Иван Думиника: Стремя се да бъда мост между бесарабските българи, българите от метрополията и молдовците (бесарабските румънци)

Историкът българист от Република Молдова разказа пред блога „Мостът на приятелството” за последната си книга „Колониите на българите в Бесарабия (1774-1856 г.)”, за българската общност в Молдова, за периода на румънска власт в Бесарабия и за желанието да види изследването си преведено и отпечатано на български език

Владимир Митев

Иван Думиника е роден на 1 август 1988 г. в село Твърдица, район Тараклия, Република Молдова. Първоначално учи в град Чадър-Лунга (1995-1998 г.), после в гимназията (1998-2004) и в лицея (2004-2007 г.) в Твърдица. В периода 2007-2010 г. Думиника е студент във Факултета по история и философия на Молдовския държавен университет. Завършва магистратура и защитава докторат във Факултета по история на Великотърновския университет “Св. Св. Кирил и Методий” (2010-2014 г.).

От 2013 г. Думиника е научен сътрудник в групата по “Етнология на българите” в Центъра по етнология към Института за културно наследство на Молдовската академия на науките. Той е заместник-председател на Научното общество на българистите в Република Молдова. Ученият изследва историята на бесарабските българи през ХّIX и XX век.

Иван Думиника е лауреат на различни награди: Най-добър чуждестранен студент в Република България (2014 г.); “Докторант на годината” на Великотърновския университет “Св. Св. Кирил и Методий” (2014 г.), Награда на правителството на Република Молдова “Студент на годината в Централна и Източна Европа – на ниво докторант” (2014 г.), Награда на Молдовската академия на науките за ценни научни постижения на младите учени (2014 г.); Общинска награда за младежи в областта на науката (етнология) (2015 г.); Национална награда за младежи в технико-научната област (2016 г.)

Думиника е бил отличен с: Почетен знак на Държавна агенция за българите в чужбина, София, България (2014) и Почетен знак /плакет/ на община Твърдица, Сливенска област, България (2017 г.).

Той е автор или съавтор на четири монографии:

Храм на успението на Божията майка в село Кирсово. Исторически аспекти, на руски език, Кишинев (2012 г.)

Тараклия — 200 години, том I — 1813-1940, Кишинев, 2013 г. (съавтор с Николай Червенков)

Българските преселници в Бесарабия в края на ХVIII и първата половина на ХIX век в историографията, Кишинев, 2015 г.

Българските колонии в Бесарабия (1774-1856 г.), на румънски език, Кишинев, 2017 г.

Господин Думиника, в края на 2017 г. издадохте на румънски език книгата “Колониите на българите в Бесарабия (1774-1856 г.)”. Какво ви накара да изследвате тази тема и да публикувате изследването си на румънски език? Кои са историческите източници, темите и откритията, които представяте в своята книга? Какви реакции породи Вашата монография в Република Молдова и вън от нея?

Занимавам се с изследването на историята на бесарабските българи от години, още от времето, когато бях ученик. Тогава живеех в село Твърдица, българско селище в южната част на Република Молдова. След часовете в училище на път за вкъщи срещах възрастните хора и ги разпитвах за историята на нашето село. Така в края на 2005 г. се появи първото мое изследване, посветено на глада в Бесарабия от 1946-1947 г. В статията показах как българите от Твърдица са преминали през това изпитание. Темата породи интерес в лицея, където учех, и с позволението на нейната администрация за няколко дни изнесох лекции във всеки клас. Разказах какво е установило проучването ми.

В Молдовския държавен университет продължих да изследвам историята на нашите сънародници. Тогава, общувайки с моите колеги, говорещи румънски език, забелязах, че много от тях не знаят, че в нашата страна живее многобройна българска общност. Да не говорим, че те нямаха представа откъде и кога са дошли тези българи в Молдова. Наистина, много от тях не са имали откъде да научат за бесарабските българи, защото за тях не са писани книги на румънски език. Последната брошура, в която се говори за емиграцията на българите в Бесарабия, озаглавена “Българите от Южна Бесарабия”, е публикувана през 1938 г. от сънародника ни от Констанца Димитър Минчев.

Това ме накара да напиша книга на румънски език за тази “енигматична общност” в Буджак. В същото време исках моята монография да не бъде просто една подборка, синтезираща изписаното до момента по темата, а и да съдържа нещо ново и непубликувано до момента. Ето защо започнах да изследвам архивите в Кишинев и Одеса. През интернет си поръчах документи от Санкт Петербург, независимо че тази услуга е много скъпа и затова трябваше да се огранича само до важни за мен неща.

Благодарен съм на професор Николай Червенков – известен историк-българист в Молдова, който ми предложи непубликувани документи (за статистиката на колониите от отвъддунавски имигранти), които той е открил в руските архиви. Имах късмет с печатницата “Lexon-Prim” (ръководена от Едуард Потънга), която научи за моя проект и предложи да участваме заедно в конкурс за отпечатване на монографии, организиран от Министерството на културата в Кишинев. Приех. Комисията от министерството високо оцени моето изследване. Така в края на 2017 г. излезе монографията “Колониите на българите в Бесарабия (1774-1856 г.)”. Нека само спомена, че според договора ми бяха отпечатани 500 бройки. Повече от половината от тиража бе изпратен в библиотеките в Молдова

От самото начало получавам позитивни реакции. Всички оценяваха положително факта, че в Молдова се е появило подобно изследване за българите, направено от българин и издадено на румънски език. Това е рядко срещано при нас. В Молдова много малцинства печатат книги на своя майчин език или на руски език. Мислят, че темите, разгледани в книгите ми, няма да са интересни за румъноезичния читател. От своя собствен опит се убедих, че нещата стоят другояче. В началото на 2018 г. Централната научна библиотека (с ранг на институт) към Молдовската академия на науките обяви моя труд за “Книга на месец февруари 2018 г.”. Потърсиха ме изследователи от Румъния, на които изпратих въпросния том. Имах и запитвания от България, но колегите там изразиха желание книгата да бъде преведена на български език, за да бъде по-достъпна за българския читател.

Различните рецензии, които се появиха в Кишинев, говорят сами за научната новост на изследването. Нека само спомена, че на базата на нови документални източници направих ново хронологично описание за основаването на някои български колонии. За много от тях успях да установя мястото на произход от България на заселниците. Източниците показват и броя на семействата, основали определената колония. Въведох в научната среда и нови църковни източници, които заради известни причини до неотдавна не бяха достъпни за изследователите. Тези източници ни позволяват да датираме основаването на църкви и църковни училища в колониите.

Лично аз считам за безспорен успех на монографията факта, че успях да направя нови карти, в които се виждат населените места на отвъддунавските заселници според датата на основаване, етническата ситуация, половото разделение на тези селища. Всъщност, това стана възможно благодарение на международно сътрудничество. Тъй като не съм картограф, потърсих специалисти в тази област като доктор Дорин Лозовану от Кишинев и Калин Пантя от Орадя. В процеса на изработване на картите открихме, че някои колонии – например Камчик, Кулевча, Нови Карагач, Тропокло и Ескиополос, основани след руско-турската война от 1828-1829 г., са били разположени в колониалния кръг на Долен Буджак, но не са имали преки връзки с другите колонии и са оформили анклави, заобиколени от села с население от други етноси.

(Във втората част на това предаване на български език по Молдовската национална телевизия Иван Думиника говори за своята последна книга)

Вие сте син на българка, роден в автономния гагаузки регион в южната част на Република Молдова. След четвърти клас ставате ученик в едно от българските села на юг. Завършвате Молдовския държавен институт (в Кишинев) със специалност „История”. В общежитието на университета предпочитате да бъдете съквартирант с някого, който не говори руски език, а само румънски. След това учите “Българска история” във Великотърновския университет „Св. Св. Кирил и Методий”, където защитавате докторат. Днес сте изследовател-българист в Института за културно наследство към Министерството на образованието, културата и изследванията в Кишинев. Изглежда, че връзката между всички тези моменти от Вашата лична история е желанието Ви да бъдете посредник между различните култури и пространства. До каква степен се виждате като мост на приятелството не само между българи от Бесарабия и сънародниците ни от България, но и между българите от Република Молодва и молдовците (бесарабските румънци), между българите и румънците от другите румънски пространства? Румънската и българската история (съответно на молдовците (бесарабските румънци) и на българите от Бесарабия) е взаимносвързана. Но до каква степен тя може да бъде база за сближаване, взаимно опознаване и сътрудничество, ако често е интерпретирана през призмата на националните егоизми, изключващи алтернативни гледни точки?

През 2014 г. един софийски вестник публикува статия за мен, чието заглавие, ако не греша, бе: “Историкът, който иска да строи мостове”. Оттогава са изминали четири години. Струва ми се, че успях да построя ако не каменни или железни мостове, то духовни мостове. Имам предвид, че в последно време сътруднича с вестник “Твърдишки глас”, излизащ в град Твърдица, Сливенска област. Това е градчето, от което преди 188 години половината население се отправя към Бесарабия, за да създаде нова Твърдица със стари традиции. В споменатия вестник имам рубрика, която се нарича символично “Кръвни връзки”. Редакторите ми предложиха цяла страница в своя вестник, за да публикувам там информация за културните събития и историята на бесарабска Твърдица. Така според мен се създаде културно-научен мост между двете Твърдици – тази от метрополията и тази от диаспората. Знам, че всеки бесарабски българин може да изгради мостове, а някои дори успяват да го направят. Вижте например госпожа Райна Манджукова, която е от Бесарабия. Тя сега е журналист в българска телевизия и със своето предаване “Облаче ле бяло” гради мостове на духовна връзка между българите по света. Има и много други подобни случаи.

Стремя се да бъда и мост, свързващ молдовците (бесарабските румънци) и българите. Винаги казвам на моите колеги молдовци, че историята показва как двата народа са живели заедно и са имали културни взаимовръзки. Например, българинът Йоан Дончев отпечатва през 1865 г. в Кишинев две фундаментални книги за румънската култура в Бесарабия: „Румънската азбука” и „Начален курс по румънски език”. Ето пример как един българин става автор на първата румънска граматика, написана с латински букви в царска Бесарабия. На свой ред много български заселници са живели в молдовски села покрай река Прут, преди да се установят в Буджак в началото на ٓXIX век. Днес в тези села можем да открием хора, носещи фамилията „Генчу”, „Булгару”. Това свидетелства за създаването на смесени фамилии с молдованки и за усядането на тези българи трайно във въпросните села. В района на Тараклия има дори село Валя Пержей, където вече 200 години живеят в приятелски отношения двете културни общности.

Историята на българите и на румънците е много близка. За да преодолеем „историческите противоречия”, трябва отново да призовем на помощ историята. Българите са задължени на румънците, както и румънците са длъжници на българите. Когато България бе под османско иго именно румънските княжества като съседи предлагат подслон за българските борци за национално освобождение. Точно в Букурещ през 1869 г. е създаден Българският революционен централен комитет. Българската академия на науките също се ражда в Румъния, когато през 1869 г. в Браила е създадено Българско книжовно дружество. Много български емигранти в Румъния са оставили следи в румънската култура. По произход от Сливен, Антон Пан написва националния химн на Румъния.

В руско-турската война от 1877-1878 г. румънците заедно с руснаците участват в битките при Плевен, Гривица, Оряхово и Смърдан (дн. Иново). В същото време трябва да признаем, че ако не бе тази война, Румъния не би се осмелила да обяви независимост от Османската империя.

Почти нищо не се казва за факта, че през 1886 г. България и Румъния бяха на път да се обединят под формата на конфедерация. Моделът за това бе австро-унгарския на т.нар. Дуалистична монархия. Само че Великите сили не са гледали с добри очи на евентуалната поява на силна държава на Балканите. Смятам, че именно намесата на Великите сили води до появата на „историческите противоречия” между Румъния и България. Ако Русия не бе предложила Добруджа на Румъния в замяна на Южна Бесарабия през 1878 г., нямаше да съществува този проблем. Историческите източници показват ясно, че румънците не са искали Добруджа и са настоявали да задържат Южна Бесарабия, само че гласът на малките държави рядко се чува, когато големите държави имат стратегически интереси.

(Във втората част на това предаване е представен поредният том на сборника Молдовско-български връзки, издаван от Научното дружество на българистите в Република Молдова)

Споменавате в едно от Вашите интервюта за молдовската национална телевизия (предаването, посветено на българската общност „На буджакска вълна“), че българската историческа наука не е изследвала дълбоко периода на румънско управление в Бесарабия (1918-1940 г.), който според Вас трябва да бъде проучен. Какво не се знае и не се разбира добре в България за този период? Как честите промени на геополитическите баланси от ХХ век се отразяват на българите в Бесарабия?

Този период е много интересен от политическа гледна точка. След 27 март 1918 г., когато в Кишинев е гласувано обединението с Румъния, бесарабските българи се събуждат в нова държава – в Кралска Румъния. Отначало те са били враждебни към новия политически режим. Румънците добре са знаели този факт. Затова са се опитали да получат симпатиите на българите, но и на другите малцинства, като им дадат възможност за национално-културно развитие. Ясно е, че това се е правело, за да се намали влиянието на Русия и на руския елемент в Буджак. Затова на българите им е позволено да отворят национални училища, да разпространяват книги на български език. Само че Румъния е била конкурент в международната политика и на България. Затова Букурещ разбира, че като отдалечава българите от руснаците, ги бута към България – към държавата-майка, което не е в интерес на румънците, тъй като така се засилват българските интереси в Добруджа и Буджак. Ето защо през 1924 г. проектът с националните училища е закрит и започва румънизацията чрез постепенно дерусифициране на българите. Румънското правителство насърчава емиграцията на българите в Бразилия през 20-те години на ХХ век с цел да улесни колонизацията на Буджак с румънци и арумъни от Старото Кралство. Според оценки на изследователите в този период от Южна Бесарабия емигрират около 10 000 българи.

Въпреки тези събития, трябва да признаем, че именно в междувоенния период бесарабските българи са получили възможност да участват в политическия живот на тогавашното Кралството. Румъния. Имали са депутати и сенатори като Иван Желязков от Болград и Васил Томов от Измаил, които са избрани за депутати от Националнолибералната партия, българите Стефан Константинов и Христофор Христофоров стават сенатори от Националната селска партия. Важен представител на Народната партия е бил Харалампий Митанов. В периода 1921-1927 г. той е избран за депутат в румънския парламент. Нашите интелектуалци искали специално отношение от румънските партии за сънародниците си в Бесарабия в замяна на подкрепа на парламентарните избори. Тази политика дава плодове. Когато през 1928 г. Националната селска партия идва на власт, в Болград всички институции са ръководени от българи. Кметът се е казвал Б. Камбуров, директорът на мъжката гимназия – В. Мелников, училищният инспектор е бил Стойчев. Дори в органите за Обща държавна сигурност в Букурещ е действал Русев от Болград и т.н.

Трябва да Ви кажа, че дори и тогава бесарабските българи мислели за идването на руснаците. Те не можели да забравят, че именно руснаците ги довеждат в Бесарабия. Руснаците им дават права и привилегии. Руснаците им дават земята и религиозната свобода. Затова, когато съветите окупират Бесарабия през юни 1940 г., българите ги посрещат като братя. Само че бързо се разочароват. Съветите включват репресивната си машина. Първо са арестувани българските интелектуалци: преподаватели, свещеници, кметове, бивши депутати. Някои църкви са трансформирани в складове и в киносалони.

Тези действия разочароват нашите българи. Давам ви един красноречив пример. През юли 1942 г., когато румънците идват отново в Бесарабия, българските общности са посетени от генералния консул на България Иван Станчов. Той общува с жителите на Чишмяуа-Вариута (дн. с. Криничне) и Болград. Местните българи му казват следното за съветите: „Очаквахме руснаците, но не дойдоха тези, които очаквахме”. Тоест те са очаквали руснаците от царския период, но са дошли онези, които не обичаха царя и отричаха Бога. Затова заключението на консула е, че: „влизането на румънската армия в Болград е видяна от местните като второ Възкресение”.

След 1944 г. когато българите влизат за пореден път в нова държава – СССР, отново никой не ги пита за предпочитанията им. Оттук нататък селяните просто трябвало да работят, както диктува държавата. Така се разрушава мисленето на българския селянин, свързан със своята земя. Това се усеща през 90-те години на ХХ век, когато след разпада на СССР тези селяни си възстановяват собствеността върху земята, но ментално те повече не са привързани към нея. Те дори не знаели как е възможно сам да си обработваш земята. Затова при посещаенията си в много български села, виждам доста земя оставена необработвана. Някои българи, които нямат възможност да обработват това, което имат, избират да продадат земята на по-заможни собственици.

(Първата част на това предаване е посветена на 25-годишнината от създаването на отдела по българистика в Молдовската академия на науките)

През април в Кишинев се проведе национална олимпиада по български език. Знаем, че в града действат Българската библиотека „Христо Ботев” и Научното дружество на българистите в Република Молдова. Медия, чрез която може да се опознае в метрополията елитът на българите в Молдова, е предаването „На буджакска вълна” на журналистката Евелина Швидченко. Единственият български университет в чужбина е „Григорий Цамблак”, който действа в Тараклия. Каква роля играят българите в социалния живот на Молдова? Към какво се стреми българската общност там? Какво й липсва в най-голяма степен и какво очаква тя от българите в България?

Българите в Република Молдова се сблъскват с много проблеми. Уверявам Ви, че разрешаването им понякога зависи и от тях самите. Например, в някои села демографската ситуация е потискаща, тъй като населението емигрира в Русия и в ЕС, което предопределя и малък брой ученици в школата. За да се избегнат разходи от местния бюджет, се поставя проблемът за затварянето на някои училища. Видях това в района Леова, където българските села са анклави сред молдовските села. Ако се закрият училищата на българите, учениците ще трябва да посещават близките молдовски училища, където се предава на румънски език. Така много наши сънародници ще загубят възможността да научат български език и история на България. Те ще бъдат лесни за асимилиране. И след няколко поколения техните наследници няма да помнят, че дедите са били българи. Така е станало в село Башкалия в район Бесарабяска. Само фамилните имена свидетелстват за българския произход на голямата част от жителите.

Доколкото знам, нещата в Тараклийския държавен университет “Григорий Цамблак” не стоят много добре. Там има малко студенти. Необходимо е в бъдеще тази институция да стане по-атрактивна за младите бесарабски българи, защо не и за младите хора от България. Забелязвам, че в последно време метрополията прави всичко възможно, за да помогне на университета. Така през октомври 2017 г. бе създаден консорциум между Тараклийския държавен университет, Русенския университет “Ангел Кънчев” и Великотърновския университет “Св. Св. Кирил и Методий”. Остава да видим какви плодове ще даде този проект в близко бъдеще.

Друг важен проблем, който притеснява българите, е запазването на Тараклия в административен план и даването на района на национално-културен статут. Българите се страхуват, че в резултат на административно-териториалната реформа, която бе обявена от нашето правителство, ще бъде ликвидиран районът Тараклия и ще бъде обединен със съседния район Кахул, където живеят предимно молдовци. Българите виждат реална заплаха за запазването на своята културна идентичност. През 2011 г. започна движението с цел районът да получи национално-културен статут. Бе изработен дори законопроект, който през 2015 г. бе приет от молдовците на първо четене. Но не се говори за окончателно решение относно документа. Няма политическа воля от страна на депутатите в парламента на нашата държава.

Разбирам, че търсите подкрепа от сънародници и български организации за превода и отпечатването на български език на Вашата книга за българските колонии в Бесарабия. Моля Ви да кажете как заинтересованите хора могат да Ви помогнат! Как може да се свърже човек с Вас и каква подкрепа очаквате?

От самото начало имах няколко предложения за отпечатване на моята книга на български език. Интересен е фактът, че с мен се свързаха дори представители на българската диаспора в Канада. За съжаление, както се казва: “каруцата не помръдна”. Мислех, че може би някое издателство от България би желало да отпечата моята книга на български език. Преди това трябва да бъде направен професионален литературен превод на български език, което струва пари. Остава да видим какво може да се направи в тази ситуация. Във всеки случай съм отворен за предложения по фейсбук и на моя електронен адрес: duminicaivan@yandex.ru

(В първата част на това предаване е представено българското издание на книга за българските преселници в Бесарабия. Говори Иван Думиника)

На 24 май в България и в света се празнува Денят на славянската писменост и на българската култура. Как се отбелязва този ден в Република Молдова?

В Република Молдова този празник се нарича “Ден на славянската писменост и култура”. В рамките на една седмица се провеждат различни събития, свързани с пеене, със представяне на славянски книги, с кръгли маси. Дразня се, че някои от нас не познават историята и че Кирил и Методий са били българи. Те свързват този празник с руснаците и с Русия. Трябва всеки пък да се напомня на руснаците, че са длъжници на българите, които са им предложили първата азбука.

За българите този празник е един от най-уважаваните. Обикновено в училищата се провеждат тържества, където учениците рецитират стихотворения от български класици. За нас този празник е двоен, защото си спомняме и за нашата историческа родина – България. Ние, българистите, обикновено организираме в този ден научни конференции и кръгли маси. Тази година на 23 май в (Българската библиотека “Христо Ботев” в Кишинев) ще се проведе научно-практическа конференция на тема “Историко-културното наследство на Кирил и Методий”. Така се опитваме да правим всичко възможно българите от столицата на Република Молдова да не забравят за своя произход.

(Първата част на предаването представлява документален филма за двама български кметове на Кишинев през ХIX век)

 

(70-годишнината на големия молдовски българист Николай Червенков е повод за издаване на сборник по българистика, представен в първата част на това предаване)

Прочети на румънски език!