2 октомври, 2023
Външната и вътрешната политика на България са загадка за голяма част дори от самите българи. Този текст развива хипотеза и “оптимистична теория” за овластяване на обикновения човек у нас, който да се превърне в двигател на модернизацията в страната и региона. Това става чрез метод, наречен “мост на приятелството”. Звучи смешно. И странно. Но работи.
Снимка: Фасадите на софийските сгради свидетелстват за прехода към пазарна икономика (източник: Pixabay, CC0)

Външната и вътрешната политика на България са загадка за голяма част дори от самите българи. Този текст развива хипотеза и “оптимистична теория” за овластяване на обикновения човек у нас, който да се превърне в двигател на модернизацията в страната и региона. Това става чрез метод, наречен “мост на приятелството”. Звучи странно. Но работи.

Владимир Митев

В англоезичния свят е популярна историята от “Панчатантра” за слона и слепите мъдреци. Всеки от тях докосвал определена част от тялото му и провъзгласявал тази част за цялото същество. 

Политическите събития след падането от власт на Бойко Борисов уж се развиват пред очите на всички българи. И въпреки това според мене медиите не осигуряват дълбоко и истинско разбиране за слона на българската реалност. Телевизиите коментират различни теми: смяната на ръководството в “Булгаргаз”, българската държава прави нещо в и със Северна Македония, препирни за съдебната система, схватки между олигарси чрез политиката и правосъдието и т.н. И все пак усещането е, че в най-добрия случай гласовете, които чуваме, формулират своя перспектива към въпросния слон. Цялата картина трябва да си я създаваме сами и да я обновяваме постоянно, препускайки след хода на събитията – ако имаме времевите и волеви ресурси да четем медиите на различните политически, бизнес и държавни институции, докато изработваме своята заплата, грижим се за своите близки и си възстановяваме силите от стреса, за който допринася и корона кризата.

Този текст вероятно също в най-добрия случай ще обхване една част от слона в стаята. Все пак мисля, че той може да е полезен като опит за осмисляне на българската реалност след епохата на Борисов, на българската държавна и политическа власт в условията на продължаващо предефиниране на Запада, може би дори на българската идентичност, която често е загадъчна за наши близки или по далечни събеседници и партньори от други страни. А и за самите нас.

Според мен има нужда от опити за осмислянето на тези явления, дори и опитите да се окажат неуспешни или с частичен успех, защото нашият народ незаслужено се мъчи, преживява тежки социални проблеми, а разминаването между елити и народ му пречи да се модернизира и да стане част от света.

Поглед към “голямата политика” в София чрез отзвука в румънските онлайн медии

Българската политика в момента е смайваща. Гледано отвън, изглежда, че в момента в София всички едновременно са на власт и всички са в опозиция. През есента на 2021 г. шефът на НАП Румен Спецов – личност, на която финансовият министър Асен Василев много държи, бе в Букурещ и както стана ясно от негово интервю за в. “Либертатя”, той е търсил съдействие от румънската данъчна служба по разследвания на “руска енергийна компания”, за която Euractiv и други медии заявиха, че може да е само “Лукойл”. От декември 2021 г. вицепремиер и министър на икономиката и индустрията е Корнелия Нинова, чийто съпруг бе представител на държавата в “Лукойл” по времето на Бойко Борисов.

В румънската преса излязоха няколко позитивни статии за възхода на Кирил Петков в българската политика. Неговото образование в “Харвард” и антикорупционна реторика се оказаха достатъчни, за да се събуди интерес в румънското общество към България. Дори водещи румънски либерални политолози – като Сорин Йоница, своеобразен еквивалент на Иван Кръстев, коментираха, че в София и в Кишинев харвардци ще борят корупцията и бутат своите общества напред, докато в Букурещ т.нар. стари партии са се окопали във властта в сформираното през ноември 2021 г. правителство и така на фона на модерните лица при съседите си Румъния залага на стари управленски модели.

В Румъния като че поне в началото по-малко се осъзнаваше, че в София на власт е дошло правителство на четири политически субекта, някои от които съставени от по-малки партии или имащи коалициионни партньори от други партии за депутати. Разбира се, ролята на президента Румен Радев, генерал от военновъздушните сили, в българската политика нарасна значително след падането на Борисов и преизбирането на Радев на изборите през ноември 2021 г. Министърът на отбраната и министърът на външните работи в момента са хора, които са били част от неговия експертен екип в президентството.   

Но ако вземем дори само четирите политически субекта, изградили правителството е достатъчно да видим, че те са доста различни помежду си като политически разбирания и избиратели. Две от партиите (“Продължаваме промяната” и “Демократична България”) са с антикорупционна ориентация и търсят подкрепа в средите на градската средна класа. Ако бяхме в Румъния по времето на Лаура Кьовеши другите две партии (БСП и “Има такъв народ”) вероятно щяха да са обект на антикорупционни действия – доколкото са свързани с влиятелни интереси на националния бизнес и имат популистки тенденции. Събирането на четири различни субекта – включително на десните антикомунисти от “Демократична България” с политическата сила – наследник на Българската комунистическа партия (но на свой ред имаща в момента важни бивши кадри на СДС – антикомунистическата формация от 90-те години, в лидерски позиции), като че ли подсказва, че ако въобще започне някаква трансформация на българското общество по времето на това правителство, тя няма да е якобинистка, а ще е договорена между нови и стари елити. 

България е считана за пленена държава от своите собствени елити

Това наблюдение е важно, за да разберем противоречивостта на българската политическа система, държава и може би дори национална идентичност. Това е страна, в която приблизително по едно и също време активист на “Демократична България”, на партия на градската средна класа с антикорупционен дневен ред, на т.нар. нови елити, от една страна; и външнополитически анализатор, бивш посланик в Румъния от т.нар. стари елити, от друга страна могат да заявят, че България е пленена, овладяна държава, споделяйки от две различни гледни точки перспективата, че в България корупцията и олигархията контролират политическата власт.

Ето какво казва Мария Спирова в интервю за Foreign Policy România, публикувано онлайн през март 2017 г.:

Корупцията е повсеместна в България. Не се отнасям само към културата на измамата, а към тази на пълна загуба на вярата, която гражданите трябва да имат в институциите, така че ежедневието им да тече без проблеми. На практика българите смятат, че е контрапродуктивно да спазват върховенството на закона ден след ден. Въпрос на дискусия е дали България е пленена държава, но моето лично мнение е, че е наистина един добър съвременен пример за овладяване на държавата. Най-добрият обществен индикатор за това е поведението на нашия парламент, който е организиран изключително около групи за действие, които гласуват закони, позволяващи усвояването на държавните фондове от бизнеси и групи по интереси. Тези групи очевидно се стремят да блокират съдебните, икономическите и образователните реформи. Когато законодателният орган на една държава е контролиран от хора, чиито интереси имат върховенство над общността, държавата очевидно вече не е повече суверенна.”

А това са думите на бившия дипломата Валентин Радомирски в интервю за сайта “Епицентър” от януари 2017 г.:

“България днес може да се смята за овладяна страна. Това е термин, който вече 15 години се използва за страни, където олигархичните кръгове са водещите, а не политиците. Тези олигархични кръгове са извън държавата и обикновено са свързани икономически и финансово с други кръгове.

Не завиждам на нашите политици, защото всеки от тях разбира, че България е овладяна страна.”

Във вътрешната политика българските елити – нови и стари, от години обявяват, че търсят освобождаване на държавата от нейната овладяност, но какво точно значи това, дали е възможно и как ще стане предстои да разберем. 

Откъде биха могли да се вземат политически елити, които да не са “овладяни” – да не служат на едни или други бизнес кръгове, при положение, че политиката, медиите и дори културата по дефиниция са надстройка над икономическата база на обществото? Дали няма да се окаже, че на всяка страна на барикадата в България има и олигарси, и честни граждани, които свързват корупцията най-вече с отсрещния лагер? С какви механизми съдебната власт би могла да се изчисти от “зависимости” и кой може да реши по обективен и безпристрастен начин кога държавата и нейните институции вече не са овладяни? Няма ли вечно да има несъгласни с реформите (които дори не са започнали все още) – хора, които ще разчитат на съответната икономическа, политическа и геополитическа подкрепа, за да защитят своето чувство за справедливост и обществен интерес?

България в международните отношения

Тези реторични въпроси навярно не биха имали чак такава тежест в държава, в която е относително ясно какви елити и кой геополитически център са доминиращи. Днес обаче самият Запад преминава през предефиниране, а в последните месеци и отношенията между Запада и Русия търпят постоянна еволюция в хода на това, което администрацията на Байдън и НАТО наричат “отвореност за преговори” и “дипломатическо решение”.

В този контекст в България традиционно по ключовите външнополитически въпроси има най-различни мнения. Спрямо Македония например текат постоянни обвинения между различни македонстващи експерти и активисти кой е предател на националните интереси. Някои търсят защитата на българските интереси по евроатлантическа линия, други чрез взаимодействие с тенденцията на Виктор Орбан, или пък са туркофили. Така или иначе за невъведените в кухнята на българската външна политика е загадка каква точно е стратегията на България в Северна Македония, какво и как ще се постигне, кой е вътрешният и външният “враг”, кои са съюзниците и т.н. 

Прави впечатление обаче, че има недостиг в публичното пространство на сайтове, които да играят ролята на мост на приятелството между българи и македонци. Покрай някои по-значими пренастройвания на българския подход в Македония разбираме, че дори македонските българи са хетерогенни – т.е. са на различни мнения, вероятно имат различна обществена позиция в родината си, от различни поколения са и т.н. И всъщност дори за тях не изглежда да се пише с разбиране в българските медии. Техни изказвания се дават в нашите медии, но като че ли не са съпровождани от поставянето им в контексти – например този на македонското общество, на общността на македонските българи, на българо-македонските отношения или на международните отношения около Северна Македония.

Днешните българи можем да говорим много за своите македонски корени или за македонската част от своята национална история, но опознаването на съвременните македонци, тяхното общество, култура, ценности не изглежда да се прави по начин достъпен за масовия българин. Изглежда българските елити канят своя народ да опознае Македония изключително както хегемон си опознава територията. Каквито и да са причините и основанията за това, хегемонистичните отношения по правило предизвикват съпротива и отхвърляне, а и водят до коалирането на оси на съпротивата.

От друга страна, ако някой наистина иска да модернизира България, да я освободи от олигархични зависимости, да я върне на гражданите й или пък да я направи субект на международните отношения, той вероятно ще трябва в един момент да удари по определени вътрешнополитически и външнополитически интереси, които му пречат за постигането на тази цел. Такова действие обаче е твърде вероятно да провокира съпротива от въпросните интереси. И ако те са влиятелни може целият опит да се провали – губещите от реформите да се организират, да избухнат протести, които се борят срещу антикорупцията, водена по корумпиран начин, даденото политическо статукво да падне и на власт да дойде друго… 

В този смисъл от гледна точка на българските елити вероятно идеалният вариант за модернизация би бил тя да стане от само себе си, по собствена логика, на базата на автентичните противоречия между “субектите” в българското общество или на международните играчи, които да позволят мирна еволюцияна системата.

Това е едно възможно сред други също така възможни обяснения защо сегашното българско правителство, независимо че има подкрепа от Запад, не заема твърда линия спрямо Русия. Румънските елити отдавна се възмущават, че са сами в региона в своето желание за противопоставяне на Русия, докато България обикновено залага на деескалация в черноморския регион. На свой ред България вижда своя интерес по принцип в това да спада напрежението в същия регион – при положение, че туризмът е водещ сектор на икономиката, а се смята и че има руски интереси в българската енергетика.

В България има различни мнения за всеки главен външнополитически партньор. Но по отношение на Русия вероятно трябва да се каже, че страната ни се индустриализира през втората половина на ХХ век, благодарение на близките политически и икономически връзки със СССР. Според една легенда, за която водещ български историк твърди, че е истина, Тодор Живков заявява пред американски политици през 80-те години, че СССР е най-голямата колония на Народната република България, която получава оттам суровини, а изнася индустриални стоки.

Начинът, по който бе извършен преходът в България – свързан с разрушаването на изградената през социализма индустрия, доведе и до спад на икономическите връзки със Русия и преориентация на българската икономика към европейския пазар. Но българския преход доведе до обезлюдяване на цели региони, до смъртта на българското село, защото в условията на капитализъм развитие има само там, където има капитал – и в България това са основно София и още няколко големи града. В тези условия България има нужда да внесе динамика на своята територия, да намери заинтересовани субекти, които да развият нейната икономика или да я изгради със свои ресурси и да върне живот в западащите си региони, които стават все повече.

Осмисляне на дилемите преди политическата власт в София

В региона в момента вървят пренареждения: американо-руският диалог и военни маневри, антируската ос Лондон-Варшава-Киев и действията на европейската дипломация (от която са част разговорите по линия на Минските протоколи, сключени между Франция, Германия, Украйна и Русия). В този контекст българската държава в цялата си противоречивост, плененост, неопределеност и многозначителност на политическата идентичност вероятно търси начини да реши наследените проблеми от времената на прехода. 

Разбира се, идеята, че тя търси решения е оптимистичен поглед върху ситуацията. Ако слушаме вечерните новини на телевизиите, ако гледаме коментарните предавания, никой не формулира подобни абстрактни идеи и надежди. Там имаме криминални новини, новини за корона вируса, новини за опасност от военни действия и българо-македонска дипломация. Имаме някакви реалити шоута. Телевизионни говорилни и т.н. 

Паралелно на новините, различни анализатори интерпретират случващото се, така че привържениците на една или друга от големите тенденции в българското общество и политическа система да имат разбиране през правилната призма и най-вече мотивация какви са правилните избори, кой е прав и кой не в националната и международната политика.

Едно следствие от този процес е, че сред обикновените хора в Русе, например, има политизация. Когато се срещат помежду си, те чувстват за нужно да защитят определени политически позиции, които считат за правдиви. Например – “корона вирусът е измислица, в болниците заразяват хората и си измислят статистики”. Или пък реторика срещу малцинствата – особено срещу политическите представители на турците, но и срещу Байдън и неговите пионки в правителството. Разбира се, в България има и реторика в подкрепа на НАТО и срещу Русия – но хората, които я имат, е по-вероятно да живеят в София и да я разпространяват по масови средства за общуване като социалните мрежи, а не в личен разговор на кафе в Русе. Просто средната класа и буржоазията са най-вече софийско явление.

Осмислянето на тези неща като че ли води до няколко извода. Единият е, че много хора в България са канени от своите политически елити и сами се поставят в ролята на проксита и на агитки. “Гражданското участие” във външната политика се свежда до доставяне на български книги в Македония, Молдова или Украйна. А във вътрешната политика то е просто да си част от една маса хора, които се доминират взимно с други маси хора. Последното прилича много на обществено приемлив начин фрустрирани хора да си изразяват омразата, като я насочват в “безопасна” за елитите посока.  

Оптимистичната теория за българина днес е да бъде част от средната класа – като образование, доходи, контакти/социален живот и мислене. Но това е една привилегия, която е характерна най-вече за София и в по-малка степен се среща в страната. Освен това важни части от българската средна класа всъщност са несигурни в своя статут и това ги кара да гледат със страх и може би дори презрение към опитите на по-долните класи да се организират политически или да защитават свои обществени позиции. Това означава и че средната класа – по принцип средоточие на жизнзеутвърждаващи хора, може лесно да играе по-скоро консервативно и “реакционна” роля в обществения живот, вместо да бъде субект, който единствено развива обществото и го модернизира. В някои случаи позитивните иначе представители на средната класа биха могли да гледат със страх или с безразличие на опитите на социалната периферия да развие субектност и да излезе от статута си на експлоатирана категория хора, вместо да намерят сили и мотивация да видят в тях човек като себе си.

Разминаването между елити и народ в съвременна България, разбира се е сложен феномен. Като че ли в недостатъчна степен българските елити култивират можене, независимост, овластяване в народа си – на тази периферия, която по различни причини не може да развие комплексните натрупвания на различни видове капитал, срещани при средната класа. Народът като че ли е конструиран “да не може”, да е недоволен и да бъде насочват срещу удобни виновници, заради това че не е имал шанса да се развие до статут на буржоа или пък някъде по пътя на израстването си се е поддал или е бил заблуден от изкушенията на властта. Описаната картина изглежда някак източна. И е наследство на прехода.

Хипотеза: в България може би има недефиниран публично опит за обществена трансформация 

По времето на прехода и особено на Борисов политическата система просто менажираше недоволството, докато поддържа безвремие за създадената от елитите или самовъзпроизвела се средна класа. Това бе система, неспособна да еволюира качествено. Тя не се трансформираше, защото в същността си почиваше на статични идентичности. В нея социализацията още на ранен етап от живота на човека – примерно ученически или младежки години раздаваше ролите, които той щеше да играе цял живот. Ако той спечелеше голямата битка да завърши престижна гимназия в голям град, почти винаги го чакаше светло бъдеще. Ако беше роден в София, завършеше езикова гимназия и университет там, масата от отношения, които е натрупал в младежките му години, правеше много трудно изпадането му от потока на реализирали се българи.

Една от хипотезите ми с този текст е, че с падането на Борисов и оформянето на ново мнозинство и дори може би на нов режим в България може би се извършва преход към динамична идентичност на гражданите. Става въпрос за предефиниране на статичната идентичност от времето на прехода, идентичност белязана от травма, водеща до характерно неможене и до натрупване на неудовлетворение и страдание, без да е способно те да бъдат трансформирани в нещо позитивно. Предефинирането означава статичният елемент да се свържи с динамичен елемент, който на свой ред съдържа променливи, но съдържа постоянно противоречие между променливите. Това разбира се звучи много абстрактно и вероятно не казва много. Затова трябва да се даде и повече обяснение.

Оказва се, че светът е много по-сложен, отколкото дори можем да си представим на базата на предлаганата картина от нашите медии и анализатори. Хипотезата е, че във времената, които предстоят общественият дискурс по политическите въпроси ще вдигне своето ниво на комплексност. Няма да има вече “западна” идентичност и “източна”/”руска” идентичност т.е. статичните идентичности и борбата им за хегемония ще станат нещо остаряло. Ще открием с изненада иначе известният отдавна на други места факт, че Западът и Изтокът са плуралистични – т.е. има много начини да си западен и източен. Освен това между тях ще тече смесване и обмен. Ще се окаже, че Русия, Иран, Китай имат прозападни лобита, което наистина е така и то от столетия. Ще открием в западните държави “източни” тенденции – тук също едва ли трябва да има изненади. И всъщност ще има различни комбинации между всички тези идентичности и подидентичности, така че между тях ще тече постоянен обмен като равнопоставени, вместо да се води борба за хегемония на единият аспект над другия.

Това е една от значимите идеи при евентуална промяна. Вместо някакви статични идентичности да играят своята безкрайна игра на взаимна доминация, морална правота и обвинения, ще започне отваряне и равнопоставено общуване между привидно отричащи се същности. Ето и примерът: политиката на правителството и най-вече на “Промяната продължава” да преизчисли пенсиите и да ги повиши, както и да повиши минималната заплата са очевиден опит да се привлекат избиратели на Българската социалистическа партия, пенсионери и работещи бедни. Това се налага, защото “Промяната продължава” има нужда от социална база, за да оцелее в условията на конкуренция в политическата система след падането на Борисов. Реториката за промяна и срещу Борисов помогна за вземането на властта, но за да се задържи тази власт на хората трябва да се дават неща и усещането за развитие на народа. Иначе елитите, намиращи се в “опозиция” ще върнат Борисов на власт или ще си сложат ново лице.

И ето един възможен пример за динамична идентичност – олицетворен от избора на Румен Радев за президент както от десни, така и от леви: бизнесмени с дипломи от “Харвард” и депутати, свързани с фондация “Америка за България” може би се опитват да изградят мост на приятелството с маргинализирани избиратели (в началото на 2022 г. 1 милион от общо 2 милиона пенсионери получават минимална пенсия – 185 евро, която е под границата на бедността от 205 евро на месец). Парадоксално или не, докато Байдън и Путин преговарят перспективата за подобен мост може би има основания да се счита за реалистична. Неслучайно по различни медии се говори за щедрия на социални разходи бюджет, оформен от финансовия министър Асен Василев. Неговата забележка към работодателите, че ако не могат да платят минимална заплата от 355 евро, са некадърни е реторичен жест към работниците, оценен позитивно от синдикалния експерт Ваня Григорова.

Подобни политики на прекрачване на границите и мост на приятелството имаше и в Румъния по времето на “румънския Орбан” Ливия Драгня – само че в обратната посока. Неговата иновативна данъчна политика му позволи да привлече на страната на Социалдемократическата партия част от румънската средна класа – най-вече нейните некорпоративни елементи. И той го направи по същите причини – в условията на политическа конкуренция с технократския елемент в румънската политика, ако той не направеше конкретни действия, които да облагодетелстват избирателите, нямаше да има никакъв шанс да оцелее. Просто румънските “технократи” са по-силни от българските и за да стане нещо в техен ущърб е нужно осъзнаване и мобилизация . В България е подобна ситуацията, само че олигархията изглежда е елементът, който белязва политиката. Тя има ресурси. Вероятно възможен съюзник срещу нея за новото управление са пенсионерите и работещите бедни.  

Значение на динамичните идентичности за българската външна политика и икономическо развитие

Дотук на няколко пъти използвах понятието “мост на приятелството” като метафора за метода, по който две различни и може би дори на пръв поглед противоположни и взаимноотричащи се идентичности влизат в контакт и обменят помежду си на базата на солидарност, като всеки от елементите прави другия или другите по-силен. Това е името на моя българо-румънски блог, както и на моста между България и Румъния при Русе-Гюргево. Аз съм участник, деец и “потърпевш” от силата на този метод за изграждане на връзка между народите.

Според мене епохата на динамичната идентичност в българската външна политика ще значи от една страна край на хегемонията в нашето отношение към света. Дори и да смятаме, че нашите съседи на Балканите са всички “скрити българи”, ние ще се свързваме с тях, не за да превърнем целия свят в различни видове българи, а за да вкараме динамика в нашите застинали съществувания. 

Между 2011 г. и 2021 г. голямата част от окръзите в Северна България са загубили над 20% от своето население – поради емиграция и по-голяма смъртност, отколкото раждаемост. По места може да има икономически елити, които се радват на просперитет, защото държат дребен бизнес. Те може да имат интерес да нямат конкуренция от нови елити, за да останат влиятелни по места. Но интереса на мнозинството и на държавата не е да се пази от света, особено от света в ЕС – интересът е да има отваряне навън, за да може да се внесе динамика навътре и хората да могат да живеят смислено в западащата в момента Северна България – около половината от територитята на страната. Подобни западащи региони има много в Централна и Югоизточна Европа. 

Ако се научим да се свързваме със съседите си като равни с равни, а не чрез таене, манипулация, недоверие, ние ще можем да изградим с тях динамична идентичност и заедно да вървим напред – отвъд постулатите на нашите национални елити, които заради привилегированото си положение в страните майки вероятно няма да се сред първите, които напускат хегемонистичното отношение към света.

Динамичната идентичност значи и модернизация. Статичните идентичности са характерни за йерархични организации, в които по-ниско разположените елементи се съдържат в по-високо разположените, но в тази йерархия всички евоюлират трудно по очевидни причини. Ако някой започне да се развива по-бързо от останалите, той ще се превърне в заплаха за реда, вместо да бъде шанс за модернизацията на всички и има вероятност да бъде санкциониран от консервативните елементи. 

Иденитчност, която не може да намери кого да подчини и над кого да е хегемон, на свой ред трудно може да бъде обект на хегемонистично отношение – тя не е застинала. Освен това за нея ценен ресурс за развитие са именно статичните идентичности – доколкото общувайки с тях, тя модернизира и тях, и себе си.

Пренесено в международните отношения всичко това значи, че не толкова самата България, колкото българите имат шанса, заради своята сложност и двойнственост, заради своята отвореност в различни посоки, да се превърнат в мост на приятелството, който да създава динамика за модернизацията на Югоизточна Европа и дори отвъд нея. И тук не става въпрос за инициатива на една или друга партия, която е “динамична”. Независимо, че в момента определени политически субекти извършват “промяната”, а други играят ролята на опозиция, истинската промяна ще засегне всички. И можем спокойно да очакваме ГЕРБ или ДПС да развиват своите динамични идентичности в региона. 

Заключение

Това есе започна с “Панчатантра”, индийските слепи мъдреци и слона. Въпреки че написаното по-горе, особено във втората част на текста може би звучи шантаво в някакви моменти, идеята за динамична идентичност, мостове на приятелството и промяна са понятия, които имат своята валидност за обяснението на политиката в Югоизточна Европа.

Слонът може да изглежда като държавата, като политическата система, като властта. Истинският слон обаче е националната травма, която е друга дума за социализацията в нашия регион. Ние ставаме българи, сърби, македонци, румънци и т.н. в момента, в който притежаваме споделени национални травми, изградени от и в нас през процеса на социализация. Ще напуснем истински прехода и ще излекуваме неговите рани, когато преодолеем наложената травма в неговото време, обричаща ни на статичност. 

Силата на динамичната идентичност е, че позволява обмен между народи и хора, чрез който да намерим ресурс отвъд нашия свят, за да внесем в него динамика, да се развием и да преодолеем своите травми. Старата политическа система, базирана на прехода, нехаеше за своите граждани и за травмите им. За нея беше достатъчно да отглежда лоялен елит, който до доминира останалите граждани – а те да бъдат в най-добрия случай проксита или агитка. Тази система просто не е способна да предложи на България прогрес. Тя предлага едно вечно менажиране на недоволството, провокирано от статичните идентичности и взаимното доминиране между тях. 

Няма значение дали един или друг олигарх или политик е издиган в култ или свалян, каквито и да са фигурите и партиите, докато идентичността и нейните противоречия не се променят, нашето общество ще остане едно и също. Предизвикателството пред българската политическа система е да започне най-накрая да създава условия нейните редови граждани да стават субекти на вътрешната и външната политика. Да генерират динамика и промяна – не само за ограничен кръг/мафия, а универсално. 

За добро или за лошо, желаейки го или не надеждата е, че нашето общество в пълно неведение се опитва да изгради нова политическа система, която да му позволи да разгърне своя потенциал в по-голям степен. Това не се артикулира от никого и може би дори не се осъзнава от повечето от нас. Ние сме още потънали в нашите статични игри. И още си мислим, че едни от нас са предатели, защото се борят с Русия, а други защото се борят със Запада. 

Динамичната идентичност би ни позволила да се “борим” и то ненасилствено само с едно нещо – със стагнацията, изолацията, застиналостта. Динамиката, която пътува отвън навътре ще има свой брат близнак – динамика, която идва отвътре и отива навън. В момента, в който битката е спечелена, ние ще станем част от света. А демокрацията и модерността ще разширят своите граници в нашето общество и ще проникнат по-дълбоко в социалната тъкан.

Така че битката в България в момента може да бъде видяна и така – как точно ще се впишем в света, колко от хегемонизма си ще успеем да съхраним и до каква степен ще успеем да разширим съзнанието си, така че да еволюираме не като прокси или агитка в световната политика, а като субект. 

И тук е друг интересен момент на динамичната идентичност – ние сме субекти заедно с другия, който може дори да ни е противоположност и да ни отрича. Но ние заедно с него можем. Наричам процеса, чрез който това можене се реализира “мост на приятелството”.

Снимка: Коя е българската идея? (източник: Pixabay, CC0)

Прочети на английски език!

Прочети на румънски език!

Последвай канала на блога “Мостът на приятелството” в YouTube, където са публикувани много видео и аудио интервюта! Блогът може още да бъде последван във Facebook и Twitter.

About Author

Leave a Reply

%d bloggers like this: