28 май, 2023
Владимир Митев (снимка: Мостът на приятелството)

Владимир Митев бе интервюиран от датската организация “Демокрация в Европа” за българските протести: техните искания, за приликите и разликите между българската и румънската борба с корупцията и протестите в двете страни и за ролята на новите леви и на техните демократични иновации в случващото се в София

Златко Йованович

“Демокрация в Европа” е датска неправителствена организация, която се стреми да води нюансирани дебати за ЕС и която промотира демокрацията на участието. Владимир Митев бе поканен от тази организация да даде интервю, което бе излъчено в рамките на събитие, преплело политическото образование и разговор с датската публика за Румъния и България. То се проведе на 26-27 септември 2020 г.

Владимир Митев, Благодаря ви, че приехте това интервю! Преминавам директно към моите въпроси. Бихте ли ни казали малко за своята работа и за “Барикада” – медията, за която работите? Може би да споделите и нещо повече за Вашия блог “Мостът на приятелството”?

Да. Аз съм български журналист-международник. Работя в това направление от 11 години. Роден съм в град Русе, който  на границата с Румъния и е само на 75 км на юг от Букурещ. Винаги съм имал любопитство към румънците. Въпреки че преди живеех в София, използвах географското си предимство, за да науча румънски език. В живота има всякакви обрати. В един момент се завърнах в моя роден град. Тогава създадох българо-румънския блог “Мостът на приятелстовото”. Той се стреми да направи българите и румънците по-познати едни за други. Но с времето разшири мисията си. Сега той има много съдържание не само на български и румънски, но и на английски и на други езици – на немски, на полски и т.н.Това е проект, който ми позволи да практикувам моя тип журналистика в родния ми град. 

България е силно централизирана страна. Има много неща, които просто не могат да се правят вън от София. Но с този блог доказах, че мога да правя неща от Русе, които да имат смисъл на национално и на международно ниво. Той започна през 2015 г. По-късно – през 2016 г. след период, в който бях на свободна практика, колегите ми от предишното работно място – списание “Тема” стартираха “Барикада”. Тя започна с подкрепата на полска издателска къща, наречена Strajk.eu. “Барикада” искаше да бъде регионална медия за Югоизточна Европа. Искаше да има секции на различните езици на нашия регион. Аз познавах по-голямата част от екипа й и имах опит с моя блог. От “Барикада” се свързаха с мене и създадох тяхната румъноезична секция. Започнах работа по нея почти веднага след създаването на българската секция на този сайт, но най-вече след лятото на 2017 г. На румънски език тя се разрасна много. Във върховия си момент имаше много различни автори от Румъния – водещи експерти по социални въпроси, активисти и т.н. Но “Барикада” е във финансова криза от две години и не можем да имаме богатството на гласове, което имахме преди. Сега сме малък екип и разчитаме в Румъния много на нашия автор Мария Чернат.

“Барикада” е трансгранична медия. Имаме ресурсите да даваме оригинални гледни точки към събитията в Полша, Румъния, България и други страни от региона. Надявам се, че това интервю ще повиши вниманието към нашата медия. Мисля, че тя има капацитета да обясни какво се случва в региона на Централна и Югоизточна Европа на хората отвъд него.

Така стигаме до следващия ми въпрос. Той е за протестите в България, които се провеждат от лятото насам. Те не получиха голямо отразяване в България и в мнозинството от западните медии. Повечето датчани не са запознати с тях. Имат скромни знания какво се случва в България. Фактът, че тези протести еволюират от началото си през юли 2020 г. досега, не помага на слабоинформираната публика  да разбере какво се случва във Вашата страна в момента. Бихте ли посочили някои от по-важните теми и искания на протестиращите? Какво стои в сърцевината на тези протести?

Пиша за тези протести, откакто започнаха. Те избухнаха като хетерогенни. Имаше всякакви течения в тях – националисти, либерали, леви хора. Може би е трудно да се разбере отвън какво става тук.

Но в някакъв смисъл е и много ясно. Исканията са изключително прости. Те са свързани с оставките на премиера Бокйо Борисов и на главния прокурор Иван Гешев. Понякога към исканията са добавяни и настояванията за машинно гласуване и за извършване на обективно броене на гласовете. Но мисля, че най-важното в тези искания е свързано със съдебната система. Може би трябва да дам малко контекст за Вашите слушатели. Оказва се, че съдебната система е звеното, чрез което се разрешават споровете и различни хора, политици и икономически интереси могат да бъдат извадени от играта. Ето защо в целия наш регион – Полша, Унгария, Румъния, България, съдебната система става много важна и е важно кой я контролира. 

Нека обясня малко повече за контекста тук. Най-гласовитата част от протеста бе свързана с българската средна класа. Това са хора, които живеят в големите градове, основно в София.Те са често млади професионалисти. Моята интерпретация е, че те са чувствали как борбата с корупцията у нас не ги овластява. Това може да се види добре, ако се направи сравнение с Румъния, където борбата с корупцията също бе голяма тема. 

Сред протестиращите е популярно мнението, че олигархът Делян Пеевски има значимо влияние в съдебната система. Има и съмнение, че това, което сме имали досега като антикорупция е всъщност използването на държавните институции от една част от олигархията, за да бъде отстранена друга част от нея. Средната класа се изживява като елит, защото има достъп до технократско познание, заради контактите си със Запада и т.н. Мисля, че тя иска да овладее властта. Поне това е едно възможно обяснение за протестите. И тя иска антикорупция, която я овластява, вместо да засилва олигархията, приближена до правителството.

Разбира се, има различни начини да се гледа на протестите. Според мене призмата на антикорупцията е най-важната. Но може да има сюжет, свързан с разпределението на европейските фондове, които ще дойдат по линия на многогодишната финансова рамка на ЕС (2021-2027 г.). Важно е кой ще пише правилата и кой ще разпределя фондовете. Съществува и темата за т.нар. руски енергийни проекти. Има всякакви сюжети. Но мисля, че най-важният е свързан със съдебната система.

Интересно е, че споменахте Румъния. Изглежда има големи различия между двете страни, въпреки, че има и сходство по отношение на борбата с корупцията и протестите. Например, главният прокурор Лаура Кьовеши имаше подкрепата на румънските протестиращи, докато българските протестиращи са противници на българския главен прокурор. Вие вече обяснихте откъде идва различието по отношение на средната класа. Може ли да развиете малко повече аргументите си и да ги поставите в контекст? Защо има разлика между двете страни?

Мисля, че това е ключът – средната класа. Забележително е, че Румъния има силна средна класа. Това може да се усети особено добре в Русе – град, разположен близо до Букурещ. Румънците са може би една от нациите, които пътуват най-много в нашия регион. Така че в Румъния тече финансово и политическо овластяване на средната класа. Освен това, българските протестиращи изглежда харесват делата на Лаура Кьовеши – сегашният ръководител на европейската прокуратура, от времената й когато бе шеф на Националната дирекция “Антикорупция” в Румъния. Мисля, че българската средна класа завижда на румънската и иска в България да настъпи овластяването, което вече е факт в Румъния.

Не бих могъл в рамките на този разговор да коментирам конкретни съдебни казуси в Румъния,но като цяло политическите елити, които са свързани с времената на преход, са подменяни. В резултат много млади професионалисти заемат позициите им – включително в румънските държавни институции, в правосъдието. Има и партия – Съюзът “Спасете Румъния”, която е партия на младите хора и на средната класа в румънската политика. Тя получава около 20% от гласовете. Така че е силна.

Протестите, които сега текат в България, са водени от подобна партия, наречена “Да, България”. Но нейното влияние в българското общество е по-слабо. Можем обаче да видим знаци, че нещата, които се случваха в Румъния са желани сега от българската средна класа. Някои хора твърдят, че българската антикорупция се прави по корумпиран начин. Най-известните случаи на това, което имахме като борба с корупцията досега, бяха свързани с обвинения срещу икономическите елити. В Румъния критиката срещу антикорупцията е, че корпоративните структури са били незасегнати от нея. Така че корпорациите и техните служители – младите професионалисти от средната класа, са се чувствали овластени от румънската борба срещу корупцията. Но в България на мушката попадна например бизнесмен, който бе в един момент най-богатия българин – Васил Божков. Той бе принуден да избяга в Дубай. Неговата национална лотария бе взета под контрола на държавата и закрита. 

Мисля, че тук можем да видим важна разлика между България и Румъния. Може би някои експерти могат да доразвият идеята и да обяснят откъде идва различието. Според мене то се дължи на това, че българската  средна класа не се е чувствала овластена от вида антикорупция, които се прилага у нас.

Това е много интересно. Прочетох различни Ваши статии. Вие сте публикували анализ в Open Democracy – популярна медия в Дания. Една от темите, които засягате там е, че протестите са използвани по различен начин от различните политически и идеологически групи. Интересно е, че новото ляво и организации като Фабрика “Автономия”, Орион Грид и други – анархисти, феминисти, са използвали протестите, за да приложат някои демократични иновации. Можете ли да говорите малко за тези организации, за тяхната дейност и как те използват демократичните иновации в своята борба?

Да. Разбира се. Най-напред, Фабрика “Автономия” е ляв културен център. Той развива много грасруутс дейности – културни събития, политически дискусии. Неговите дейности са свързани точно с отваряне към обществените низини. “Орион Грид” е друга организация, която има по-скоро образователен профил. Това е НПО. То развива много инициативи и курсове, които повишават нивото на политическа култура на хората – особено в София. Има и други организации. Може би трябва да спомена “Храна, не бомби”, която е международна организация, но има свои хора в София.

Всички тези групи и инициативи правят различни неща. Ако трябва да кажа накратко, те се стремят да възстановят или построят отново социалната тъкан на терена на протеста. Един пример за дейността им е екосоциалната асамблея, която е вид гражданско събрание, където хората се събират в кръгове, дискутират и вземат решения заедно след консултация. Тази инициатива се стреми към овластяване на обикновения човек. Те са отворени за всякакви хора. Вслушват се какво имат да кажат съгражданите им. В България, може би и в региона, винаги има някакво подозрение, когато някой се отваря към масите. Когато подходиш към някого и го питаш какво мисли, винаги има съмнение, дали не извършваш някаква манипулация. Не мога да кажа, че тези инициативи се развиват бързо или че имат голям ефект, но те допринасят за солидарността между хората.

Други примери са свързани с политическото образование. До 2 септември протестите бяха на площад “Орлов мост” в София. Там нямаше коли. Това бе свободна зона. И там се провеждаха различни курсове по политическо образование. Имаше прожекции на филми. Храна бе готвена и раздавана в солидарен дух. Това са вид дейности, които обикновено не се случват.

При нормални обстоятелства в България хората са оттеглени в техния частен кръг от контакти. Ако трябва да посоча иновация в тези протести е, че при тях се създават наистина свободни пространства на улицата и по площадите, където всеки може да се присъедини и да участва в течащите формати на общуване – например екосоциалната асамблея.

Много интересно. Мислех си за нещо, което споменахте. Използвахте израза “социално възстановяване”. Какво искате да кажете, когато използвате този термин?

Трябва да отворя нов раздел на интервюто тук. Не знам доколко датската публика е запозната с прехода в България, в източната част на ЕС или дори отвъд ЕС – в източната част на Европа. Същността му е свързана с определено разрушаване на социалната тъкан, с травми и разпад, които могат да бъдат проследени на психологическо, икономическо, социално ниво, дори в образованието. Спомням си, че България имаше много добро образование през 90-те години, но в последно време образователните й резултати са много слаби. България беше и високоиндустриализирана държава. Тя е произвеждала много електроника, включително компютри до 1989 г. Много индустрии, които са съществували дотогава, бяха просто разрушени в периода на прехода. Има носталгия, свързана с това минало. Но аз не предлагам задължително да бъдем носталгици.Считам новите леви в България или в региона за сила, която може да се опита да излекува раните на прехода. Преходът бе дехуманизиращ процес.

Новите леви, за които споменах могат да бъдат видяни и във фигурата на Ваня Григорова, която е икономически съветник в един от двата синдиката – “Подкрепа”. Хора като нея промотират трудовите права и пишат за тях. Неотдавна тя издаде книга за работнически права в България.Мисля, че българското ново ляво не се стреми към смяна на собствеността. Обикновено левите са обвинявани, че искат да направя революция и да изземат собствеността. Всъщност българското ляво е много скромно. Представителите на това ляво се стремят към данъчна реформа, която да въведе необлагаем минимум, така че хората с доходи под определено ниво да не плащат данък общ доход. България е специфичен случай в ЕС, в който няма подобен необлагаем минимум.

Друга тема за новото ляво е борбата срещу стигматизирането на хората с увреждания или малцинствата. В България съществува дискурс, че хората, получаващи социални помощи, са паразити. Това е стигматизиране и не е вярно фактически. Тези социални помощи са минимални и човек не може да се издържа от тях. Има и все по-стриктни изисквания, за да се отпускат.Като резултат от прехода много фрустрация се появия в българското общество и тя се насочва срещу бедните му членове. Тук виждам ролята на новото ляво. Затова говоря за социално възстановяване. Хората са пострадали и са ранени, особено обикновените хора. Сложно е тези рани да бъдат излекувани. Но според мене тези Дон Кихоти, които се стремят към подобно лечение, трябва да получат подкрепа.

Това е много интересно. Сега нека се върнем назад към протестите и към сблъсъците между протестиращи и полиция на 2 септември 2020 г. Какво се случи тогава? Какви са последиците от разчистването на протестния лагер на площад “Орлов мост”? Докъде стигна протеста? Какво е сегашното му състояние?

Тези протести продължават вече 74-75 дни. Има усещане, че в началото им Бойко Борисов наистина се съмняваше дали да продължи да управлява или  не. Но след това той възстанови своите позиции. Направи определени финансови жестове към различни части от населението, особено държавните служители, които са негови избиратели, към безработните.

Има усещане, че се играе игра на “разделяй и владей”. Средната класа има повече доходи и повече свободно време, за да прави неща отвъд работата си. Тя не е така уморена, както експлоатираните работници. Мисля, че някои хора може да са недоволни от правителството, но смятат протестиращите за дори още по-неприятни. И това се случва по различни причини. Не сме съвършени. Всеки може да бъде отхвърлян за едно или друго нещо.

Сега не мога  да говоря с подробности, но в българското общество определено има разлика между сравнително осигурени икономически хора и непривилегированите. Мисля, че Бойко Борисов използва това разделение, за да остане на власт.В този контекст при положение, че той не подава оставка и трябва да се извърши по-голямо усилие, за да бъде свален, на 2 септември 2020 г. бе възобновен политическия сезон (започна отново работата на парламента). Организаторите на протеста тогава нарекоха демонстрацията си “Велико народно въстание”. Те казаха, че тази дата е важна и на нея всеки трябва да отиде в София и да окаже натиск на правителството за оставка. На свой ред, полицията повика подкрепления от различни части на страната. Така че в София имаше много полицаи тогава. 

Нещата, които казвам са базирани на телевизионни съобщения. Различни политици заявиха, че определен брой хулигани са допуснати на протеста във вечерта на 2 септември. Те не са били проверени от полицията при влизането си в протестната зона. Техните пиротехнически средства не са били иззети. Така че им е било позволено да се смесят с тълпата. И във вечерта на този ден те започват да атакуват полицията. Атаката продължава един час. Полицаите са принудени да търпят експлозии в близост до себе си в продължение на един час. Те трупат озлобление срещу атакуващите ги. В даден момент бе дадена заповед за разчистване на протестния площад. Преди това хулиганите вече бяха напуснали мястото. Така че хората, които бяха арестувани и бити като резултат от това прочистване поне по свои разкази не са хвърляли бомбички. Това преживяване със сигурност е било травматично за протестиращите.
Протестът има приливи и отливи. След 2 септември имаше и други “големи въстания”. В някаква степен нещата се повтарят. Ако нещо се повтаря 75 пъти, то може да се повтори и 150 пъти – без промяна. Промяната, която се забелязва е, че европейското публично мнение изглежда по-загрижено за случващото се в България. Европейските медии демонстрират по-голям интерес към Борисов и към протестите. Германското списание “Шпигел” писа неотдавна, че Бойко Борисов се е държал като слуга на Ердоган. Тази критика – за корупцията, за други неща, постепенно става по-голяма. При положение, че сме член на НАТО и на ЕС и че протестите продължават, е от значение какво ще се случи на президентските избори в Щатите. Може би те ще покажат и какъв ще е изходът от българските протести. Ще видим кой ще надделее и какъв ще е балансът в следващия парламент. 

Снимка: Протестът в София (източник: Николай Драганов)

Прочети на английски език!

Прочети на румънски език!

Leave a Reply

%d bloggers like this: