Ванина Божикова: България трябва да обучи преводачите си зад граница

Преводачът от румънски език даде това интервю по повод последния си превод – романа „Децата на войната“ от Варужан Восганян. Говорихме за особеностите на съвременната румънска литература и за нуждата от по-голямо насърчаване на българската литература в чужбина

Владимир Митев

Ванина Божикова е устен преводач от румънски език и преводач на румънска литература. Тя е завършила специалност „Румънска филология“ в Софийския университет „Св. Климент Охридски“, където преподава румънски език и румънска литература в периода 2000-2017 г. Ванина Божикова е автор на много статии и изследвания в българските и румънските литературни издания в областта на съвременната румънска литература и литературния превод. През последните години е превела трудове на над 20 класически и съвременни румънски автори – белетристи, поети и драматурзи, сред които Варужан Восганян, Нора Юга, Мирча Картареску, Дан Лунгу, Лучиан Дан Теодорович, Октавиан Совиани, Линда Мария Барос и други.

Госпожо Божикова, защо бе важно за Вас да преведете романа на Варужан Восганян „Децата на войната“?

Най-напред нека припомня, че това е третата книга на господин Восганян, която превеждам на български език – след емблематичния му роман „Прошепната книга“ и сборника с новели „Играта на сто листа и други разкази“. Обикновено съм вярна на авторите, които превеждам. Варужан Восганян не е изключение от правилото. Това е третият автор, на когото превеждам трета книга. Първите двама са Нора Юга и скъпия ми приятел Лучиан Дан Теодорович.

Втората причина за този превод бе убедеността ми, че романът „Децата на войната“ ще бъде приет много добре в България, като се имат предвид подобните условия на развитие в двете страни през последните години. Заедно преминахме пътя на присъединяването към ЕС и НАТО, борим се заедно с всички предизвикателства на вечния преход, като огледални страни сме и взаимно се вдъхновяваме в доброто и в злото… Като имам предвид тези прилики в нашето европейско позициониране, се осмелявам да твърдя, че румънската литература и българската литература създават общо пространство от гледна точка на другите страни в Европа и по света. Това се случва независимо от езиковата бариера. И в този смисъл четящата публика в двете страни е много близка.

За какво става въпрос в тази книга?

Става въпрос за 70 години от историята на Румъния. Историята започва веднага след Втората световна война, минава през годините на социализма и достига до епохата на прехода. Мисля, че действието в романа приключва някъде около 2013 г. Виждаме трите периода на румънския комунизъм – периодът след войната, относителната либерализация през 60-те години и последните дни на режима на Чаушеску.

Главният герой е генерал от „Секуритате“. Той участва пряко и дори координира някои от тези събития.

Защо авторът разглежда тази тема? Какво е посланието му?

Едно интервю не позволява да отговоря подробно на този въпрос. Предпочитам да оставя авторът сам да отговори в едно бъдещо интервю на Вашите читатели преди представянето на книгата в Русе през септември. Но нека се върна на въпроса: накратко, основното послание е призивът да излекуваме травмите на комунизма, да отворим отново тази рана, защото това е единственият начин да я изцерим.

Варужан Восганян е една от най-забележителните личности на румънския преход – писател, политик, лидер на малцинствена общност. Какво е значението му за Румъния в периода на прехода?

Историята ще реши какъв е приносът му за политическото развитие и историята на посткомунистическия преход. Ясно е, че той е един от най-значителните съвременни писатели. Неслучайно романът му „Прошепната книга“, посветен на арменския геноцид, е номиниран за Нобеловата награда за литература от три страни – Румъния, Израел и Армения.

Това не е субективното мнение на преводач, който е превел вече три книги. Четящата публика и литературната критика не само в Румъния, но и навсякъде, където са преведени творбите му, оценява ролята и значението му за съвременната румънска литература. Трудно е да отделим политика от писателя. Той самият през цялото време се чувства и едното, и другото. Но не забравя и да подчертае, че най-напред е поет и чак след това е министър, държавен служител или лидер на политическа партия.

Както вече казахме, Варужан Восганян е авторът на книга за историята на арменския народ и по-точно за историята на арменската общност в Румъния. Той е добре известен и на арменците в България. Колко развити са връзките между арменците от двете страни?

Най-напред, между двете арменски общности има кръвни връзки. Двете общности се познават и си сътрудничат много добре. „Прошепната книга“ бе преведена на български език по инициатива на арменското сдружение в София. Да си припомним, че освен книгата на Франц Верфел „40-те дни на Муса Даг“, която разказва за арменския геноцид, книгата на Варужан Восганян също е принос от световно значение по тази тема. Наистина, от една страна това е фикция – роман със спомените на автора и с неговата семейна история, но и историческото изследване зад творбата е много задълбочено.

Имате привилегията да сте преводач на съвременна румънска литература на български език. Знае се, че румънската традиционна литература се занимава най-вече с живота на село…

Да, в началото на ХХ век най-влиятелните течения в румънската литература са двете традиционалистки течения – народнячеството и семънъторизма (буквално „сеячество“), чиито основни теми са живота на село и проблемите на селяните. От друга страна обаче съществува и модернисткото течен, свързано с влиянието на френската литература. Говоря за психологизма на Камил Петреску и на други, особено за влиянието на литературния кръг „Збураторул“ (Крилат змей) в междувоенния период, който промотира субективизма и градския живот. Но да, имате право, традиционната литература се занимава най-вече с живота на село. По онова време градското население е било много малко.

Познавате добре съвременната румънска литература. Какво я характеризира? Какви теми вълнуват нейните автори? Какви литературни подходи използват те?

Веднага след 1990 г. паднаха две големи забрани. Първата е религията, а втората е сексуалността. Трудно е да очертаем тенденции и ориентири. Комунизмът и посткомунизмът са тема, който продължава да се разглежда в съвременната румънска литература. Ако се позова на творбата на Варужан Восганян „травмите на комунизма още не са излекувани“. Тази тема няма да отмине от само себе си. Това, което е характерно, без значение дали говорим за писатели или писателки е автофикцията. Т.е. авторите говорят най-често от първо лице, споделят много автобиографични или автофикционални детайли. Споделят най-често и с болезнена искреност какво са преживели и какво мислят. Големите социални теми са разгледани през чисто субективна гледна точка.

Аз самия виждам в румънската литература по-честа употреба на фантазията, от една страна, и повече сцени на насилие, от друга…

Според мене насилието се появява в нея, защото е било и е реалност. Що се отнася до фантазията, да не забравяме, че Румъния е имала едно от най-силните сюрреалистични течения в света. Самият Андре Бретон е признал приноса на румънците към развитието на сюрреализма в световен план. Да не забравяме, че през 60-те години този сюрреализъм се възражда. Неговото възраждане става под формата на т.нар. ониризъм. В румънската поезия това се случва с творбите на Леонид Димов, Нора Юга и т.н., а в прозата с текстовете на Сорин Тител, Думитру Цепеняг и т.н. Можем да говорим за балкански магически реализъм, характерен за румънската литература. Тук бих споменала като автори Фънуш Нягу и Овидиу Дунаряну, чийто сборник „Разкази от годината на Змията“ бе публикувана на български език от издателство „Елиас Канети“ в Русе преди няколко години.

На български език са превеждани доста румънски книги, но колко популярна е румънската литература в България днес?

Трябва да призная с гордост, че имаме една от най-силните преводачески школи на румънска литература. Това се случва благодарение на факта, че румънски език се изучава във всички големи университети в България. След Испания малката България е втората страна като брой на румънски книги, превеждани годишно. Трябва да признаем значителния принос за това на Румънския културен институт, който подкрепи чрез своята програма превода на над 40 книги през последните години. Мисля, че румънската литература има вече вярна публика у нас. Както казах и по-рано двете страни сме като огледални образи една на друга. Чувството за хумор е подобно. Православни сме. Съжителстваме от хилядолетия.

Има много общи неща с румънците, но не е ли тази връзка по-скоро еднопосочна? Как българската литература и българските автори са представени в Румъния днес?

За съжаление, трябва да заговорим за нуждата от преводачески школи. Има нужда „малка“ литература като българската да бъде подкрепена и рекламирана от българската държава. Румънският културен институт дава стипендии и програми за творчески резиденции, организира курсове за обучаващи се преводачи. Проблемът е, че в Румъния има много малко преводачи от български език. Моето впечатление е, че някак си се е загубила традицията сред поколенията преводачи. Не че румънците не биха желали да четат български автори. Лучиан Дан Теодорович казваше преди няколко години, че е много по-вероятно да срещне българските си приятели Георги Господинов или Алек Попов в Берлин или във Виена, отколкото в София или в Букурещ. По-вероятно е да опознае творбите им на английски или на немски език, отколкото на румънски език.

От близо 30 години, особено след влизането в ЕС общуваме по-лесно с румънците. Как се усеща това отваряне в литературата и между писателите от двете страни?

Писателите се опознават, приятели са, но се срещат на Запад. Има и случаи като искреното и лично приятелство между Мирча Картареску, Емил Андреев и Иван Станков. Но повтарям: има нужда от промотиране и постоянно поддържане от българската държава, от устойчива стратегия за утвърждаване на българската литература зад граница. В този смисъл трябва да споменем Националния фонд „Култура“ към Министерството на културата, който има за цел да утвърждава българската култура в чужбина.

България трябва да си отгледа преводачи от български език в чужбина?

Трудно е, но не е невъзможно. Най-напред трябва да бъде привлечен интереса на младите към изучаването на българския език. След това могат да се дадат творчески резиденции за обучаващи се преводачи – нещо, което румънската държава прави чрез програмите на Румънския културен институт или чрез ателиетата за преводачи в Ипотещ (родното място на Михай Еминеску – бел.прев.), организирани в рамките на литературния фестивал FILIT. Нещо подобно се случва с летните курсове за изучаване на български език, организирани от университетите в София и в Търново, но със специален акцент на литературните преводи в рамките на тези програми.

Преводачите са – по думите на Мирча Картареску – „пепеляшките на междукултурното общуване“, скромни преводачи, но и много упорити според мене.

Иначе е ясно, че българската литература е много добра. Но тя трябва да бъде насърчена. Всеки културен продукт е и икономически продукт, който трябва да бъде рекламиран като такъв. Колкото повече се превежда българска литература, толкова повече значение ще има България пред чужденците.

Да приключим с поглед към бъдещето. Какви планове имате за бъдещи преводи?

В момента превеждам молдовски автор. Срам ме е, че съм превела близо 40 румънски заглавия, но съм неглижирала литературата на нашите братя от Република Молдова. Очаквам до края на годината да се появи романът „Дама купа“ на Юлиан Чокан. През септември или октомври 2019 г. ще имаме книгата на пазара.

Струва ми се, че напоследък съм превела прекалено много „мъжка“ проза. Уморена съм от насилие, от мъже с револвери, дори от големите исторически драми. Става въпрос за Михай Йонеску-Лупяну с „Пресен черен хайвер“ и за Октавиан Совиани със „Смъртта на Зигфрид“, а и за „Децата на войната“ на Восганян. Сега бих желала да преведа някоя жена, да се върна на женската литература и чувствителност. Избрах си жена антрополог, която говори и за Стара Загора, за България, за некролозите. Казва се Орхара Доновецки. Романът й е озаглавен „Кастинг за орисници“.

Мисля и за поетически преводи. Преведох четирите романа на Нора Юга, но много малко от нейните стихотворения.

Какво Ви дава цялата тази преводаческа работа?

Най-напред, преводът на литературни текстове те прави търпелив. Учи те да свикваш със самотата, да четеш, да разсъждаваш много и на дълбоко. Иначе, редовите читатели знаем, че всяка книга е отделна вселена и ни обогатява по свой начин. Има книги, които говорят на нашите умове. Други разговорят със сърцето. Обичам всички книги, които съм превела. Всяка книга е оставила отпечатък върху мене и е част от кръга на моите най-добри приятели, с които, неизбежно, никога няма да се разделя.

Прочети на английски език!

Прочети на румънски език!