Българо-румънските отношения 1948 – 1989 г. 

Поглед от София на базата на българските архиви

Илияна Марчева

Тази статия бе предоствена на блога “Мостът на приятелството” от проф. Илияна Марчева – изследовател от Българската академия на науките.

Българо-румънските отношения след Втората световна война не са сред предпочитаните теми в българската, а и в румънската историография. Разработвани са отделни сфери на взаимен интерес в различни периоди –  политически и културни отношения в периода на установяване на комунистическия режим в двете страни; политически, икономически и културни връзки през 1944-1970 г.^{Кишкилова, П. Начало на културно сътрудничество между НРБългария и СР Румъния (1944-1947г)- ИПр, 1979, № 4-5,;Същата, Българо-румънските отношения през периода август 1944 – януари 1948г. –Estudia Balkanika, Балкански проучвания ХХ век. Кн.6, 1972 г.;Ж.Григорова, Балканската политика на социалистическа България 1944-1970, С, 1985.} По обясними причини изследванията до 1989 г. са правени само въз основа на официални документи, публикувани договори, спогодби и комюникета от срещи, съобщения и речи в пресата, както и въз основа на достъпните документи от явния архив на Министерство на външните работи. А това до голяма степен предопределя “протоколния” характер на тези изследвания, разглеждането главно на междудържавните връзки, както и липсата на по-задълбочен анализ на спадовете и възходите в българо-румънските отношения. ^{B. Njagulоv, Le debat historiographique dans les rapports bulgaro-roumaims (1944- 1989)- dans: Etudes Balkaniques, 2002, N 2, 64-86; Bl. Nyagulov, La protection internationale des minorités au XXe siècle : Le cas bulgaro-roumain – dans: New Europe college. Regional Program. 2002-2003, 2003-2004, Bucharest, 2004, p. 65-125.}

След 1989 г. интересът към българо-румънските връзки излезе от сферата на “политическото” и се насочи към отражението на националната доктрина на всяка от страните в историческата наука, в междудържавните научни контакти, а също към малцинствената политика. Поради това малкото нови публикации след политическата промяна – дело основно на утвърдения познавач на румънската история – Благовест Нягулов – имат за изворов материал непубликувани архиви на научни звена, както и историографски публикации в двете страни.  

Пишещата тези редове се е докосвала до българо-румънските политически контакти по повод бурната 1956 г., до румънската позиция спрямо промените в СИВ през 1962 г. и до българо-румънските разногласия при обгазяването на Русе през втората половина на 80-те години на ХХ век – все на базата на запазената документация в бившия архив на БКП.^{I. Marcheva, 1956 through the Eyes of Gheorghe Gheorghiu-Dej and Todor Jivkov (based on materials from the Bulgarien archives) – Ibid, 87- 100; същата, Тодор Живков, пътят към властта. Политика и икономика в България 1953-1964, С, 2000, същата, “Гласността срещу Т.Живков”- сп. Минало, 2005, кн2.} И се е убедила, че там се пазят много документи – решения на ПБ, донесения на български посланици, документация на румънски партийни форуми, стенографски протоколи от срещи на най-високо равнище – които досега не са въведени в научно обръщение, и които позволяват да се очертае много по-плътна и нюансирана картина на българо-румънските отношения от края на Втората световна война до края на комунистическия режим и в двете страни. Освен това една от водещите изследователи по румънска история и българо-румънските отношения – Паша Кишкилова – издаде документален сборник с двустранните договори между България и Румъния 1879-2000, което изключително улеснява всеки опит за нов поглед към българо-румънските отношения.^{Кишкилова, П. България и Румъния 1879-2000. Сборник от двустранни договори, спогодби, конвенции, споразумения, протоколи и др. София, 2003.}

Новите архивни документи и публикуваните спомени на български политици,  новите изследвания в областта на външната политика на България, както и новите изследвания по история на Студената война и Съветския блок^{Центрально-Восточная Европа во второй половине ХХ века, М, т1-ІІІ.;Anneli Ute Gabayi, The Chausescu Cult, Propaganda and Power Policy in Communist Romania. The Romanian Cultural Foundation Publishing House, Bucharest, 2000. ; Хр.Мирчева, България, Съветският съюз и Хелзингския процес-В: СБ. България и Русия през ХХ век. Българо-руски научни дискусии, С, 2000, с.386-395; История на българите, .VІ,Дипломация и др..} ми дават куража да предложа на вниманието на читателите своята версия за българо-румънските отношения през втората половина на ХХ век. Очевидно, с оглед характера на ползваните документи, в статията ще бъде отразен по-пълно българският подход към северната ни съседка като част от балканското направление на българската външна политика тогава, както и като част от нейната политика в Източния блок и световното комунистическо движение. Доколкото позволяват изворите и достъпната литература ще представя и румънската позиция към световните, регионалните и двустранните отношения с България.  Така се надявам да очертая и обясня два типа реакции на две сходни в социално-икономическо и вътрешнополитическо отношение страни – членки на Източния блок и неговите икономически и военни структури. Този различен исторически опит може да даде някакъв ключ към разбирането на поведението на двете страни в новите условия на присъединяването  им в Европейския съюз.    

* * *

След като двете страни подписват на 10 февруари 1947 г. мирните договори със Съюзниците  (в сила от 15 септeмври с.г.), между тях се установяват отношения, които трябва да са важна част от процеса на сближаване на източноевропейските страни със СССР и помежду им. Тези отношения се определят като съюзнически. До края на 1948 г. няколко документа бележат възходящия характер на взаимоотношенията между България и Румъния. На първо място, това е подписаният на 16 юли 1947 г. в Бистрица (България) след преговори на най-високо равнище между правителствени делегации на НР България и Румънската народна република Протокол. В него се уреждат няколко основни въпроса и на първо място – свързаните с Ньойския договор и с приложението на Крайовския договор от 7 септември 1940 г. Целта е да се ликвидират взаимните претенции и отношенията между двете страни да започнат на чисто. На второ място, са предвидени мерки за разширяване на стопанските, транспортните и културните връзки с уреждане на салдата по тристранния Българо-румъно-германски клиринг, както и с разширяване на търговския обмен и културното сътрудничество. И двете делегации признават като “абсолютно необходимо” изграждането на мост върху Дунава “в най-близко бъдеще”.  На трето място, в Протокола е отразено съгласието на двете страни в предстоящата Дунавска конференция да поддържат единна позиция, идентична на съветската. На четвърто място, двете страни се договарят да сключат в близко бъдеще  помежду си Договор за приятелство, сътрудничество и взаимопомощ, каквито договори оформят двустранните връзки на източноевропейските държави и  съставляват скелета на Съветския блок.^{Григорова, Ж. Балканската политика на социалистическа България 1944-1970, С, 1985, с. 213-215; П.Кишкилова, България и Румъния 1879-2000. Сборник от двустранни договори, спогодби, конвенции, споразумения, протоколи и др., с.130-133.}

Договорът между България и Румъния става факт от 16 януари 1948 г.  Той съдържа военно-отбранителни елементи с оглед спецификата на Балканския регион в условията на започналата Студена война. По договора се предвижда взаимно предоставяне на военна помощ не само срещу агресия от страна на Германия и обединилите се с нея държави, но и срещу всяка трета държава, която би нападнала едната от двете договарящи се страни. Според текста на Договора тази взаимопомощ трябва да допринесе за запазване мира на Балканите и в Дунавския басейн.^{Григорова, Ж.Цит. съч, с.219-220; П.Кишкилова, Цит. съч., с.146-148.} По време на подписването на Договора в Букурещ се провеждат големи тържества; вие се българско хоро, което трябва да демонстрира топлите чувства на румънците към българския министър-председател Георги Димитров, който присъства на митинг, организиран в негова чест. Много добрите отношения са потвърдени с издигане на легациите на България в Букурещ и на Румъния и София в ранг на посолства от 19 февруари 1948 г. Първият български посланик в Букурещ е Борис Манолов, а Октав Ливенциану е първият румънски посланик в София. 

Съюзническите отношения между България и Румъния укрепват в края на 40-те и първата половина на 50-те години и с изграждането на основните икономически и военнополитически структури на Съветския блок. И двете страни са сред съучредителите на Коминформбюро на 28 септември 1947 г., на СИВ през януари 1949 г. и на ОВД през май 1955 г. Така се създават предпоставки за много тясно политическо, икономическо и културно сътрудничество между двете страни в контекста на укрепване на регионалното сътрудничество между всички балкански страни с просъветска ориентация, както и с останалите източноевропейски страни и СССР. А това, че единодействието между България и Румъния продължава,  следвайки плътно политиката на Кремъл, се вижда от подкрепата, която РPП и БРП/к/^{Българска работническа партия /комунисти/ – название на БКП от 1944 до 1948г.} дават на ВКП/б/^{Всесъюзна комунистическа партия /болшевики/ – название на Комунистическата партия в СССР от 1926 до 1952 г.} в конфликта с Югославия от лятото на 1948 г. Това, което прави впечатление е, че за разлика от албано-българските отношения в този период, българо-румънските не добиват отчетлива антиюгославска насоченост. Освен това, за разлика от българския партиен и държавен лидер Вълко Червенков, румънският ръководител Георге Георгиу–Деж като цяло запазва добри отношения с Йосиф Броз Тито по време на югославско-съветския конфликт. ^{Никова, Е. Балкански аспекти на американската икономическа помощ в първите следвоенни години- В: Балканите в международните отношения 1944-1948 С, 1984, с. 65-76; А.Язикова, Някои аспекти на политиката на САЩ към Румъния (1945-1958)-пак там, с.111-119}

Въпреки споменатия нюанс, общите интереси, общият статут в международните отношения на бивши сателити на Германия и настоящи правоверни съюзници на СССР налагат и на двете съседни страни единна линия на поведение на международната сцена. За това допринася и сталинизацията в България и Румъния, където комунистическите партии изпразват от съдържание коалиционното управление, подемат действия за експроприация на собствеността, а вътре в управляващите  екипи надделяват московските емигранти. Единният натиск на западните страни и на водещия център на западния блок – САЩ – към всички социалистически страни с доктрината „Труман” и планът „Маршал” също не оставя много място за маневриране и за различия. България и Румъния подемат съвместни инициативи, за да оборят критиките за нарушаване на мирните договори и правата на човека, критики, които възпрепятстват приемането им в ООН. 

През 1949-1955 г. двустранните българо-румънски отношения се развиват в ширина.  Освен изпълнението на съществуващите споразумения, се подписват нови спогодби и се откриват нови сфери на контакти от взаимен интерес. Използват се и нови форми на сътрудничество. Така в областта на външната търговия до 1954 г. са валидни едногодишните спогодби, а през 1954 г. е подписана първата дългосрочна тригодишна спогодба за времето от 1955 до 1957 г.  Разширяват се транспортните връзки – през 1950 г с се урежда железопътна и фериботна връзка и между Видин – Калафат. От 1952 г. започва строителството на важния мост Русе-Гюргево, който е открит през юни 1954 г. и е наречен “Мост на дружбата”. На 27 март 1954 г. българското Министерство на транспорта и румънското Министерство на водния и въздушния транспорт подписват Спогодба за организация и регулиране на автомобилните съобщения между Народна република България (НРБ) и Румънската народна република (РНР) по шосейния мост през река Дунав между Русе и Гюргево. Тази спогодба е допълнена от друга, третиращата поддръжката на ж. п. линията по моста. Уреждат се и въпроси, засягащи черноморската и дунавската граница. На 29 ноември 1955 г. е подписано споразумение по поддържане и подобряване на фарватера в българо-румънския участък на р. Дунав. Приема се и Правилник за задачите и устройството на хидротехническата комисия по поддържането на корабоплавателния път на общия българо-румънски участък на реката.

“Мостът на дружбата”, както и сключените през 50-те години транспортни и гранични спогодби имат важно значение не само за отношенията между България и Румъния (тогава северната съседка заема пето място в българския стокообмен). Те са от значение и за ставащите все по-актуални за България политически и икономически отношения със СССР, както и въобще за българската транзитна търговия. Тази транспортна зависимост впоследствие ще се яви като спънка в по-нататъшното развитие на търговските отношения между двете  съседни страни.^{Григорова, Ж. Цит.съч. 247.}

През периода 1947-1955 г. се развиват културните и научни връзки, които обаче едва ли обогатяват много културните и научни общности в двете страни. В тези сфери тогава доминират схематизмът, догматизмът, възпроизводството главно на съветски образци. ^{Кишкилова, П. Начало на културно сътрудничество между НРБългария и СР Румъния (1944-1947г)- ИПр, 1979, № 4-5,;Същата, Българо-румънските отношения през периода август 1944 – януари 1948г. –Estudia Balkanika, Балкански проучвания ХХ век. Кн.6}

През 1955 г. се случват събития, които ще определят по-нататъшните позиции на двете страни в международните отношения, на Балканите и връзките помежду им. Става дума за приемането на двете страни за членки на ООН, което повишава статута им като държави с потенциална по-голяма тежест в международните отношения, а не плътно криещи се под крилото на СССР. И от друга страна, това е подписването от двете страни на Варшавския договор на 14 май 1955 г. Този акт е важна предпоставка за по-нататъшно задълбочаване на сътрудничеството между тях, защото те попадат вече и в един военен блок. При това на граничната линия между НАТО и ОВД в една от най-невралгичните точки на очерталия се Южен, Балкански фронт по време на Студената война. Но всяка страна има различно стратегическо значение за другата: България е на предната линия на непосредствено съприкосновение и има голяма сухопътна граница с Югославия, която се е включила през 1953 – 1954 г. в Балканския съюз заедно с Турция и Гърция;  Румъния е сухоземната връзка с останалите членки на ОВД и най-вече със СССР. Географското положение на двете страни в условията на конфронтация между двата блока, от една страна, ще способства за усилване на тяхната единна позиция в международния живот, но от друга – може да се яви и предпоставка за различия и отклонения. А това неминуемо рефлектира върху двустранните отношения.  

Именно през втората половина на 50-те години се улавят признаци за нюанси във външната политика и в отношенията между двете страни, дължащи се на различните позиции на управляващите екипи в тях, на различното им отношение към общия за двете страни съсед – Югославия,  към проблемите на международния живот и двустранните връзки. Основен е проблемът с кризата в Източния блок във връзка с официално провъзгласената от Кремъл политика за десталинизация, с полската криза и унгарската революция през 1956 г.  

Зародишът на постепенното раздалечаване на позициите на двете партии и страни, както и на формирането на различните им, трайно следвани подходи към събитията в Източния блок и през от 60-те години, може да се съзре в различните акценти, които Георги Георгиу-Деж и Тодор Живков поставят през пролетта на 1957 г. върху събитията от предходната година. Докато румънският лидер е предпазлив и избягва да се ангажира с активна намеса или отношение, то българският партиен ръководител смята, че трябва да се реагира, аргументирайки се с принципа на интернационализма. От друга страна, и двамата ръководители се опитват да се убедят взаимно в правотата на позицията си към съседи, с които имат проблеми: съответно България с Югославия и Румъния с Унгария. В хода на разговорите Тодор Живков е този, който обръща внимание на Деж върху състоянието на българо-румънските отношения. Той отчита, че между двете съседски страни почти няма постоянен взаимен контакт и обмяна на мнения. Затова предлага да се установи практика на редовна размяна на правителствени и партийни делегации. В подкрепа на това си предложение Живков посочва тесните връзки между околийските и градски партийни комитети от двете страна на Дунав по време на унгарските събития. Тогава в пряка телефонна връзка те взаимно са се информирали за положението в двете страни, за това че няма ексцесии и оспорване на властта. ^{I. Marcheva, 1956 through the Eyes of Gheorghe Gheorghiu-Dej and Todor Jivkov (based on materials from the Bulgarian archives) – dans: Etudes Balkaniques, 2002, N 2, р. 87- 100}

Българските власти отчитат, че въпреки водените преговори и подписания специален протокол за разширяване на икономическите връзки между България и Румъния през 1955 г., резултатите могат дипломатично да се определят само “като задоволителни”; наблюдава се спад в икономическите връзки между двете страни. Очертават се няколко групи търговско-икономически проблеми: по отношение на обмена на ел. енергия; във връзка с хидроенергийното строителство на р. Дунав; транспортните връзки, риболова, стокообмена, включително и въпросите на транзита. Наред с това се оформят и други спорни и щекотливи въпроси: за поправка на граничната линия при Силистра, строителството на посолство на РНР в София и размяна на геолози, лекари, инженери, агрономи. ^{Марчева, Ил, Българо-румънските отношения от средата на 50-те и през 60-те години на ХХ век.- В: Проблемът Изток-Запад. България и Балканите. Съставители Т.Стоилова, В. Атанасова, П.Димитрова, В. Аргирова, Асоциация Клио- 96, С., 2006, с.254, 252-271.}

Българската страна явно не иска да повдига  проблемите на българското малцинство в Румъния, още повече, че Румъния също се е отказала да поставя пред българските власти въпроса за правата на власите в България. Българската позиция е, че българското малцинство в северната съседка включва само българите в Банат..^{Според преброяването на населението в Румъния през януари 1948 г. българите са общо 13 408 или 0,1% от населението на страната, концентрирани повече в селата 11,846 души и по-малко – 1,562 души – в градовете.Тук влизат и българите от Букурещ, Галац и Браила.} Оплакванията от местни граждани до българското посолство, че има “преследване на българското малцинство” са отнасяни до ЦК на РРП или до МС  на РНР . На такива действия българската страна предпочита да гледа като прояви на местната власт. Единственото безпокойство, което посолството изразява, без обаче да поставя открито пред румънските висши органи, е по повод на закриването на българските училища в Банат – тези в Бешенова Веке и Винга. ^{Централен държавен архив /ЦДА/, ф1Б, оп 5, а. е. 261, л.61-62.; Bl. Nyagulov, La protection internationale des minorités au XXe siècle : Le cas bulgaro-roumain – dans: New Europe college. Regional Program. 2002-2003, 2003-2004, Bucharest, 2004, p. 65-125.}  

Преговорите през пролетта на 1957 г. завършват с подписване на тригодишна търговска спогодба за периода 1958-1960 г., както и с договореност за подготовка на редица стопански спогодби, и по-тясно сътрудничество в областта на геоложките проучвания, стопанското и научно-техническото сътрудничество в селското стопанство. И двете страни подчертават значението на непосредствените контакти и размяната на мнения помежду им. Но докато българската страна държи особено много на тези контакти и на тяхното високо ниво, до 1962 г. румънските делегации посещаващи България, са на ниско ниво. 

През цялата 1961 г. текат срещи за уреждане на три спорни въпроса: за дунавската граница, за коригиране на сухопътната граница при гр. Силистра и за ликвидиране на румънските имоти в България. Тези отдавна висящи въпроси не намират разрешение и тогава: тактиката  и на румънците, и на българите е да отлагат решаването им. Те не намират решение и на следващата година, когато най-после румънска делегация на най-високо равнище посещава България на 19-20 януари 1962 г. Румънските гости са водени от първия секретар на ЦК на РРП и председател на Държавния съвет на РНР Г. Георгиу-Деж, а българските домакини – от първия секретар на ЦК на БКП – Т. Живков. В Евксиноград двете страни изразяват готовност между румънското и българското министерство на външните работи да се установят по-тесни контакти във връзка положението на Балканите. Но докато Деж смята, че тези  контакти трябва да се осъществяват при възникване на конкретен въпрос от общ интерес, то Живков предлага по принцип “между нашите две министерства да се създаде по-тесен контакт и съгласуваност”. ^{ЦДА, ф. 1 Б, оп 5, а. е. 487, л. 27.}

Българите поставят като изключително важни въпросите за икономическите отношения между двете страни. Обръща се внимание, че търговията с Румъния е много слаба, натрупва се отрицателно салдо от транзита и България е силно затруднена в своята търговия и със СССР. Българското предложение е да се постигне съгласие двете страни да се кооперират в промишлено отношение, за да може по този начин да се плащат транзитните такси. Румънците обаче предупреждават, че не искат нито от България, нито от останалите социалистически страни остарели модели машини. Този важен за българите въпрос не намира разрешение на срещата. Всяка от страните остава на своята позиция. Същото се получава и по отношение на повдигнатия пак от българите въпрос за уреждане на границата между двете страни по река Дунав.  Г. Георгиу-Деж дори изразява известно раздразнение, че се поставя този въпрос, но приема българската позиция. Той  изразява съгласие да се отложи решаването на въпроса, след като разбира за опасенията на българите, че румънският вариант, при който няколко острова от български трябва да станат румънски, би създал прецедент и би затруднил решението на подобни гранични проблеми на българската страна с Гърция и Турция (по река Марица). 

Отново Т. Живков е този, който обръща внимание на своите гости за почти прекъснатите контакти между граничните градове и стопанските и партийни комитети, което състояние контрастира с оживените връзки на регионално и местно ниво с югославяните и гърците. Между двете делегации припламват взаимни обвинения^{по повод убийство на български рибари, конфискуване на документация на построен по западен образец птичарник, защото е дадена на българите от местни румънски дейци без разрешение, за непремерени изказания на бившия български посланик за териториалните придобивки на РНР след войната.} , които са потушени, но срещата завършва без да е решен нито един от повдиганите въпроси. Въпреки  че нейните резултати не задоволяват българската страна, именно на тази среща в Евксиноград се очертава ясно тактиката да се отлагат конфликтите, да не се дразнят северните съседи като линия в българската политика. ^{Марчева, Ил,Българо-румънските отношения от средата на 50-те и през 60-те години на ХХ век, с.256-257.} Такъв подход би трябвало да съдейства за успеха  на балканската политика на България, формулирана от 8-я конгрес на БКП през ноември 1962 г., за превръщане на Балканите и района на Черно море в „зона на мир и дружба между народите” в духа на политиката за разведряване, подета от СССР. ^{ЦДА, ф. 1 Б, оп. 51, а. е. 305, л. 38}   

Връзките продължават по линия на партийно-политическото, търговско-икономическото, културното и научното сътрудничество: на 20 ноември 1961 г. е сключена нова Спогодба за научно-техническо сътрудничество, на 14 юни 1962 г. е подписана нова Спогодба за научно и културно сътрудничество. А през 1963 г. е създадена Смесена българо-румънска междуправителствена комисия за икономическо и научно-техническо сътрудничество, двете части на която работят под ръководството на заместник-председателите на Министерския съвет на Румъния и България.

В тези контакти румънската страна държи всичко да се съгласува на централно ниво. Нещо, което се оказва, че не спазват местни български ръководители от Русе и Силистра, които отивали в РНР без покана от ЦК на РРП и държали да бъдат приемани там. Скоро след това се забелязва ограничаване от румънска страна на контактите между двете управляващи партии, почти се прекъсват  и традиционните връзки между граничните градове. За това може би да допринасят някои български местни и висши ръководители, които продължавали да се държат нетактично и да не спазват изискванията на ЦК на РРП, каквото обяснение дава румънската страна, но румънско-българските отношения се охлаждат заради охлаждане на отношенията между Румъния и СССР.

Причините за замиране на политическите връзки между двете съседни страни не са само външни. В началото на 60-те години се слага началото на постоянно тлеещо до края на 1989 г. напрежение между тях. То е породено от решението за съвместно изграждане на хидроенергийния възел Сомовит-Ислаз^{По-късно мястото е сменено – с Белене – Чоара, а от 1973 г. – с Никопол – Турну-Мъгуреле.}, което се взема през юли 1962 г. на среща на високо равнище в Букурещ, в изпълнение на препоръката на СИВ за съвместено комплексно използване на водите на р. Дунав. ^{По линия на СИВ през периода 1956-1961 г. се изработва доклад за комплексното използване на водните ресурси на Дунав. Съгласно този доклад в долния участък на Дунав се предвиждат хидровъзлите :”Железни врата”, в района на Груя /пак на румъно-югославска територия/ , в района на Сомовит-Ислаз, в района Черна вода и последна възможност – в района на Измаил – Тулча. Изхождайки от тази схема и съгласно Спогодбата между правителствата на НРБ и СССР от 6 февруари 1962 г. започна работа по изготвяна не технико-икономически доклад за използване на българо-румънския участък на р. Дунав. Докладът е завършен през 1962 г. и заедно с доклада по линия на СИВ е одобрен от ІІ и ІV сесия на смесената правителствена българо.-румънска комисия за икономическо и научно-техническо сътрудничество. Решено е още през 1963 да започне се организира строителната площадка, а през 1964 г. – да започне самото строителство.- ЦДА, ф1Б, оп 60, а. е. 49, л. 5.; П.Кишкилова, Цит. съч., с. 346.} Проектът се оказва скъп и технически неизгоден за България и става предмет на разговори без да намери разрешение през годините. Още повече – защото засяга и Югославия, а тя създава допълнителни усложнения, използвайки проблема срещу България. 

Въпреки, че въпросът с хидроенергийния възел на Дунав е следствие от решение на СИВ и той е поставян винаги от румънска страна на по-сетнешните преговори, двете държави имат различно виждане за сътрудничеството в тази организация. Румъния държи на традиционни форми на сътрудничество, докато България е склонна да подкрепи наднационалните интеграционни инициативи на Хрушчов в СИВ, поради това, че съзира в тях възможност за по-бързо осъществяване на своята индустриализация и модернизация. Г. Деж се противопоставя на специализацията и кооперирането, което се предвижда в много напреднала форма в СИВ от началото на 60-те години, за разлика от Живков, който обратно – търси да извлече максимална полза от него.^{.Lory B. L`Europe balkanique de 1945 a nos jours. Paris, Ellipses,1996, р.65.;Марчева ,Ил. Тодор Живков, пътят към властта. Политика и икономика в България 1953-1964, С, 2000} Румъния по същество блокира и работата на ВД като отказва да участва в военни маневри, съгласявайки се на само да взема участие в щабни учения. А през 1964 г. по същество блокира и работата на ПКК, който не се събира заради нея на ежегодното си заседание. Освен това Румъния следва особена политика и във възникналия спор между Китай и СССР. ^{Централньно-востачная Европа во второй половине ХХ века, тІ. Становление “реального социализма”, 1945-1965,М.2000, с.381, 377.} Независимо, че Румъния подкрепя политиката на Кремъл за разведряване и мирно съвместно съществуване, която политика става обект на критика от страна на китайския ръководител Мао Дзе дун, тя за разлика от останалите източноевропейски страни не взема ясно становище, отказвайки да заяви открито подкрепата си за Москва в заформящия се спор между КПСС и ККП.^{На българския посланик му прави впечатление, че по време на посещението на съветска партийна делегация в Румъния от 24 май до 5 юни 1963 г., румънските ръководители , както и румънският печат, проявяват сдържаност към Кремъл, като изтъкват само заслугите на румънската партия и страна за развитие, не се благодари за помощта на СССР, името на Хрушчов не се споменава като “спасител на мира” по време на Карибската криза. Същевременно румънските лидери настоявали пред своите съветски колеги за единство в международното комунистическо движение.- ЦДА, ф1Б, оп. 33, а. е. 1208, л. 1-3.} Контрамерките на Москва не закъсняват.^{Неофициално Хрушчов сондира румънските ръководители, че е възможно да се проведе плебисцит в Бесарабия, за чиято принадлежност към румънската нация претендират ръководителите в Букурещ заедно с такъв в Трасилвания.- Mihai Bǎrbulescu, Dennis Deletant, Keith Hitchins, Şerban Papacostea, Pompiliu Teodor. Istoria României. Bucureşti:Corint, 2002,с. 421. Същевременно по време на посещение на Хрушчов в Букурещ на 24 и 25 юни 1963 г. съветският ръководител се държи грубо, и навиква Деж и румънските управляващи, обвинявайки ги че не разбират нищо от селско стопанство.- Централньно-востачная Европа во второй половине ХХ века, т І. Становление “реального социализма”, 1945-1965,М.2000 ;с.377}

От втората половина на 1963 г. отдръпването на Румъния от блоковата политика, направлявана от СССР, е съпроводено с буксуване и на нейните отношения с България. Стагнират търговските отношения, защото българите продължават да упорстват да изплащат транзита през Румъния с промишлени стоки. Въпреки планираното, до края на 1963 г. не се сключва договор между двете страни за обвързване на техните енергосистеми. Междувременно името на България през февруари 1964 г. е замесено в т. нар., “план Валев.” – професор по икономическа география в Московския университет, син на български политемигрант. В една своя статия Емил Б. Валев предлага комплексно използване на ресурсите в района на най-долното течение на р. Дунав. ^{Э. Б. Валев, Проблемы экономического развития придунайских райнов Румынии, Болгарии и СССР.- Вестник МГУ, серия География, 1964, №2, с. 56-64. Този доклад е изнесен на Ломоносовските четение в МГУ през април 1963 г.. В нея проф. Валев изхожда от постановките в СИВ за по-тясна интеграция, защото заключава, че анализът на съвременното положение и перспективите за развитие на стопанствата на районите на Румъния, България и СССР свидетелства за наличие на обективни предпоставки за формиране на междудържавен производствен комплекс със специализация в рамките на социалистическото съдружество в областта на нефтохимията, машиностроенето, интензивното земеделие, транспорта и др.} Анализите в статията са изтълкувани като накърняване на националния суверенитет на Румъния. Тази статия среща остър публичен отпор в Румъния, преценен от съветската страна като националистически и антисъветски. ^{Статията е преведена на румънски, с подробен над 100 страници анализ на изследваният на Валев, в който анализ се обвинява СССР, че иска да отнеме територии от Румъния. Така формираната брошура се разпространява сред комунистите в Румъния и предизвиква поредното обтягане на отношенията между СССР и Румъния. – Mihai Bǎrbulescu, Dennis Deletant, Keith Hitchins, Şerban Papacostea, Pompiliu Teodor. Istoria României. Bucureşti:Corint, 2002, с. 421; ЦДА, ф1Б, оп 51, а.е.432, л.8; При личен разговор на авторката с проф. Емил Валев на 23 октомври 2007 г. в Москва той сподели, че е писал статията без да е имал някакви указания от Кремъл, напротив. В резултат на румънската антисъветска кампания по повод статията му е имал неприятности по партийна линия}

Отговорът на Г.Г-Деж се съдържа в Заявлението на ЦК на РРП от 22 април 1964г., което ляга в основата на външната политика на Румъния през цялото шесто десетилетие, а и по-сетне. То се основава на решенията на Московските съвещания от 1957 и 1960 за равноправни отношения между всички партии в международното комунистическо и работническо движение. Затова в Заявлението се посочва, че не може да има “по-висши” и по-нисши” партии и че никоя партия не може да налага на другите партии своята линия и своето становище. Така РРП обосновава правото да води автономна от съветската и блоковата външна политика, както и да играе посредническа роля между КПСС, ККП и Корейската партия на труда. ^{Изхождайки от такива разбирания, румънската работническа партия заявява своята загриженост за възможността от разцепление на международното комунистическо движение, за което главна отговорност според нея носят КПСС и ККП. РРП се обявява за прекратяване на публичната дискусия между тези партии и за да постигне споразумение изпраща своя делегация да води разговори с КПСС, ККП и Корейската партия на труда. Нещо повече, тя кани и приема радушно китайска делегация в Букурещ, където тази делегация си позволява остра критика към Москва.}

Това проличава и във вижданията на РРП за развитие на външноикомическите връзки на страната. РРП се обявява за поддържане на взаимоизгодни икономически отношения, без политически условия, без ограничения и дискриминация и изразяват своята готовност да развиват такива отношения с всички държави, независимо от тяхната политика и икономическа система. Румъния не се отказва от участието в СИВ, въпреки посочените по-горе търкания, но препоръчва, освен установените контакти в тази организация да се намират нови форми за участие на страни,  които са възприели или търсят некапиталистически път на развитие. Тези препоръки може да бъдат изтълкувани като опит на Румъния, отдалечавайки си от Източния блок, да се стреми да играе по-голяма роля в движението на необвързаните, където да търси пазари за своите промишлени стоки. 

Провеждайки подобна политика и опасявайки се от евентуални санкции от страна на СССР, румънското ръководство продължава и през първата половина на 60-те години да залага на антисъветизма и на ескалация на румънския национализъм.^{Централньно-востачная Европа во второй половине ХХ века, т.ІІ. От стабилизации к кризису 1966-1989, М, 2002, с.85.} Стремежът на румънското ръководство да се разграничи от СССР и от неговата опека има различни проявления през 1964 г. ^{Така например румънските дейци обвиняват ръководството на КПСС в грубо вмешателство в организационния живот на РРП и по специално при решаване на кадрови въпроси. Те отправят обвинения, че СССР търгува на неравноправни начала с Румъния. В отстояване на своята позиция, румънците се облягат на авторитета на един от основоположниците на социалистическото и работническо движение – Карл Маркс. През октомври 1964 г. в Румъния е издадена книга “Бележки на Карл Маркс за румънците”, в която се сочат исторически факти и документи, че Царска Русия е водила вражеска и агресивна спрямо румънските княжества политика. Книгата е отпечатана в 20.5 хиляди тираж и претърпява второ издание.- ЦДА, Ф1Б, оп. 51 ,а.е. 430, л. 9.} за да стигне до 21 октомври 1964 г., когато, Г-Деж настоява пред съветския посланик в Букурещ да бъдат изтеглени от страната съветските съветници от КГБ. Въпреки опита на новото съветско ръководство, наследило Хрушчов, да предотврати тази стъпка, която освен всичко друго би създала и неприятен прецедент, в крайна сметка то е принудено да отстъпи и през декември 1964 г. румънските тайни служби са първите от Източния блок без съветска опека. ^{– Mihai Bǎrbulescu, Dennis Deletant, Keith Hitchins, Şerban Papacostea, Pompiliu Teodor. Istoria României. Bucureşti:Corint, 2002, с.422.}

В резултат българо-румънските отношения се напрягат, защото българският отговор на румънската политика на “националистическо отклонение” е по-плътно притегляне към СССР. България не показва никакъв признак за отдалечаване от позициите на Москва по нито един въпрос на международното положение, глобалните проблеми, отношенията с Китай, СИВ или ВД. Напротив, в противовес на антисъветизма на Румънската комунистическа партия, БКП излиза през 1964 г. за създаване на конфедерация между СССР и България и за по-тясно сътрудничество между двете страни.^{Brown, J.F. Bulgaria under Communist Rule, Praeger Publishers, 1970, р.279. Ил, Марчева, Т.Живков- пътят към властта, 1953-1964, С, (2000),с.}

Румънската реакция на българската лоялност не закъснява. Тя продължава да ограничава деловите контакти между двете управляващи партии. Става практика ЦК на РРП да бави отговорите си до ЦК на БКП, както и да отказва на местно ниво контакти с български окръжни партийни комитети за дружба и обмяна на опит. Такова предложение ЦК на БКП праща до ЦК на източноевропейските социалистически страни през юни 1964 г., и само от румънската страна получава отказ, при това написан в обиден за българите тон.^{ЦДА, ф1Б, оп. 51, а. е. 430, л. 12.} Поканите от българска страна румънските партньори да изпратят партийно-правителствена делегация в България са отклонявани под различни предлози. Едва на 4 май 1964 Деж приема поканата на Тодор Живков, отправена на 12 февруари 1964 г. да посети страната. Охладнелите отношения дават повод да се мисли за лична неприязън между двамата първи секретари.^{Марчева, Ил,Българо-румънските отношения …, с. 260-261.}

Срещата е подготвяна много внимателно. Външният министър Иван Башев и завеждащият отдела “Външна политика и международни връзки” при ЦК Димо Дичев през ноември 1964 г. изработват доклад за проблемите в отношенията между двете страни и българския подход към тях. Д. Дичев предлага на преден план да се поставя проблемите от икономически характер, после от сферата на културното сътрудничество и най-накрая да се направи опит за решаване на проблемите от политически характер. И неговият отдел, и министерството са преценили, че въпросите от политически характер (за речната и сухоземната граница) следва да бъдат разисквани само, ако румънската страна ги повдигне. Това може да се определи като прагматичен подход, защото българската страна не иска да затормозява разговорите, които толкова отдавна очаква, да забуксуват още в началото. Много по-важни за нея са търговско-икономическите въпроси, защото през периода 1961-1965 г. те продължават да се свиват, за да се стигне до там, че през 1965 г. Румъния да заема вече 12-о място в българския износ и 15-о място в българския внос. Трябва да се признае, че част от причините са в българската страна, защото в стремежа да намери пазари за своите промишлени стоки, тя продължава настоява да се разплаща с Румъния с такива стоки, докато румънската страна настоява за стоки, които носят конвертируема валута. Същевременно българската страна отново смята за уместно да постави въпроса за сътрудничеството и обмяната на опит между управляващите партии, обществените организации и  държавните органи. ^{Пак там, с.261.};

Срещата се състои, но не в края на 1964, както се очаква, а чак на 13 септември 1965 г. поради болестта на Деж и продължаващото напрежение между Румъния и СССР. На 19 март 1965 г. Георге Георгиу-Деж умира. Неговото погребение и провеждането на 9 конгрес на РРП през 19-25 юли 1965 г., когато Никалае Чаушеску е избран за генерален секретар на РКП, са двата повода Т. Живков отново да посети Букурещ. Ледовете между двете страни започват да се топят. 

Българските анализатори преценяват, че новото румънско ръководство заема изчаквателна позиция, смекчава тона си, когато се изказва по спорните въпроси в международното комунистическо движение, без обаче да отстъпва от своя независим от Москва курс.^{ЦДА, ф. 1 Б , оп 51, а. е. 430, л. 10.} Същевременно то предприема през 1965 г. редица важни промени първо във вътрешната си политика, с които сякаш иска да убеди всички, че неговата външна политика е политика на истинска социалистическа страна. ^{По решение на 9 конгрес на РРП през 19-25 юли 1965 г. тя е преименувана в Румънска комунистическа партия /РКП/, а новата Конституция от 21 август 1965 г. фиксира новото название на страната – вместо Румънската народна република-Социалистическа Република Румъния /СРР/. По силата на чл.3 от тази Конституция закрепя ръководната роля на РКП в живота на обществото.} Чаушеску търси и прави реални стъпки за активизиране на политиката си именно на Балканите, за да преодолее негативизма на съседните страни като Унгария и Югославия, във връзка с орязване на правата на малцинствата според Новата конституция на страната от 1965 г. и премахване на унгарската административна област Търгу-Муреш от 1968 г. ^{Центрально-восточная Европа во второй половине ХХ века, т.ІІ. От стабилизации к кризису 1966-1989, М, 2002, с.84,86.} .

Румънците изпитват ревност към активната българска политика на Балканите. На наблюдателите им прави впечатление, след подобряване на българско-гръцките отношение през 1964 г., че и Румъния се активизира – премиерът Йон Георге Маурер прави посещения през юли в Анкара, и през септември 1965 г. в Атина. Както и, че когато румънците започват да ухажват България като част от инициативата им за намаляване на напрежението на Балканите, а също и за установяване на балканско сътрудничество, точно по това време Унгария подема инициативи да групира около себе си страните на Централна Европа от Дунавския регион.^{Brown, J.F. Bulgaria under Communist Rule, Praeger Publishers, 1970, р.278.}

Новото отношение към България проличава при честването на националния празник на ССР – 23 август 1965 г. Тогава в северната съседка са поканени делегации от окръжните комитети на БКП в Русе, Толбухин /дн. Добрич/, Враца да посетят съответно Букурещ, Констанца и Крайова. Тези делегации са посрещнати много сърдечно, а делегацията от Русе е приета от самия Чаушеску, с когото има много сърдечна среща. ^{Марчева, Ил,Българо-румънските отношения …, с.262.};

Така се стига и до дългоочакваното посещение на 17 септември 1965 г. на румънска партийно-правителствена делегация, водена от Николае Чаушеску в България. На нея Чаушеску набляга на разширяване на контактите на политическо ниво – и най-вече между партиите и правителствата, като средство за разширяване на връзките между двете страни. Той информира българското ръководство за признанието от страна на СССР на грешките на сваления Хрушчов като причина за смразяване на отношенията между двете страни, сякаш да отхвърли евентуални обвинения за вина на  румънската страна за хладните отношения между София и Букурещ. Новият румънски лидер демонстрира румънската приемственост в позициите по повод предложенията на Живков за дългосрочно икономическо партньорство и единодействие на Балканите и в СИВ. Всъщност румънската страна продължава да се интересува най-вече от предвиждане на проекта за съвместна централа Сомовит-Излас по подобие на югославско-румънския проект за централа при Железни врата. Докато българските ръководители се опитват да отклонят реализирането на този проект. Срещата приключва с подписване на петгодишна спогодба за стокообмен и плащания за периода 1966-1970, в която се залага търговията да нарасне с 50%. Особен икономически интерес представлява за българите сътрудничество с румънците в областта на химическата, химико-фармацевтичната, нефтената промишленост, металургията, селското стопанство и  туризма.^{Пак там, с.262-263.};

Освен това, именно в комюникето от тази среща е намерена формулата за сътрудничество между двете страни. Вместо разбирателство и единомислие по всички съвременни международни проблеми, както е прието да се декларира при срещи с останалите страни от Източния блок, българо-румънската добра воля от септември 1965 г. насетне ще се изразява в признанието, че е постигнато разбирателство по най-важните съвременни проблеми. ^{Григорова, Ж., Цит съч.с. 318};

Затоплянето на българо-румънските отношения се дължи както на интересите за добросъседство, така и на стратегическата задача вменена на България от СССР и озвучена на пленум на ЦК на БКП от 19 октомври 1965 г. да съдейства за разпадане на южното крило на НАТО. Там е очертан и подходът на България към северната съседка: предпазливост и търпение, изтъкване на онова, което обединява, но не и за сметка на дългосрочните интереси на България, и заслуга за това има и румънската страна. Българският външен министър подчертава, ”че въпреки съществуването на тия разногласия с Румъния, нашите съседи нито в един момент  не се опитаха да ги използват за укрепване на своето положение спрямо нашата страна”. ^{ЦДА, ф. 1 Б , оп. 34, а. е. 15, л. 83}

Израз на силното затопляне на контактите между България и Румъния е поканата на Чаушеску Живков в удобно за него време да върне визитата, както и поканата на ЦК на РКП до ЦК на БКП за обмяна през 1966 г. на делегации  на централно и местно ниво. Тези покани се посрещат със задоволство от българска страна. ^{.Пак там, оп. 51, а. е. 721, л.1-2,3-4,5.};

Взаимната толерантност, породена от липсата на сериозни противоречия е в основата и на по-нататъшното развитие на отношенията между двете страни. В тази връзка не са за пренебрегване личните контакти между двамата първи ръководители и особено умението на Живков да лавира, да избягва категоричните реплики, да се измъква с хумор от неприятни и за двете страни теми. Макар и лишен от чувство за хумор и доста по-нетактичен към подчинените си по време на разговорите и преговорите с Живков, Н. Чаушеску също проявява желание за постигане на компромиси. 

Така, от средата на 60-те години отношенията между двете страни могат да се оценят като много добри с общата воля на управляващите екипи. Всяка страна има различна мотивация за това: румънците се опитват да привлекат България на своя страна в Източния блок, а българите се стараят да удържат Румъния в рамките на Източния блок. От всички източноевропейски ръководители единствен Живков се спогажда с румънския си колега, когото особено в Москва едвам понасят заради неговия нравоучителен тон и независима външна политика. А това е допълнителен актив на Живков в Кремъл, който той не пропуска да използва. Всяка от съседните държави търси в тези добри  отношения преди всичко уреждане на въпроси от взаимен интерес. На такава констатация навежда поведението на двете страни по време на среща на високо равнище на ниво първи секретари на комунистическите партии на страните-членки на СИВ от 4 до 6 юли 1966 г. България и Румъния  се подкрепят взаимно там, където имат общи интереси. Румънците съвсем разбираемо – понеже и те са износители на аграрна продукция – се солидаризират с българското искане за по-високи цени на селскостопанските стоки в СИВ. А българите предлагат междинно тълкуване на принципа на “незаинтересоваността”, така че той да се тълкува като незадължителен, когато става въпрос за международни икономически организации в рамките на СИВ, защото румънците са против задължителното членство в тях.  Те считат, че такива организации – израз на твърде напреднал модел на интеграция –  застрашават националния суверенитет. Затова, докато Чаушеску държи повече на двустранните връзки, Живков залага на многостранните връзки и то в СИВ, за да не се получи изолиране на такива слабо развити страни като Румъния и България от по-напредналите държави като ГДР, Чехословакия и Полша. ^{Марчева, Ил, Българо-румънските отношения от средата на 50-те и през 60-те години на ХХ век, с.265.}

Основен проблем на двустранното сътрудничество си остава строителството на хидроцентралата Сомовит-Излаз. На срещата на най-високо равнище от 17 до 21 април 1967 г. в Букурещ Т. Живков споделя опасенията на българските експерти, че тя ще струва много повече отколкото, ако внасяме електроенергия. Чаушеску също признава, че този проект ще струва скъпо, но е оптимист той да бъде завършен. В комюникето от срещата двете страни изказват задоволство от възходящото развитие на българо-румънските икономически и научни връзки, както и от повишаването на стокообмена и подобряването на неговата структура, тъй като 40%  от общия обем са машини и съоръжения. ^{П.Кишкилова, България и Румъния 1879-2000, с.347-348.};

На тази среща отново се вижда стремежа на двамата лидери да уважават външнополитически позиции на партньора, обменяйки вижданията си по най-актуални въпроси на международното положение и в световното комунистическо движение: свикване на Европейски съвещание за сигурност, германския въпрос, положението в световното комунистическо движение. Всеки от двамата лидери страните защитава своите тези, без никой да успее да убеди партньора си в тях, но Чаушеску отбелязва, че “въпреки че по някои въпроси становищата ни са различни, разговорите се водят в другарски дух”, ^{ЦДА, ф1б, оп. 34, а. е. 53, л. 50.} което е своеобразна признание на дипломатичността на Живков да защити своята позиция на пълна подкрепа на политиката на СССР без да засегне своя румънски партньор, който развива собствени виждания. В комюникето към срещата и двамата се съгласяват, че „различията в гледищата между отделните партии трябва да се обсъдят … в духа на взаимното уважение …като се положат усилия по другарски в духа на взаимно уважение да се постига единодействие”.^{Пак там, оп 34, а. е. 53,л. 61-69.}

Тази среща на двамата ръководители дава импулс за уреждане  на правната регламентация на различни страни от българо-румънските отношения. Така през юни 1967 г. е подписана Спогодба за сътрудничество в областта на туризма, която подпомага свикването на конференции на туристическите агенции от балканските страни с оглед превръщането на Балканите в желана дестинация. Със спогодбата от 22 август 1967г. се премахват входно-изходните визи за служебни, частни, туристически пътувания, както и транзитните визи. А от 15 юни 1967 г. е открит далекопровода Крайова-Бойчиновци, дълъг 140 км за напрежение 220 квтч. Чрез него не само се свързват двете енергосистеми, но България се включва в единната електроенергийна система “Мир” на страните –членки на СИВ ^{Григорова, Ж., Цит съч.с. 325-326.}. Този факт демонстрира особеното значение на Румъния като сухопътна връзка на България със страните от Източния блок, и особено със СССР. 

А това дава допълнително обяснение за българската линия за поддържане на добри отношения с Румъния, независимо от нейното отклоняване от политиката на Източния блок, и то дори когато се създават преки проблеми на България. Такъв е случаят с дипломатическото признаване на ГФР от Румъния на 31 януари 1967г., в резултат на което се усложняват отношенията на България с ГФР, както и се подлагат на изпитание връзките с ГДР. От друга страна, позициите на България се усложняват и с оглед вменената й от Леонид Брежнев през май 1967 г. задача в предвид преврата в Кипър и усложняване на отношенията на Балканите, тя играе ролята на юмрук в този регион, т.е. на обединител на страните. ^{ЦДА, Ф1б, оп. 34, а. е. 55, л. 15.} И в тази си роля на Балканите българите се опитват да постъпват внимателно, тъй като както признава Живков “някои наши приятели проявяват ревност в това отношение”, явно имайки предвид  това Югославия и Румъния, които въпреки сближението със СССР играят повече на самостоятелност. А България трябва да демонстрира как една малки страна с помощта на СССР може и в бъдеще да играе роля за омиротворяване на Балканите, като се опира на мощта и авторитета на СССР.^{Пак там, оп. 34, а. е. 55, л.30-31.} ;

1968 г. сблъсква подходите във външната политика на двете страни във връзка с Пражката пролет. Верен на своите интернационални разбирания, коренящи се в представата, че запазването на властта на комунистите в една страна от Източния блок е гаранция за запазване на властта на комунистите в останалите страни, на среща на ОВД през юли 1968г. във Варшава Живков предлага да се окаже на Чехословакия “военна помощ”. Докато Чаушeску, който не приема демократизацията в Чехословакия, е готов да подкрепи изолираната Чехословакия заради нейната еманципация от Москва. Това той демонстрира със своето посещение в Прага от 15 до 17 август 1968 г., с отказа си да участва във военното нахлуване там, което той осъжда открито на грандиозен митинг в Букурещ. С независимата си от Москва политика Чаушеску печели симпатиите на западните лидери, които са материализирани в поканите през 1970 г. да посети Франция и САЩ. Едновремнно с това последват търговски договори с Франция 1966 г. – за строителство на автомобилен завод в г. Питеши, с Израел през 1967 г., с Иран през 1968 и 1969 г., с ГФР през 1969 за развитие на търговията между двете страни 1970-1974 г., с Франция – за развитие на търговията 1970-1974 г. ^{Бывшие хозеяева Восточной Европы, Политические потреты, Институт славяноведения и балканистика, Москва,1995, с.220-221.}

Можем само да си представим с какво вътрешно самочувствие Чаушеску контактува със своите колеги и най-вече с Живков – най-верния съветски съюзник. Българската формула на  поведение в случая е политическа лоялност срещу икономически изгоди, включително и за сметка на разширяване на стопанските контакти със западните страни. Това е живковата рецепта за задоволяване нуждите на потребителското общество, което се формира от средата на 60-те години, както и за укрепване на личната му власт. 

Формулата на румънския му колега е поддържане на добри отношения с всички страни, усилване на русофобията, но оставане в рамките на Източния блок. Чаушеску никога не мисли сериозно да напусне структурите, от които черпи ресурси, за да реализира целта си да превърне Румъния в развита индустриална страна, заедно с което да укрепи и личната си власт. Той е твърде догматичен, за да приеме промени в генералната си стратегия. Чаушеску не пренебрегва своите контакти със СССР – все пак той е един от водещите икономически партньори на Румъния; от там се разчита на евтин нефт за развитие на нефтохимията, обявена за едни от водещите икономически приоритети на страната. Затова съветско-румънските отношения се подновяват с подписване на 8 юли 1970 г. на Договора за дружба, сътрудничество и взаимопомощ. Освен това само в Източния блок Румъния би била ценна и за Запада като страна, провеждаща различна от Кремъл политика. ^{Централньно-востачная Европа во второй половине ХХ века, т.ІІ. От стабилизации к кризису 1966-1989,с. 470; B. Lory. L`Europe balkanique de 1945 a nos jours. р. 66-67.} Такива са външнополитическите и външноикономическите основи на „златната епоха” на Румъния по време на Чаушеску през втората половина на 60-те и през 70-те години, която през 80-те  ще се изроди в трагедия за румънския народ. 

След известно замиране, нов израз на добрите отношения между България и Румъния през 1970 г. дава срещата на двамата първи ръководители начело на делегации на най-високо равнище. Любопитното е, че на 11 септември двете делегации се срещат в Русе, а на следващия ден – на срещуположния  румънски град – Гюргево. В резултат на проведените разговори са подписани четири важни протокола: за икономическо и научно-техническо сътрудничество между НРБ и СРР; по въпроса за хидротехническия комплекс на р. Дунав в района Сомовит – Излаз; относно установяване на режима на свободното преминаване на гражданите на НРБ и СРР през границите на двете страни; относно сътрудничество между НРБ и СРР по балканските проблеми. 

Отчита се, че проучване и строителството на хидроенергийния комплекс Совомит-Излаз изостава на фона на другия подобен обект, строен съвместно с Югославия – при Железна врата, който е пуснат през 1971 г. Експертите от двете страни имат различия по въпросите за местонахождението на възела, по котата и по начина на финансирането на обекта. Ето защо нещата опират до необходимостта от вземане на решение на високо ниво. И отново, малко парадоксално, румънската страна се опитва да убеди българската в своята позиция, позовавайки се на споразумения за комплексно използване на водите и според подхода, възприет в СИВ. ^{Чаушеску доуточнява, че румънската страна настоява хидоренергийният възел да се изгради при Сомовит-Ислаз, а не както смятат българските експерти, че е по-изгодно при Белене-Чоара, защото с оглед първоначалната договореност през 1962 г. възелът да е на Сомовит-Ислаз румънците са построили Химически комбинат в Турну-Мъгуреле и при промяна на местоположението на хидровъзела той би бил наводнен. От своя страна, българите също поставят въпроса, че при румънският вариант редица големи български градове като Никопол, Видин и др. също биха били наводнени.} Живков парира, че разработките на СИВ са само схема, а нейното реализиране вече засяга много страни, имайки предвид Югославия и сложните отношения с нея. ^{Той се оплаква, че по този повод е изпратена нота до Югославия, на която тя не е отговорила, защото също е засегната страна с оглед бъдещето строителство. Ето защо Живков се интересува от това, как румънците са уредили въпроса с Югославия.- ЦДА, ф1Б, оп. 60, а. е. 49, л.23.}

От друга страна, Живков  дава да се разбере, че България е готова на компромис, защото “икономиката не бива да се разглежда извън надстройката, извън политиката, извън дружбата и сътрудничеството между двете страни”. ^{Живков обръща внимание, че Югославия би поискала компенсация и това също оскъпява обекта. Така, че той дава да се разбере, че чисто икономически обектът не е изгоден за българската страна, и няма да бъде изгоден в рамките на следващите няколко петилетки, без да се отрича че впоследствие ще стане изгоден, както твърдят и на което наблягат румънците. Парите за строежа според него може по-ефективно да се вложат в изграждането на 3 такива електроцентрали във вътрешността, например – атомна. Тя вече се строи на Дунав и всъщност се очаква да осигури ел.енергия. Става дума за Колзудий АЕЦ. Освен средства, българската страна изпитва недостиг на работна ръка за такова строителство. Показвайки се готов на компромис, дори при влошени икономически показатели за нашата сметка, Живков обаче поставя въпроса да се погледне и да се види проблемите с Черна вода – там, където също е предвидено строителство на хидровъзел и което не е на територията на България, но ще засегне и българския участък.- Пак там, оп. 60, а. е. 49, л.24-.26.} В тая връзка Живков. поставя въпроса, че трябва да  се вземат решения на политическо ниво, като тези решения бъдат перспективни и с трайно значение за икономическите разработки. Чаушеску изразява пълно съгласие с доводите на Живков. ^{Чаушеску признава, че ако се строи на румънския бряг хидровъзел Черна вода, ще се засегне значителна територия и на българския бряг и затова трябва да си сътрудничат и с българската страна по това строителство. Но пак агитира за Сомовит-Излаз, като напипва едно важно направление на разширяващите и български контакти със Западна Европа. Чаушеску се опитва да убеди, че при тази площадка България ще има изгода, тъй като ще се даде възможност да се изградят шосейни и ж.п. връзки, така че българският транспорт за Запад няма да минава само през Гюргево и Букурещ, което създава проблеми и на българската и на румънската страна, а и през този нов пункт. Освен това Чаушеску сваля картите си, като признава, че площадката Сомовит-Излаз е в връзка с изграждане на ВЕЦ с Югославия в Груя. Друг проблем са средствата и румънската страна настоява да се делят разходите на половина върху цялото строителство, тъй като на румънския бряг трябвало да се правят повече и по-скъпоструващи отводнителни и укрепителни работи, а ще ползва от това и България. – Пак там, оп. 60, а. е. 49, л. 27-28.} По въпроса за Сомовит-Излаз, Живков държи да се включи че този обект се проучва на основата на схемата в СИВ, за да не излезе, че “действаме егоистично, само в интерес на двете страни, а решаваме въпроса в интерес на всички дунавски страни”. ^{Пак там, оп 60, а. е. 49, л.43.} Нещо, от което странят като формулировка румънците. В хода на преговорите те се облягат на решенията на СИВ, но избягват да го отбелязват официално в документите. 

По отношение на икономическото и научно-техническото сътрудничество, въпреки предвиждания ръст в поредната петгодишна спогодба до 1975 г. и двамата ръководители отчитат, че с оглед възможностите и целите на двете страни има още какво да се желае. ^{Чаушеску държи особено на научно-техническия обмен , защото това е пътя да се измъкнат двете страни от изоставането, набляга отново на румънската теза за двустранното коопериране в областта на химията, металургията и машиностроенето и деликатно обяснява, че може да се разшири и търговията, ако обаче вместо от Запада Румъния внася от България, тъй като и тя и Румъния изнасят за Запада. Живков също е съгласен с тази констатации, но апелира въпросите на икономическото сътрудничество да не бъдат обект само на смесената българо-румънска комисия, но и на преговори на най-високо равнище. И тая връзка той дава пример с подобен подход, постигнат от него при ГДР, Полша, Чехословакия да се намират решения за развитие на външноикономическите връзки на най-високо ниво, така че останалите нива да изпълняват въпреки трудностите. Чаушеску също е склонен на по-чести срещи и на търсене на решения на българо-румънските проблеми между него и Живков, като преценява отношенията между двете партии като добри. – Пак там, оп. 60.а.е 49 л.32-33.} Затова се предвижда разширяване на икономически и научно-технически контакти, като и двете страни се съгласяват на необходимостта от преки научни и производствени контакти, разбира се със съгласието на съответното правителство. От стенограмата се вижда, че и двамата ръководители са склонни на компромиси, на политическо разбирателство, така че спорните въпроси да се решават на най-високо ниво, подход на който особено много държи Живков, защото е давал резултати в отношенията му с други социалистически страни. И двете страни изразяват готовност и осъзнаване на ползата от по-чести и системни контакти между партийните ръководители. 

На 12 септември 1970 г., вече в Гюргево, двамата ръководители се спират на международното положение и външната политика на всяка страна и така правят своеобразна стиковка на външнополитическото си поведение. Именно на Балканите Чаушеску смята, че трябва да се предприемат по-задълбочени съвместни крачки за превръщането на района в зона на сътрудничество и мир. И това е своеобразно признание за активната българска политика на Балканите, защото румънският лидер изрично споменава, че “доколкото ни е известно България е постигнала споразумение с Турция и Гърция в областта на енергетиката, също и с Югославия, … че съществуват комитети и комисии за сътрудничество в областта на спорта,  науката”. ^{Пак там, оп. 60.а.е 49 л. 46.} Ето защо идва до заключението, че “нашите две страни трябва да се консултират помежду си по тези въпроси (за сътрудничество на Балканите – б. м., Ил. М.). Може да възложим на министрите на външните работи на двете страни и на секретарите по международните въпроси (към ЦК на управляващите партии – б. м., Ил. М.) да се срещат, да обсъждат въпросите и да дават предложение по нашата бъдеща дейност на Балканите.” ^{Пак там, оп. 60.а.е 49 л. 47.} Нещо, което отдавна предлага българската страна, но за което румънците едва сега се показват готови. 

От друга страна, прави впечатление, че Чаушеску изхожда от представата, получена в резултат от контактите му с редица ръководители, че съществува “желание да се укрепва международното сътрудничество, да се действа по-решително, за да се сложи край на съществуващите конфликти”. Затова румънците призовават не само за икономическо, но и за политическо сътрудничество с различни страни и най-вече на Балканите като възможност за по-трайни контакти, за което те информират и Москва.^{Пак там, оп. 60, а. е. 49, л. 46-49.}

За международното положение в света и на Балканите българите са по-предпазливи и не са оптимисти. Те съдят за него по отношението на някои държави – барометри, както ги нарича Живков – към България явно като към най-лоялен съюзник на СССР. Това са Китай и Югославия, чиито несвързани със съветската външна политика позиции се възприемат като по-близки или идентични със западните. А те не са отпимистични за България. Живков споделя пред Чаушеску за проблемите с Югославия, с която отношенията не са напълно нормализирани и която се държи некоректно с България.^{Той разкрива в тая връзка, че през 1969 г. и през 1970 г. е написал две писма до Тито, като във второто се е съдържала разгърната програма с предложения за нормализация на отношенията, за тяхното развитие в най-далечна перспектива. Югославските ръководители запознават със съдържанието на това писма чуждестранните агенции на Запад. Според Живков само вътрешно югославски съображения могат да блокират процеса на нормализация отношенията с България. И в тая връзка явно иска да използва румънския си колега с оглед предстоящата му среща с Тито да предаде българския скрит ход : “Но ако те дадат отрицателен отговор, то ние вероятно ще бъдем принудени да го публикуваме, тъй като се вършат спекулации и тогава ще стане ясно кой е за нормализация, кой – не…Аз много разчитам на опитността и далновидността на Тито. Надявам се, че той няма да се поддаде на временни настроения, а ще отиде на едно рационално решение. Сам той предложи да се състои една среща между нас.”- Пак там, оп. 60, а. е. 49, л. 50.} В тази връзка дори го използва за посредник, като дипломатично му дава информация за подготвената българска реакция, която румънският лидер да предаде на Тито по време на предстоящата си среща с него. Живков посочва и проблемите с Албания, която усложнява българските опити за добри отношения с открити антибългарски нападки в албанския печат. ^{Пак там, оп. 60, а. е. 49, л. 51.} По отношение на тези две страни Румъния е в по-благоприятно положение. Но от друга страна, българите са доволни от връзките с Турция, а и от факта, че хунтата в Гърция не е анулирала договореностите от 1964 г., включително и че размяната на територии при регулирането на границата по р. Марица. 

Обстановката на Балканите българската страна преценява като сложна и противоречива, но декларира, че се полагат усилия да развиват обмен и да се създават нормални отношения между всички балкански страни. Живков признава, че социалистическите страни – Румъния, България, Югославия, Албания, която винаги е канена, трябва да работят за разширяване на икономическото сътрудничество между балканските страни и за превръщането на Балканите в зона на мира и сигурността. Затова той декларира, че държи на това сътрудничество. В тая връзка той изразява съгласие, секретарите по външнополитическите въпроси към двете ЦК и министрите на външните работи да се срещат и обсъждат някои общи мероприятия, които след това се провеждат. Вижда се, че е вече е по-предпазлив, иска не общо съгласуване на цялостната линия, а координация  по някои общи мероприятия. Две са условията според Живков, за да се реализира съвместна успешна външна политика – да се вземат мерки за преодоляване на икономическото изоставане на България и Румъния и, на второ място – да има единодействие между тях на международната арена. Живков твърди, че двете страни могат да го постигнат, защото независимо от различията, винаги са стигали до споразумение. Като потвърждение на това твърдение може да се посочи, че на срещата в Гюргево двете страни проявяват взаимна отстъпчивост и готовност за подкрепа за председателството на комисии към ООН, като българите са готови да отстъпят своето председателство, тъй като смятат, че то няма шансове. ^{Пак там, л. 59-60.}

Българо-румънските отношения получават нов тласък с приетата през септември договореност по всички въпроси, които възникват, висшите ръководства на страните своевременно да се консултират и да се намира съответното решение. Чаушеску посочва през ноември 1970 г.,  че “отношенията между нас са особено добри и се ръководим от желанието да улесняваме развитието на това сътрудничество и на тези отношения при най-добри условия”. ^{ЦДА, ф. 1 Б , оп. 60, а. е. 57, л.8.} Това освен всичко друго е своеобразно признание за умението на Живков да води разговори с румънския си колега. 

В такива отношения двамата лидери се срещат и подписват на 19 ноември 1970 г. новия двадесетгодишен Договор за дружба, сътрудничество и взаимопомощ. Той осигурява приемственост с първия договор като основен документ за отношенията между двете страни. В него отново се провъзгласяват принципите на колективна отбрана, всестранно сътрудничество и съвместно обсъждане на двустранни и международни проблеми. Отчетена е и тенденцията за постоянно разширяване на отношенията между двете съседни страни, както и че тези отношения са тясно свързани с необходимото взаимодействие с останалите социалистически страни в рамките на СИВ и ВД. Договорът е подобен на останалите, сключени между социалистическите страни през този период. Същевременно в него, за разлика от другите подновени договори, се набляга не толкова на принципите на сътрудничество, установени в блока, а на международноправните принципи на отношения между държавите като основа за взаимоотношенията между България и Румъния. ^{Григорова, Ж. Цит. съч., с. 320; Кишкилова, П. България и Румъния 1879-2000, с. 233-237} Моделът за добросъседство и приятелство между двете съседни социалистически държави е вече утвърден – компромиси и избягване на конфронтацията, за сметка на отлагане решенията на спорните проблеми в името на единството на социалистическия лагер. Зад тази фасада прозира и декларативно приятелство между двамата лидери, които през 70-те години дори са заподозрени в съревнование по установяване на личен култ към себе си. Но пропагандните образи на двата лидери, които доминират публичното пространство, отразяват и личностните им различия и различната народопсихология на двата народа – докато за Чаушеску се говори като „гения на Карпатите”, Живков предпочита за себе си образа на „човека от народа”.    

Договорът от 19 ноември 1970 г. се явява отправна точка за по-нататъшното развитие на българо-румънските отношения. На 4 декември е подписана Спогодба за стокообмен и плащания за периода 1971-1975 г., а една година по-късно – на 11 март 1971 г. –  и Спогодба за безвизов режим за жителите в пограничните зони на двете страни. Заедно с това, на среща на 8 юни 1971 г. двамата външни министри – Иван Башев и Корнелиу Мънеску – се договарят за откриване на културни центрове на двете страни в Букурещ и в София.^{Такива центрове не са открити и до днес.} Икономическите отношения се обогатяват с прието на 20 юни 1975 г. решение за изграждане на съвместно предприятия за тежко машиностроене на двата бряга на Дунав в срещуположните градове – Гюргево и Русе. Българската страна прави компромис във връзка с този проект. Първоначално тя е възнамерявала да построи предприятието в Разград, където има безработица. Но, за да се улесни функционирането на бъдещото съвместно предприятие с румънците, тя взема решение два завода от Русе да се изнесат, за да се осигури необходимата работна ръка. ^{Кишкилова, П. Цит., съч, с.237-245, 351; ЦДА, ф. 1 Б , оп. 60, а. е.205, л.3}

На фона на интензивните икономически отношения, които се радват на особени грижи и внимание от страна на двамата първи ръководители, както и на установилите се добри политически връзки, започват да се открояват проблемите на културно-историческото развитие, които създават нови противоречия между страните. Те са свързани с нарастване на национализма на Чаушеску, изразил се в приетата през 1974 г. схема за румънската история, включена в програмата на РКП ^{Языкова, А.А. Крах “золотой эпохи” Чаушеску- В: Вопросы истории, 1991, №9-10, с.23.}, която той се опитва да наложи и в двустранните отношения с България. На създадената смесена комисия за културно сътрудничество тепърва ще й предстои да отстоява интересите на страните в деликатните сфери на паметниците на културата и историческите изследвания. 

Един от основните препъни камъни става въпросът с историческите паметници и сгради в съседната страна. Всъщност по устна договореност между ръководителите на двете страни те взаимно си преотстъпват правата върху собствеността на недвижимите имоти. Това устно споразумение не се облича в юридическа форми и създава редица проблеми. С подобряването на българо-румънските отношения се стига до задвижване на въпроса. През 1973 г. е създадена специална смесена българо-румънска комисия за проучване и опазване на паметниците на културата. 

За български “светини”, които подлежат на съхранение и защита, са обявени българската църква и училището в Галац, както и училището в Букурещ, където е учил и преподавал Христо Ботев, а в мазето е имало 2 български печатници, в които се издават през 1874-1875 г. вестниците “Знаме”, “Отечество” и списанието “Знание”. Българите настояват в училището в Букурещ да се създаде музей на Хр.Ботев с филиал в училището в Галац, съществувало като българско до 1954 г. Те се основават на значението на Ботев за българското Възраждане и на факта, че тези училища са строени от българите с български пари. По отношение на училището в Букурещ, което е българско до 1948 г. , когато преминава административно и финансово към Румънското министерство на образованието, българската страна се позовава на официална нота от 1957 г., според която българската страна отстъпва на румънската страна собствеността върху имота, състоящ се от дворно място, недовършена нова сграда, както и зданията, където се е помещавало Ботевото училище. От своя страна, румънската страна се задължава да предостави безвъзмездно и безсрочно ползването на един киносалон и 2 обикновени стаи от новата сграда, а училището на Ботев да се превърне в музей. ^{Нягулов, Б. По следите на разрушения български имот – В: Български светилници. Възпоменателен вестник за 125-годишнината на българската църква и училище в Букурещ, май 1994; B. Njagulov. Le débat historiographique dans les rapports bulgaro-roumains (1944-1989) – Études balkaniques, 2002, № 2, 64-86.}

До към 1977 г. е установен съгласуван списък със 100 паметника (от тях по 10 са обявени като най-ценни за двете страни), които да влязат в националните програми за опазване на паметниците. За тях е подписана паметна бележка. ^{ЦДА, ф. 1 Б , оп. 60, а.е. 224, л.28-29.}

От средата на 70-те години насетне българската страна непрекъснато ще поставя на вниманието на румънската въпросът с тези обекти на националната памет в северната ни съседка. Но ще среща отпор на най-високо равнище, независимо от предварителното съгласие на румънските експерти. Така на среща на 27-28 юли 1976 г. в Евксиноград по повод готвещите се от страна на България тържества по случай 100 години от Руско-турската война (1877-1878) Т. Живков поставя остро въпроса за опазване и съхраняване на културните и исторически паметници. Чаушеску обаче измества въпроса към посоката тези тържества да не засегнат Турция. ^{Пак там, оп.60, а. е. 205, л.6.}

На 7 юни 1977 г. две делегации по идеологическата работа, водени от Александър Лилов и Корнел Буртика, заедно с въпроса за съдбата на паметниците, поставят нови проблеми – тези за образа на съседа според историческите изследвания. От българска страна се преценява, че договореностите не се спазват от румънските власти, които в най-добрия случай слагат паметни плочи на такива паметници, докато в България румънските паметници се поддържат, реставрират и са включени в национални маршрути. Освен това българската делегация се опитва да защити виждания за българския характер на Втората средновековна държава, срещу определянето й като „румъно-българска империя”, за българския характер на Добруджа, а не „като древна румънска земя” без да се прави разграничение между Сверена и Южна Добруджа, както и  по въпроса за оценката на Г. Димитров като генерален секретар на Коминтерна. Българската страна оценява румънското третиране на тези въпроси като националистическо и като опит за разпалване на реваншизма – нещо, което на думи румънската страна отрича. Румънската делегация се позовава на речта на Чаушеску през 1976 г. на конгреса за политическо възпитание и социално-политическа култура, в която той декларира отказ от каквито и да било териториални претенции.^{Njagulov. B. Le débat historiographique dans les rapports bulgaro-roumains (1944-1989) – Études balkaniques, 2002, № 2, 64-86; ЦДА, ф. 1 Б , оп. 60, а.е. 224, л.23-38.}

Малко по-късно, на среща между първите ръководители през 1980 г. Чаушеску ще увеличи и конкретизира румънските претенции към българската историография. Той изказва съмнително обосновано възмущение по повод твърдения за българския произход на редица румънски национални герои като Михаил Бесараб и Тудор Владимиреску. Същевременно румънците държат да се подчертае, че Коминтернът не винаги е спазвал нормите и принципи на равнопоставеност и зачитане на националните партии, че се е намесвал в техните работи. Наред с тези справедливи обяснения, румънската страна сякаш оправдава бездействието си по договореностите за Ботевото училище с възмущение от неуточнени български писания, в които уж се преувеличава ролята на родения през 1848 г. Ботев за румънската либерална революция същата година. А срещу справедливите искания на българите да се спазват договорености за опазване на взаимните паметници, румънците излизат с контра предложение – да се върнат румънските трофеи, изнесени от българските войски по време на Първата световна война. Румънците обръщат внимание, че през 1975 г.  румънската църква в София е затворена, докато българската църква в Букурещ продължава да функционира. През 1980 г. тези аргументи ще бъдат допълнени от Чаушеску с питане за затвореното през 1960 г. румънско училище в София. Освен това румънците поставят въпроса да се учреди катедра по румънска филология в Софийския университет, както има такава българска в Букурещкия университет, а също и да се пише и популяризира румънската история и култура, така, както това става с българската история и култура в Румъния. ^{ЦДА, ф. 1 Б , оп. 60, а.е 267, л.41-44}

Заедно с тези принципни проблеми, се поставят и конкретни въпроси на двустранното сътрудничество. Тяхното решаване показва добрата воля на двете страни за разбирателство и съдействие, но в определени политически мотивирани граници. Така К. Буртика издейства от Ал. Лилов, българите да присъстват на балканския фолклорен фестивал в Румъния от 7 до 19 август 1977 г., тъй като имал сведение от българското посолство, че  българите нямало да участват поради влошени отношения с Югославия. От своя страна, Буртика обещава съдействие за българското искане една от темите  на ХV световен конгрес по история, който ще се  проведе в Букурещ през 1980 г., да е посветена на образуване на българската държава. Румънските преговарящи декларират, че нито Чаушеску, нито румънското ръководство желаят полемика и противоречия с българската страна по каквито и да било въпроси, оставайки привърженици на националния суверенитет. От своя страна, Ал. Лилов също показва добра воля и стремеж да се изтъква в историческата и културната пропаганда това, което сближава двата народа, но и набляга на принципа на интернационализма и марксизма-ленинизма като скрит намек за използване от румънците на принципа на национализма в интерпретацията на миналото. ^{Пак там , оп. 60, а.е. 224, л.45-46, л.55.}

Заедно с паметниците и историческото минало, един основен проблем, който така и не намира разрешение до края на 1989 г.,  е строителството на хидро-възела Никопол-Турну Мъгурели. На 15-17 февруари 1979 г. по време на неофициално приятелско посещение на Н. Чаушску в България, Т. Живков откровено му признава, че този обект е икономически неизгоден за България и българската енергетика и че българската страна го поддържа само по политическа линия. “Ние отиваме на политическо решение с оглед сложилата се дружба, приятелство между нашите две страни и народи и лично между нас”- подчертава  Живков. ^{Пак там, оп.60, а. е. 251, л.16.} И уточнява, че до 1985 г. за българската енергетика е по-ефективно да се влагат средства в ТЕЦ Марица –Изток, в атомната централа, защото възвръщаемостта ще е много по-бърза и това би решило енергийните проблеми на страната. Наред с това, този въпрос има и политическо звучене, защото засяга Югославия, а тя е настроена негативно към България и създава пречки, които съвсем не са за пренебрегване. Чаушеску обяснява, че за Румъния е важно този възел да започне на функционира, защото са преместили цял град заради него. Той контраатакува, че въпреки, че би било неизгодно да преминава през нейните земеделски земи електропровод от 750 квт, свързващ България със СССР, румънската страна е готова на преговори, при условие, че строителството е финансирано от двете страни, проводът да е румънска собственост и за неговото експлоатиране България да си плаща. ^{Пак там, л. 17-21.}

В началото 80-те години икономическите и политическите връзки между двете страни отбелязват своеобразен апогей. Подготвена и е подписана през декември 1984 г.  Генералната перспектива за развитие на българо-румънското икономическо и научно-техническо сътрудничество до 1990, а в някои области до 2000 г. Този документ предвижда сътрудничество в областта на науката и техниката, както и координация на плановете, специализация и коопериране в областта на транспортното машиностроене, металобработването, в суровинната база. Ежегодно се отбелязва удвояване на  търговския стокообмен. Развиват се нови форми на управление на съвместното машиностроително предприятие Русе – Гюргево. През юни 1980 г. е създадено българо-румънско инженерингово и търговско дружество “Дунав”, в което влизат 7 български и 7 румънски инженерингови и търговски организации със седалище в Букурещ, в България и в трети страни. Увеличават се взаимните доставки в областта на електрониката, химическата и машиностроителната индустрии, както и в селскостопанска техника. Дори се разглежда възможността за взаимна размяна на валутни стоки, за да се спестяват валутните средства, тъй като и двете страни вече усещат бремето на тежките дългове към западните кредитори. ^{Пак там, оп.60, а.е.267, л.17.}

По 10 окръжни партийни организации и по 10 окръзи  в България и Румъния поддържат непрекъснати добри отношения, обменят делегации, провеждат културни и други взаимни посещения; всички български и румънски обществено–политически организации са в постоянен контакт; възприета е система на постоянни консултации по всички основни международни въпроси. Става практика да се честват заедно забележителни годишните от историята на двете страни като 100 години от Руско-турска война през 1877-1878 и 100 години от обявяване на независимостта на Румъния, 100 години от установяване на дипломатически отношения между двете страни. ^{Пак там, л.24-26.}

В областта на културните контакти в началото на 80-те години съществуват три смесени комисии: за културно сътрудничество, за паметниците и културно-историческото наследство и историческа комисия. До голяма степен това се дължи на активната международна културна политика на дъщерята на Т. Живков – Людмила Живкова, която оглавява Комитета за култура от 1977 до 1981 г. Най-добри резултати има първата комисия, която съдейства за тесните връзките между творческите съюзи на българските и румънските художници, за размяна на посещения на националните театри и опери, както и за съставения за пръв път план за интензифициране на сътрудничеството в научната сфера за периода 1980-1981 г., особено в областта на здравеопазването. Успехи има в практиката по размяна на специалисти от различни научни звена. През 1981 г. се провеждат Дни на българска култура в Румъния и Дни на румънската култура в България,  а през 1981-1982 г.  –  Дни на българската драматургия и Дни на румънската драматургия, както  и Седмици на филмите на двете страни. ^{Пак там, л. 33-38.}

Но наред с това остават да висят и много въпроси от културното сътрудничество. В дух на самокритичност на среща на партийно-правителствени делегации през юни 1980 г. Людмила Живкова посочва, че българската страна изостава в издателската дейност по отношение на румънска преводна литература, макар, че обикновено по 6-7 книги ежегодно се издават в съответната страна. Наред с това тя поставя въпроса за забавяне на отварянето на културни центрове, както и пренебрегването на българските паметници от румънските власти и особено – на Ботевото училище в Букурещ, бившето българско училище и църква в Галац, гробницата на братя Христо и Евлоги Георгиеви. Н. Чаушеску контрира с обвинения към българските историци и декларира, че не приема културно сътрудничество, в което се твърдяло, “че Румъния е паднала от небето.” Живков не му остава длъжен и настоява да се спазва принципа на реципрочност в грижите за българските паметници, защото инак и в България нямало да се грижат за румънските “светини”. В края на краищата двамата ръководители приемат компромисната формула тези спорни въпроси да се обсъдят от комисия на министрите на културата и секретарите по идеологическите въпроси. ^{Пак там, л.41-46.} Въпреки това, до края на 1989 г. въпросите на историческото минало и паметниците продължават предизвикват спорове в българо-румънските отношения. 

Същевременно българската страна търси начини да засили радиотелевизионните връзки, с които да се обхваща цялата равнинна част на Румъния. ^{Живков, Т. Мемоари, В-Търново, София, 1997, с.465.} В условията на засилваща се изолация на румънския народ във връзка с политиката на Чаушеску да се върнат на всяка цена западните заеми, българската телевизия и радио стават един от прозорците за света за румънците; през втората половина на 80-те години нараства техният интерес към изучаване на български език. Така българската страна се опитва да тушира антибългарската политика по отношение на паметниците и на историческото минало. Тази политика е част от мерките на Чаушеску за разпалване на национализъм, с практиката за „систематизация” т.е. асимилация на нерумънските общности като средство за отклоняване на растящото недоволство на населението. Не случайно Чаушеску подкрепя и подобни по характер действия на Живков през зимата на 1984/85 г. за насилствената смяна имената на българските турци. Предвид на кризата, която настъпва в Румъния през втората половина на 80-те години, посещението на близките български пазари, приятелските подаръци на лекарства и особено на контрацептиви, а също кафе и цигари, издигат България и българите в очите на румънците. 

В междудържавните отношения остават да тежат традиционните проблеми.  Към вечния спор за хидровъзела Никопол–Турну Мъгуреле, в средата на 80-те години се прибавя и нов, който буквално трови тези отношения и създава големи неприятности на режима на Живков. Това е проблемът с обгазяването с хлор на град Русе от химическия завод в Гюргево. Колкото и да се опитва деликатно да реши този въпрос Живков, обгазяването на крайдунавския град контрастира с честите му срещи с Чаушеску. Сред българското население се създава впечатление, че властта бездейства и нехае за своите граждани. Така се раждат първите дисидентски прояви в България с основаване на Клуба за защита на Русе. А всъщност Живков не успява да се наложи над Чаушеску. Той поставя много остро въпроса по време на срещата си с Чаушеску в Букурещ на 20 декември 1985г. и по време на посещението на румънския си колега в Бояна на 7 октомври 1987 г., но без успех. Въпреки заплахите на Живков за международен съд, въпреки оплакваният му, че жителите на Русе масово напускат града, Чаушеску  се опитва да омаловажи заплахата от обгазяването, да внуши, че не е сигурно дали не идва замърсяването от български заводи. ^{ЦДА, ф.1б, оп. 60, а. е. 377, л.30.}

По-късно румънският лидер се оправдава, че това е въпрос на технологии и те са съветско производство. Той смята, че българското ръководство го атакува лично с този проблем, като използва перестроечната съветска преса. Това обаче съвсем не отговаря на истината, напротив. Живков интервенира през март 1988 г. пред съветския външен министър Едуард Шеварднадзе да не се пише в съветската преса за обгазяването на Русе, защото се усложняват отношенията с Чаушеску, който става все по-подозрителен и труден партньор. ^{Марчева, Ил. Съветският фактор в българското преустройство през втората половина на 80-те години на ХХ век: Гласността срещу Тодор Живков. – сп. Минало, 2004, кн. 2, 75-83.>} По това време и Т. Живков, и Н.Чаушеску са гледани с лошо око в Кремъл като консервативни лидери, а техните режими стават все по-непоносими за двата съседни народа.   

Всичко това рефлектира върху българо-румънските отношения през втората половина на 80-те години. Затягат се културните връзки, стига се до разрушаване на училището на Хр. Ботев през 1988 г. В упадък са и стагнират добрите икономически отношения – това е отчетено на една от последните срещи на Живков и Чаушеску в Бояна на 7 октомври 1987 г. Тогава се отбелязват: намаляването на търговския обмен; лошата работа на съвместното предприятие за тежко машиностроене Русе-Гюргево, въпреки направените и от двете страна инвестиции; неуредения въпрос с покупката от българска страна на румънски леки коли; все така висящия въпрос за прословутия хидровъзел на Дунава, към който се прибавя отново по настояване на Румъния и неуредения въпрос за изграждането на нов хидровъзел Силистра-Калараш. Изход от тази ситуация се търси в договореност на най-високо равнище, макар че и двете правителства са дали карт бланш на своите предприятия и обединения за директни контакти. Очевидно и за двете страни е по-важно да продадат продукцията си за твърда валута, а не за неконверитруема, така че съвсем логичен при тази мотивация е упадъкът на икономическите връзки. България в този момент търси контакти със западните страни и компании, за да задвижи технологическото обновление, а Румъния – за да може да върне заемите си. Така се стига до неизпълнение и на намалените договорености. И докато Живков обяснява това с нуждите от внос на стоки за потребление, Чаушеску се интересува повече от продажба на тежко машиностроене, от директни промишлени инвестиции и внос на електроенергия от България. ^{ЦДА, ф. 1 Б , оп 60, а. е. 401, л 9-14.} Затова от негова страна отново се повдига въпроса за изграждането на хидровъзли в Никопол-Турну-Мъгуреле и в Силистра–Калараш. В тая връзка заместник-министър председателят и председател на българската част на смесената икономическа комисия Григор Стоичков внася някои уточнения, които показват големите икономически и политически проблеми, които въздържат българската страна толкова дълго време от започване на строителството на възела “Никопол-Т. Мъгуреле”, независимо от готовността на Живков да се направи политическа концесия. Оказва се, че Югославия поставя твърде неприемливи, политически мотивирани искания пред България, за да попречи на закрепването на разклатеното българо-румънско икономическо, а и политическо сътрудничество.^{През 1978 г. югославската страна е искала за укрепване на югославския бряг от Железни врати до р. Тимок във връзка с издигане нивото на Дунав при строителството хидровъзела 5 млн. долара еднократно и 1 млн. долара годишно и 80 млн квтч ел.енергия, през 1987 г. тя вече поставя искане за 19 млн. долара и 370 млв. квтч. Освен това през 1978 г. е подписано съглашение между заместник председателите на правителствата на България, Румъния и Югославия, в което е признато, че трябва да се подпише тристранна спогодба и след това да се започне строителство. Югославската страна се опира на това съглашение и се противопоставя на строителството. Дори заплашва, че при двустранна договореност за започване на строителството, ще дадат България на международен съд. Според Живков югославяните създават тези пречки, поради факта, че Югославия се управлява от човек, който е декларирал, че е българин, учил е в България и е записал цялото си семейство като българи. И тези компрометиращи го документи се пазят в българските архиви. Става дума за Лазар Мойсов, председател на Президиума на Социалистическа федеративна република Югославия от 15 май 1987 до 15 май 1988 г. Той е бил генерален прокурор на Социалистическа република Македония (1948-1951), а през 1953 г. – председател на Върховния съд на югославската република. После е бил висш дипломат на СФРЮ в ООН, посланик и журналист. Така, че според Живков въпросът ще може да се постави на реални основи, едва когато той бъде сменен на принципа на ротацията, която е въведена след смъртта на Тито. ?}

В средата на 80-те години в отношенията на двете страни започват да се стелят, от една страна, пушеците от Гюргево, които тровят Русе, а от друга – призракът на Чернобилската атомна катастрофа от май 1986 г. Именно заради нея Румъния се противопоставя на разширението на АЕЦ “Козлодуй” и проектирането на втора атомна централа пак на р. Дунав край Белене. Затова двете страни взаимно се уверяват в спазване на екологична безопасност и отказват да включат в Комюникето за срещата от 9 октомври 1987 г. тези въпроси.^{Пак там, л. 31.} Благодарение на свалянето на комунистическия режим в България и Румъния през 1989 г. тези въпроси стават предмет на договореност в Конвенцията между правителството на Република България и правителството на Румъния за сътрудничество в областта на опазване на околната среда от 9 декември 1991 г.  

Политическите промени първо в България, а по-късно и в Румъния, временно изместват техните външнополитически приоритети към могъщи западни съюзници. Но новите президенти Желю Желев и Йон Илиеску, макар и с малко закъснение, подписват в новите условия на 27 януари 1992 г. Договор за приятелство, сътрудничество и добросъседство между Република България и Република Румъния отново за срок от 20 години. Той е основата за българо-румънските отношения на съвременния етап, когато двете страни заедно правят усилия да станат пълноправни членове на НАТО и ЕС. Тези усилия са съпроводени от добри политически и културни контакти между България и Румъния, стимулирани от общоевропейските институции, които третират двете страни в тандем. Това, че от 2007 г. България и Румъния стават членове на ЕС, прави връзките между тях важни с оглед регионалното развитие и улеснява непосредствените контакти между българи и румънци, което всъщност е най-ценното в многовековното двустранно сътрудничество.

***

 След Втората световна война отношенията между България и Румъния минават през различни по характер и интензивност фази. До голяма степен тези фази се определят от външни за двете страни и техните отношения обстоятелства, свързани най-вече със състоянието на Източния блок и взаимоотношенията между него и Атлантическия съюз. Върху фазите влияе,  разбира се, и фактът, че двете страни са съседни, дунавски и черноморски страни, че между тях има натрупани традиции във взаимоотношенията. Макар и трудно доловимо от наличните извори, върху българо-румънските отношения след Втората световна война тежат и личните пристрастия на водещите политически и държавни ръководители. Не на последно място върху тези отношения влияят самочувствието на управляващите елити и техните културни ориентири. Докато българското общество и комунистическият елит е традиционно русофилски, то румънското общество, и голяма част от комунистическия елит там е русофобски настроен.  

За разлика от българо-югославските отношения, поради липса на такъв невралгичен проблем какъвто е македонския, връзките и контактите между Румъния и България бележат подеми и спадове, но никога не стигат точката на смразяване. Същото може да се твърди и в сравнение с румънско-унгарските отношения и трансилванския проблем, или спрямо отношенията със СССР и бесарабския национално-териториален въпрос. 

През втората половина на ХХ век в българо-румънските отношения се очертават няколко периода. От Втората световна война до към средата на 50-те години отношенията между България и Румъния са подобни на тези, характерни за страните от формиращия се Източен блок. Тогава се установяват равноправни дипломатически отношения помежду им, подписан е Договор за дружба, сътрудничество и взаимопомощ, двете страни вземат активно участие в изграждането на структурите на Източния блок  – Съветът за икономическа взаимопомощ (СИВ), Организацията на Варшавския договор (ОВД), и провеждат единна политика като членки на този блок. В двустранните отношения се търси общото, което сближава, а всичко, което може да затрудни това сближение, се загърбва. 

Много по-сложен е периодът от втората половина на 50-те докъм средата на 60-те години, когато противоречията и проблемите между двете страни, както и усилията те да бъдат разрешени, зависят от различното отношение на ръководствата на Българската комунистическа партия (БКП) и Румънската работническа партия (РРП) към кризите в Източния блок и в международното комунистическо движение. Българо-румънските отношения бележат спад по активност и ниво на контактите във всички сфери на сътрудничество.

От средата на 60-те години се слага началото на нова фаза в българо-румънските отношения, белязана от установените в двете страни с различна степен на репресивност авторитарни режими на Николае Чаушеску (1965-1989) и Тодор Живков (1956 – 1989). Техните ежегодни (често и няколко пъти в годината) срещи определят върховете и спадовете в българо-румънските отношения. Особено добри са икономическите връзки, много добри са двустранните политическите контакти и най-оспорвани се оказват въпросите на историческото минало и опазване на паметниците на културата. Най-наситени са връзките и най-много са подписаните договорености през 70-те и първата половина на 80-те години. 

През втората половина на 80-те години интензивността на двустранните отношения спада и се свежда до размяна на протоколи за едногодишни търговски връзки. Към традиционните конфликтни зони се прибавя екологичният проблем – обгазяването на Русе и разширяването на АЕЦ Козлодуй. Политиката на СССР за преустройство на Източния блок също рефлектира върху българо-румънските отношения не особено благотворно, усилва противоречията между двамата лидери и охлажда способностите им за разбирателство. Защото всеки от тях губи международна и вътрешна почва за режима си. 

След 1989 г. отношенията между България и Румъния навлизат в нова фаза – на сътрудничество и премерено съперничество по пътя към НАТО и Европейския съюз, чиито пълноправни членове двете страни стават едновременно през януари 2007 г.  

Снимка: Румънски път (източник: Unsplash)

Прочети на английски език!

Прочети на румънски език!

Последвай канала на блога “Мостът на приятелството” в YouTube, където са публикувани много видео и аудио интервюта! Блогът може още да бъде последван във Facebook и Twitter.

About Author