Прояви на съпротива в българското общество, породени от Пражката пролет и нейния крах

Как реформеният дух на 60-те години и Пражката пролет отекнаха в България

Искра Баева

Тази статия бе публикувана на 21 август 2018 г. в сайта на румънското списание Timpul. 

Реформаторската акция на ЧКП през 1968 г. разтърсва всички европейски социалистически страни. И го прави не толкова с опита за демократизация, колкото с драстичното й прекъсване от войските на Варшавския договор на 21 август.

Всичко това – реформите в Чехословакия, тревожното им обсъждане между лидерите на социалистическите страни, негласната подкрепа, която получават чехите и словаците при контактите си с източноевропейските граждани, предизвиква промяна в обществените нагласи в целия Източен блок. Всъщност т.нар. чехословашки събития събуждат протестния потенциал, съществувал през 40-те години, но задушен от репресиите по времето на „чистия сталинизъм” (края на 40-те и началото на 50-те години).

Обществените нагласи в България се отличават от тези в останалите социалистически държави в Европа преди всичко с народната русофилия, родена от Освобождението на България от Русия с войната от 1877-1878 г. Тя помага на комунистите да се утвърдят във властта по-лесно, съпротивата е по-слаба, а и заради принадлежността на България към Тристранния пакт, всеки противник лесно може да бъде обвинен в профашистки виждания. Унгарската революция от 1956 г. за кратко събужда опозиционните нагласи, но новата репресивна вълна бързо ги потиска. Нещата започват да се променят едва през 60-те години, когато смекчаваното на Студената война предизвиква либерализация и във вътрешната политика, а икономическите трудности карат управляващите да помислят за промени. Тези обстоятелства, предизвикали Пражката пролет през 1968 г., действат и в България, където се появяват критични гласове – както сред комунистите, така и в обществото.

Как изглежда появилия се през 60-те години и стимулиран от събитията през 1968 г. нов критичен потенциал в България?

Първите критични мнения по традиция са изразени от хора, свързани с управляващата БКП. На 1 юни 1960 г. седмина участници в антифашистката съпротива от годините на войната отправят писмо до ЦК на БКП, в което остро критикуват режима на Тодор Живков. Те наричат себе си комунисти-демократи и обявяват, че вместо истински социализъм в България работниците и селяните са подложени на експлоатация от „бюрократичния държавен социализъм”, разчитащ на „административна принуда”, на „неконтролирания диктат на шепа хора, на личната власт”. Още в началото на 1961 г. седмината от „групата на Куфарджиев”, както е наречена по името на най-високопоставения й член, са обявени за „ревизионисти-фракционери“, обвинени във връзка с югославските тайни служби и изселени в далечни краища на страната – Добричко, Русенско.

Най-известната акция срещу системата през този период е опитът за военен преврат, организиран в края на 1964 и началото на 1965 г. от групата на бившия партизански командир и член на ЦК на БКП Иван Тодоров-Горуня. Той създава мрежа от над сто офицери, в която влиза и ген.-майор Цвятко Анев, комендант на София. Те си оставят за цел да свалят Тодор Живков, но бързо са разкрити и арестувани, при което Горуня се самоубива. Характерно за този изблик на недоволство е това, че той е направен от прокитайски позиции, като Живков е обявен за опортюнист, който предава идеите на социализма в полза на „американския империализъм”.

Основните заговорници са осъдени политически и съдебно на 8 до 15 години затвор, но скоро са помилвани. Останалите са отстранени от всички постове и интернирани. Характерно е, че основната цел на властите е всичко да се запази в тайна от обществото. Все пак недоволството в средите на старите комунисти, участници в съпротивата (т.нар. активни борци) продължава да се засилва заради разминаването между идеите, за които са се борили, и реалностите на държавния социализъм от съветски тип.

През 1968 г. Пражката пролет събужда друг тип недоволство. То вече не е свързано с управляващата БКП, а идва от младите българи, израснали в системата и оценяващи я критично главно в сравнение със съвременния им Запад.

Новата вълна на свободомислие идва в България с IX Световен фестивал на младежда и студентите (28 юли – 6 август), за участие в който българските младежи с трепет очакват The Beatles. Е, такова посещение изглежда прекалено смело на българските власти и те го осуетяват. Но концерти правят рок-групи като унгарската „Сириус”, чешката „Фрамус Файв”, югославската „Елипсите”, немската Спайдърс (от ФРГ), които предизвикват голям възторг сред младежта. Духът на свободата от музиката се прехвърля в облеклото, косите, брадите и външния вид.

Катализатор за българското младежко недоволство несъмнено става повратната дата 21 август, когато сред нахлулите в Чехословакия войски на Варшавския договор са и два български полка.

Най-ярка проява на протест срещу интервенцията става акцията на трима студенти историци от Софийския университет – Едуард Генов, Валентин Радев и Александър Димитров. В началото на септември те изработват 200 позива с текст „Вън войските на марионетката Живков от ЧССР!”, които пускат в пощенски кутии в София и Пловдив. В средата на октомври те се опитват да повторят акцията, като този път текстовете показват съпричастие с акцията на съветските дисиденти: „Петима съветски комунисти направиха демонстрация на Червения площад, какво правиш ти?“ и „Тежки присъди получиха петима съветски граждани, изразили солидарност с ЧССР. Хора бдете!“. Тук акцията приключва, защото тримата са арестувани, а през 1969 г. са осъдени на затвор (от 3 години до година и два месеца). Отново в Историческия факултет на СУ през септември преподавателят по съвременна история доц. Христо Несторов заявява пред студенти-задочници, че интервенцията е недопустима. Той е бивш партизанин, което не го спасява от изключване от БКП. Малко по-късно то е отменено, но само благодарение на намесата на Людмила Живкова, дъщеря на Тодор Живков и бивша студентка във факултета.

Малко по-различен характер има дейността на групата на Петър Бояджиев и Алфред Фосколо (с баща французин). Те подготвят позиви още през 1966 г. във връзка с IX конгрес на БКП, в които призовават за „свобода, равенство и национална независимост” и за излизане от Варшаския договор. Тогава това им се разминава, но на 15 август 1968 г. първо Бояджиев, а после Фосколо и техните приятели са арестувани и осъдени на различни срокове затвор, от които общо четиримата излежават 21 г. След което емигрират.

В крайдунавския град Русе протестна група създават синът на известен анархист Жерминал Чивиков и морякът Любомир Собаджиев. През 1969 г. те са арестувани за разпространяване на позиви с „клеветнически твърдения срещу народната власт“. Зад тази формулировка се крие осъждането на окупацията на Чехословакия, на „червената буржоазия”, на привилегиите на т.нар. активни борци и на липсата на демократични свободи. И те са осъдени на 3 до 5 години затвор.

Организирано недоволство през 1968 г. има във Видин (Г. Малтезос), Каданлък (Методи Ташев), Разград (И. Марков), Димитровград (М. Челебиев), Лом (Е. Трайков). Общото между всички тях е, че са изразени от младежи, които критикуват т.нар. реален социализъм главно от леви позиции, защото не отговаря на идеите за свобода и равенство. Всички протестиращи са арестувани и съдени, което не им позволява да създадат дисидентско движение в България. Но без съмнение тези протестни акции започват да подготвят обществената атмосфера за това.

Прочети и на румънски език!