепцията ми за литература. Срещнах се с абсолютно свободна литература, с много свободен писател, с нечовешки свободен човек. Това, което той прави в литературата, не е възможно. Не може да имаш толкова смелост да се хвърлиш в най-дълбоките води на своето съществуване. Това е като да се съблечеш, когато излезеш на улицата, да се съблечеш напълно, да си покажеш сърцето, костите. Такова нещо все още не се е случвало в българската литература. И няма да се случи. Това е една инвенция, но знам, че е много болезнено да участваш с всичко, което имаш, в тази инвенция. Картареску промени и моя литературен вкус. Станах по-претенциозен към всичко, което ме заобикаля в българската литература. Чета две-три страници и ми става ясно какво имам насреща. Ако текстът не поражда съпротива у мене, защо да го чета? Ако минавам през него лесно, няма никакъв смисъл да чета. Все едно да минеш през вода. После тя забравя за теб и ти забравяш, че си минал през нея. Тоест не си се срещнал с нищо.

За четене на цялото интервю на румънски, натисни този линк!

Прочети на румънски език!