Лучия Керчова-Пъцан: Обикновените българи най-много ни помагат

Букурещката авторка на книги за историята на българите в Румъния бе номинирана за „българка на годината за 2016 г.“, но очаква помощ от София по отношение на българската общност в румънската столица

Интервю на Владимир Митев

Лучия Керчова-Пъцан е румънска българка, която е една от видните личности в Демократичния съюз на българите в Румъния. Организацията се намира на ул. Доамней в Стария град на Букурещ. Сънародничката е родена в Банат, а след дългогодишна журналистическа кариера в румънската столица започва да пише книги за историята на българите в Румъния. Лучия Керчова бе номинирана за „българка на годината за 2016 г.“, заради усилията и постиженията си в съхраняването на българския дух зад граница.

Блогът „Мостът на приятелството“ интервюира Лучия Керчова по повод номинацията й, като възнамерява с това интервю да постави началото на поредица от разговори с представители на българските общности в Румъния.

Госпожо Керчова, Вие сте номинирана за българка на годината през 2016 г. Каква е Вашата лична история на българка от Румъния?

Целият ми род е български. И сега дори се разплаквам, защото се вълнувам. Учила съм в българско начално училище. След това завърших гимназията в Тимишоара. После следвах българска филология в Букурещ. Тогава започнах да изследвам историята на българите в Румъния.

Бях разпределена в „Аджерпрес“ – румънската национална информационна агенция.  Там знаеха, че аз говоря български, и ми възложиха да работя с българските новини. Пишех различни статии. Много пъти съм посещавала България с делегации.

Питах се дали заслужавам тази номинация. Реших, че я заслужавам – не само защото съм работила в „Аджерпрес“ с български език, а и защото веднага, след като се основа българското дружество в Букурещ, му помагах с различни статии. Тогава издавахме и вестник „Българска Зорница“ (Luceafărul Bulgar).

След като се пенсионирах, започнах да пиша книги на български за нашата емиграция. Българите не знаят за това, а е интересна тема. През ХVІІ, ХVІІІ и ХІХ век земите на север от Дунава са били приютили толкова много българи, че по официални данни се е считало, че тук живеят повече от един милион българи.

Мене ме привлича историята. Четях вестници, книги. Заедно с нашия председател Лука Велчов решихме да пишем за българите в Румъния. Най-напред почнахме с една книга за местата и видните личности в Букурещ. Тук са били Софроний Врачански, Каравелов, Раковски, Ботев, Никола Василияди. Трябва дълго да изброявам, за да спомена всички.

Какви други книги написахте?

Помислих си как да направим така, че да разделим живелите в Румъния българи по някакъв признак, за да е по-лесно да ги изследваме. Решихме да отчитаме мястото им на произход. Първо се насочихме към свищовските българи. Разгледахме документи и видяхме, че свищовлиите са много. Озаглавихме втората книга „Свищовски възрожденци в Букурещ в ХVІІІ и ХІХ век“.

Между тях има много изявени личности. Най-важният според мене е Димитър Хадживасилев. Той е роден в Букурещ, но неговият баща и цялото му семейство бягат от Свищов, след като е запален по време на Руско-турската война през 1806-1812 г. Когато градът е опожарен, някои от неговите жители се установяват в съседните села, а други минават Дунава. По-богатите се настаняват в столицата на Влахия, а по-бедните в околностите на Букурещ. В документите се казва, че българите, които са се установили по тукашните територии, с времето превръщат земята в цветущи градини. Това са били работливи българи.

Между по-богатите, установили се в Букурещ, е Димитър Хадживасилев, който се е занимавал с кожарски бизнес. С времето той вижда, че тази работа не върви. Разбира,че богатите румънци отиват в Париж, Виена или в други западни градове, за да имат по-хубав живот. Когато заминават, те продават земите си.  Хадживасилев купува парцелите на много такива румънци, обработва ги и възвръща инвестициите си тройно.

Следващата книга беше за габровските българи. Това са може би едни от най-славните българи в Букурещ. Всеки жител на румънската столица знае хана „Габровени“ в Стария град. Той е построен, след като през ХVІІІ век влашкият княз Брънковяну е привикан в Истанбул заради свое неподчинение и е убит заедно с децата си. Тогава Високата порта заповядва да се разруши дворецът на Брънковяну, който е бил в границите на днешния стар град, и да се продаде част от княжеския терен. Габровчаните са сред най-богатите жители на Букурещ по онова време. Те купуват парцели от терена, построяват къщи, дюкяни. И днес се пази името на улицата „Габровени“. Габровчани обаче не знаят и не се интересуват от тази история.

Не Васил Априлов, а семейство Мустакови от Букурещ са направили най-много за Габрово. Те са били петима братя, които са се замогнали. Мустакови плащат на учители, за да образоват Неофит Бозвели. Именно българи от Букурещ дават даром земята си и други терени, за да се построи Априловската гимназия в Габрово. Васил Априлов е имал идеята за училище, свързва се с богатите габровчани в Букурещ, но Мустакови правят най-много за това школо.

Разбирам, че ХVІІІ и ХІХ век са били златно време за българите във Влахия.

 

Да.

Какво се случва след това, че сънародниците ни като че ли навлизат в ледена епоха от гледна точка на влияние и значимост?

Може би обяснението е, че по времето на Чаушеску нямаше организации на малцинствата. А българите не можаха да се организират. Не беше позволено да си правиш самостоятелно организация на малцинството. Това се случи едва след революцията от 1989 г. В началото на януари 1990 г. основахме нашата организация – „Братство“. Обаче след конфликт с някои членове на организацията беше отстранен Лука Велчов, най-активният участник в дейността й. Разделихме се. Нашата организация днес се казва „Демократичен съюз на българите в Румъния“. В момента останалите в „Братство“ са само 1-2 души. От 8 години те нямат дейност.

А каква е дейността на Вашата организация?

Нашите членове се увеличават. Всеки месец провеждаме конференции по различни теми – особено за видни исторически личности – Ботев, Левски, Софроний Врачански, и за събития като Априлското въстание, което е пряко свързано с българите в Румъния. Говорили сме за братята Евлоги и Христо Георгиеви. Това са най-богатите българи в историята. Ако отидете в гробището Белу, ще видите, че тяхната капела е най-голямата и най-красивата в гробището. Тя е царска.

Евлоги Георгиев е бил много богат. Той е търгувал със зърнени храни и ги е изнасял в цяла Европа. Занимавал се е и с културни дейности. Дал е 200 000 златни леи, за да помогне да се построи Атенеумът (концертната зала на Букурещ – бел.ред.). Пари дава и Димитър Хадживасилев от Свищов. Дарителите са били представени на плоча пред стената на „Атенеума“. С времето, заради реставрация или нещо друго, плочата изчезва. Но видните български спонсори остават вписани в книгата на дарителите в архива на „Атенеума“. Евлоги Георгиев помага и да се построи Букурещкия университет. Внася от чужбина най-различни машини за автоматизация на земеделието. Той е първият в Румъния, който извършва подобна механизация.

Българската общност очевидно има много важна роля в румънското общество в исторически план. Каква е ситуацията днес?

Все по-малка е ролята на сънародниците ни днес. Ние се стараем с нашата организация да събираме българите всеки петък. И всеки месец провеждаме симпозиум, на който идват повече хора – около 30-40 души. Ние имаме записани 500 членове.  На тези симпозиуми се стараем да създадем условия хората да се събират, да общуват след края на официалната част. Румънската национална телевизия ни представя често, за да се знае за нашата дейност.

Как усещате отношението на българската държава и на българския народ към вашата дейност?

Българският народ ни обича. Тук идват хора от всички краища на България. Винаги имаме гости. Правителството не се интересува от нас. Не знам как стана така, че ми дадоха тази грамота (номинацията за „българка на 2016 г.“ – бел.ред.).

Вие самите какво очаквате от страна на София?

Помощ. Българите в Букурещ останахме без собствена сграда. За сегашния ни център на ул. Доамней в Стария град плащаме наем. Имало е толкова къщи и църкви на българите в Букурещ, а днес нищо не ни дават. София не иска да ни помогне. Румънската православна църква ни отне църквата (през 2009 г. – бел.ред.). Наистина, изпратиха митрополити от Видин, Русе и Варна да водят преговори с румънския патриарх. Какво говориха, не знам. Румънският патриарх беше много авторитарен. Предишният български свещеник бе попитан от румънския патриарх: „В коя църква искаш да служиш?“. „В руската“, отговори българинът. „Добре. То друга църква няма“, каза румънският духовник.

Българската държава абсолютно нищо ли не върши, или прави някакви опити да ви съдейства, но не са успешни?

Например, канторите на Евлоги и Христо Георгиеви са тук близо до нас. Никой не живее там. Сградите се рушат. Има и една друга сграда – Солаковия хан, който е много голям. Той е под защитата на румънската държава. Ако го сринем, трябва да запазим фасадата, защото е историческа сграда. Същото важи и за кантората. Ханът има наследници, които го продават много скъпо – за 3-4 млн. евро. Той има голямо историческо значение. Там, в двора му, са презимували Левски и Ботев.

Преди десетилетия е имало българско училище на авеню „Кълърашилор“ (сега авеню „Копошу“). Чаушеску го е съборил. Управниците от двете държави се препираха за този имот, но в крайна сметка документите и българското наследство от онова време ги няма днес.

Доколкото знам в момента се води дело, така че Федерацията на българските общности в Румъния, от която е част Вашият съюз, да бъде овъзмездена с друг имот заради това, че българското училище, за което говорите, е било разрушено. Какво се случва с това дело?

Исковете ни периодично са отхвърляни.

А какви са аргументите за това отхвърляне?

Българите трябваше да помогнат някак си.

Каква помощ чакате по-точно?

Например, има документи в книгата „Букурещ отблизо“. Според тях българското училище е построено само от българи. В един момент част от имота е прехвърлена на българската държава. Ние искахме, щом България няма нужда от него, да го даде на нас. Само че София започна да преговаря с Румъния и предпочете да не ни го предостави, а да го дари на румънската държава.

Според документите, публикувани от вас в книгата, българската държава отстъпва имота при условие, че румънската държава изгради определени постройки в него.

Според спогодбата румънската държава трябваше да изгради училище, киносалон, музей на българите. Само че тя не изпълни нито една от тези клаузи.

След като българската държава констатира, че липсва изпълнение, през 1987 г. тя анулира договора за дарение. Какво следва?

Нищо не става. Делото все се отлага.

Какъв е проблемът да получите друга сграда като компенсация за този разрушен имот?

Сградата, в която сме в момента, я намерихме много трудно. Ние бихме били доволни, ако България може да ни помогне да ни предоставят канторите на братята Георгиеви. И някои от богатите българи да дадат пари за реставрация.

Тези кантори чия собственост са в момента?

Те са сега собственост на румънската държава.

Фактът, че бяхте номинирана за българка на годината за 2016 г., и че има като че ли по-голям медиен интерес към Вашата организация, не е ли признак, че България мисли за вас?

Знам ли? Ние правим толкова, за да можем малкото българи в Румъния да останем още българи – и не само ние тук, но и сънародниците от други населени места. Може би това е впечатлило някого в София и затова получих грамотата за номинацията.

Докато бяхме в България неотдавна, бяхме поканени от един лекар, който е спонсор на нашата книга. Дадохме интервю в София на телевизия „Евроком“. Докторът ни заведе в Монтана, където присъствахме на панихида по повод Септемврийското въстание от 1923 г. Тоест надеждата ни е в обикновените хора.

Ако трябва да създадете една оптимистична теория за българите в Румъния, как би звучала тя?

Трябва да се борим, да събираме хората, да общуваме, да се веселим. Само така можем да обединим сънародниците. От Северна България идват хора при нас, ние ходим при тях и така оставаме българи. Обикновените българи най-много ни помагат.

Прочети и на румънски език!