Паул Хурмуз: Идва времето Румъния и България да се превърнат в по-важни играчи в Югоизточна Европа

Владимир Митев

Резюме

Ето кратък вариант на основните акценти в интервюто на Владимир Митев с румънския експерт в областта на отбраната Паул Хурмуз:

• Завръщането на Тръмп: САЩ няма да се изтеглят от Европа, но ще настояват за по-големи разходи за отбрана от европейците (над 2%–3% от БВП), докато американският фокус се измества към възпирането на Китай.
• Конфликтът в Украйна: Реалистичната перспектива е за замразяване на конфликта, а не за бърз мирен договор. Основният риск е недостигът на западен промишлен капацитет за боеприпаси.
• Центърът на тежестта в ЕС: Поради отслабването на мотора „Германия–Франция“ центърът на тежестта се измества към Североизточна Европа (Полша и Балтика), а не към Балканите.
• Черноморска сигурност: Черно море е най-уязвимата зона от руска дестабилизация. Защитата на региона и на бъдещия добив на газ изисква задължително сътрудничество между Румъния, България и Турция.
• Ролята на София и Букурещ: Двете държави трябва да спрат да чакат външни решения, да отстояват твърдо националните си интереси и да засилят съвместното си сътрудничество, за да противодействат на руското влияние и дезинформация.

Интервю

Въведение

Паул Хурмуз е отишъл в оставка румънски генерал, който е и един от уважаваните експерти по сигурността в румънското медийно пространство. Той е бил аташе по отбраната на Румъния във Великобритания между 2003 г. и 2007 г., а между 2013 г. и 2016 г. е заместник-директор на Дирекция „Разузнаване“ в Главната квартира на НАТО в Брюксел. Между 2016 г. и 2017 г. е заместник-държавен секретар по политиката на отбраната и планирането в румънското Министерство на отбраната.

Пол Хурмуз е член на „New Strategy Center“ – водещ румънски аналитичен център от експерти по международни отношения и сигурност.

„Мостът на приятелството“ разговаря с Пол Хурмуз за дилемите в областта на сигурността, които биха могли да възникнат за Румъния и региона със завръщането на Доналд Тръмп в Белия дом, както и за степента, в която политическият център на тежестта в ЕС се измества на изток. Пол Хурмуз говори и за сътрудничеството в областта на отбраната в Черноморския регион.

Какво да очакваме от втория мандат на Доналд Тръмп?

Г-н Хурмуз, започваме нашата дискусия, фокусирана върху Централна и Югоизточна Европа, първо с факта, че Доналд Тръмп спечели президентските избори в САЩ. Как очаквате вторият мандат на Доналд Тръмп да повлияе на баланса на силите в нашия регион? И какви предизвикателства би могъл да създаде той за нашите страни, особено за Румъния, по отношение на отбраната и сигурността?

Лично аз не очаквам някакви драматични промени през втория мандат на президента Тръмп. Трябва да обърнем внимание на това какво действително се случва в този диалог, в това съперничество между различните страни. Хората имат много силни възгледи и мнения и от двете страни и от тази гледна точка смятам, че е важно да бъдем възможно най-реалистични и да гледаме на нещата с известно хладнокръвие.

В крайна сметка, отвъд някои повече или по-малко необичайни изявления от страна на президента Тръмп досега, мисля, че трябва да видим какво всъщност се е случило. И смятам, че нещата ще бъдат в рамките на нормалните параметри.

В същото време очаквам исканията от американска страна през новия мандат на президента Тръмп да бъдат много по-настоятелни към европейските съюзници да изпълнят задълженията си по Северноатлантическия договор и да отделят поне 2% за отбрана. Някои дори говорят за 2,5%, а възможно и до 3% през следващите 4-5 години, защото извън предизвикателствата, които имаме сега в региона, трябва да признаем, че в продължение на много години след 1990 г. европейските държави отделяха доста малко за отбрана с много малки изключения и ние трябва да затворим тази пропаст.

Ще се изтеглят ли САЩ от Югоизточна Европа?

От това, което съм чувал и чел през последните няколко години в Румъния, останах с впечатлението, че има опасение, че в даден момент САЩ могат да оставят отношенията с Русия в региона да се управляват от „европейците“. И добих впечатлението, че поне част от румънския елит, включително елитите в областта на международните отношения и сигурността, са притеснени от подобно възможно развитие. Колко вероятно е това да се случи – т.е. САЩ да обърнат повече внимание и дори да пренасочат сили от Европа към Индо-Тихоокеанския регион? И от друга страна – ЕС да поеме ръководната роля в отношенията с Русия?

Мисля, че и тук трябва да тръгнем от една определена реалност.

Смятам, че това беше много добре изразено в едно изследване от миналата година на корпорацията RAND в Съединените щати. През юли 2023 г. бе публикувано това изследване – „Точка на пречупване: Как да се обърне ерозията на военната мощ и влиянието на Съединените щати и техните съюзници?“. Най-големите съперници на Съединените щати и техните съюзници – Русия, Китай и други – развиха своите военни способности и американското военно превъзходство, което съществуваше през последните 40-50 години, се срина. И това е една от причините, поради които не само по време на мандата на президента Тръмп, но още от времето на президента Обама много се говори за този „пивот“ (пренасочване) на Америка към Индо-Тихоокеанския регион, като Китай е идентифициран като най-големия съперник и конкурент на Съединените щати. За да използвам описанието на един американски специалист: Русия се вижда от Съединените щати като ураган (тя е като много мощно торнадо), докато Китай се вижда като изменението на климата, т.е. действа бавно, но с дълготрайни ефекти.

Това е една от причините, поради които, както казах, от дълго време, още от времето на президента Обама, се говори за това изместване на акцента, за приоритета на Съединените щати към Индо-Тихоокеанския регион, именно за да се опитат да ограничат развитието на Китай както във военно, така и в икономическо и търговско отношение.

Очевидно, ако погледнем реалността, виждаме, че близо 70% от военноморските способности на Съединените щати вече са в Индо-Тихоокеанския регион, тъй като индо-тихоокеанският театър на военните действия е много различен от Европа. От гледна точка на американските военновъздушни сили, те имат много висока гъвкавост, могат да бъдат базирани в Съединените щати и лесно да се прегрупират в други райони. И тук остава, основно, въпросът за сухопътните сили на театъра на военните действия.

За Индо-Тихоокеанския театър на военните действия американските планиращи органи осъзнават, че това, от което се нуждаят там, са повече морски пехотинци, които са способни да провеждат боеви действия при необходимост в този театър. Както видяхме през Втората световна война, морската пехота беше от решаващо значение.

Там, в Индо-Тихоокеанския регион, нямаме театър на военните действия като този в Европа, който е компактен и е базиран на сухопътна територия. Eто защо смятам, че това, което нашите американски съюзници са искали и искат, независимо кой е в Белия дом, е европейските съюзници да поемат повече отговорност. Да могат да развият способности, които ще ни позволят да осигурим възпиране и отбрана срещу Русия, ако е необходимо. Това според мен не предполага изтегляне на Съединените щати от Европа, нито мисля, че това би било възможно, защото стратегическите интереси на Съединените щати в Европа все още са много важни. И те не могат да си позволят пълно оттегляне, което според мен би било в противоречие с фундаменталните интереси на САЩ и в крайна сметка на държавите – членки на НАТО.

В момента те са най-важните съюзници на Америка. И това, което нашите американски съюзници биха искали повече, е европейците да се съгласуват по-добре по отношение на мерките спрямо Китай за ограничаване на китайското влияние в Европа и други части на света, да има по-добра координация между Европа и Съединените Щати в това отношение.

Взаимодействието е изключително важно, защото това е много важно и взаимно подкрепящо се сътрудничество между САЩ и Европа за справяне с тези предизвикателства, които имаме както от страна на Русия, така и от страна на Китай.

Ще бъде ли Русия отново приемлив партньор за Западна Европа?

Доналд Тръмп обеща да сложи край на войната в Украйна. И в този контекст, връщайки се към моя въпрос, доколко в Румъния съществува безпокойство, че такова приключване – може би не непременно с мирен договор, а чрез вид замразяване на конфликта в Украйна – би могло да доведе до ситуация, в която Западна Европа отново възобновява икономическите отношения с Русия? Западна Европа като цяло имаше традиция на добри отношения с Русия през последните десетилетия.

Лично аз смятам, че все още е твърде рано да се произнесем как ще завърши конфликтът в Украйна, въпреки някои сигнали, които се появиха, включително от Русия, Украйна и други страни, че може да се договори замразяване. Мирен договор според мен е вече доста далечна перспектива. Но много се говори за замразяване.

Не мисля, че някой може към този момент да каже съвсем точно как президентът Тръмп през втория си мандат ще успее да спре този конфликт. Най-големите опасения в крайна сметка, извън спирането на конфликта, са свързани със степента, в която Съединените щати под негово ръководство ще спазят ангажиментите и задълженията, които са поели към Украйна за предоставяне на бойна техника и боеприпаси, някои от които се произвеждат изключително в САЩ – като например ракетите за системите Patriot. Има изключително високо търсене за този тип ракети и други високотехнологични оръжия и боеприпаси, тъй като, както знаем, такива системи са необходими и в други региони – като Близкия изток за подкрепа на Израел, за защита на корабоплаването и морския транспорт в Червено море от атаките на хутите, включително и за покриване на определени ангажименти, поети от САЩ към Тайван.

Западният промишлен капацитет, включително този на Съединените щати, все още не се е възстановил след многото години поддържане на тази индустрия на доста ниско ниво, тъй като нямаше пазар за продажба на тези категории технологии и въоръжение. Както ни показа конфликтът в Украйна, който Русия започна през февруари 2022 г., разходът е огромен. Наскоро видях доклад на американски аналитичен център, в който се казваше, че от август 2022 г. до септември 2024 г. Русия е изстреляла над 12 000 ракети по цели в Украйна, което е огромна бройка.

Връщайки се на въпроса, мисля, че това е първото и най-важно притеснение, което украинските и европейските лидери имат – дали подкрепата, която Съединените щати са давали досега на Украйна във въоръжение, бойна техника и боеприпаси, ще продължи? И ако продължи, до каква степен тя ще бъде достатъчно последователна, за да позволи в даден момент на украинските сили да спрат офанзивата на руските войски и оттам насетне да се допусне постигането на някакъв вид замразяване на конфликта, последвано евентуално от преговори. Но условията за преминаване отвъд замразяването са много сложни, защото е очевидно, че нито един украински лидер, а се надявам и нито един от лидерите на страните от НАТО, не би могъл да се съгласи Украйна да отстъпи териториите, които Русия е окупирала от 2014 г. Насам.

Какво ще направи Румъния, ако трябва да избира между САЩ и Западна Европа?

И за да завършим с предизвикателствата, поставени от администрацията на Доналд Тръмп накратко – все повече се говори, че Европейският съюз по някакъв начин ще бъде разкачен от Съединените щати през този мандат на Тръмп. При Йоханис Румъния разчиташе на единния Запад в външната си политика. И ми се струва, че това е традиция, в известен смисъл, в съвременните румънски елити – да се разчита на единен Запад. Но ако се появят пропуквания между САЩ и Европа по международни въпроси – например отношението към Русия или Иран или други области – какво ще направи Румъния, която, струва ми се, се основава по принцип върху концепцията за единен Запад?

Идеята, че си имаме работа с единен Запад, ми изглежда като много великодушно описание. Не мисля, че някога сме били свидетели, поне през последните 30 години, на продължителен период, в който Западът е бил единен, а само на отделни моменти, в които е имало такова единство. Извън нашите изразени желания – било то в Северноатлантическия алианс (НАТО) или в Европейския съюз – те често са просто стремежи, но това по никакъв начин според мен не означава отказ от страна на държавите от отстояването на техните национални интереси.

Това се виждаше в много ситуации. Ако погледнем приноса на европейските държави към мисията на НАТО в Афганистан, той беше много, много различен. А някои приноси от определени европейски държави бяха доста скромни.

Имаше моменти, когато всъщност тези държави просто изтегляха войските си от Афганистан преди края на мисията, защото бяха необходими другаде, например в Африка. Доколкото зависи от мен, всичко е въпрос на преговори. Очевидно има елементи, които ни обединяват и които са от съществено значение за северноатлантическата сигурност – както за Съединените щати, така и за Европа.

От моя гледна точка, през последните 20 и няколко години Румъния разчиташе на своето стратегическо партньорство със Съединените щати, на членството си в НАТО и на желанието си НАТО да бъде все по-силен и по-ефективен, както и на нарастващото значение на потенциала на Румъния в рамките на Европейския съюз, въпреки всички предизвикателства, пред които сме били изправени там. Но повторно казвам – нека не си представяме, че когато държавите се присъединяват към определени организации като НАТО или Европейския съюз, те по някакъв начин се отказват от националните си интереси. Те съществуват.

По отношение на това какво могат да очакват хората от отношенията между САЩ и Европейския съюз, това е наистина много интересна тема в смисъл, че – и това е нещо, което трябва да гледаме много реалистично – определени търговски мерки, които президентът Тръмп и неговата администрация решиха през мандата му в периода 2016–2020 г., не бяха отменени от президента Байдън, когато той пое поста.

Днес наистина има много сериозна дискусия в много среди за възможността през новия мандат на президента Тръмп да бъдат въведени мита върху целия внос на продукти от Европейския съюз. Основната причина за въвеждането на тези мита – обсъжда се ставка от 20% – е дисбалансът между износа на Европейския съюз за американския пазар, който се изчислява на около 500 милиарда евро годишно, докато американският износ за пазара на Европейския съюз е едва 350 милиарда евро годишно. Защо има такъв дисбаланс?

Реалността е, че въвеждането на мита не решава задължително този проблем. Аз не съм експерт в тази област, но доколкото виждам, митата не решават проблеми и имат дългосрочни ефекти. Първите ефекти са, че ако Съединените щати въведат мита върху износа от страните на Европейския съюз за Америка, Европейският съюз ще трябва да премине към контрамерки, а това ще доведе до търговска война, която не помага на никого. Друг много чувствителен въпрос, по който страните от Европейския съюз имат доста различни позиции, е привеждането на Европейския съюз в съответствие с контрамерките, решени от Съединените американски щати спрямо Китай.

Това се композира и от факта, че има страни в Европейския съюз, включително западни страни, но не само – Унгария е пример в това отношение, – които имат много добри отношения с Китай. Търговски отношения, индустриално сътрудничество – т.е. има много китайски фабрики, които са построени в Унгария например. Има западни държави като Франция, Германия, Испания, Италия, които искат добри отношения с Китай, защото имат инвестиции там и има важни европейски компании, които са на китайския пазар и не искат да го загубят, тъй като той е огромен.

Съединените щати също имат инвестиции, т.е. има американски фирми, които имат големи инвестиции в Китай. Фундаменталният въпрос, който мнозина си поставят от тази гледна точка, е дали Европейският съюз ще следва път на пълно разкачане (decoupling) от Китай или това, което се нарича намаляване на риска (de-risking).

Вярвам – и това е само мое мнение, – че дори Съединените щати не могат да си позволят пълно разкачане от Китай, тъй като много близките отношения от последните поне 30 години между САЩ и Китай, между Европа и Китай, не могат да бъдат прекъснати за една нощ. Взаимовръзките са толкова големи, че на практика това би било икономическа катастрофа в световен мащаб, ако всички обмени и сътрудничество спрат в един момент.

Това, което може да се направи обаче и което се прави от няколко години насам, е да се ограничи достъпът за китайски инвестиции в критична инфраструктура, в чувствителни области, във високите технологии. Китай ще направи същото. По онова време, през предишния мандат, президентът Тръмп започна да предприема контрамерки срещу Китай и Китай направи абсолютно същото огледално.

Така че има опит както в Съединените щати, така и в Европа да се ограничи китайският достъп в критични области, както казах – във високите технологии. Ако погледнете, не много отдавна, преди два месеца, имаше публична конференция, на която присъстваха директорът на ЦРУ в Америка и директорът на MI6 във Великобритания. Тоест двете тайни служби – американската и британската.

И това беше първият път, в който двамата ръководители на едни от най-мощните разузнавателни служби в света се появиха заедно пред обществеността. Това се случи на 7 септември тази година на фестивал, организиран от Financial Times в Лондон, където те обсъдиха своите опасения в областта на разузнаването. И тогава директорът на ЦРУ заяви, че нивото на развитие на Китай във всички области – военна, икономическа, финансова, дипломатическа и т.н. – е най-голямото геополитическо предизвикателство на XXI век и че откакто е оглавил ЦРУ, е реорганизирал службата именно за да отговори на тези предизвикателства. ЦРУ е утроило бюджета си, отпуснат за Китай като цел през последните три години, като той вече покрива около 20 процента от общия му бюджет. И още през октомври 2021 г. директорът на ЦРУ обяви организирането на мисионерски център, посветен изключително на Китай, наречен „China Mission Center“.

А директорът на MI6 – британската тайна разузнавателна служба – казваше в същото публично появяване, че тектоничните плочи на света се изместват и че мощта на Китай и желанието му да упражнява тази мощ нарастват. Eто защо, особено в Съединените щати и Западна Европа, но и в други формати, включващи САЩ, Великобритания, Канада, Австралия, Нова Зеландия (разузнавателният формат „Пет очи“), има координация за използване на всички инструменти на държавата, включително разузнавателните служби и службите за сигурност, за справяне с тези предизвикателства, за ограничаване на достъпа на Китай – включително чрез събиране на разузнавателна информация, особено в технологичната област – до тези страни.

И за ограничаване на тяхната способност да създават лостове за влияние в тези страни, с които да влияят върху политически решения на високо ниво. Така че тези неща – движенията, които виждаме, включително в сферата, която споменах, на разузнавателните служби – съществуват и трябва да ги разбираме в този смисъл. Налице е много, много голямо безпокойство от възхода на Китай, от влиянието, което Китай демонстрира, и от амбициите, които Китай има.

Както Съединените щати, така и западноевропейските страни са твърдо решени да направят всичко по силите си, за да овладеят това и да посрещнат това предизвикателство.

Мести ли се центърът на властта в ЕС на Изток?

Разбирам. Сега искам да повдигна друга хипотеза. Politico отдавна пише, че центърът на властта в Европейския съюз се измества по известен начин и се мести все повече на Изток. Елементи от този дискурс са например фактите, че след европейските избори в Германия и Франция има политически затруднения или слабост. Тъкмо тези дни имаме съобщение, че ще има промени в германското правителство например. От друга страна, между Германия и Франция много често има различия в мненията, ако не и разногласия, и е трудно за европейския двигател да движи Европейския съюз напред по координиран начин. От друга страна, Полша често бива описвана като страна, която прави нещата много добре, расте икономически и инвестира много в отбрана.

И в този дискурс мисля, че фактът, че Молдова и Украйна започнаха преговори за присъединяване към Европейския съюз, и като цяло също се обсъжда, че регионът – източната част на Европейския съюз – е пораснал много икономически през последните години. Всъщност някои го виждат като динамичната част, която компенсира изостаналото си състояние от последните десетилетия. Доколко според Вас тази теория за изместването на центъра на властта в Европейския съюз на изток е вярна?

Не знам. Поне през последните десет години, след аннексирането на Крим, в Европа се задействаха определени процеси, които в крайна сметка доведоха до Брекзит – до излизането на Обединеното кралство от Европейския съюз, което според мен е имало и ще продължи да има много важни ефекти върху развитията в Европа. Оттеглянето на канцлера Ангела Меркел от германското ръководство и загубата на изборите от коалицията, която тя оглавяваше, промениха пейзажа много както в Германия, така и в отношенията на Германия с Франция.

Този двигател в Европа, който споменавате, изглежда в някои отношения запекъл в момента. Може да е и въпрос на лични отношения между лидерите на двете страни, но мисля, че проблемите са много по-дълбоки. Въздействието, което прякото избухване на войната на Русия срещу Украйна през февруари 2022 г. оказва, засяга Европа по толкова много начини, включително Западна Европа – Германия е изправена пред огромни икономически и социални проблеми.

Разрушаването на газопровода, който доставяше газ от Русия – газ на ниска цена, който помагаше изключително много за икономическото развитие на Германия, – оказа голямо влияние. Сега има знаци, че много фабрики в Германия затварят или се преместват, включително в Съединените щати, тъй като цените на енергията там са по-евтини, отколкото в Европа.

В същото време, за да отговоря на въпроса за това изместване на центъра на тежестта на Европа към Изток, мисля, че в действителност центърът на тежестта се е изместил малко към Североизток. В смисъл, че Полша, особено след февруари 2022 г., но и преди тази дата, предприе много интензивна програма за въоръжаване, за увеличаване на военните си способности, за да възпре евентуална агресия от страна на Русия. И на фона на недоразуменията между Франция и Германия Полша е изгряващ лидер в Европа и е част от различни формати за консултации.

Бих искал да спомена в тази връзка отново една британска инициатива, датираща още от 2014 г., за създаването на това, което се наричаше и все още се нарича Joint Expeditionary Force (Съвместни експедиционни сили). Това е британска регионална инициатива, която в момента включва 10 държави: Дания, Естония, Финландия, Исландия, Латвия, Литва, Нидерландия, Норвегия, Швеция и Великобритания. Така че тази сила е под ръководството на Обединеното кралство и има за цел да се справя с евентуални предизвикателства в този район – като Балтийския регион и това, което се нарича Северния Атлантик.

Това е извъннатовски формат, така че има известна гъвкавост и не се нуждае от гласа на 32 съюзници от НАТО, за да започне операция, ако се наложи. От моя гледна точка фактът, че Великобритания е мислила за такъв формат още от 2014 г., доказва, че е имала стратегическа визия и е разбрала, че трябва да мисли креативно, да намери други формати, които да ѝ позволят да насърчава интересите си в областта на сигурността в района.

Интересно е обаче в същото време, че Полша не е част от този воден от Великобритания формат. Тъй като Полша все още разчита много на специалните си отношения със Съединените щати, за да насърчава своите интереси в областта на сигурността. Сега, от чисто военна гледна точка, може да се каже, че все още съществува известен дисбаланс между усилията, които се полагат на североизток – Балтийско море, Полша, а с влизането на Финландия и Швеция в НАТО този район е още по-укрепен спрямо това, което виждаме в Черноморския регион. И трябва да разберем това както обективно, така и субективно.

От обективна гледна точка е очевидно, че Черноморският регион остана предпочитаният от Русия район за действие и дестабилизация. Намесата на Русия през 2008 г. в Грузия, анексирането на Крим през 2014 г. и повторното започване на войната срещу Украйна през февруари 2022 г., включително от руски платформи в Черно море, доказва, че това е предпочитаният район и че Черно море в крайна сметка е най-чувствителната, най-изложената зона от отговорността на НАТО. И трябва да признаем, че това не изглежда много видимо в усилията, които се полагат, и в наратива, който се изгражда, включително в Съединените щати и Западна Европа – балтийският и северният район донякъде са предпочитани. В същото време Черноморският регион е засегнат и от нестабилността в Западните Балкани.

Проблемите, които бяха отпочнати от разпадането на Югославия и избухналите там войни, не са разрешени. Не всички страни от Западните Балкани са интегрирани в Европейския съюз. Това означава, че в същото време Черноморският регион не е такъв, какъвто беше през 2019 г. Нямаме сплотеността, която северняците имат, и рисковете и заплахите, идващи от Западните Балкани – а трябва да признаем, че нашето ниво на развитие, въпреки че и двете страни са се възползвали от членството си в ЕС, също не успява да достигне нивото на развитие, което северните страни са достигнали. Проблемите, които трябва да решаваме вътрешно от политическа, социална, образователна и технологична гледна точка, са налице и е очевидно, че въпреки назначения напредък, който сме постигнали, все още имаме много работа за вършене. Така че от моя гледна точка, ако наистина има изместване на центъра на тежестта на Изток, за съжаление този център на тежестта не се мести към нашия район, където сме Румъния и България, а се мести към Североизток.

С кого България и Румъния трябва да развиват своите международни връзки – с ядрото на ЕС или със страните-мост в ЕС?

Къде лежи преобладаващият интерес на двете страни – повече да взаимодействат с ядрото на ЕС, като например Ваймарския триъгълник, или да се придвижват към онези страни в региона или в Европа, които се опитват да бъдат вид мост към Изтока – не само към Русия, а към Изтока като цяло? Има страни като Австрия, Унгария, Турция, които се опитват да бъдат мост. Вероятно, ако се замислим, можем да намерим такава тенденция в няколко страни, които не търсят толкова съгласуване със Запада, а по-скоро да бъдат мост. И така, къде е преобладаващият интерес на нашите страни?

Вярвам, че и Румъния, и България трябва да продължат по пътя, на който се намират, по отношение на развиването на все по-силна връзка със Съединените щати, но и със западноевропейските страни във всички политически, военни, икономически, финансови, технологични и стопански области – особено за развиване на технологичното ниво на индустриите, които имаме, включително в областта на софтуерната разработка, която става все по-важна за всички сфери.

Вярвам обаче, че това не трябва по никакъв начин да влиза в конфликт с развитието на регионалното сътрудничество. И тук се позовавам на първо място на факта, че Румъния и България, имайки предимството да са членки както на НАТО, така и на ЕС, трябва да намерят най-добрите начини за сътрудничество с Турция. Смятам, че нищо не може да бъде постигнато в Черно море по отношение на отбраната и сигурността без Турция. Усещането ми е, че и в Съединените щати това става все по-очевидно – че те разбират колко важна е Турция от тази гледна точка.

И първите стъпки, които бяха предприети между трите съюзнически страни – Румъния, България, Турция, за които противоминната мисия е първа стъпка. През май тази година участвах в голяма конференция, проведена в Букурещ – Black Sea & Balkan Security Forum, организирана от New Strategic Center, и в панел, в който участваше и генералният директор по международна сигурност на турското Министерство на външните работи. Въпросът, който поставих на турския представител, звучеше горе-долу така: „Правилно ли е да се счита инициативата MCM – противоминната инициатива, обявена от Турция, Румъния и България – за начало?“. И споменах тогава оценката, която бях посочил и в предишното ни интервю – оценката, разработена от Института EDAM в Турция, Софийския форум за сигурност и New Strategic Center и представена миналия ноември в Главната квартира на НАТО. Тази оценка засягаше ролята на НАТО в справянето със заплахите и предизвикателствата пред сигурността в Черно море – „Време за цялостен стратегически подход за региона“. И попитах турския представител за тези предложения, които трите института от Турция, България и Румъния предложиха: да се развият способности за ограничаване и блокиране на достъпа (anti-access area denial) в трите страни в Черно море, да се развият противоподводните способности на трите съюзнички от НАТО в Черно море, да се засили сътрудничеството между трите страни за защита на изключителната икономическа зона, където ще има експлоатация на газ.

От тази гледна точка, когато Румъния започне експлоатацията на своите резерви в Черно море през 2027 г., тя ще бъде най-големият производител на природен газ в Европейския съюз. Трудно е да си представим, че Русия ще стои със скръстени ръце, докато това се развива, и тогава трябва да помислим как да защитим трите си страни и нашите съюзници от НАТО и ЕС. Тези интереси, тези газови експлоатации, които са чувствителни, представляват критична инфраструктура и не се покриват от член 5 на НАТО, тъй като са в изключителната икономическа зона, т.е. отвъд териториалните води. И ние трябва да намерим други методи, по-креативен, по-интелигентен начин за справяне с тези предизвикателства. И турският представител тогава каза: „Да, разбира се, можем да мислим за трите страни“. Така че, за да обобщя отговора на въпроса Ви – вярвам, че и Румъния, и България трябва да продължат да бъдат релевантни, надеждни и важни играчи както в НАТО, така и в ЕС, да продължат да развиват отношенията си със Съединените щати и със западните страни, но в същото време при никакви обстоятелства да не пренебрегват регионалното сътрудничество, особено сътрудничеството с Турция и Гърция – очевидно защото развитието на инфраструктурата за втечнен газ в Гърция носи полза както за България, така и за Румъния. Така че трябва да мислим и за регионално развитие, което ще ни позволи да създадем известна сплотеност и в нашия район.

Защо никой не се опитва да изгради регионална идентичност в Централна и Югоизточна Европа?

Добре, и последният въпрос е отново за България и Румъния. Преди 1989 г. може би е имало общо усещане за общност в нашия регион на Централна и Югоизточна Европа – т.е. имаше много преводи, превеждаха се автори, имаше много смесени семейства и т.н. в различни контексти. Но въпросът би бил горе-долу следният: защо днес няма тенденция към интеграция или създаване на регионална идентичност в Централна и Югоизточна Европа? Струва ми се, че по-голямата част от сътрудничеството в региона се случва в областта на сигурността и отбраната, но не биха ли могли обикновените хора или неправителствените организации, или гражданските институции като цяло също да допринесат за интеграцията? И до каква степен такава интеграция би могла да бъде полезна за региона и неговите страни?

На този въпрос трябва да се върна към това, което описах малко по-рано – сложността на района, в който живеем, сложността на района за Румъния и България. Факта, че имаме толкова много рискове и заплахи както от Черноморския регион, така и от Западните Балкани. Това се определя и от – как да кажа – историческата реалност. Факта, че Балканите, исторически разширените Балкани, дълго време бяха смятани за „барутния погреб“ на Европа преди около 100-ина години. Именно защото живеем в толкова разнообразен, complexен район. От религиозна гледна точка, от етническа гледна точка и от гледна точка на икономическото и социалното развитие, вярвам, че е дошло времето страни като Румъния и България да бъдат релевантни играчи в региона, включително в Западните Балкани. В сътрудничеството, което имат със страните от Черноморския басейн – Украйна, Грузия и Република Молдова. С други думи, не трябва постоянно да чакаме други актьори извън нашия регион да дойдат и да решат проблемите ни. Ние също трябва да бъдем по-активни.

Вярвам, че интелектуално тази активност съществува. Наскоро, преди месец, бях на Загребския форум за сигурност. Това е втората година, в която ходя там. И виждам известно оживление, желание да се обсъжда, да се намират решения, да се използва западният опит, но и опитът от региона.

Току-що вчера участвах в дискусия, организирана от институт във Франция, за обсъждане и коментар на вероятните развития след президентските избори в Съединените щати. Имаше експерти от Румъния, Северна Македония, Унгария. Вярвам, че интелектуално съществува желанието и способността да се говори повече за проблемите, които имаме, и за решенията, които трябва да приложим. Проблемът от моя гледна точка е, че не виждам пренос на тези дебати, на тези притеснения на регионално ниво към политическото, икономическото и социалното ниво на вземане на решения, както и към другото ниво – на населението, като цяло общественото мнение, което да бъде много по-заинтересовано и по-ангажирано.

Защото, вероятно отчасти по наша собствена вина, през последните 30 години решенията винаги са се очаквали от Запада, а не на местно ниво. И мисля, че е дошло времето страни като Румъния и България да се превърнат в по-важни играчи в региона. Защото имаме капацитета да го направим. В същото време, както споменах и в предишното ни интервю, вярвам, че на всички нива трябва да настояваме за по-силно сътрудничество между Румъния и България. На политическо, икономическо, финансово, гражданско, военно ниво и т.н. Всички тези области са важни, защото по този начин вярвам, че можем да противодействаме и на действията, които Русия предприема в региона – една от чиито цели е да инспирира недоверие между нас, да вдъхва – как да кажа – отрицателни чувства, нездрава конкуренция и разминаващи се цели. Вярвам, че заедно трябва да намерим решението за противодействие и да бъдем по-малко податливи на влиянието на Русия и на други актьори, които не ни мислят доброто. И знам, че в Румъния и България има притеснения в това отношение за борба с дезинформацията и други неща.

Къде са институциите, които утвърждават регионалната идентичност?

Защо не възникват институции, които да насърчават усещането за регионална принадлежност? Или регионална субектност, ако мога така да се изразя? Защо няма дори регионално политическо мислене или субектност в нашия регион? И мислите ли, че такова трябва да се появи?

Не знам, не мисля, че имам конкретен отговор на този въпрос. Защото, както казах, нещата са много, много сложни. И в същото време трябва да признаем, че нашето присъединяване и нашата интеграция означаваха за известен период от време известно отказване от нещата, които ни характеризират – Румъния и България – в района, където се намираме, за да споделим общите ценности, европейските или западноевропейските. Сега осъзнаваме, след толкова години интеграция както в НАТО, така и в Европейския съюз, че националните ценности въпреки това са важни – без да бъдат екзацербирани в лошокачествен национализъм. Че националните ценности, националната история не могат да бъдат изхвърлени на боклука, за да се прегърнат други неща и други истории, както някои са искали. Защото вярвам, че нациите, народите все още са важни за развитието на човечеството и от тази гледна точка бих се осмелил да кажа, че изборите, които видяхме в Съединените щати, с цялата болка, която причиниха на някои хора, бяха максимална демонстрация на упражняването на демокрацията и волята на народа. Може да не ни харесва, но това е реалността – народите, нациите са и ще останат за много, много дълго време, а онези, които си представят, че можем и без тях, според мен фундаментално грешат.

Дали Румъния и България ще успеят да създадат тази регионална идентичност – за мен е трудно да предвидя, но както споменах – и вярвам, че това трябва да бъде целта на двете страни – Румъния и България трябва да се стремят да бъдат възможно най-релевантни в региона, в Европа, в двете организации НАТО и ЕС. Техният глас трябва да се чува и да се слуша, а техните интереси да бъдат чути и зачитани. Съжалявам, че завършвам с тази негативна нотка, но фактът, че страна от Европейския съюз блокира пълния достъп на Румъния и България до Шенгенското пространство, беше много погрешен сигнал и сигнал, който вероятно много е зарадвал властите в Москва. A фактът, че останалите големи страни в Европейския съюз не намериха сили да се наложат и да обърнат това решение, е според мен слабост от страна на тези страни от ЕС, но и слабост от наша страна – Румъния и България, – които трябваше да бъдем твърди и да не позволяваме интересите ни да бъдат засегнати до такава степен заради елементарни електорални сметки във въпросната страна, която се противопостави.

Снимка:

Последвай канала на блога “Мостът на приятелството” в YouTube, където са публикувани много видео и аудио интервюта! Блогът може още да бъде последван във Facebook и Twitter. Каналът му в Telegram е тук. Има профил в Substack (където публикува на английски език). И канал във VIber, където публикува на български език.

About Author