„Човекът, който носи дъжд“, живее в Гюргево
Share this:
Американската пиеса е поредното успешно заглавие в репертоара на театър „Тудор Виану“
Владимир Митев.
Американският филм „Човекът, който носи дъжд“ (1956 г.) на режисьора Джоузеф Антъни събира звезден екип с Бърт Ланкастър и Катрин Хепбърн в главните роли. Той получава две номинации за „Оскар“ и печели „Златен глобус“ за най-добра поддържаща мъжка роля – на Ърл Холиман. Филмът е заснет по пиесата на Ричард Наш от началото на 50-те години, която през 90-те се превръща дори в мюзикъл на „Бродуей“.
Повече от половин век след премиерата си в Щатите „Човекът, който носи дъжд“ се играе в гюргевския театър „Тудор Виану“. Пиесата е успешна, защото историята й е красива, а театралната игра и работата на сценичния екип – отлична. Но тя „носи дъжд“ най-вече, защото докосва публиката.
Заглавието „Човекът, който носи дъжд“ насочва към ролята на Старбък (Космин Крецу) – измамник, който е преследван от властите, пътува от град на град и живее, като изкушава различни хора с таланта си да разбира от какво имат нужда хората, да ги омайва с думите си и да ги вдъхновява. Другата важна личност е Лизи (Ана Паску). Тя живее в семейство от трима мъже – баща и двама братя, нейде в Тексас. Лизи не е човек, който ще изкушава или ще се бори, за да покори някого. Тя по-скоро е свикнала да се държи като още един млад мъж в семейството. Но в хода на пиесата става ясно, че тя иска да се задоми и има симпатия към местния шериф Файл (Каталин Фрасинеску). Опитите на братята (Михай Хурдук, Шербан Кицу) и на баща й (Сорин Аурел Санду) да поканят Файл на вечеря обаче не срещат неговото одобрение.
Именно в този момент, когато от дълго време в района е суша (метафора за липсата на живот и промяна), дните текат бавно и членовете на семейството често се карат, сякаш от нищото се появява Бил Старбък. Той обещава, че може да осигури дъжд, ако му дадат 100 долара. Фамилията го посреща със скептицизъм, но Старбък се държи самоуверено и мъжете решават да му дадат шанс. Парите са осигурени и под командата на Старбък членовете на семейството започват да извършват ритуали в полето до къщата си.
Лизи първоначално не вярва на Старбък. Той обаче й отделя специално внимание и й повтаря многократно, че тя има нужда да вярва в мечти, в приказки, в неща, които не могат да се докажат с логика.
Именно тук стартира истинското действие в пиесата, защото Лизи започва да се променя под влиянието на Старбък. Тя се опитва да се отнесе към него така, както се отнася към останалите мъже от района, но той не приема да се впише в познатите за нея роли. Говори й за това, че не знае как да бъде жена, казва й, че е красива и че трябва да види в неговия поглед красотата си. Лизи го нарича многократно шарлатанин, но с времето съпротивата й отслабва. В един момент тя го заварва в обора с китара, където гостите обикновено спят, и той й изпява песен. Преобразяването е в ход. Старбък я целува неочаквано, след което тя дава воля на чувствата си.
Докато Старбък ухажва Лизи и преди да покори сърцето й, тя има среща с шерифа, на която обсъждат неговото отношение към бившата му жена. В тази среща Лизи се опитва да промени закостенялото и праволинейно мислене на шерифа, довело до раздялата със съпругата му. „Било е достатъчно просто да й кажеш: „Остани!“, извиква Лизи. Файл обаче е категоричен, че всеки има право да реши сам какво да прави и той не иска да се меси на хората, дори и ако те са му близки. Разочарована и обезверена, малко по-късно Лизи се оставя Старбък да я убеди, че тя е важна и може да му въздейства поне на него.
В следващия момент пиесата достига до кулминацията си. Шерифът, който дотогава не познава Старбък, съобщава на мъжете в семейството, че издирва опасен измамник, представящ се със странни имена. Неочаквано мъжете, които запазват съмненията си към Старбък, решават да не го издават. Бащата казва на синовете си, че е наясно със същността на новия приятел на дъщеря си, но това е нейният шанс да изживее своята младост.
При следващото си посещение в ранчото обаче шерифът спипва Старбък. Сега, докато Лизи е на върха на чувствата си, гостът е максимално обезверен. Само че по-малкият от братята на Лизи успява да му хвърли пушка, следва схватка и Старбък обезоръжава шерифа. За да избегне негативни последствия пришълецът връща стоте долара и решава да си тръгне. Кани Лизи да избяга с него. И в този момента стават две чудеса.
„Лизи, остани!“, виква шерифът. Чувайки вълшебните думи, които по-рано тя не успя да го накара да изрече, Лизи внезапно отново открива, че той може да й даде сигурност и казва, че ще остане с него. Старбък вижда възможност да се измъкне, докато всички местни се занимават със себе си. Но само след половин минута се връща. Чува се тътен от гръмотевица и започва да вали. Старбък взема стоте долара, хвърля ги победоносно във въздуха и извиква: „Вали! За първи път в живота ми става чудо!“
Пиесата „Човекът, който носи дъжд“ е разказ за израстването на Лизи и за пътя, по който тя открива своята сила на жена. По подобен начин нейният малък брат, който обича да мечтае, добива увереност да търси нещо отвъд живота на каубой, да фантазира за любов и забавления (за което научаваме от срещата му на сцената с Йоана Родика Пашка). С различното си мислене, което насърчава към откъсване от непосредствените битови казуси на живота, Старбък задвижва промените. Но централна роля за действието в пиесата всъщност изиграва Лизи. Всички мъже – герои в спектакъла, изразяват истинската си природа, когато общуват с нея. Например, по-големият брат винаги е скептичен и често е негативен, докато младият е по-скоро несериозен и като че ли така и не може да изживее окончателно и да надрасне тийнейджърството си, независимо, че е минал 20-те.
Универсалното звучене на пиесата идва от посланието за нуждата да се откъснем от земното и да полетим в небесата в опит да свържем тези два принципа – свързване, което самият живот олицетворява. Аналогично, свързването на мъжкия и женския принцип, намерило израз в отношенията между Лизи и двамата й любими, дава движение на живота и води до жадуваната от всички промяна. В крайна сметка идването на дъжда е победа на живота и знак, че всеки от главните герои е реализирал себе си, променяйки по нещо от началното си състояние преди появата на Старбък.
Самият шарлатанин впечатлява със своята чаровност и убеденост, но в сцената с арестуването му наяве излиза вътрешната му несигурност. За да се чувства силен, той има нужда да вярват в него, а скептицизмът към личността му е спънката, която той постоянно трябва да преодолява, за да бъде себе си. Житейската му нестабилност и откъснатостта му от строгите рамки на живота в ранчото първоначално привличат Лизи, но в крайна сметка тя разбира, че той не би могъл да й даде сигурността, която шерифът може да й предложи, щом вече веднъж е показал, че тя има власт над него.
Какво ли става с героите след края на пиесата? Едно възможно предположение е, че след като Старбък извършва чудо: донася дъжд, отваря сърцето на Лизи за живота, най-голямото чудо се случва със самия него – неговата освободеност и изобретателност са опитомени и той – поне за известно време, става част от семейството, чийто живот е променил.
За зрителя остава може би поне още един въпрос – каква е тази дяволска сила на живота, която ни движи към промяна, към отказ от това, което сме, при общуването с другия, и в същото време към затвърждаване на нашата същност именно когато сме се отдалечили най-много от себе си. Този процес е еквивалент на алхимичните „магии“ през Средновековието, но добрата новина за жителите на Гюргево, Русе и околностите е, че днес в пиесата „Човекът, който носи дъжд“ можем да усетим действието на философския камък.
Прочети и на румънски език!
