19 април, 2024
Интервю с британската социална работничка, която работи с деца мигранти в Харманли
Миграцията ще продължи да бъде предизвикателство за ЕС, но нейното разглеждане изключително през призмата на сигурността остава сляпо за хуманитарните аспекти на проблема, свързани наред с други и с ролята на световните и регионалните сили в прекрояването на Близкия изток с цената на разруха и смърт (източник: Pixabay, CC0)

Интервю с британската социална работничка, която работи с деца мигранти в Харманли

Анна Кръстева, CERMES и Иван Атанасов, Сакарнюз

В съвместната рубрика на Маргиналия и Сакарнюз „Лицата на различността“ ви представяме удивителната история на англичанката Сейди Клазби-Джарус, от години работеща с бежанците в Харманли. Професор Анна Кръстева разговаря с нея за децата, които отчаяно се нуждаят от безопасно място за игра. Много от тях са напълно неспособни да играят, а в поведението им личат признаците на травма. За себе си Сейди Клазби казва: „Чувствам се горда, че сме подкрепили много деца в много трудни моменти от живота им. 

Тази статия бе публикувана на сайта “Маргиналия” на 1 февруари 2022 г.

Вие сте забележителен интеркултурен образователен иноватор. Бихте ли обяснили идеята на PlaySchool? Кога и как решихте да я въведете за деца бежанци в България?

През 2014 г. майка ми работеше като доброволец в лагера в продължение на почти една година, като помагаше да се посрещнат основните нужди на живеещите там бежанци, например храна и дрехи. Бавно условията в лагера започнаха леко да се подобряват, затова тя пожела да се съсредоточи върху това да направи нещо за многото деца, които живееха там. По това време (пролетта на 2014 г.) там имаше около 1000 деца без достъп до образование, без занимания, без детска площадка за игра и без играчки. Аз живеех в Англия и работех като начален учител, но посетих България и лагера по време на една ваканция и сама се убедих колко голяма е нуждата да има занимания за децата. Реших да се преместя в България през лятото на 2014 г., за да започна нещо (още не знаехме какво!) с майка ми за децата, живеещи в лагера в Харманли.

И двете с майка ми сме преминали през обучения за работа с деца и имаме дългогодишен опит. И двете много ни вълнува темата за важността на играта. Затова знаехме, че проектът ни в лагера ще бъде насочен към играта, но също така смятахме, че уроците по английски език ще бъдат полезни за децата. Въпреки това не бяхме сигурни как ще можем да общуваме с децата и как ще се справим с някои трудности като овладяване на поведението и контрол на групата (1000 деца!). Затова през септември 2014 г. организирахме няколко пробни игрови сесии, последвани от урок по английски език в стил „време в кръг“ (circle time). От тези пробни сесии стана ясно, че децата отчаяно се нуждаят от безопасно място за игра. Много от тях изглеждаха напълно неспособни да играят. В поведението им видяхме много признаци на травма. Въпреки това децата реагираха на нас много добре, успяхме да общуваме с тях по различни начини и имахме няколко тийнейджъри бежанци, които ни помагаха с превода.

ледващата стъпка беше да се сдобием със стая в лагера, която да превърнем в безопасно място за игра и класна стая! От лагера любезно ни предоставиха чудесна огромна стая, която с много труд запълнихме с играчки, къща за игра, която построих с баща ми, кът за тишина, кът за сензорни игри, футболна маса, къща за кукли, кът с телевизор за игри на PlayStation и филмови следобеди, маси за арт дейности и работа с ръце, пространство за „малък свят“ и строителни игри, бяла и черна дъска за уроци и още много други.

Най-накрая бяхме готови да отворим през ноември 2014 г. и много бързо вече имахме около 300 деца, които посещаваха занималнята три дни в седмицата!

Много неща се промениха оттогава и все още се променят постоянно, тъй като броят на бежанците се увеличава и намалява през годините, но все още поддържаме една и съща основна рутина в рамките на всяка сесия, защото последователността е много важна за децата, които са преживели травма. Всяко занятие започва с 90 минути свободна игра, в която децата могат да избират от широк спектър от арт дейности или дейности за работа с ръце, комбинация от образователни и по-малко образователни играчки и игри, четене в тихата зона, сензорни игри (игри за развитие на сетивата), ролеви игри и др. След това следва 20-30-минутен урок, в който чрез игри и песни се преподават основни знания по английски език и математика. Ние сме приобщаващо училище, много от децата, които са го посещавали, имат специфични образователни потребности, включително синдром на Даун, аутизъм, церебрална парализа. Имали сме и деца със слухови/зрителни проблеми. Всичките, които посещават училището, са преживели различни по степен травми през последните години.

Училището за игра се радва на голям успех през последните 7 години! То си спечели популярност както сред децата, така и сред техните родители, като много деца и родители ни казват, че училището за игра е единственото хубаво нещо в лагера. Когато децата започват да посещават нашето училище за игри, те често са много тихи, срамежливи и уплашени, придържат се към братята и сестрите си и стоят само в една част от стаята. Те показват признаци на травма в поведението си. Само след няколко седмици посещаване на нашето училище и намират много приятели, развиват своята увереност, социални умения и способност да общуват с други хора, които говорят различен език.

Нашето училище за игра осигурява безопасна, терапевтична среда, в която децата могат да играят, да се отпуснат, да учат и да забравят за грижите на възрастните, в които са въвлечени толкова продължително време. Те биват обучавани или им се напомня за поведението, което се очаква в класната стая, за да се подготвят за училище извън лагера, усвояват умения, които им помагат да общуват и да се интегрират с хора от различни култури, и научават основен английски език, който ще им помогне във всяка европейска държава, в която евентуално се установят.

С какви детски истории/успехи най-много се гордеете? Кои са най-големите трудности и предизвикателства във вашата работа?

Чувствам се много горда, че сме подкрепили много деца в много трудни моменти от живота им. През 2016 г. в лагера ни пристигна семейство със седем деца от Ирак, които трудно ходеха, защото страдаха от измръзване, и бяха изключително травмирани. Седемте деца бяха братовчеди, 4 от тях току-що бяха загубили и двамата си родители, а другите 3 бяха загубили баща си при преминаването си в България. Трима от 4-те им родители са загинали при преминаването от Турция в България, защото полицията незаконно ги е изтласкала назад и ги е оставила в снега. Едната майка, която е оцеляла, страдаше от много тежко посттравматично стресово разстройство и трудно се справяше с грижите за децата. Успяхме да създадем добри взаимоотношения с децата и да им предоставим безопасно място, където да идват да играят и да бягат от реалността, когато е необходимо, но също така и да преработят някои от травмите, които са преживели. Всичките 7 деца сега живеят в Обединеното кралство с британския си чичо (и майката/лелята, с която са били в България) и са наистина щастливи там. Преди няколко години ги посетих в Лондон и това беше един от най-хубавите дни в живота ми – да видя, че всички деца се справят толкова добре, беше най-хубавото чувство в живота ми!

Друго семейство, което се чувствам горда, че сме подкрепили, е голямо семейство от Сирия. Децата бяха преживели много травматично пътуване, когато се опитваха да избягат от Сирия, и бяха видели много трупове. След това са прекарали известно време, живеейки на улицата в Турция, докато родителите им са се борили да намерят работа, за да платят за жилище и храна. Майка им също така е била бременна в 9-ия месец в началото на пътуването и е родила в отдалечено село в Турция, през което са минавали. Трите по-големи момчета (по това време на възраст 9-12 г.) демонстираха много признаци на травма в поведението си и често ставаха много агресивни както помежду си, така и към други деца. Едно от тях дори беше счупило кост на лицето на брат си, докато живеели в лагера. Работих в тясно сътрудничество с тези момчета, като им помагах да се научат да регулират емоциите си и ги учех на различни стратегии за разрешаване на конфликти. С течение на времето поведението им се подобри значително. Те дори достигнаха етап, в който можеха да помагат на други деца да управляват емоциите и поведението си в нашето училище за игри! Сега те живеят в Германия, където са имали достъп до терапия и всички деца обичат да посещават училището. Тяхната прекрасна майка роди дете в България точно преди да заминат за Германия и то беше кръстено Сейди на мен!

Управлението на училище за игра в бежански лагер се сблъсква с много предизвикателства, като например да наблюдаваш как психичното здраве на децата се влошава заради мръсните, тесни и стресиращи условия, в които живеят в лагера, и да виждаш как те страдат без особена подкрепа от никого, освен от нас – и следователно да чувстваш тази огромна отговорност и напрежение. Друго голямо предизвикателство е да убедим хората да осъзнаят и разберат колко важна е играта за децата бежанци. Набляга се толкова много на образователните дейности за децата, живеещи в бежанските лагери, но игрите наистина се пренебрегват.

Всички деца бежанци са преживели някаква травма през краткия си живот. Това варира да са били обект на стрелба, живот в страх от бомбардировки, загуба на членове на семейството, живот на улицата, прекосяване на гори, реки и морета през нощта, преживяване на расистки обиди и най-малко пълна промяна и сътресенине в живота им. Травмата има опустошителен ефект върху развитието на детето, като причинява широк спектър от сериозни дългосрочни психични и физически здравословни състояния, а в сериозни случаи може дори да доведе до пълно спиране на развитието на детето.

Специално замислените игри и свободна игра се оказва много терапевтична за деца, които са емоционално разстроени от травматични преживявания. Когато децата се чувстват достатъчно сигурни в игровата среда, за да се вглъбят в играта си, те могат да изразят, освободят и отработят различни емоции. Това е изключително важна част от лечебния процес. Чрез играта децата придобиват контрол над чувствата и поведението си и стават по-способни да се справят със ситуации, които са стресиращи или травмиращи. Осигуряването на достъп до среда за игра, в която децата бежанци се чувстват в безопасност, може да бъде толкова мощен и ефективен инструмент, който всъщност да спре трайното въздействие на травмата.

В нашето училище за игри виждаме как играта буквално обръща ефекта от травмата всеки ден, но многократно ни е казвано, че формалното образование е по-важно.

Какъв е бизнес моделът на PlaySchool? Кой ви помага, за да поддържате тази хубава практика на включване на деца, преживели травмата на изгнанието?

„Бизнес модел“ не е правилният термин за нашето училище за игра, ние не сме бизнес, но не сме и регистрирана благотворителна организация. Просто видяхме нуждата, имахме късмета да сме в състояние да помогнем и се заехме да го направим. Първата година на нашето училище за игра финансирахме сами, но оттогава всяка година използваме онлайн групово финансиране, за да съберем достатъчно пари, които да покрият ресурсите на училището за игра и основната заплата за мен. През 2014 г. създадохме група за училището за игри във Facebook и имаме много прекрасни хора от цял свят, които следят и подкрепят това, което правим! Повечето от даренията, благодарение на които училището ни за игра функционира, са българи и британци, но също и от хора от Германия, Америка, Австралия и други страни.

Бихте ли ни разказали какво ви привлече в България и ви мотивира да останете тук?

Преди да се преместя в България, работех като новоквалифициран учител в начално училище. Изкарах 4-годишна педагогическа специализация (за възраст от 4 до 11 години) в Брайтън, Англия, но не ми харесваше да преподавам в общообразователни училища. Винаги ми е харесвало да работя с деца с проблемно поведение и се интересувах от това каква  подкрепа е нужна  след като са преживели травма. Нямах представа, че в крайна сметка ще ръководя училище за игра за деца бежанци! Преди да се дипломирам като учител, дълги години работех като педагог – оттам започна моята страст към играта. Когато за първи път се преместих в България, живеех с родителите си в село близо до Харманли, но през 2017 г. се преместих в апартамент в Харманли заедно със съпруга си.

Желанието да помагам на бежанците беше това, което ме привлече в България на първо място, и планирах да бъда в България само една година, преди да се върна да преподавам в Обединеното кралство – но 7 години по-късно все още съм тук! Родителите ми живееха в България от две години, преди да се присъединя към тях и аз ги бях посещавала няколко пъти. Харесваше ми да бъда в тяхното село, заобиколена от красива природа, много дива природа и приятелски настроени съселяни! Училището за игра е това, което ме мотивира да остана повече от всичко друго, тъй като продължавам да виждам положителното му въздействие върху децата, но има и много неща, които обичам в живота в България. България наистина е толкова красива страна с богата и интересна история, култура и традиции. Обичам да изследвам нови части на България, когато имам време, но любимото ми място досега е Перперикон, обичам как всеки път, когато го посещавам, там са открили и още нещо!

Познавате ли англичани и други експати в региона? Дали имат общностен живот? Организират ли културни, зелени и други инициативи в селата и градовете, където живеят? Бежанци и експати общуват ли помежду си?

Започвам да се запознавам с други британски имигранти, които са се преместили в региона по-отдавна от нас, те изглеждат наистина прекрасни и се стремят да започнат най-различни културни и екологични дейности и да участват в местния живот. Знам, че има група от тях, които организират ежемесечно почистване на определени райони на селата около Харманли, като работят заедно, за да разчистят местата, където се изхвърлят отпадъци. Доколкото ми е известно, няма много комуникация с бежанците, но няколко британци проявиха интерес към доброволческа дейност в лагера, така че се надявам скоро да видя това да се случи. Имахме и една британка, която живееше в близкото село и няколко години беше доброволец в училището за игра веднъж седмично, но се наложи да се върне в Обединеното кралство, за да бъде по-близо до децата си.

Какви са вашите проекти и мечти за бъдещето?

Мечтата ми е изобщо да няма нужда от нашето училище за игра! Бих искала да няма деца бежанци по света, никое дете не трябва да бъде бежанец.

За мен лично не съм сигурна. Продължавам да приемам всяка година такава, каквато идва. Трябваше да бъда в България само една година, но си намерих работа, която много обичам, срещнах съпруга си тук и станах майка преди малко повече от година – така че кой знае какво ще ми донесе бъдещето.

Какво още бихте желали да кажете на читателите на сайта по човешки права Маргиналия и на местния вестник Сакарнюз?

Благодаря ви, че прочетохте това! Ако се интересувате да научите повече за училището за игра, имаме група във Facebook: https://www.facebook.com/groups/HarmanliRefugeeCampPlaySchool

Снимка: Сейди Клазби – Джарус в Харманли (източник: Маргиналия)

Прочети на английски език!

Прочети на румънски език!

Последвай канала на блога “Мостът на приятелството” в YouTube, където са публикувани много видео и аудио интервюта! Блогът може още да бъде последван във Facebook и Twitter.

About Author

Leave a Reply

Discover more from Мостът на приятелството

Subscribe now to keep reading and get access to the full archive.

Continue reading