Интервю на Владимир Митев
Роналд Йънг е бил шотландски политик и университетски преподавател в продължение на 20 години, след което става един от първите консултанти на Европейската комисия в нейните програми за техническо сътрудничество. Неговият блог – „Балкански и Карпатски размисли“, съществува от 2009 г. насам.
Господин Йънг, кога бе първият Ви контакт с тази част на света?
Пристигнах в Букурещ през януари 1991 г. насред тежък снеговалеж и мъждукащи светлини. Прекарах една седмица в Румъния. Бях транспортиран до Брашов и Алба Юлия в линейка, тъй като бях изпратен в командировка от Световната здравна организация. Срещнах се с различни официални лица. След това пътувах до Яш с влак.
В София пристигнах за първи път няколко седмици по-късно в Деня на труда. Първото ми преживяване беше изкачване на Витоша. Други мои спомени са свързани с изучаването на тарабите край катедралата „Св. Александър Невски“, с Витоша, издигаща се в далечината, и с рядката чест да вечерям със семейството на университетски преподавател – част от квакерската общност, с която общувах в онези дни…
В средата на 1992 г. приех да работя в продължение на една година в службата на румънския премиер в Букурещ. Там срещнах моя партньор в живота Даниела. Работих с новоизбраните кметове на Букурещ и с министерството на вътрешните работи, за да създадем първия европейски проект за подкрепа на местната власт. Тогава имах разговори с няколко високопоставени политици и с официални лица. Добих начална представа за „железния юмрук“ и за годините опит, скрити в техните „ръкавици“, очи и гласове…
Спомням си, че в средата на 90-те години участвах в семинари. Например се включих в семинар на младите политически лидери, воден от американски съветници, които наистина ме шокираха с презрението им към въпросите, свързани с конкретни политики. При тях всичко се въртеше около политическия маркетинг… Разбира се, тогава беше времето, когато навсякъде се проповядваше как държавата трябва да бъде премахната… Едва през 1997 г. годишният доклад на Световната банка „сърдито“ призна, че институцията е отишла твърде далеч в подстрекателството към приватизация…
Вие живеете през последните десет години в София и в румънско село в Карпатите. Какво Ви накара след десетилетия консултантска работа в различни страни на Европа и Централна Азия да се установите в две от най-новите членки на ЕС?
Към края на 80-те години Шотландия изгуби своето очарование за мене. Кариерата ми там бе стигнала до задънена улица. Времето бе винаги влажно и лишено от жизненост. Така че, когато Берлинската стена падна през 1989 г., се откриха нови пътища и аз разбрах, че по тях няма връщане назад. След като имах удовлетворяващи преживявания в Копенхаген, Прага, Букурещ, Мисколч и Рига, прекарах втората половина на 1998 г., пишейки малката книга „В преход – записки относно доброто управление“. Тя се превърна в моята визитна картичка за следващия период от живота ми – 8-годишна работа в Централна Азия в областта на гражданската дейност и общинските проекти за изграждане на капацитет.
През 2000 г. Даниела и аз купихме стара планинска къща в Карпатите. Партньорката ми отдели няколко години за ремонтирането на къщата и от 2007 г. тя е важна база за мене. Тогава усетих, че моето CV изисква да се завърна в Европа и да открия как страни като Румъния се справят с прехода.
Прекарах лятото на 2007 г. в Карпатите, преди приятел да ме покани в София, за да му помогна в завършването на процедура по кандидатстване по последния от проектите PHARE в България. В София се почувствах почти като вкъщи и затова бързо приех поканата да стана групов ръководител в този проект. Изненадващо, той спечели одобрение.
Казвам „изненадващо“, защото за подобни проекти вече се смяташе, че са „договорени под масата“. Ние (и водещата италианска компания, и нейният български партньор – компания от IT сектора, ръководена от човек, който има договорености в сектора на отбраната) бързо бяхме наказани за това, че се опълчихме на неписаните правила за подобни конкурси. Възникнаха значителни забавяния в изпълнението на проекта… Но след 12 месеца успяхме да изпълним повечето от нашите цели. В хода на всички тези събития си създадох много приятелства с българи и направих колекция от картини на български художници, за която пиша в моята дигитална книга „Български реалисти – да опознаеш България чрез нейното изкуство“.
Хареса ми атмосферата в София до степен, че продължих да поддържам апартамент в българската столица оттогава до днес. През 2010 г. спечелих друг проект по линия на структурните фондове за България. Той ми даде възможност да пътувам с кола в страната и да разгледам регионалните галерии, както и винарски изби!
Трябва да кажа, че българските проекти страдат днес дори повече, отколкото преди десет години, от „клиентелизъм“. Моите приятели сега кандидатстват само за трансгранични проекти, където процесът на вземане на решения е по-отворен…
Казвате, че имате повече приятели в България, отколкото в Румъния. В същото време Вашият партньор в живота е румънка. Какви са впечатленията Ви, когато сравнявате своите преживявания с румънци и с българи?
Аз не съм от тези британци, които знаят само английски. Говоря много добре френски, немски и дори донякъде руски език. Но трябва да призная, че въпреки вече десетгодишния си „стаж“ в двете страни (през лятото съм в Румъния, а през зимата – в България), всъщност не говоря нито един от двата езика. В случая с румънския език, това се дължи просто на мързел, тъй като става дума за романски език. Единственото ми извинение е, че съм потопен в текстовете, които пиша, и затова мисля (и чета) на английски. Разбира се, това влияе на моята оценка за българските и румънските неща. Може би по тази причина изкуството на двете страни ме привлича, тъй като литературата им е достъпна за мене само в превод.
Така стигам до друго свое наблюдение. Румъния е по-голямата страна и демонстрира гордост на базата на своята интелектуална традиция. Мога да намеря повече статии на английски за Румъния, отколкото за България. Ето защо в моята дигитална книга за Румъния има повече литературни препратки, спрямо електронната книга за България. Съществуват поне шест значими книги за историята на Румъния на английски, сравнени с едва 2 български (Крамптън и Илчев).
Ето защо чувствам, че разбирам по-добре румънското съзнание. Освен това моята партньорка в живота е румънка. Но тази близост е нож с две остриета… Даниела понякога ме обвинява, че харесвам повече България, отколкото нейната страна. Забележката е правилна, аз наистина имам повече приятели българи, особено в артистичната общност.. Моята книга за България, сигурно разкрива определена близост. По свой начин оценявам това, което наричам българска „буржоазна“ „скромност“.
Вашата визитна картичка Ви описва като „изследовател“ и „естет“. При положение че сте прекарали последното десетилетие в Румъния и в България, сигурно имате Ваши собствени открития за нашите два народа. Какви са те?
Културните различия, които забелязвам, като цяло се отнасят до мащабите. Всичко (къщи, улици, богатство, поведение) е по-скромно от българската страна на Дунава. В същото време българите по принцип уважават повече своите традиции от румънците. Мога да открия силата на традицията дори в линиите и цветовете на съвременната българска керамика!
Преброил съм около 50 малки художествени галерии в София, докато в Букурещ те могат да бъдат преброени на пръстите на двете ръце… Същото важни за публикуването на книги и монографии за отделни художници. През последните десет години създадох симпатична малка библиотека от томове за артистичната традиция на двете страни благодарение на посещенията ми в книжарници за книги втора употреба. Моята колекция от български книги за изкуство (която виждате в края на дигиталната публикация „Българските реалисти – да опознаеш България чрез нейното изкуство“) е поне три пъти по-голяма от румънската. Това говори много за съответните специалисти по изкуството, за издателските къщи и за общността от читатели…
Сатирата е умение, което ценя – и в нейния визуален, и във вербалния й смисъл. Тя е развита и в двете страни през последния век. Румъния може би е по-силна във вербален план (заради драматурга Караджиале), а България има предимство във визуалния (със своите Бешковци, Бехаровци и Жендовци).
Обожавам да вървя или да карам колело по тесните улици на софийския център. Да се отбивам в моите любими галерии, където мистериозно се появява чаша бяло вино. Да откривам нова галерия. Да изследвам рафтовете на книжарница Elephant на ул. Шишман. Да опитвам от новите вина на Калин в Tempus Vini… Букурещ, за съжаление, не предлага удоволствието на случайните открития и срещи. Особено след като английската книжарница „Антъни Фрост“ затвори врати и ме принуди да спра бойкота си на сайта Amazon.
Въпреки че по-старите и по-отдалечените трансилвански села като моето имат жители по-възрастни дори от мене, тези села все още не са умрели по начина, по който това се случи с много населени места в Централна България. Вероятно, защото възрастните хора в трансилванските села са по-близо до роднините си в градовете, отколкото става в България.
И двете държави са православни страни, но чувствам, че в България има определено езическо влияние, което може да се усети в празненствата за Нова година и в събитията в планината Рила през август (събора на дъновистите – бел.ред.). „Устойчивост“ е популярна напоследък дума да се описва духът на българите. Чувствам, че те имат повече потенциал да стегнат допълнително колана и да направят нужните „настройки“, докато икономиите продължават да доминират живота на всички нас…
От друга страна, народната вокална музика от българските села е хорова, докато тази в Румъния е солова. Казвайки всичко това, за мене е интересно, че в последния Индекс на готовността за промяна двете страни са съответно на 49-то и на 59-то място, като Румъния показва най-бързия скок нагоре в рейтинга, дължащ се явно на по-големите възможности на държавното й управление.
Как обяснявате близостта и различията между двата народа?
Както знаете, Влад, за мене е много интересна идеята, че историята има по-силен ефект върху нашите ценности, поведение и институции, отколкото можем да си представим. Повечето от публикациите по тази тема са стриктно академически, но има една книга, която е обобщила всичко по много ясен начин – „Културата има значение – как ценностите влияят на човешкия прогрес“ (2000 г.)… Поради някаква причина обаче хората не говорят повече по тази тема днес – дали заради политическа коректност или заради нещо друго…
В средата на 90-те години ръководителят на европейската делегация в Румъния (Карън Фог (1993-1998 г.)) даваше на всеки консултант, който я посещава, едно резюме на книгата на Робърт Пътнам „Да направиш демокрацията отново работеща – граждански традиции в съвременна Италия“ (1993 г.). Томът твърдеше, че „аморалната шуробаджанащина“ на южните италиански региони (добре уловена в книга на Едуард Банфийлд от 1958 г.) на практика ги поставя 300 години зад северните региони. На свой ред Румъния е прекарала 200 години под владичеството на османци и фанариоти. После има 50 години автономия, през които разви всички признаци на модерността само за да навлезе накрая във фашизъм. Опитът с румънския комунизъм обаче създава общество, в което парадоксално в норма се превръща дълбокото недоверие. Селяните насилствено са преместени в градски райони, за да се извърши индустриализацията. Практикуващите медицина проверяват дали жените не използват контрацептиви и правят аборти. А шпионите на „Секуритате“ са един от всеки трима граждани.
Един друг шотландец – Рони Смит, писа за тези мрежи на фамилиарност и за начина, по който бизнесът и политиката се реализират (от книгата „Румъния, Букурещ и отвъд тях, издателство Compass Guides 2013, цитирана в моята дигитална книга „Картографиране на Румъния“, страница 80):
„Социалното и бизнес поведението на румънците вън от основната им социална мрежа е интуитивно, живо, романтично, егоистично по един разрушителен начин, оптимистично до безнадеждност и се стреми към парите повече, отколкото към други цели. Нито една от тези характеристики не помага за работата в екип. Ето защо румънците са големи индивидуалисти.
Можете да наблюдавате това, когато видите как една група хора, събрани във вашия офис дискутират проект или даден бизнес проблем. Всички ще говорят едновременно, никой няма да слуша останалите, защото вън от тяхната социална мрежа никой румънец не иска да даде предимство на другия, който по дефиниция не заслужават да получи доверие…“
Опитът на двете страни по времето на Османската империя всъщност е бил различен. Румъния, както разбирам, е договорила известна политическа отдалеченост от Истанбул благодарение на своите принцове фанариоти, докато османското управление е по-директно и по-жестоко в България. Комунистическата власт със сигурност е била по-брутална в България веднага след Втората световна война, докато в Румъния е трябвало да бъде по-мека, тъй като първоначално там комунистите са били едва стотици… Разбира се, репресията на Чаушеску оставя зад себе си ужасяващ културен ДНК отпечатък (иронично, румънската абревиатура за високоефективната антикорупционна агенция е също DNA!!!).
Институциите на двете страни се сриват, след като промените започват през 1989 г. А обществата оцеляват в този труден период, като разчитат на неформалните съществуващи от по-рано мрежи. Поне в Румъния това бяха също и мрежите на Комунистическата партия и на „Секуритате“. Книжката на Сорин Йоница „Слабо правене на политика в слаби държави“ (2006 г.) улавя брилянтно дълбокото влияние на различните слоеве от културни ценности върху политическото и административното управление в Румъния, което има отношение и към България. Гражданските структури и държавните институции са дълбоко политизирани, без да имат истински интерес да прилагат правото, а фокусът им вместо това е върху буквата на закона.
Определено съм впечатлен от прогреса, който Румъния направи със своята съдебна реформа, въпреки че той все още е уязвим. В това отношение българските активисти би трябвало да следят внимателно случващото се и да правят съответните изводи… Важен въпрос е как Румъния успя да започне и да удържи такава реформа. Предполагам, че отговорът е в големината на страната. Тя е просто прекалено голяма и заради това може да се отърве от своята клептокрация…
Вие имате не само страст по теми като реформа на публичния сектор и социално развитие, но и хоби да колекционирате картини от български художници. Сред западноевропейците сигурно имате една от най-големите колекции на български картини. Какво Ви привлече към това изкуство? Какви са Вашите постижения като колекционер засега? Какви са плановете Ви за бъдещето по отношение на колекцията от български картини?
Хората може да се запитат какво ме е привлякло към българските картини и особено към старите български майстори (но и към някои съвременни творци). Аз не съм артист, но моите мотиви не са и търговски. Вкусът ми е традиционен. Така че първо бях привлечен от природни картини и морски пейзажи. Първите ми покупки бяха творби на Александър Мутафов (от 50-те години), на Александра Мечкуевска (от остров Тасос, 1942 г.) и бяха по-скъпи от първоначалния лимит, който си поставих от 500 евро.
Не мога да си позволя произведения на големи имена като Танев и Вешин. Но изпитвам удоволствие да откривам някои пренебрегвани имена от средата на миналия век – като Кольо Колев (пейзажи), Петър Бояджиев и Борис Стефчев (превъзходни морски пейзажи). Добри Добрев и Стоян Василев, които използват богати цветове, са мои любими творци и имам по 3 картини от всеки от тях.
Когато османското иго свършва през 80-те години на ХІХ век, артистичната креативност процяфтява. Артформи, които преди са били цензурирани, се оказват достъпни. А точно по онова време европейският реализъм и импресионизъм сриват старите идоли. Пейзажите и фигурите може да са били нещо старовремско за Западна Европа, но усещам това внезапно събуждане в българската култура, когато гледам жизнеността на работите на Вешин и Мърквичка (двамата чешки майстори). Те помагат българското художествено изкуство да е разпознаваемо за света в края на ХІХ век. Бързо забелязах, че в повечето стари църкви цветовете на стенописите са почти еротични – както например са в катедралата „Александър Невски“.
Исках да знам повече за отделните творци. И това, което започна като списък, буквално направен на гърба на пощенски плик в галерията на човек, станал бързо близък приятел, се превърна в книжка от 50 страници с диск, а по-късно – в дигитална книга от 250 страници. Сърцевината й са кратки анотации на повече от 200 художници, а първата й част предлага добро въведение за посетителя в страната и впечатления от различните срещи и посещения…
Особено съм доволен от десетината образци на акварелите на Григор Найденов, които имам. Той изобразява живота по кафенетата в София от 30-те до 60-те години. Имам и неподписан портрет на ковач, който купих без рамка и леко повреден. Почти сигурно той принадлежи на Станьо Стаматов.
В момента притежавам почти 200 картини в моята българска колекция, която може да бъде видяна тук – плюс още 150 рисунки и скици. Имам 50 творби на съвременни художници, от които предпочитам Адриан Бехиаров, Милчо Костадинов, Атанас Мацурев, Ангела Минкова, Юлиана Сотирова, Тони Тодоров и Ясен Голев. Имам творби и на някои автори от по-стари времена – Елза Гоева, Василка Монева и Васил Вулев.
Колекцията в момента е разпръсната на 4 места (3 от тях в Румъния) и заслужава по-голямо внимание, каквото въобще заслужават всички частни колекции… Понякога изпитвам вина заради факта, че държа единствено за себе си тези картини, но ме успокоява, че за всяка картина, изложена в художествените галерии, около 50 „лежат“ по мазетата и са изваждани пред публика едва веднъж на десетилетие, за да бъдат включени в специална изложба. Ето защо приветствам инициативата на Софийска градска галерия, която четири пъти през последните години кани външни хора да обикалят мазето й и да направят селекция за специална изложба, съпроводена с обяснения в малък каталог.
Бих искал да се свържа с някоя от галериите в Букурещ (и с българското посолство там), за да проуча възможностите да организирам изложба на някои от картините в колекцията ми. Доколкото ми е известно е имало само една изложба на българско изкуство през последните години (в Националната художествена галерия в Букурещ). Спира ме единствено мисълта, че моята колекция отразява не толкова българското изкуство, колкото личните вкусове на един чужденец и неговите бюджетни възможности!
Но при подходящ въвеждащ текст малък католог, базиран на моята онлайн книга, ще бъде добро представяне за румънци (а може би и за чужденци) на художествената традиция на южния съсед. Кой знае, може софийският елит в тази сфера да бъде убеден да покаже някои произведения на големите имена като Ангелов, Димитров-Майстора, Вешин, Скитник, Цонев. Това обаче сигурно ще наложи трудни за понасяне разходи и въпроси по сигурността…
Какви са възможните сили от двете страни, които могат да развият взаимното опознаване между румънци и българи? Може ли това да се реализира само чрез европейски фондове? Какви други организации, хора и източници на подкрепа могат да допринесат за изграждането на мостове между двата народа?
Границите и строенето на мостове са били много важна част от моя живот, независимо дали това са били граници на класи, на партии, на академични дисциплини или на нации. Тези реалности са важни за мене, независимо че когато дойдох в Централна Европа през 1990 г., чух една шега за мостовете – „в мирно време конете се изхождат върху тях, а във военно време те са първото нещо, което е взривявано“.
Ето защо аз съм толкова доволен да се похваля, че горната част на градината ми в Карпатите се намира там, където някога е била границата между Османската и Австро-Унгарската империя. Днес това е границата между Трансилвания и Влахия, двете области, които се съединяват с Молдова през 1918 г., за да оформят Румъния. Чувствам, че е много подходящо, дето живея тук – на едва 45 км от Брашов, чийто средновековен център още носи силното влияние на саксонците.
Наистина, днес в Румъния трансилванците са считани в по-голяма степен за хора, на които може да се има доверие, отколкото съгражданите им от южната равнина. На свой ред българските хотели по Черноморието са възприемани по-позитивно в сравнение с хотелите на север от границата – дори от самите румънци. Това може би потвърждава наблюдението ми от по-рано за силата на културните ценности, но и ни предупреждава, че генерализациите за характеристиките на страните може да се окажат подвеждащи.
Скептичен съм към европейските структурни фондове по причини, към които може да се върна по-късно. Освен всичко останало, проектното финансиране е толкова краткосрочно, че тези проекти нямат устойчивост, а в същото време съдържат страховито количество бумащина. Само че тези проекти могат да са полезни за онези организации от двете страни на Дунава, които истински желаят да навлязат в дългосрочна връзка. Примери в тази посока могат да бъдат университетите, общините, НПО-тата, културните, а може би и религиозните институции.
Имате дигитална книга, където сте събрали стотици връзки за трансграничните дейности в сферата на културата и туризма между Румъния и България. Вие също споделяте в тази книга желанието си да реализирате трансграничен проект, който може да сближи двата народа в тези сфери. Каква обратна връзка сте получили за книгата си и какво става с този проект в момента?
Истина е, че в продължение на няколко седмици през януари 2016 г. обмислях да направя евентуален трансграничен проект, който да засили културните връзки в Долния Дунав. Скоро обаче осъзнах, че ми липсваше легитимност.
Опитах се да събера на едно място информация, свързана със скорошни проекти, в малка публикация, която се надявам, че други ще счетат за полезна – „Трансгранични връзки между България и Румъния – пространство за подобрение? Ресурси“ (2016 г. – 38 страници).
Необходим е български или румънски журналист (или екип от двамата), за да се подходи към съответните министерства на регионалното развитие на двете държави, така че да се получи по-добра картина на силите и слабостите на подобна съвместна работа. Ще трябва да се заобиколи и да се види отвъд PR съдържанието, което тези институции разпространяват. И, разбира се, най-добре написаните проекти няма да са задължително тези, които работят най-добре! Може би аз мога да помогна в това отношение?
Писали сте някои критични публикации за начина, по който работи европейското финансиране… Но европейските структурни фондове със сигурност са били полезни за България и Румъния?
Основната част от тези средства се използват за инфраструктура. Малцина могат да оспорят важността на модернизирането на инфраструктурата в Централна Европа – физическа или социална. Въпреки че сигурно може да се постави под съмнение приоритетът да се инвестира в пътища, а не в железници.
Но съм изненадан, че толкова малко хора са направили връзката между масираното европейско финансиране и корупцията, от която всички се оплакват вече толкова време. Апаратчиците са единствените с умения и мрежи да се възползват от възможностите, открили се през 90-те години. Хора като Том Галахър и Алина Мунджу-Пипиди са документирали по чудесен начин развитието на клептокрацията по време на прехода (Галахър в „Обира на държавата“) и как тези „връзкари“ успяват да надхитрят ЕС (в „Румъния и ЕС – как слабият покори силния“).
Румъния поне успя благодарение на съдебната си реформа да изпрати стотици политици в затвора през последните години. България, за съжаление, не постигна такъв прогрес…
Признавам, разбира се, че е било почти неизбежно да не се появи криминална класа в страните в преход. Лустрационните закони в Чехия например бяха много трудни за запазване. Но европейските технократи и политици са виновни, че възприеха безкритично реториката и потьомкинските институционални фасади, които им бяха представени при преговорите в края на 90-те години….
Настрана от това, главната ми критика е насочена към „по-меката“ страна на техническата помощ на ЕС, която формира около 20% от структурните фондове – особено в моето поле на институционално изграждане и управление на човешки ресурси. Опитът ми казва, че има някакво замазване на очите, което тече там…
След 2007 г., разбира се, има местни експерти, назначавани като консултанти, но те на практика пеят песни от същата песнопойка като западните консултанти. Използват „най-добрите практики“ на ЕС, практики, които всеки запознат с теории за развитието като „предопределеността на пътя“ (че бъдещото развитие е функция на историческата посока и път на движение), културната теория или дори антропологическата теория, ще потвърди, че не са подходящи за местните условия… Тези експерти знаят, че кратките проекти, по които работят, имат ниска устойчивост, но… вижте само стотиците милиони евро, продължаващи да текат, докъдето очите ни виждат…!!!
Тази по-млада професионална класа от консултанти и академици, получаващи европейско финансиране, изглеждат в резултат неспособни дори да помислят за поставяне под съмнение на значимостта и ефективността на програмите.
Много пари се харчат за консултанти, които оценяват проектите, но очевидно онези, които пишат тези оценки, нямат интерес „да захапят ръката“, която ги храни. От тях не може да се очаква фундаментална критика.
Може би очаквам журналистите или университетските преподаватели да се захванат с тези основни въпроси. Но те имат своите причини да не искат да разочароват общността, в която текат блага без особен насрещен труд.
Французите използваха някога понятието La Pensee Unique (единственото мислене), за да критикуват Вашингтонския консенсус, но Европейският съюз има свое собствено „единствено мислене“, което играе хегемонистична роля над континента. Например, в европейските университети има стотици стипендии Жан Моне, захранващи преподавателите, които осигуряват оценки на хиляди програми за трилиони.
А ако някои читатели си мислят, че четат изблиците на поддръжник на Брекзита, ще ги уверя, че гласувах за членството в ЕС на референдума през 1975 г. и бях разочарован миналата година от резултатите на британския референдум. Но като добър европеец съм ужасен от заплатите, плащани на еврократите, които съответстват на заплатите на съдии и генерали в страни като България и Румъния. Преди няколко години румънският премиер призна, че има генерали, получаващи пенсии по 8 000 евро на месец. Средната пенсия в страната обаче е 200 евро. Поне евродепутатите са зависими от резултатите на изборния процес.
Вашият блог е активен от 2009 г. насам и вече има над 1 200 поста. Нарича се „Балкански и Карпатски размисли“, но неговият фокус е много по-широк от двете страни… Как целите му са се променяли през последните осем години?
Всъщност, ако видите таговете, Румъния и България са най-често срещаните теми – с 80 референции към всяка. Шотландия е на трето място с над 50 референции. Но сте прав, че повечето от тези постове се отнасят най-вече за онова, което наричам „размисли за нашите социални начинания“. Блогът първоначално бе наречен само „Карпатски размисли“, за да покаже, че пиша от това място. Добавих „балкански“, когато си дадох сметка, че през 2012 г. продължавах да живея в София… Скоро се върнах назад към началото преди осем години и си припомних мотивите да започна блога:
- Стартирах го, за да осмисля организационните начинания, в които съм участвал; за да видя има ли уроци, които могат да бъдат предадени нататък; за да възстановя малко институционалната памет и социалната история – особено в заниманието, наречено „социална справедливост“. Поколението ми вярваше, че политическата дейност може да подобри нещата. Тази вяра сега е мъртва и този цинизъм застрашава нашата цивилизация
- Чета много – и исках да предам нататък резултатите от моето четене към онези, които нито имат времето, нито навика да четат толкова, колкото го правя аз. Освен това исках да изразя и любовта си към рисуването
- Финалният мотив за блога е по-сложен и е свързан с живота и семейството. Защо сме тук? Какво правим с нашия живот? Какво е важно за нас? Не само професионалното знание – но и това, което бе известно с една доста сексистка формулировка като „вино, жени и песни“. За мене – в есента на моя живот, сега формулата е „вино, книги и изкуство“.
Не виждам смисъл да променям този списък от цели. Наистина, през последната година много от моите статии са били посветени на проект, по който работя от години – как да използвам времето и ресурсите си, за да създам позитивна промяна. Това, което започна като дигитална книга от 20 страници, се превърна в рамките на десетилетие в 200-страничен електронен том със заглавието „Писма до посткапиталистическото поколение“. Виждам в него блясък от протестантската нужда да се оправдая, че животът ми е бил „живян добре“ и че съм върнал нещо от това, което съм приел – едно почти духовно „отчитане“!!!
Оценявам, че днес светът е пълен с блогъри. Наистина, един от нашите проблеми е, че има прекалено много индивиди, които нарцистично утвърждават своите мнения по недисциплиниран начин. Но откривам, че писменото формулиране на мислите ми помага да си изясня какво наистина мисля. Когато правя това публично на блога, се добавя допълнителна дисциплина към процеса. Е.М. Фостър писа някога: „Как мога да знам какво мисля, докато не видя какво казвам“. А гуруто на мениджмънта Чарлс Хенди каза, че се е научил да изразява своите мисли в 450 думи, след като е започнал да води рубриката „Мисъл на деня“ в програмата на BBC.
Вие самият сте мост на приятелството между Румъния и България. Ако можете да формулирате позитивна теория за румъно-българските отношения, как би звучала тя?
Ето на това казвам предизвикателен въпрос. Трудно е да дам ясен отговор… Но две важни съставки, които чувствам, че са нужни, са отдаденост/страст и мрежи. Нека Ви споделя две истории или два примера.
Баща ми беше протестантски пастор, който веднага след войната отиде в Германия на мисия по помиряване с лутеранската църква там. Резултатът беше, че до края на живота си той имаше силни лични връзки с хора в Германия. Въпреки че не съм религиозен, съм убеден, че трябва да дадем приоритет на процеса на помирение между държави, които са в настояща или в потенциална враждебност помежду си.
Вторият пример е свързан със скъп мой приятел, който почина през 2010 г. Той бе завършил философия. Срещнах го в офиса на румънския премиер. Скоро след това напусна работата си там и създаде НПО, посветено на идеята за младежките парламенти. Създаде вдъхновяваща европейски мрежа, към която аз допринесох малко.
И в двата случая моралният императив доминираше. Чувствам, че той е необходим за трансграничните проекти, за да имат те шанса да успеят в сблъсъка с лингвистичните и с културните препятствия, които срещнат. Публично-частните партньорства имат лоша слава в някои страни заради неолибералния модел, слагащ частните финанси в „шофьорското кресло“, а в същото време привличат допълнителни държавни средства, които да подхранват работата.
Но концепцията за партньорство трябва да бъде избавена от този проблем и да се позволи на общини, НПО-та, синдикати, местни компании и дори на религиозни организации да се свързват в трансгранични дейности…
За допълнително четене:
Блогът на Роналд Йънг е на адрес www.nomadron.blogspot.com
Неговите статии и книги са на английски език и включват следните заглавия:
„Трансграничните отношения между България и Румъния – пространство за развитие? Ресурси“ (2016 38pp)
“В преход – записки за доброто управление” – http://media.wix.com/ugd/e475c8_b6136b5f358642f493c5a3c63cf25844.pdf
Книгата, която той завършва през 1999 г. и е предназначена за младите централноевропейци, желаещи по-ефективни държавни институции
“Дългата игра – а не дългата рамка”; неговата основна критика към поддържаното от ЕС институционално изграждане в бившите комунистически страни http://www.mappingthecommonground.com/the-long-game
“Картографиране на Румъния – записки по незавършено пътуване” (2014) – неговата дигитална книга за културните аспекти на Румъния
http://media.wix.com/ugd/e475c8_8d58dd560612415ca1f1ddbbf513a6b4.pdf
“Български реалисти – да опознаеш България чрез нейното изкуство” (May 2017) – неговата книга за България
“От множествена лишеност към социална изключеност” – http://www.freewebs.com/publicadminreform/key%20papers/Lessons%20from%20SRC%20experience.pdf – основната публикация, която той пише в средата на 90-те, като анализира елементите от стратегията за справяне с бедността и нейните уроци
“Анотирана библиография за агентите на промяната” – http://www.mappingthecommonground.com/annotated-bibliography-for-change-agents
“Писма до посткапиталистическото поколение” – http://media.wix.com/ugd/e475c8_6955b6e7ca9141cc9c839b3d16e0589c.pdf – книга, която той пише в продължение на последните десет години! Актуалната чернова е достъпна на блога му
Сайтът на Роналд Йънг – където той съхранява своите публикации, както и книгите и статиите, които счита за важни за онези, които искат да разберат промяната в света http://www.mappingthecommonground.com
Снимка: Роналд Йънг (източник: Роналд Йънг)
Последвай канала на блога “Мостът на приятелството” в YouTube, където са публикувани много видео и аудио интервюта! Блогът може още да бъде последван във Facebook и Twitter. Каналът му в Telegram е тук. Тук е неговият англоезичен нюзлетър в Substack. А тук е неговият канал във Viber на български език.
About Author
Discover more from Мостът на приятелството
Subscribe to get the latest posts sent to your email.
