22 март, 2023
В условията на съвместното членство на България и Румъния в Европейския съюз след 2007 г., което разширява възможностите за взаимни контакти и сътрудничество, опознаването на конфликтното минало на териториалните и малцинствените проблеми в двустранните отношения е не само научно предизвикателство, а и предпоставка за разбиране, обяснение и адекватно управление на съвременните реалности.  
Южна Добруджа при н. Калиакра днес (източник: Inga Tomane, CC BY-SA 4.0)

В условията на съвместното членство на България и Румъния в Европейския съюз след 2007 г., което разширява възможностите за взаимни контакти и сътрудничество, опознаването на конфликтното минало на териториалните и малцинствените проблеми в двустранните отношения е не само научно предизвикателство, а и предпоставка за разбиране, обяснение и адекватно управление на съвременните реалности.  

Благовест Нягулов, Институт за исторически изследвания, Българска академия на науките

Текстът е предоставен от автора на блога „Мост на приятелството“ и досега не е бил публикуван.  В него се разглеждат проблемите на малцинствата и спорът за Добруджа в българо-румънските отношения до разрешаването на добруджанския въпрос.

Въведение

Българо-румънските отношения се формират и развиват в процеса на продължаващото от векове съжителство и съседство на българи и румънци и на техните държави. Миграционните движения на север и на юг от река Дунав и постоянните контакти са предпоставките за взаимни влияния и сближаване, но и за разграничаване и конфликти. Процесите на създаване на отделни етноси и на модерни нации при двете общности са взаимно свързани и не се извършват на конфронтационна основа. Геополитическата обвързаност на населяваните територии, общата православна религия, интензивните стопански и културни връзки и особено общите политически интереси за национална еманципация спрямо Османската империя обуславят позитивния дух в двустранните отношения до 1878 г. г

От друга страна, формиращите се при прехода от средновековната към модерната епоха специфични особености в националната идентичност и националното развитие на българи и румънци създават условия за по-категорично разграничаване и бъдеща конкуренция. Най-характерните сред исторически обусловените различия на румънците по отношение на българите са: запазването на автономен статут и тяхната по-ранна държавна еманципация спрямо Османската империя; по-дългото съхраняване на феодалните остатъци в техните аграрни отношения; по-силната социална диференциация и дори поляризация на румънското общество; по-ниската степен на образованост на широките маси на населението и по-изразената елитарност на представителната култура; по-големия опит на румънския политически елит и неговите по-широки връзки със Запада. На тази основа се открояват и различията в националните манталитети.

Разграничаването между двата съседни народа се обуславя до голяма степен и от различните акценти в националните идеологии и пропаганди. Тезата за “латинските” корени на нацията предопределя и аргументира отношението на превъзходство на румънския елит към съседните народи, включително и към българите. Чрез аспирации към имперското (римско и византийско) наследство този елит извежда “мисията” на румънците като носители на развита  цивилизация сред другите съседни на тях “варварски” народи. От своя страна, българската национална идея се гради върху политическата мощ на средновековната българска държава, обхващала и днешните румънски земи по време, когато не е съществувала румънска държавност, както и върху българската културно-просветителска мисия, която се е изпълнявала и сред румънците. Различно е и отношението към “славянския фактор”. Докато българската национална идея в миналото най-често акцентира върху славянския характер на нацията, в румънската национална идеология този фактор е често премълчаван, тъй като участието на славяните във формирането на румънския етнос не се вписва в претендирания латински произход. Отрицанието на “славянския фактор” в Румъния се определя от по-ранното и много по-категорично − в сравнение с българите, дистанциране от Русия и от последвалите проблемни отношения с нея поради руската имперска политика, прикривана именно зад славянофилска маска.               

Противопоставянето в двустранните българо-румънски отношения е израз преди всичко на намесата на великите сили и на възхода на етническите национализми през последните десетилетия на XIX и първите десетилетия на ХХ в. Конфронтационните тенденции се проявяват още след Руско-турската война от 1877-1878 г., в резултат на която се възстановява българската държавност под формата на автономно княжество, а румънското княжество придобива пълната си независимост спрямо Османската империя. Отношението и политиката на Румъния спрямо България се променя в резултат на оценяването на Русия като “покровител” на българите, както и поради потенциалното или реално съперничество с българската държава за хегемония в региона. Отношенията между двете страни до края на Втората световна война са белязани предимно от противоречия по териториални и малцинствени проблеми, които пораждат враждебност и конфликти. Централно място в тях заема спорът за принадлежността на Добруджа, а най-неблагоприятно и трайно отражение има противопоставянето по време на Втората балканска и на Първата световна война. На тази основа се формират и взаимните негативни стереотипи у българи и румънци, които имат трайно отражение върху двустранните отношения.   

Граници, територии и малцинства след 1878 г.  

Румъния е една от първите страни, с които Княжество България установява дипломатически отношения през 1879 г. Тя е и сред първите държави, които признават независимостта на България през 1908 г., в резултат на което през 1909 г. дипломатическите представителства в двете столици прерастват в легации. През 1879 г. Румъния открива и свое консулство в Русе. Българското правителство също прави постъпки за откриване на няколко български търговски агентства в Румъния, но те се оказват безуспешни.     

В развитието на българо-румънските отношения до балканските войни се наблюдават сътрудничество и противоречия. Румъния се оказва първия търговски партньор на Българското княжество през първите години на неговата история. По повод определянето на кандидати за български княз през 1878-1879 г. и по време н т. нар. българска криза през 1886-1887 г. са лансирани дори идеи за лична уния между България и Румъния, а историческата личност, която се визира или е номинирана за тази цел е румънският княз (крал от 1881 г.) Карол I. Русия е империята, която се противопоставя най-много на тази идея. Същевременно между румънския владетел и първия български княз Александър I Батенберг се поддържат близки отношения, които са подсилени от солидарност по отношение на руската политика. Пример за сътрудничество срещу  натиска на великите сили е синхронът на румънската и на българската позиция по въпроса за контрола върху корабоплаването по Среден и Долен Дунав и относно правомощията на Дунавската европейска комисия. Вследствие на колективната съпротива спрямо решение на великите сили по Дунавския въпрос през 1883 г., до Първата световна война контролът по корабоплаването се извършва поотделно от всяка крайбрежна държава. 

Серия от двустранни актове регламентира отношенията между България и Румъния в неполитическата сфера. През 1885 г. Княжеството сключва пощенска конвенция с Румъния, последвана от телеграфен договор (1896), нова пощенска конвенция (1896) и конвенция за уреждане на телефонната служба (1900). Няколко акта визират общата речна граница по р. Дунав и търговските отношения – конвенция по риболовство (1901), договор за търговия и мореплаване (1907) и конвенция за определяне на речната граница (1908).

Същевременно още в края на 1879 г. се появяват първите противоречия. Букурещ настоява румънските поданици да се ползват както поданиците на великите сили с консулска юрисдикция, т. е. да се прилага и за тях наложеният на България капитулационен режим, установен спрямо Османската империя. След намеса на Русия и Австро-Унгария през есента на 1880 г. българското правителство, което първоначално отказва да удовлетвори румънското искане, признава на румънските поданици същите права, с които се ползват поданиците на великите сили. Разногласия се очертават и в преговорите за свързване на румънските с българските железници чрез железопътна линия от Дунав на юг към Балкана или на югозапад към София, която да бъде евентуална конкуренция на линията Виена-Цариград.

В центъра на българо-румънските противоречия заляга добруджанският въпрос, който възниква след принудителното разделяне на Добруджа между двете страни през 1878 г. В основата на този акт е волята на Русия, която иска да си върне отнетата ú през 1856 г. и присъединена към Румъния Южна Бесарабия. Сан-Стефанският мирен договор, сключен на 3 март 1878 г., предвижда правото на Русия да размени придобитата като компенсация от Османската империя територия на Тулчанския санджак, както и островите на Делтата и Змийския остров срещу Южна Бесарабия. Руското предложение за размяна на територии първоначално среща решителна съпротива сред румънските правителствени среди и пресата. Според публикация в румънски вестник размяната е неприемлива, защото Добруджа географски и етнографски не е част от румънската територия, а е едно продължение на България. Изтъква се също, че Добруджа “ще бъде една вечно отворена рана, една ябълка на раздора между Румъния и България”. Steaua României, Bucureşti, 23.06.1878.

След като възраженията срещу отнемането на Южна Бесарабия от Румъния не са уважени, румънските представители в свикания Берлински конгрес се ориентират към придобиване на по-голяма компенсация чрез споразумение с руската делегация. Тяхното искане за цяла Добруджа и част от Лудогорието до железопътната линия Русе-Варна е отхвърлено, но сключеният на 13 юли 1878 г. Берлински договор потвърждава вече предвидената размяна и разширява територията, предоставена на Румъния. Според договора, сухопътната граница на новосъздаденото Княжество България с Румъния ще следва линията, която започва на изток от Силистра и достига до Черно море, на юг от Мангалия. Това решение е подкрепено от Австро-Унгария, която се стреми да отклони вниманието на румънските политици от Трансилвания, както и от Германия, която иска да осигури своя износ на продукция през Румъния и Черно море за Турция и Близкия изток. Въпреки че решението за териториалната размяна в Берлин продължава да предизвиква негативни реакции в Румъния, включително сред депутати, парламентът приема новата провинция (Сенатът − с 48 гласа „за“ срещу 8 гласа „против“, а Камарата на депутатите − с 83 гласа “за” срещу 27 гласа “против”). Надделяват аргументите на премиера Йон К. Брътиану за добрите перспективи от притежанието на делтата на Дунава и черноморското пристанище Кюстенджа/Констанца. Същевременно Михаил Когълничану, историк и по това време външен министър, формулира тезата за “вековната принадлежност” на Добруджа към Румъния и за “историческата справедливост” на нейното “възвръщане”.Тезата за „възвръщането“ се позовава на владението (макар и ефимерно), което войводата/владетелят на Влахия Мирчо Стари установява върху областта преди нейното окончателно падане под османска власт през 1417-1420 г. През следващите години Румъния не само полага усилия за да интегрира своята нова провинция, но и предявява претенции за нейното разширяване на юг за сметка на България.

Най-сериозният проблем в българо-румънските отношения през първите следвоенни години възниква във връзка с определянето на границата при крайдунавския град Силистра. Причината са румънските аспирации към този град и стратегическа крепост на Дунав, които намират подкрепа сред някои западни представители в Европейската делимитационна комисия, но срещат противодействието на руския представител. Букурещ се позовава на право, признато от великите сили, според което границата при Силистра трябва да бъде определена така, че да се даде възможност за изграждането на мост на Дунав, който да свързва румънска част на Добруджа с територията на север от реката. Според финалния акт на комисията от декември 1878 г., който не е подписан от представителят на Русия, разстоянието от Силистра − град в границите на Българското княжество по текста на Берлинския договор, до новата граница с Румъния следва да бъде едва 800 м.; възвишението Араб табия, което е най-източната част от османската фортификационна система при крайдунавския град, се дава на Румъния. Недоволна от забавянето на руснаците да предадат Добруджа на румънските власти, в началото на януари 1879 г. Румъния окупира Араб табия. След ултиматум на Временното руско управление в Българското княжество румънските войски се изтеглят, а граничният проблем остава открит. 

Следват нови дипломатически сондажи с идеи за решаване на  граничния проблем. По предложение на Русия, одобрено от другите сили, през 1879 г. се създава техническа комисия, която да определи мястото за мост над Дунав, но тя само препотвърждава мястото, определено от предишната комисия. През 1880 г. Австро-Унгария предлага Араб табия да се даде на Румъния, а териториите на юг от възвишението − на България. Това т. нар. „решение по зеленчуковите градини“ се посреща благосклонно от българска страна, но поражда недоволство в Букурещ. През август 1881 г. великите сили одобряват трасето на новата граница като правят някои промени във финалния акт на Европейската делимитационна комисия. След руски дипломатически ход (в полза на осигуряването на българския достъп до пътя от Силистра за с. Караорман/Срацимир и от там за Варна) новата граница е призната и от Османската империя, чийто васал е Българско княжество. България и Румъния са уведомени за постигнатото от силите споразумение едва през февруари 1883 г. Новата намеса на великите сили в края на с. г. води до свикване на смесена българо-румънска комисия, в рамките на която се водят безрезултатни преговори по граничния въпрос. 

През август 1885 г. напрежението по добруджанската граница при Силистра ескалира до границата на военен конфликт. Строежът на гранична застава и митнически пункт на Араб табия от българските власти се оценява като неправомерна окупация от румънска страна. След като исканията за разрушаване на двете съоръжения не са удовлетворени, румънските войски завземат Араб табия, нейната околност и село Кадъкьой/Малък Преславец. София обявява частична мобилизация и изпраща войници в окупирания район. Опасността от военна конфронтация между двете държави е избегната след съвети за благоразумие към българските управляващи, направени от руския дипломатически агент в София. След нови българо-румънски преговори се постига споразумение румънските войски да се оттеглят, като оставят само свои постове на Араб табия. 

Съединението на Княжество България и Източна Румелия през септември 1885 г. първоначално поражда в Букурещ опасения от възникването на голяма и силна държава на юг, която ще бъде съюзник на Русия и ще предяви  претенции за Северна Добруджа. Румънската дипломация предприема сондажи пред великите сили, за да ги алармира за тази „опасност“; в Букурещ се издигат искания за „стратегическа поправка на добруджанската граница“; на границата дори е изпратен румънски военен контингент от две батареи. Преди преговорите за признаване на Съединението в Цариград и Сръбско-българската война букурещкото правителството се опитва да се възползва от затрудненото положение на България. То иска ултимативно да се приключи с пограничния спор като се свика незабавно смесената комисия, а в противен случай заплашва с едностранно определяне на граничната линия край Силистра. Малко по-късно от румънска страна настояват и за разрушаването на българските крепости по дунавския бряг. Румънските искания и заплахи са прекратени след предупредителната намеса на Русия, направена след български постъпки. От Петербург се противопоставят на исканите от Румъния териториални компенсации за сметка на България и дори насочват своя войска към руско-румънската граница по река Прут.    

Румънската политическа позиция започва да се променя в полза на България под влияние на факта, че Русия се обявява против Съединението. След началото на Сръбско-българската война, българската страна вече получава благосклонна подкрепа от Румъния, където се опасяват от ново нарушаване на “равновесието” на Балканите. Нещо повече, по предложение на германския канцлер Бисмарк преговорите за мирен договор след войната се водят в румънската столица. 

През март 1886 г., в условията на подобряващи се българо-румънски отношения, в Букурещ се подновява работата на смесената погранична комисия, която делимитира сухопътната граница на място. Нейните решения потвърждават оставането на Араб табия, на лозя край Силистра и на села с българско население в границите на Румъния. Остава открит въпросът за т.нар. двувластни имоти на българска и румънска територия. Демаркацията на междудържавната граница (т.е. обозначаването с гранични знаци на местата за нейното преминаване) се извършва през 1902 г. Първият етап на мъчителната сага с българо-румънската граница в Добруджа приключва, оставяйки неудовлетворени и двете страни. България не е доволна за това, че границата „опира“ до Силистра, обричайки града на бавно стопанско западане, а Румъния – за това, че не успява да придобие важния крепостен град, който доминира крайдунавска Добруджа. Що се отнася до моста между Силистра и отсрещния дунавски град Калараш, той все още чака да бъде построен…             

Проблеми в двустранните отношения възникват и по повод речната – дунавска граница между България и Румъния. Според решението на Европейската делимитационна комисия от септември 1879 г. „северната граница на България следва талвега на Дунав“ (т.e. линията, маркираща най-дълбоката част речното дъно), който съответно трябва да се признае и проверява периодично от двете съседни страни. Румъния обаче иска границата да следва десния бряг на реката тъй като се опасява, че при новата делимитация страната би се лишила от дунавски острови, които притежава по силата на делимитацията, извършена още през 1830 г. Промените в течението на Дунав и в дунавските острови водят до спорове за речната граница и до множество инциденти, свързани с правото на риболов и на ползване на горите и ливадите по островите. Към края на XIX век особено остър спор поражда владеенето на два острова − Ешек Адасъ/Магарешкия остров и Бужореску, които са разположени между дунавските градове Свищов и Зимнич и дотогава са в границите на България. Поради наносите вторият късно формирал се остров се свързва постепенно с първия, а по-късно и с румънския бряг. Според някои данни естественият процес на отлагане на наноси е „подпомогнат“ изкуствено чрез стоварване на шлеп с камъни от румънска страна. През 1898 г. българското правителство признава, че остров Бужореску принадлежи вече на Румъния, срещу което изисква да запази за България остров Ешек Адасъ и да получи отстъпки за други острови, но Румъния отхвърля тези искания. През 1899 г. се достига до конфликт във връзка с разположените на островите гранични постове, който приключва в полза на Румъния и предизвиква враждебна кампания в пресата и от двете страни на Дунав. В началото на 1900 г. българското правителство предлага спорният въпрос да се отнесе към Международния съд в Хага, без обаче да получи съгласието на румънска страна. Следват продължителни двустранни преговори за делимитация на цялата речна граница, които завършват с подписването на съответната конвенция в началото на 1908 г. Въз основа на приетия комбиниран подход (съобразяване с линията на талвега и с линията, която разделя реката на две равни половини) се регламентира и режимът на островите, които следва да преминат от територията на едната към територията на другата страна. Двата свързани острова между Свищов и Зимнич попадат вече в румънските граници.           

Разграничаването по Дунав се оказва все пак по-успешно от връзката  между двете страни чрез мост през голямата река. Въпросът се обвързва пряко с този за железопътните мрежи на България и Румъния. Идеята за мост с железопътна линия се обсъжда за първи път в двустранните отношения през 1881 г., появява се периодично през следващите години (през 1890 г. в Букурещ се провежда дори търг за построяване на моста), повдига се отново от българските дипломати в Букурещ през последното десетилетие на XIX век, а през 1909 г. се свиква и специална смесена комисия на експерти. Двете страни не успяват да постигнат споразумение относно мястото на моста и да решат техническите и финансови проблеми, свързани с неговото строителство. На фона на политическите противоречия и различните икономически интереси самата идея за моста не се приема еднозначно. Подкрепата за нея е по-малка в Румъния, която  насочва своя търговски трафик от Централна и Западна Европа към Констанца чрез железопътната линия до това черноморско пристанище, която преминава през новопостроения мост над Дунав при Черна вода, открит през 1895 г. Идеята за дунавски мост, който да свързва България и Румъния и да осигурява сухопътна връзка и излаз на Бяло море, ще се обсъжда в международните отношения и през конфликтния период между двете световни войни. Но нейната първа реализация ще се случи едва след установяването на комунистическите режими в двете страни с откриването през 1954 г. на т.нар. Мост на дружбата (дн. Дунав мост), изграден при Русе-Гюргево с „благословията“ и прякото участие на Съветския съюз.                               

Що се отнася до добруджанския въпрос в българо-румънските отношения, в него се открояват както териториални, така и малцинствени аспекти. В своята национална програма България като цяло оставя на заден план въпросът за промяна на териториалното стaтукво по отношение на Добруджа, било поради приоритета на българската национална кауза в Македония и Одринска Тракия под османска власт, било заради възприемането на Северна (румънска) Добруджа като “данък”, наложен от Русия за българското освобождение. Румъния от своя страна предявява териториални искания към южната (българската) част на областта. Водени от военно-стратегически мотиви и мотивирани от страхове заради български териториални аспирации на север, правителствата в Букурещ се стремят да подсигурят своето владеене на Северна Добруджа чрез разширяване на румънската територия отвъд сухопътната граница с България. Голямо значение при формулирането на това искане има международното положение на страната. В края на XIX и началото на ХХ в. нейните териториални искания, свързани с обединението на територии с румъноезично население, са насочени преди всичко към областта Трансилвания под властта на Австро-Унгария и към областта Бесарабия под руска власт. Но присъединяването на Румъния през 1883 г. към Тройния съюз (Германия, Австро-Унгария и Италия) оставя временно на заден план искането за Трансилвания. А изграждането на другия военно-политически блок − Тройното съглашение или Антантата (Англия, Франция и Русия) прави проблематично задоволяването на румънското искане за  Бесарабия. По време, когато не може да очаква промяна на териториалното статукво по отношение на съседните ú велики сили – Дунавската и Руската империя, Румъния формулира териториално искане към своя “по-слаб” южен съсед – България, въпреки че за разлика от другите две точно това искане няма етнически основания.   

Разривът между България и Русия след 1886 г. създава предпоставки за осигуряване на българското благоразположение към Румъния в случай на  евентуален руско-румънски конфликт. Тази тенденция е прекъсната от подобряването на руско-българските отношения след падането на режима на Стефан Стамболов през 1894 г. Наред с това активизираната българска политика спрямо Македония и Одринска Тракия поражда в Румъния нови опасения от евентуално уголемяване и засилване на съседа от юг. Според румънската визия една голяма и силна българска държава би нарушила “равновесието” на Балканите (в действителност става дума за разположение на силите, което не би било изгодно на Румъния) и би могла да поиска Северна Добруджа. При тази ситуация в края на ХІХ и началото на ХХ в. Румъния предявява компенсационни искания за част от османското наследство в Европа. В румънската дипломация се налага формулата, според която “пътят за Добруджа минава през Македония”.

В защита на своите претенции румънската дипломация изтъква два аргумента – наличието на арумънско население в Македония и необходимостта от запазване на балканското равновесие. На тази основа Букурещ иска конпенсация от страна на България, в случай че тя получи територии от Македония и Одринска Тракия. Същевременно Румъния засилва своята културна и интеграционна пропаганда сред арумъните в Македония и същевременно заема негативна позиция спрямо разрастващото се там българско национално движение, подкрепяно от България.     

Възможност за компрометиране на българската кауза в Македония под османска власт създава терористичната дейност на Върховния македоно-одрински комитет (организация на македонски и тракийски бежанци, базирана в София) на територията на Румъния. Убийството на директора на гръцката гимназия в Букурещ Щефан Михайлеану заради неговата дейност и статии срещу българското национално движение в Македония става повод за възникване на остър дипломатически конфликт между Румъния и България, продължил от средата на 1900 до средата на 1901 г. След намеса на Русия и Австро-Унгария опасността от военен конфликт е предотвратена. В резултат на шумната румънска кампания в чужбина, българската държава е принудена да вземе мерки срещу Върховния комитет и неговите структури. 

Румънските аспирации за Южна Добруджа зависят от развоя на българо-турските отношения. По различни поводи румънските дипломати внушават, че Румъния би останала неутрална при един българо-турски военен конфликт, само ако бъде възнаградена за това с ректификация на добруджанската граница. “Компенсационните“ искания се насочват към Четириъгълника (Кадрилатер/Cadrilater – рум.), образуван между българските градове Шумен, Русе, Силистра и Варна или към части от него т.е. предимно към територията на Южна Добруджа. Териториалният обхват на румънските аспирации до 1913 г. се променя според конкретните обстоятелства, свързани с интересите на великите сили и с международното и вътрешното положение на Румъния и България. 

От своя страна, България се стреми да гарантира своята безопасност по отношение на Румъния чрез сключената през 1902 г. тайна военна конвенция с Русия, която е предложена от руска страна. Този акт всъщност е мотивиран от  фалшива информация за военна конвенция между Румъния и Австро-Унгария от 1900 г., с която Виена уж признавала румънските претенции отвъд добруджанската граница с България. Българо-руската конвенция предвижда руски гаранции за териториалната цялост на Българското княжество, благоприятен неутралитет на Русия в случай на военен българо-румънски конфликт и руска военна подкрепа в случай на австро-унгарска подкрепа за Румъния.  Но руският Генерален щаб на армията разработва неофициално и военен план за излизане на българската армия до Дунавската делта и съответно за присъединяване на Северна Добруджа към България. 

Както всички национализиращи се държави, възникнали след разпаденето на големите империи в Източна Европа, България и Румъния провеждат политики на етнонационална хомогенизация на своето население чрез училище, църква, армия и пр. Първите международни ангажименти на двете страни спрямо малцинствата на тяхна територия произтичат от Берлинския договор от 1878 г., който поставя акцент върху правата на религиозните малцинства. С някои изключения, през следващите години малцинствените проблеми не създават конфликтни ситуации в България, докато в Румъния на преден план излиза еврейският въпрос поради отказа на официален Букурещ да признае граждански права на евреите в страната. Правата на българите в Северна Добруджа и по-рядко – на румънците/власите в България ангажират частично българо-румънските отношения в края на XIX и началото на XX век, в които се налага повече или по-малко принципът на реципрочността в политиката към малцинствата.           

Населението с български произход и език в Румъния през разглеждания период обхваща историческата българска диаспора в румънските области Олтения, Мунтения и Молдова (до р. Прут), както и българите в Северна Добруджа. В тогавашните румънски преброявания липсват данни за етническата принадлежност на населението и съответно − за числеността на етническите българи. Според приблизителните изчисления на българския учен Стоян Романски, направени след теренни проучвания в началото на ХХ в., българите по произход в Олтения, Мунтения и Молдова, независимо от степента на етническото им самосъхранение, са до 200 000 д. и населяват 57 селища. Формирана след преселвания през вековете на османското владичество в българските земи и преди формирането на модерната българска нация, тази диаспора с предимно аграрен характер се намира в процес на вече напреднала асимилация в преобладаващата румънска етническа среда. Процесът се засилва особено през последните десетилетия на XIX в. в резултат на румънската   страна на Българското княжество. Така се достига до пълна идентификация на хиляди етнически българи с румънския етнос или до формиране на раздвоена българо-румънска идентичност, чиито български компоненти не се декларират официално и се проявяват само в семейството или в малките общности при “безопасни” условия. След 1878 г. българските църкви и училища в градовете Букурещ, Браила и Галац са вече със затихващи функции. Църквите все пак се запазват, а училищата се възстановяват с ограничен обхват на ученици през първите десетилетия на ХХ в.  

Предоставянето на Северна Добруджа на Румъния през 1878 г. увеличава българското етническо присъствие в страната – вероятно с до 50 000 българи. Става дума за автохтонно население и за потомци на преселници от селища на юг от Стара планина, които се заселват в областта предимно в резултат миграциите по време на руско-турските войни в началото на XIX век. По български данни тези българи са сравнително най-многобройната етническа общност, съставлявайки приблизително половината от мултиетническото и мултирелигиозното население на областта. При това, те се намират и в сравнително най-напреднал стадий на национално развитие в сравнение с мюсюлманите (турци и татари), румънците и другите общности. Новите румънски власти установяват в Северна Добруджа извънконституционен режим на управление, чиято цел е промяна на етно-демографската картина, румънизация и интеграция на областта. До 1909 г. местното население няма право да избира свои представители в парламента. Новата провинция се превръща в отдушник на големите социални напрежения в страната. Въз основа на произволно тълкуване на османското аграрно законодателство според Закона за недвижимата собственост от 1882 г. владетелите на т. нар. мирийски земи Според османското законодателство земите “мирие” (мера) са обработваеми земи извън населените места, които се владеят от селяните чрез тапия (официален документ), но които остават върховна собственост на султана т.е. държавна собственост са задължени да отстъпят безвъзмездно 1/3 част от тях на румънската държава или да заплатят тази част, ако искат да я запазят. Натрупаният поземлен фонд е използван за нуждите на румънската колонизация. Благодарение на този процес населението на Северна Добруджа значително се увеличава, като етническите румънци през 1912 г. са вече 57% от всички нейни жители. До края на XIX в. вероятно около 10 000 етнически българи са принудени по икономически и политически причини да напуснат областта. Съществувалите до 1878 г. български училища (55) и църкви (60) са почти изцяло румънизирани. До началото на ХХ в. се запазват само българското училище и църквата в Констанца, както и църквата в Тулча. Като реакция на установения режим, в Северна Добруджа се появява българско национално движение, чиито цели са да бъдат запазени позициите на българите в местното управление, придобиване на политически права, както и духовна и културна автономия. 

От края на 1879 г. българското правителство предприема опити да бъде открито българско консулство в Тулча, чрез което да се защитават правата на българите в Северна Добруджа. Румънската страна отказва да удовлетвори това искане. През разглеждания период София рядко се застъпва в полза на правата на българското население в областта и предоставя неофициално финансови помощи на малкото запазени там български училища и църкви.           

В границите на българското княжество след 1878 г. живеят три групи източно-романоезично население – термин, който отразява тяхното езиково и културно многообразие. За условно им означаване се използва най-често традиционния етноним “власи”, който e самоназвание или название от страна на българите на това население. Първата и най-многобройна група са власите (записвани в българските преброявания с модерния етноним “румънци”), които населяват селища в Северна България, покрай р. Дунав, и са най-компактни в селищата в северозападната част на страната − между Дунав и р. Тимок или в региона на гр. Видин, както и в гр. Тутракан в българска Добруджа. Те са предимно потомци на преселници от княжество Влахия през втората половина на XVIII и началото на XIX в., които се занимават основно със земеделие и чиито език и култура са сходни с тези на румънците на север от голямата река. Втората група са арумъните (по самоназвание − армъни), които българите наричат още “цинцари”, когато са уседнали търговци и занаятчии (те идват от района на Битоля във Вардарска Македония) и “куцовласи”, когато се занимават с номадско скотовъдство (те произхождат от планината Грамос в Северозападна Гърция). Произходът на арумъните се свързва с римските колонисти или със смесеното с тях романизизирано балканско население от времето на римското господство на Балканите. Те притежават свой писмен език и своя култура, които са близки, но не и тъждествени с румънските, и се разселват в територията на модерната българска държава през XIX до началото на ХХ в. Третата група са т. нар. рудари, наричани и “влашки/румънски цигани”, които водят чергарски или получергарски живот и се препитават предимно с производство на дребни дървени предмети или с разиграване на животни по градовете. Според преброяването от 1910 г. в границите на България живеят 79 429 румънци и 1843 куцовласи и цинцари по “народност”, а лицата с румънски “матерен език” са 96 502.

Положението на власите в северните територии на България не дава особени основания за тяхното малцинствено обособяване и организиране. Това население се интегрира постепенно в българското общество, като цяло проявява лоялност към българската държава и почти не предявява малцинствени искания. Румънският език се използва в богослужението и в някои запазили се до началото на ХХ в. училища от килиен тип. До балканските войни в страната функционират две румънски светски училища − в Тутракан, където румъноезичното население преобладава, и в София, където има колония на арумъни. И двете училища се издържат от румънската държава. За разлика от крайдунавските власи, арумъните създават свои дружества, част от които имат за цел да подпомагат техните сънародници под османска власт в Македония. Българската държава налага ограничения на румънското училище в Тутракан до голяма степен като реакция на румънизирането на българските училища в Северна Добруджа и въвежда българоезично светско образование в селищата на власите, където не съществува алтернативата на румъноезични светски училища. Политическите интереси на Румъния по това време са насочени към арумъните в Османската империя, но не и към власите в Северозападна България.

Военните конфронтации и териториалният спор

Макар и кратък, периодът от началото на Първата балканска до края на  на Първата световна война (1912-1918) е най-наситеният с преломни събития и най-конфликтен период в историята на българо-румънските отношения. Тогава териториалният спор доминира решително над малцинствените проблеми. След началото на войната на Балканския съюз (България, Сърбия, Гърция и Черна гора) срещу Османската империя на 26 септември 1912 г. Румъния заема изчаквателна позиция. Но още в края на октомври с. г. нейната дипломация вече формулира конкретно искане за ректификация на българо-румънската граница в полза на румънската държава до линията между градовете Тутракан и Балчик. Първата балканска война повишава цената на Румъния като съюзник и великите сили от двата блока се стремят да я привлекат на своя страна. Макар и съперничещи си империи, Русия и Австро-Унгария подкрепят румънското искане за Южна Добруджа, за да отклонят погледите на румънците съответно от Бесарабия и Трансилвания. Първоначално българската страна пренебрегва и отхвърля категорично румънските териториални претенции, но по-късно е принудена да направи отстъпки. 

През януари 1913 г. представителите на двете правителства подписват т. нар. Лондонски протокол, в който всяка от страните излага гледището си по спорните въпроси. Румъния отново издига искането за ректификация на границата по линията Тутракан – Балчик, а България вече изказва готовност да отстъпи два малки триъгълника по сухопътната граница, и един трети триъгълник на черноморското крайбрежие. Същевременно българската страна обявява, че е готова да разруши всички свои укрепления около Силистра. Няколко месеца по-късно българо-румънският спор се разглежда от конференция на посланиците на великите сили, свикана в Санкт Петербург. През април с. г. е подписан Петербургският протокол, според който България отстъпва на Румъния гр. Силистра заедно с околността в радиус от 3 км, измерени от периферията на града. Тази отстъпка не се оказва последна. 

Втората балканска (наречена и Междусъюзническа) война, която започва на 16 юни 1913 г. между България и нейните бивши съюзници Сърбия, Черна гора и Гърция, създава предпоставки за цялостно осъществяване на румънските аспирации спрямо българската държава. Румъния подготвя военна интервенция и на 28 юни нейните войски нахлуват в Южна Добруджа. Този акт е предварително съгласуван с генералните щабове на Сърбия и Гърция. Декларираните от румънския премиер цели са Румъния да бъде допусната да вземе участие в решаването на въпроса за разграничаването между бившите съюзници и да бъде удовлетворено нейното искане относно новата „стратегическа“ граница с България. Предвид ангажираността на българските войски срещу сръбските и гръцките части, правителството в София взема решение да не се оказва никаква съпротива на румънските войски, които  навлизат все по-дълбоко в българска територия. Българското правителство търси съдействието на великите сили, но те се въздържат от натиск върху Румъния. Въпреки изразената от тях готовност за посредничество между София и Букурещ, настъплението на румънските войски продължава и достига в близост до българската столица.

Преди мирната конференция, която се провежда в Букурещ, въпросът за Южна Добруджа вече е предрешен. Притиснато от военната конфронтация с всички свои съседи, от румънските искания  и от позицията на великите сили, новото правителство в София, начело с Васил Радославов, е принудено да вземе решение да отстъпи на Румъния българската територия на североизток от линията Тутракан-Балчик. Букурещкият мирен договор, подписан на 28 юли 1913 г. от България, от една страна и от Гърция, Румъния, Сърбия и Черна гора – от друга, постановява, че новата българо-румънска граница в Добруджа, “тръгва от Дунава, по-нагоре от Тутракан по течението на реката и достига до Черно море на юг от Екрене [Кранево].” Изрично е уговорено, че България ще събори съществуващите фортификационни съоръжения и няма да строи нови в градовете Русе и Шумен, в промеждутъчната област и в зоната на 20 км от гр. Балчик. Така започва нова много по-конфликтна фаза в развитието на спорния добруджански въпрос. Междусъзническата война прекъсва за първи път българо-румънските дипломатически отношения. Те са възстановени в края на август 1913 г.от българска страна и в края на декември с. г. – от румънска страна. 

Двете балкански войни стават повод за някои договорености, визиращи правата на арумъните от бившите османски територии. В ролята на техен покровител, Румъния успява да получи гаранции за културна автономия на арумънското население от страна на българското, сръбското и гръцкото правителства. Чрез споменатия Петербургски протокол и по силата на телеграма, приложена към Букурещкия договор, България се съгласява да даде автономия на училищата и църквите на арумъните, живеещи в бъдещите български територии, и да позволи създаването на епископия за това население, като същевременно осигури възможността на румънското правителство да субсидира тези институции под контрола на българското правителство. 

  В резултат на Букурещкия договор, който води до „първата национална катастрофа“ на България, страната е принудена да отстъпи на Румъния ок. 7500 км2 площ с население от близо 300 000 души, сред които преобладават българите. Според българското преброяване от 1910 г. съотношението между етническите групи в Южна Добруджа е следното:  българи − 134 355 или 47,6%, турци − 106 568 или 37,8%, цигани − 12 192 или 4,3%, татари − 11 718 или 4,2%, румънци − 6348 или 2,3%, гагаузи − 4912 или 1,7% и др. Така, в резултат на румънската анексия на областта, към българското малцинство в Румъния се добавя една значителна българска етическа общност с вече формирано национално съзнание, която е гранично разположена и има потенциални иредентистки нагласи. 

Незначителното румънско присъствие в новата румънска област, както и икономическите и социални порядки в Румъния определят характера на държавната политика на дирижирана дискриминация на местното население и принудителна румънизация в Южна Добруджа. В противоречие с българското аграрно законодателство и по подобие на вече стореното в Северна Добруджа, Законът за устройство на Нова Добруджа от 1914 г. принуждава собствениците на т. нар. земи “мирие” да отстъпят 1/3 от тях на румънската държава или да заплатят максималната им стойност, ако желаят да ги запазят. Българските училища са румънизирани, с изключение на 4, оставени като частни в градовете; училищните и църковните имоти са експроприирани в полза на държавата; румънският език се въвежда като задължителен в богослужението в черквите. Преди евакуацията си през 1916 г. румънските власти отвличат хиляди глави добитък и тонове зърнени храни, извършват големи жестокости и депортират в Молдова над 25 000 цивилни жители на Добруджа, много от които (около 15 000 по български данни) измират от глад, студ и болести.  

Добруджанският въпрос излиза отново на преден план по време на Първата световна война. Тогава България и Румъния се нареждат в двата враждебни военно-политически блока – съответно Тройния съюз (Централните сили или Четворния съюз) и Антантата. България влиза във войната след подписването на тайна военна спогодба с Германия през август 1915 г. Чрез този акт страната си осигурява възвръщането на Южна Добруджа в случай на победа на Централните сили, но в зависимост от поведението на Румъния. Спогодбата предвижда, без да конкретизира, и възможността за поправка в изгода на България на установената с Берлинския договор българо-румънска сухопътна граница. След дълги колебания Румъния се включва в световната война на страната на Антантата и обявява война на Австро-Унгария на 27 август 1916 г. Няколко дни по-късно, на 1 септември България обявява война на Румъния – акт, който води и до ново прекъсване на дипломатическите отношения между двете страни. 

По време на бойните действия на Добруджанския фронт Трета българска армия под командването на ген. Стефан Тошев заедно с германски и турски военни части под общото командване на германския фелдмаршал Аугуст фон Макензен се сражава срещу румънски, руски и сръбски части. След успешни сражения при Кочмар-Карапелит, Добрич, Тутракан и другаде до началото на януари 1917 г. съюзниците изтласкват вражеските сили отвъд Дунав и установяват пълен контрол върху областта. Българските войски преминават голямата река, завладяват Браила и достигат до долното течение на река Сирет, където се установяват на позиции. Особено впечатляваща е победата при военната крепост Тутракан на 5 и 6 септември 1916 г., станала известна в България като „Тутраканска епопея“, а в Румъния като едно най-големите поражения на румънската армия. Съществен принос в настъплението на Трета българска армия в Добруджа има Първа конна дивизия с командир генерал-майор Иван Колев. Високата мотивация на българските войници и командири несъмнено е породена от чувството за възмездие и реванш спрямо Румъния заради анексията на Южна Добруджа през 1913 г. От българска гледна точка овладяването на цяла Добруджа до Дунавската делта се възприема и озценява като „освобождение“, но ситуацията в двете части на областта е различна – в нейната северна част българите са отдавна малцинство. Междувременно, формираната от български, германски и турски част нова Дунавска армия отново под командването на Макензен форсира Дунав при Свищов на 23 ноември 1916 г., насочва се към Букурещ и на 5 срещу 6 декември завладява румънската столица. Българите преминават в тържествен парад през центъра на града. По безмилостните императивите на войната „освобождението“ на Южна Добруджа прераства в покоряване на чужди територии. От румънска гледна точка, това е период на чужда „окупация“ на Добруджа и страната, който оставя травматични спомени.               

Въпросите за военното и гражданското управление на Добруджа през периода 1916-1918 г. и за нейния бъдещ териториален статус стават поле на постоянни противоречия между съюзниците България и Германия. Българската страна иска да получи не само южната част на Добруджа, както е договорено с българо-германския договор от 1915 г., но и нейната северна, вече силно румънизирана част. Напротив, германските военни, дипломатически и икономически кръгове искат да запазят контрол върху областта и особено върху железопътната линия до пристанищния град Констанца с оглед германските планове за стопанско  господство в Централна Европа. В хода на военните действия е постигнато германо-българско споразумение, според което Северна Добруджа е разделена на две области: етапна област, която се контролира от Германско етапно управление и обхваща територията между старата румънско-българска граница на юг и железопътната линия Черна вода − Констанца (с пристанището) на север; и оперативна област, която се намира на север от железопътната линия и е под контрола на Трета българска армия. Това споразумение обаче не се спазва, германските окупационни власти имат решаваща дума по места, а отношенията между тях и българските власти се влошават. 

Като резултат на румънската военна капитулация, на 7 май 1918 г. в Букурещ е сключен мирен договор между България, Германия, Австро-Унгария и Турция, от една страна, и Румъния – от друга. Договорът предвижда Южна Добруджа да бъде върната на България с поправка на границата на север (до 3-8 км южно от линията Черна вода-Констанца), а Северна Добруджа – да премине под контрола на Четворния съюз със съвместно управление, т.нар. кондоминиум. В северната част на областта германските етапни части извършват големи реквизиции и толерират възстановяването на румънските позиции в общинските съвети, училищата и църквите. След конференция на представители на Четворния съюз, свикана в Берлин по българска инициатива, на 24 септември 1918 г. се подписва таен протокол по гранични въпроси, според който Северна Добруджа става също част от територията на Българското царство. Този закъснял „жест“ към България остава без юридическа стойност, тъй като пет дни по-късно българската армия капитулира на Македонския фронт.   

В условията на продължаващата война сред българското население в Северна и Южна Добруджа се разгръща широко национално движение със силната  подкрепа на България. Създават се народни комитети по места, откриват се български училища и църкви, организират се културни прояви. През лятото на 1917 г. се създава Централен добруджански народен съвет, който провежда два народни събора с искания за присъединяване на цяла Добруджа към България. Наред с това добруджанските организации и държавата  предприемат мерки за проучване на извършените от румънските власти насилия спрямо цивилното население преди и в началото на военните действия, както и за подкрепа, освобождаване и завръщане на т. нар. „отвлечени“  или депортираните цивилни жители от Добруджа в румънска Молдова през лятото на 1916 г. След посредничество от страна на Австро-Унгария, на 10 януари 1918 г. Румъния и Централните сили подписват специален договор за завръщането на депортираните от румънските власти (изключват се мъжете между 17 и 46 години, които са годни за военна служба). До началото на май са освободени около 10 000 д., но те не са само от Добруджа. 

От друга страна, по време на войната и румънското цивилно население в Добруджа става обект на принуди, ограбвания, физически насилия и жестокости от страна на окупационните власти. В румънските източници на информация се сочат десетки такива случаи, извършени включително от българи. Тоталният характер на Първата световна война слага своя отпечатък върху действията на всички воюващи и не „подбира“ цивилните жертви по етнос и поданство. Противопоставянията между България и Румъния през 1913 и 1916-1918 г. и техните последици имат решаващо значение върху формирането на негативни взаимни представи у съседите от двете страни на Дунав.                               

Победата на Антантата в “голямата война” променя за пореден път териториалния статус на Добруджа. С подписването на Солунското примирие на 29 септември 1918 г. България излиза от войната като победена държава. Въпреки че примирието предвижда да се запази българската администрация в Южна Добруджа и присъствието на български войски по границата, до края на декември 1918 г. военното командване на Антантата допуска Румъния да установи пълен военен и административен контрол над областта. Завръщането на румънските власти става възможно още преди сключването на мирния договор преди всичко благодарение на подкрепата на Франция. Стойността на Румъния за великите сили победителки след войната се увеличава. Страната е оценявана като преграда срещу руското и комунистическото влияние, и като важен фактор за ликвидирането на Унгарската съветска република. Тези международни позиции оказват въздействие при решаването на добруджанския въпрос по време на Парижката мирна конференция, открита през януари 1919 г. 

Позициите на силите победителки по добруджанския въпрос в Париж не са единни. В съответствие с т. нар. „14 точки“ на президента У. Уилсън за европейския мир и особено с принципа за национално самоопределение, както и с оглед привличането на България като приятелска държава, САЩ подкрепят българската кауза за Южна Добруджа. Британската позиция се доближава до американската, но е по-колеблива. Италианската дипломация ограничава своята подкрепа за България предимно до спорните въпроси с югославското кралство. Решаваща дума по българо-румънския териториален спор има Франция, която оценява най-високо ролята на Румъния като свой съюзник в следвоенния период. При това, при прекрояването на картата на Европа по време на мирната конференция се налага именно френската теза за “наказателен” мир спрямо “победените”. 

Съставената от мирната конференция Комисия за изучаване на териториалните въпроси относно Румъния и Югославия дава мнение, че не може да предложи да се отстъпи на една противникова страна (България) територия, която де юре и де факто е съставна част от една съюзна държава (Румъния). Само при условие, че Румъния прояви желание за такива отстъпки, комисията препоръчва евентуални промени на българо-румънската гранична линия. Те следва да бъдат направени така, че да запазят сигурността на румънското пристанище в Констанца, да осигурят отбраната на двете съседни държави и да върнат на България онези райони, които са ориентирани стопански на юг и в които румънското население е незначително в сравнение с българското. Според приложената карта, това означава, че 2/3 от територията на Южна Добруджа с градовете Добрич, Балчик и Каварна би трябвало да бъде върната на българската държава. При обсъждането на добруджанския въпрос от представителите на великите сили победителки в Париж се лансира и неосъществената идея за използването на Южна Добруджа като “териториален клиринг”. Според тази идея Румъния би могла да направи отстъпки в Добруджа, ако България в замяна на това предаде територии от Македония на Сърбия, която пък от своя страна да отстъпи цялата област Банат на Румъния.

По въпроса за принадлежността на Добруджа, както и по всички други териториални въпроси, мемоарът на българското правителство до мирната конференция се позовава на правото на национално самоопределение. Няколко пъти София предлага населението на областите, съставляващи предмет на спор между балканските държави, да бъде призовано да изяви волята си чрез плебисцит, проведен под контрола на новосформираната международна  организация Общество на народите. Тези призиви не са взети под внимание от силите победителки. В противоречие с принципа за национално самоопределение, официалният румънски меморандум, представен на  конференцията, се основава върху правото на завоеванието. Искането за Южна Добруджа се мотивира с това, че границата на Румъния с България е била фиксирана още преди световната война от Букурещкия мирен договор през 1913 г. Това искане се подсилва със силна противобългарска пропаганда в Румъния и другите страни победителки. Наложеният на България Ньойски мирен договор, подписан на 27 ноември 1919 г., постановява границата между България и Румъния да остане такава, каквато е била на 1 август 1914 г., т.е. преди началото на Първата световната  война. Както и след 1913 г. цялата територия на областта между Дунава и Черно море попада отново в границите на румънската държава.   

Добруджанският въпрос и малцинствените проблеми 

между двете световни войни

Дипломатическите отношения между България и Румъния са възстановени през 1920 г. Същата година Румъния възстановява и своето консулство в Русе (просъществувало до 1954 г.) и открива свое консулство във Варна (закрито през 1941 г.). През 1926 г. се създават още румънско генерално консулство във Видин (закрито през 1948 г.) и почетно консулство в Бургас (закрито през 1939 г.). Българо-румънските отношения в неполитическата сфера след Първата световна война се уреждат със серия от договори и конвенции: конвенция за предаване и съдебна конвенция (1924), търговска спогодба (1930, и нейно Изменение през 1942 г.), конвенция относно уреждането на железопътните съобщения (1935), конвенция относно уреждането на фериботните съобщения (1937), спогодба за плащанията (1940). 

Позициите на “победена” България и на “победителката” Румъния в международните отношения след войната са противоположни. Ако София се стреми към мирна ревизия на някои от клаузите на Ньойския договор, въз основа на възможностите, които предоставя чл. 19 от Пакта на Обществото на народите (ОН), Букурещ иска да запази териториалните и други придобивки, получени след войната, противопоставяйки се категорично на ревизията на мирните договори. В контекста на доминиращата тенденция за поддържане на статуквото и на “наказателния мир”, наложен от великите сили победителки, предимствата в българо-румънските отношения са на страната на Румъния. Въпреки принципните различия обаче, и двете страни имат някои мотиви да поддържат добросъседски отношения. България се стреми да разхлаби враждебния обръч от държави около нея, очаква от Румъния да посредничи в обтегнатите българо-югославски отношения и се надява, че добрите българо-румънски отношения ще съдействат за подобряване на положението на българското население в Южна Добруджа. Що се отнася до Румъния,  България се оказва относително най-малко „опасния“ неин съсед (в сравнение със Съветския съюз и Унгария), който оспорва следвоенните граници на страната. Българският териториален ревизионизъм спрямо Кадрилатера през годините след Първата световна война е повече потенциална, отколкото реална възможност.   

Поради извършената до войните напреднала интеграция на Северна Добруджа към Румъния, добруджанският въпрос през периода между двете световни войни се свежда преди всичко до териториалния статус на Южна Добруджа и положението на българското население в тази област. Несигурността на управляващите в Букурещ по отношение на румънското владеене на Кадрилатера има две измерения. От една страна тя е породена от т. нар. български иредентизъм – термин, с който румънските специални служби за сигерност, националистически среди и медии означават проявите на нелегалното и четническото движение, легалните малцинствени искания и прояви на българите, подкрепяни от България, както и нейните малцинствени или териториални претенции към областта. От друга страна, става въпрос за разпространението сред добруджанското население на революционните комунистически идеи, инфилтрирани от Съветския съюз и Коминтерна, и пропагнадирани от комунистическите партии – идеи, които се преплитат с традиционните руски териториални аспирации към Бесарабия под румънска власт.          

В икономическо отношение значението на Южна Добруджа остава много по-голямо за България, отколкото за Румъния. Загубата на Южна Добруджа, наричана “житницата на България”, води до спад на земеделската продукция в страната особено поради лишаването от едрите земеделски стопанства, които произвеждат за нуждите на вътрешния и външния пазар. Отнемането на областта се отразява и върху двете големи български пристанища – гр. Варна на Черно море, и гр. Русе на р. Дунав. Те губят своя хинтерланд, което намалява извършвания там стокообмен. В уголемената след войната румънска държава, Южна Добруджа е третирана предимно като аграрно-суровинен придатък (вътрешна колония) и обект на колонизация, а местното население е подложено на стопански лишения.  

Като резултат на войните количествените и пространствени параметри на реципрочните малцинства в двете съседни страни се променят. Българоезичното население в границите на уголемената румънска държава  се увеличава значително. Според румънските официални данни от 1930 г. българите по “народност” в Румъния са 366 384 д. (2,1% от цялото население), а лицата с български “матерен език” − 364 373. Разпределението на българите по провинции е следното: Добруджа − 185 279 д. (само в Южна Добруджа − 143 209 д.), Бесарабия − 163 726 д., Банат − 10 012 д., Мунтения − 3664 д., Молдова − 1644 д., Трансилвания − 886 д., Олтения − 538 д. и др. Според български данни, които се основават на етнически произход, числеността на българите в Румъния след Първата световна война надхвърля 600 000 и дори достига до един милион души. Като цяло, българите във “Велика Румъния” („România Mare”, рум.) са предимно аграрно население със сравнително малобройна интелектуална прослойка. В поведението на различните регионални общности спрямо румънската държава през междувоенния период на преден план излиза приспособяването. Сепаратистките или иредентистки настроения, които са най-силно проявени при българите в Южна Добруджа, съществуват повече в латентно състояние − като очакване за териториални промени в бъдеще. 

Румънската политика спрямо българите като малцинство е резултат на усилията на румънския национализъм да ги интегрира, асимилира или в краен случай да ги принуди да емигрират, както и да превърне населяваните от тях територии в интегрални части на желаната от политическия елит “национална държава”. За официален Букурещ българското малцинство представлява „проблем“ преди всичко заради компактната общност на българите в Южна Добруджа. Елементите на наложения там режим са: специалният закон за “Нова Добруджа” от 1924 г., по силата на който, отново на основание на тезата за запазена султанска собственост “мирие”, “владетелите” на повече от 5 ха са длъжни да предадат задължително 1/3 от своите земи на румънската държава; прилагането на следвоенната аграрна реформа от 1921 г. само чрез нейните конфискационни разпоредби, без да се оземлява местното население; масовата колонизация на румънци от “старото кралство” и особено на арумъни, предимно от Гърция, която се извършва без достатъчна предварителна подготовка и във вреда на местните жители; произволите на административните, военните, полицейските и жандармерийските власти, както и на някои крайно националистически организации, съставени главно от колонисти арумъни, един от резултатите на които са и погромите с десетки жертви като тези при с. Старо село (1926 г.) и с. Белица (1939 г.); румънизацията на българските училища в селата и на повечето български църкви, и пр. Този режим принуждава около 36 000 българи от Южна Добруджа да емигрират в България, където създават свои организации (най-голямата е Съюзът “Добруджа”). 

Насилието в Кадрилатера е свързано с конкретните условия на румънското управление, но също така и с националните и социални борби на добруджанските българи. Особено значение имат проявите на т. нар. комитаджийство в областта, както и реакциите срещу него. Румънската пропаганда често го подвежда под общ знаменател с разбойничеството като заплаха срещу териториалния интегритет и държавната сигурност на страната, но всъщност става дума за различни феномени. Към “комитаджийството” следва да се отнесат идейно мотивираните действия на четите в Добруджа, организирани от десните и левите сили (националистите и комунисти) в добруджанското освободително движение. Форми на това движение са нелегалната автономистка организация, появила се след Първата световна война, Вътрешната добруджанска революционна организация (1923), в която временно съжителстват десница и левица преди да стане организация само на националистите и прокомунистическата Добруджанската революционна организация (1925). Техните бази се намират предимно на българска територия и в тях участват както бежанци, така и местни жители. Проявите на четите включват революционния терор срещу представители на властите и имат по-широки мащаби до към края на 1926 г. “Комитаджиите” служат като главно оправдание за обсадното (военно) положение в Кадрилатера, което се налага след световната война и продължава с прекъсвания до края 1928 г., когато се запазва само в крайграничната 15-километрова зона. В същия дух на обяснение са официалните румънски отговори по повод оплакванията заради репресии, извършвани от румънските власти или националистически среди спрямо местното население. Нападенията на “комитаджиите” се използват и като претекст за оказване на давление върху българските правителства или за париране на техните претенции относно положението и правата на българите в Добруджа. 

От друга страна, румънската държава допуска, макар и с ограничения, съществуването на легални институции на българите в Южна Добруджа. Такива са частните училища и културните общества в градовете (Силистра, Добрич, Балчик, Каварна), издаването на периодичен печат и книжнина на български език, някои прояви на българската култура. Част от българите се интегрира изцяло в румънския политически, икономически и по-рядко − в културния живот на „Велика Румъния“. 

Както и добруджанските българи, българите в Бесарабия, които проявяват силни проруски симпатии, приемат с неприязън установяването на румънската власт. Те изпитват последиците от въведения в оспорваната от Съветския съюз област румънски режим на управление, станал известен като “бесарабска система” и като синоним на беззаконие, злоупотреби, корупция и терор. Този режим води до общ икономически упадък, пораждащ обедняване, деурбанизация и емиграция, както и до пълна румънизация на образованието и културния живот на българското население. По-различно е положението на българите католици в Банат. Високият стандарт на населението и общият климат на междуетническа толерантност в Банат, малобройността на банатските българи, тяхната отдалеченост от България и вече наложеното им унгарско влияние обясняват относителната търпимост на румънските власти към техните   изяви на етническа основа. 

Политиката на Румъния определя основните искания на организираното легално движение на българското малцинство в страната през разглеждания период. Целта на това малцинствено движение е да защитава в рамките на международните договори и конституцията на страната правата и интересите на малцинствената общност. Основният проблем в неговата идейно-политическа еволюция е този за отношението към начините на политическо поведение и за съответните организационни форми. Открояват се три начина на действие, а именно − чрез румънските политически партии, чрез собствена малцинствена партия или чрез надпартийна организация като компромисен вариант.

Присъединяването към партиите на румънското мнозинство се налага веднага след войната и остава доминиращо в политическото поведение на българите. Някои от политическите постъпки на българите парламентаристи (депутати и сенатори) от Южна Добруджа в полза на българското малцинство имат частични резултати, но не водят до трайни промени. Разочарованието от румънските партии, разединението на българския електорат, влошаването на малцинственото положение и появата на ново поколение водачи стимулират тенденциите към партийно организиране на българското малцинство от втората половинна на 20-те и началото на 30-те години. Дейците на “миноритарната” идея в Южна Добруджа нямат изборни успехи, но те постигат резултати по отношение на огласяването на малцинствените проблеми и предявяването на съответните искания на българите, съхраняването и развитието на българското културно-просветно дело, издателската дейност, връзките с другите български общности в Румъния и подкрепата на техните легални движения, външната пропаганда чрез участията в конгресите на националните малцинства от европейските държави. Идеята за надпартийна организация отвъд обхвата на съществуващите български културни общества се налага сред българите в Южна Добруджа след намесата на българското правителство към средата на 30-те години. Надпартийното обединение е компромис между двата дотогавашни подхода в българското движение и опит за преодоляване на разединението сред малцинството. За целите на това обединение се препоръчва тактиката на “политическия опортюнизъм”, т.е. подкрепата на управляващите партии срещу удовлетворяване на определени малцинствени искания. Неуспехът на усилията в тази насока се предопределя от вътрешните противоречия и смяната на политическото управление в началото на 1938 г. 

В условията на кралската диктатура през 1938-1940 г., както и другите малцинства в Румъния, българите са интегрирани формално към новата власт чрез казионната организация Фронт за национално възраждане, който е замислен като “масова” партия от тоталитарен тип. През този период българското участие в румънския политически живот губи своята автономност и остава неефективно с оглед решаването на българските малцинствени проблеми.

Българската държава полага усилия да подобри положението на  българите в Южна Добруджа, за да запази българското етническо присъствие там до появата на благоприятна възможност за мирно възвръщане на областта. Затова тя оказва с прикрити средства пряка подкрепа на българското малцинствено движение като насърчава организационното обединение на българската общност (с изключение на комунистическите среди), покрива по-голямата част от разходите за функционирането на българските частни училища, подпомага издаването на българския периодичен печат, финансира някои частни банки.   

Споровете между България и Румъния, породени от т. нар. “висящи въпроси” след “голямата война”, и опитите те да бъдат разрешени почти изчерпват съдържанието на двустранните политически отношения между двете световни войни. България предприема някои дипломатически постъпки в полза на малцинствените права на българите в Южна Добруджа, които обаче винаги са подчинени на решаването на други по-важни външнополитически проблеми на страната. От своя страна, румънската дипломация парира българските искания спрямо българите в Кадрилатера с оплаквания от иредентистката дейност на добруджанските организации, и особено от четническите действия, които пораждат колективни протестни ноти на съседните държави срещу България. Като противовес на българските аспирации Румъния поставя също така проблема за румъноезичното население в България, а от средата на 20-те години лансира и идеята за реципрочно третиране на малцинствата или за тяхната размяна. 

През 20-те години двете съседни държави водят продължителни преговори за вдигане на секвестъра, наложен на имотите на българските поданици в Румъния. Българската страна е по-активна в тези преговори, докато румънската дипломация ги протака, предявявайки финансови и имуществени претенции на отделни румънски поданици спрямо България. Преговорите  достигат до двустранна спогодба, сключена с посредничеството на великите сили в Хага през 1930 г. Според нея Румъния се ангажира да вдигне секвестъра срещу задължението на България да ú изплати 110 млн леи. След много отлагания от румънска страна секвестърът е вдигнат само от градските имоти, докато полските, които са по-голямата част и се намират предимно в Южна Добруджа, са експроприирани срещу нищожно обезщетение. 

След балканските войни и Първата световна война числеността на арумънското население в България се увеличава поради присъединяването на Пиринска Македония към България, докато тази на власите в Северна България намалява поради загубата на Южна Добруджа (там власи населяват предимно Тутракан) и на т. нар. Западни покрайнини (влашко население имат отнетите села в района на гр. Кула). Данните от преброяването в страната през 1926 г. сочат 69 080 румънци по “народност”, 5324 арумъни, 3733 куцовласи и 1551 цинцари (общо 79 728 д.), както и − 83 746 д. с румънски “матерен език”. Според различни румънски източници броят на етническите румънци в България през периода между двете световни войни варира между 120 000 и 250 000 д. 

Именно през периода между двете световни войни власите в Северозападна България се превръщат в малцинствен проблем в българо-румънските отношения. В контекста на възхода на малцинствената проблематика в международен план, сред част от интелигенцията на това население започва процес на изява на етническо самосъзнание и на засилена самоидентификация с румънската нация. Основните малцинствени искания, предявени спрямо българските държавни власти в няколко мемоара през 20-те години, са да бъдат създадени румънски училища и богослужението в църквите да се извършва на румънски език. Този процес е стимулиран от страна на Румъния, има ограничен обхват и въпреки някои опити не достига до създаването на организирано малцинствено движение. След преврата от 9 юни 1923 г. в София отношението към власите се променя в негативна за техните искания посока поради ескалацията на българския национализъм. Затова, както и поради увеличаващата се подкрепа от Румъния тяхното движение за малцинствени права се премества на север от Дунав. 

Поведението на властите и обществените среди в България спрямо румъноезичните власи след 1923 г. до голяма степен е проекция на конфликтните българо-румънски отношения, както и следствие на румънската анексия на Южна Добруджа и на провежданата в тази област политика спрямо българите. Т. нар. от българските власти румънска пропаганда сред власите също провокира проявите на краен национализъм спрямо малцинственото население. Асимилационните цели, които се преследват от българска страна, са да се ограничи и парира въздействието на румънската политика и да се предотврати формирането на румънска национална идентичност сред власите, да се потиснат елементите на тяхната етническа култура и да им се наложат българския език и българската самоидентификация. Използваните методи се свеждат повече до забрани (да не се говори майчиния език, да не се носят традиционните носии и пр.) и репресии, и по-малко до културна политика, която най-често също придобива принудителни форми. Ограничителните мерки са инициатива предимно на местните власти и на български националистически организации. 

Интересът на Румъния към власите в Северозападна България  възниква именно след Първата световна война и се активизира в момента, когато се засилва румънския асимилационен натиск в Южна Добруджа. Румънската дипломация повдига въпроса за положението и правата на власите в България не само поради загриженост за техните малцинствени права (към това население Букурещ не проявява интерес до световната война). Определящо значение в случая има стремежът да бъдат неутрализирани българските малцинствени и потенциални териториални искания спрямо Южна Добруджа. Наред с това, според вижданията на някои среди в Букурещ дългосрочните интереси на Румъния налагат етническото съхранение на  румъноезичната общност в региона на река Тимок, в Сърбия и България, с оглед на неговото евентуално териториално присъединяване при “благоприятни” условия. Впрочем някои румънски териториални аспирации към региона около Видин се появяват още по време на Руско-турската война от 1877-1878 г., когато румънската армия се сражава и в този регион; а в навечерието на Първата световна война същата територия се визира в списъка на румънските аспирации, макар и не като първостепенно искане. Основните прояви и средства на румънската политика спрямо власите в България между двете световни войни са: дипломатически постъпки в тяхна полза; разпространение на румънски учебници, периодичен печат и книжнина; посещения на румънски студенти и представители на интелигенцията в селищата с влашко население; привличане и финансиране на поддръжници, стипендианти − студенти и ученици в Румъния, както и на изселници; инспириране на петиционна дейност в България и чужбина. Важни функции в тази политика има назначеният през 1926 г. румънски генерален консул във Видин Христо Куртович, според думите на който неговата главна цел е да съдейства за откриването на румънски училища и църкви в района.

След Първата световна война в България функционира румънско училище и църква в София, както и румънско начално училище и румънски параклис в гр. Горна Джумая / Благоевград. Въпреки че по своята роля училищата са близки до малцинствените образователни институции (в тях се учат деца на български поданици), по нормативни документи те са по-скоро чужди училища −  помещават се в сгради, които са собственост на румънската държава, издържат се изцяло от нея, а повечето учители в тях са румънци по народност и поданство. 

Емиграцията на власи от България в Румъния през междувоенния период не е масова и е стимулирана от румънска страна. До 1933 г. от района на Видин се изселват до 200 семейства. Изселванията на арумъните от Южна България са причинени от икономически проблеми, които преживяват особено пастирите след войните и налагането на новите държавни граници, както и от действията на националистите от Вътрешната македонска революционна организация. Изселниците и бежанците от България са настанявани предимно в Южна Добруджа, където румънските правителства провеждат активна колонизационна политика.

България и Румъния са обвързани със създадената след Първата световна война международна система за защита на малцинствата под гаранцията на ОН. Техните задължения залягат съответно в Ньойския мирен договор с България и в специалния договор за малцинствата, сключен през 1919 г. между Румъния и великите сили победителки. Но двете съседни държави имат отново различни позиции към така наложените им ангажименти поради техните противоположни интереси в малцинствената сфера − преобладаващо “външни” в българския случай, те са доминиращо “вътрешни” в румънския случай. Българското правителство и общественото мнение в страната приемат с готовност договорните клаузи за защита на малцинствата в страната като изразяват настоятелно пожелание да ги видят приложени и по отношение на многобройните български малцинства в съседните държави. Напротив, Румъния, която е изправена пред трудната задача да интегрира многочислени и иредентистки настроени малцинства (особено в лицето на унгарците), първоначално се противопоставя на наложените ú задължения с аргумента, че не може да приеме външна намеса в решаването на нейните национални проблеми.   

Петиционната практика за положението на малцинствата засяга по различен начин България и Румъния. През периода на функционирането на системата под гаранцията на ОН само две обявени за приемливи малцинствени петиции се отнасят до малцинствени общности в България. Една от тези петиции е подадена по повод положението на румънското малцинство в България от Академичното дружество “Dacia Aureliană” (“Дакия на император Аврелий”) в Букурещ. За същия период правителствата в Румъния са визирани в общо 81 обявени за приемливи петиции за положението на малцинствата. Преобладаващата част от тези петиции се отнасят до проблемите на унгарците в Трансилвания, а 8 петиции визират положението на българите в Румъния (6 от тях са направени от бежанския Съюз “Добруджа” и други организации в България по повод положението на българите в Южна Добруджа, една е във връзка с българите в Бесарабия и една третира частен проблем). В своите съображения, изпращани в световната организация по повод малцинствените петиции, и двете правителства се стремят да омаловажават повдигнатите проблеми и да оправдават своята политика. Но за разлика от отговорите на Букурещ на българските петиции, във връзка с румънската петиция правителството в София декларира, че е готово да приеме една анкета от страна на ОН на своя територия и да изпълни препоръките на анкетната комисия, при условие, че тази анкета се разпростре и върху положението на българското малцинство в Румъния, а съответните препоръки бъдат възприети от румънското правителство. Такава анкета не се провежда.    

Преговорите между България и Румъния по спорните въпроси, включително относно режима на малцинствата, започват през 1933 г. в нов международен контекст. Идването на Хитлер на власт в Германия засилва принципа на ревизия на Версайската система от договори в международните отношения, а на Балканите се подема инициативата за антиревизионистичен блок. Стремейки се да привлече България в този блок, през октомври 1933 г. румънският външен министър Николае Титулеску прави предложение за решаване на висящите въпроси в двустранните отношения. В началото на декември с. г. българското правителство представя на румънската страна меморандум, съдържащ българските позиции по тези въпроси, включително по отношение на българското малцинство в Румъния. Отговорът на румънското правителство, придружен с меморандум за третирането на румънското малцинство в България, се получава едва през февруари 1935 г. Българският меморандум и румънският отговор са разисквани от представители на двете страни по време на преговори, проведени в София от 24 април до 11 май 1936 г. За да се ускорят преговорите и да се преодолеят противоречията българската страна изготвя и одобрява през август 1936 г. два проекта за конвенции – една за уреждането на висящите въпроси, по които се очертава възможност за решение, и друга за режима на реципрочните малцинства в двете страни. През май 1937 г. румънският пълномощен министър в София предава румънския отговор по двата проекта, с което приключва и активната фаза в двустранните преговори.                 

По време на българо-румънските преговори българската дипломация първоначално проявява по-голяма активност, докато румънският интерес е слаб, бидейки обусловен от текущите проблеми в балканската политика на Румъния. България настоява да бъдат върнати т. нар. третини от земите, отнети от жителите на Южна Добруджа или те да бъдат обезщетени, да се освободят къщите на българите, заети от румънски колонисти, и да се върнат конфискуваните имоти на българските училища и църкви. От своя страна, Румъния не проявява желание да реши тези проблеми със задна дата или в най-добрия случай дава уклончиви отговори. Румънското правителство изразява готовност да се откаже от сумата от 55 млн леи, дължима от България съгласно Хагската спогодба от 1930 г., но в замяна предлага на българската страна да се откаже от всякакви парични претенции спрямо румънската държава. В хода на преговорите двете страни не успяват да се споразумеят относно обхвата на реципрочността спрямо училищните и църковни права на малцинствата и по ред други въпроси. 

Всъщност принципът на реципрочността става кулминация на противоречията по малцинствените проблеми. Във връзка с румънските искания за такава реципрочност, още през 1927 г. българският външен министър Атанас Буров декларира пред румънския пълномощен министър в София, че българското правителство е готово да обсъжда въпроса за откриването на държавни румънски училища в България на основата на реципрочността, а също така и да разреши създаването на частни училища и на църкви във Видинския край, ако се формулират законни искания и ако обществата, които ще ги издържат, разполагат с необходимите средства. Тогава обаче румънската дипломация преценява, че за Румъния не е изгодно да дискутира училищния въпрос на основата на реципрочността, защото в такъв случай България би поискала да се открият държавни начални училища с преподаване на български в много селища в Добруджа и Бесарабия. Всъщност, както България по отношение на власите, така и Румъния по отношение на българите не изпълнява препоръките на следвоенните договори за обезпечаване на начално образование на езика на малцинството, когато то преобладава в дадена област.          

В преговорите след 1933 г., по повод исканията за права на българското население в Южна Добруджа, румънската страна настоява да се третират реципрочно румънците в Северозападна България и българите в Южна Добруджа. Българската дипломация отказва да приеме този принцип, като изтъква, че историческото формиране и националното съзнание на двете групи малцинствени населения са различни. Според тези критерии реципрочност би трябвало да се търси между влашкото население в Северозападна България, от една страна, и населението с български произход в областите Олтения, Мунтения и другите територии на “старото [румънско] кралство” до 1913 г. Българската страна се противопоставя на румънската позиция да се изключат от обхвата на преговорите българите от Северна Добруджа, Бесарабия, Банат и други области на Румъния. Впрочем, участващият в преговорите румънски пълномощен министър В. Стойка оценява тези българи като “островчета на чужденци”, “предназначени да изчезнат”. 

Друго различие възниква по отношение на механизма за въвеждане на малцинствените езици в обучението и богослужението. Българската дипломация предлага тези езици да се въведат в началните училища въз основа на подадените от родителите молби, докато румънските дипломати  настояват това да стане в предварително посочени селища, където езикът да се изучава по шест часа седмично. Подобно различие се наблюдава и по църковните въпроси. България предлага да се въведе богослужение на майчин език според числеността на вярващите, докато Румъния настоява за предварително поименно изброяване на населените пунктове, в които ще се въведе такова богослужение. При това румънската страна отново изключва българите извън Южна Добруджа, но изразява претенции за румънски енории из цялата територия на България. Докато българската позиция се основава на свободната воля на самите малцинствени населения, румънската – поставя акцент върху волята на правителствата, което определя предпоставеност на решенията.

Във връзка с възникналите в хода на преговорите противоречия, България прави предложение да се създаде анкетна комисия с председател, посочен от ОН, която да разглежда оплакванията и исканията на съответните малцинства в двете страни. Това предложение не е прието от румънските дипломати, които се аргументират с нежеланието да допуснат румънската вътрешна политика да бъде контролирана от чужденци. Поради тази позиция българското намерение да се придаде международен характер на двустранните малцинствени проблеми не се реализира.  

Най-после, Румъния отказва да се ангажира с подготвената от българска страна специална конвенция за режима на малцинствата, изтъквайки, че двете държави вече са обвързани спрямо ОН със задължения за защита на малцинствата. Всъщност в този случай румънската мотивация се свежда до нежеланието да се създаде чрез предлаганата конвенция един “опасен прецедент” с оглед на отношенията на Румъния с Унгария във връзка със значителното унгарско малцинство в границите на румънската държава.  

Международните събития през 1938 г. водят до загуба на интерес към продължаване на преговорите от страна на България. Аншлусът на Австрия от Германия и Мюнхенското съглашение, което допуска германската анексия на Судетската област в Чехословакия, засилват надеждите на ревизионистичните държави. Солунското споразумение между България и Балканската Антанта, което ревизира военните клаузи на Ньойския договор, премахва и демилитаризираната зона в Западна Тракия в Тракия – решение, което ограничава възможностите за териториален излаз на България на Егейско море. При тези нови условия българските териториални искания се насочват преди всичко към Южна Добруджа с оглед нейното мирно възвръщане към българската държава. Тогава вече румънската страна става тази, която поема инициативи за споразумение относно малцинствата, за да предотврати “опасността” от международна подкрепа за българското териториално искане. Поради противоположните интереси на България и Румъния, липсата на желание за компромиси и преди всичко заради териториалния спор за Добруджа двустранните преговори по малцинствените проблеми не постигат резултат в духа на принципите на международната защита на малцинствените права. В политическия контекст на епохата на национализма и териториалния ревизионизъм, това се оказва един предвидим резултат.               

Крайовският договор и решението на спора за Добруджа 

В навечерието на Втората световна война, през 1939 г. българската дипломация предприема проучване в столиците на великите сили, за да сондира мненията за евентуалните международни реакции по териториалното искане за Южна Добруджа. Усилията да бъде спечелена международна подкрепа стават по-интензивни в началото на 1940 г. като българските дипломати прилагат идентични дипломатически ходове на „сплашване“. Те внушават на Германия и Италия, че не е в техен интерес въпросът за Добруджа да се урежда чрез съдействието на Англия и Съветския съюз. Същевременно пред англо-френския блок те лансират заплахата от съветска подкрепа на българското искане. Въпреки че подкрепата на Съветския съюз е най-категорична, достигайки дори до присъединяване на Северна Добруджа към България и установяване на обща българо-съветска граница, управляващите в София търсят преди всичко съдействието на Германия – главният фактор на териториалния ревизионизъм и най-меродавната сила на Балканите по това време. 

Благоприятна за България международна обстановка за уреждането на териториалния спор се създава към пролетта на 1940 г. Тогава Германия вече е успяла да привлече Румъния и стремейки се да спечели окончателно и България е склонна да подкрепи идеята за компенсация в нейна полза чрез възвръщане на Южна Добруджа. Германо-съветският пакт (Рибентроп-Молотов) от 23 август 1939 г., който преразпределя сферите на влияние в Източна Европа, и териториалните аспирации на съседните държави поставят Румъния в международна изолация. Страната е изоставена от своите доскорошни западни покровители – Франция и Англия, които се отказват от дадените ú гаранции и също признават основателността на българските искания. Съветският съюз остава на позицията за правата на България върху Южна Добруджа и продължава да предлага своята подкрепа, а в края на юни 1940 г. с германско съгласие и след ултиматум окупира Бесарабия и Северна Буковина. След безрезултатни румъно-унгарски преговори, в края на август с. г. Германия и Италия налагат на Румъния (чрез т.нар. Втори Виенски арбитраж) да отстъпи Северна Трансилвания на Унгария. Попаднала в изолация, Румъния е принудена да търси начини за уреждане и на спора с България.

Съвещание в българското външно министерство на 4 април 1940 г. определя Южна Добруджа като най-достъпен обект на българските териториални аспирации. Според програмата на външния министър Иван Попов  България иска по мирен начин да си върне тази област в нейните граници от 1913 г., за да поправи една несправедливост, и същевременно е готова да сключи с Румъния пакт за ненападение или за гарантиране на новата обща граница. Акцията на българската дипломация за спечелване на международна подкрепа  завършва с осигуряване на съгласието на германския фюрер Хитлер за уреждане на добруджанския въпрос в съответствие с българското искане. Същевременно Германия оказва натиск върху румънските управляващи да започнат преговори с България. 

В хода на предварителните българо-румънски сондажи и в последвалите преговори, започнали в румънския град Крайова на 19 август, се сблъскват българската позиция за връщане на Южна Добруджа в нейните граници преди анексията ú от Румъния, и румънската позиция – за териториални отстъпки и запазване за Румъния на градовете Силистра и Балчик, както и на крайбрежна зона. Наред с това, Румъния изисква от българската страна предварителна декларация, че ще осигури достатъчно време за евакуация на областта, че се задължава да „репатрира“ всички българи от територията на румънската държава и че ще заплати собствеността на изселеното от Южна Добруджа румънско население. Румънската страна се стреми да протака преговорите, а българската − търси отново съдействие от страна на Германия и Италия. Така се достига до подписването на 7 септември 1940 г. в Крайова на българо-румънския договор, по силата на който Южна Добруджа става отново част от  България.

Крайовският договор определя като “окончателна и вечна” новата българо-румънска граница. Неразделна част от договора са и различните приложения към него: Протокол, според който новата граница “ще тръгва от Дунава непосредствено под Силистра, за да стигне до Черно море на около 8 км южно от Мангалия”; Спогодба върху начините за опразване на Южна Добруджа от румънската администрация и военна власт и прехвърлянето ú към България; Спогодба относно задължителна и доброволна размяна на българско и румънско население; Финансова спогодба, с която българското правителство се задължава да изплати на румънското сумата от един милиард леи като компенсация за румънската собственост в Южна Добруджа.Държавен вестник, София, 12.09.1940, Притурка С манифест от 21 септември 1940 г. цар Борис III нарежда на армията да вземе възвърнатата на България южнодобруджанска територия. Този акт се посреща с голям ентусиазъм, както в страната, така и от местното българско население.

От решаващо значение за успеха на България е фактът, че българските аспирации са признати за справедливи от всички меродавни по това време велики сили. След разрешаването на добруджанския въпрос българското правителство благодари на Германия и Италия, но не пропуска да изкаже благодарност и на съветското и на английското правителство. Важен с оглед запазването на Южна Добруджа в границите на България след  войната се оказва фактът, че изменението на статуквото се осъществява с мирни преговори, а не чрез агресия или по силата на външен арбитраж (какъвто е случаят със Северна Трансилвания). На Парижката мирна конференция през 1946 г. Съветският съюз се застъпва в полза на териториалната цялост на България, която тогава вече е включена в съветската зона на влияние. Така, българската държава се оказва единственият бивш сателит на Германия, който излиза от войната с териториални придобивки, а именно – Южна Добруджа.

Вътрешните критики към българското правителство по отношение на Крайовския договор идват от средите на някои добруджански българи. Те визират “изоставянето” на българите в Северна Добруджа, които са принудени да напуснат своите жилища и имоти, за да се преселят в България, както и голямото финансово задължение, което поема българската страна като обезщетение за имотите на румънските изселници от Южна Добруджа. Въпреки тези критични гласове обаче, сред българското общество и политиците надделява мнението, че уреждането на въпроса за Южна Добруджа през 1940 г. е безспорно постижение на българската външна политика, което поправя една историческа несправедливост, наложена на България през 1913 и 1919 г.

Възвръщането на Южна Добруджа се отразява положително върху търговията на България с Румъния и на българската икономика като цяло. Като резултат на обмяната на леи от местното население в Българската народна банка се натрупва значително количество румънска валута, която позволява да се увеличи вноса на петролни продукти от Румъния. Градовете Варна и Русе възстановяват своя хинтерланд, което има благотворно въздействие върху тяхното развитие като стопански и търговски пристанищни центрове. Положителен е ефектът от възвръщането на Южна Добруджа и върху българското селско стопанство. Едрите земеделски стопанства в областта, които произвеждат за пазара, съдействат за увеличаване на продукцията и за разширеното използване на модерна машинна техника в земеделския труд. България възстановява своята “житница”. 

Клаузите на Крайовския договор не пораждат драматични  реакции в Румъния, въпреки някои изключения от епохата и по-късното идеологическо  вписване на договора в румънската “голгота” през 1940 г. (а именно последователните румънски загуба на Бесарабия, Северна Трансилвания и Южна Добруджа). Това се потвърждава от коментара на известния румънски историк, идеолог и политик Николае Йорга. Дни след подписването на Крайовския договор той признава, че анексията на Южна Добруджа през 1913 г. е била резултат на погрешна политика към територия, която не е част от румънското национално наследство и в която румънците са се чувствали чужденци.Neamul Românesc, Bucureşti, 17.09.1940 Показателно в същия смисъл е и следното наблюдение на румънския емигрант, преподавател и президентски съветник Сорин Александреску, направено края на XX век: “От 1940 г. до днес, изглежда никой в Румъния не съжалява за тази загуба, дори по-старите или по-новите националисти, може би поради смътното, тоест, доколкото знам, никога неизрязавано чувство, че на нас фактически не ни се полага тази територия, спечелена май без мотиви от Майореску в 1913 г.”Alexandrescu, S. Paradoxul român, Bucureşti, 1998, p. 133.

Териториалните и малцинствените проблеми заемат основно място в българо-румънските политически отношения през годините на Втората световна война. Крайовският договор предлага едно сравнително балансирано решение на най-болния въпрос в двустранните отношения, но не ликвидира противоречията между двете съседни държави и не отменя взаимните им претенции. За това не помагат особено и съюзните връзки на България и Румъния в рамките на Тристранния пакт. След скъсването на дипломатическите отношения между Румъния и Съветския съюз на 22 юни 1941 г., по молба на официален Букурещ българското правителство поема защитата на румънските интереси в Съветския съюз чрез своята легация в Москва. На различни равнища и по различни поводи румънските управляващи среди предявяват различни аспирации спрямо България: за възвръщане на Южна Добруджа; за присъединяване на част от региона на Видин заради живеещото там румъноезично население; за установяване на кондоминиум с румънско участие в частта от Македония, която е под временно българско управление заради наличието на арумънско население в тази област. От своя страна, българските правителства проявяват повишена заинтересуваност към съдбата на останалите под румънска власт български общности – в Бесарабия под румънска военна окупация след 1941 г. и в Банат, предприемайки действия за защита на техните права и интереси. Във връзка с положението на бесарабските българи, след продължителни преговори в края на 1942 г. в Галац е открито българско генерално консулство. 

Прилагането на Крайовския договор ангажира значителна част от българо-румънските отношения по време на войната. Върховна инстанция в този процес е Смесената българо-румънска комисия, която заседава в гр. Гюргево. Неразрешените въпроси от другите комисии, предвидени в договора, се отнасят към Смесената комисия. Комисията по приемане на отстъпената територия функционира до 1 октомври 1940 г., когато българските войски достигат до новата гранична линия. Комисията по маркирането на граничната линия регистрира редица разногласия между двете държави, но пълното предаване на Южна Добруджа на България налага на тази комисия да остави граничната линия без промени според демаркацията, извършена през 1902 г. Свое специфично място в процеса на прилагането на договора има създаденият по този повод българо-румънски Арбитражен съд, който функционира от юни 1941 до април 1943 г. и стимулира постигането на компромисни решения по спорните въпроси. 

Прилагането на предвидената в Крайовския договор  размяна на населения между България и Румъния е един от основните акценти в двустранните отношения. Трудно съвместимите интереси и позиции на двете правителства пораждат много противоречия и проблеми, както при изработването, така и при прилагането на съответните клаузи на договора. По време на преговорите в Крайова принципът на размяна на населения се възприема по настояване на румънското правителство. Първоначално то иска задължително изселване на всички българи от Румъния срещу изселването на колонизираното румънско население от Южна Добруджа. Българското правителство приема разискванията по принципа на размяната, за да не се провалят преговорите, но отхвърля румънското искане за обхвата на тази размяна, като успява да наложи своето виждане, залегнало в окончателния текст.

Член трети на Крайовския договор предвижда: задължителна размяна на румънските поданици с български народностен произход от Северна Добруджа срещу румънските поданици с румънски произход от Южна Добруджа; доброволно изселване за останалите лица с български и румънски произход, живеещи в други области, съответно в Румъния и България, което трябва да стане в едногодишен срок след размяната на ратификационните документи; право на всяко правителство да разпореди задължителното изселване на лица с народностния произход на другата страна до изравняване на техния брой с доброволно изселилите се на негова територия лица от другата страна. Техническите въпроси по прехвърлянето на население се регламентират със специална спогодба, приложена към договора. Според нейните разпоредби полските недвижими имоти на изселилите се стават собственост на държавата, от която са се изселили, а държавата, която ги приема се задължава да ги обезщети; градските недвижими имоти остават частна собственост на изселниците; те запазват правата на собственост и върху цялото си движимо имущество, което могат да пренесат със себе си; властите в двете страни трябва да улеснят превоза на изселниците и на тяхното имущество; създава се специална Смесена българо-румънска комисия по размяната на населения.

Комисията одобрява правилник за размяната, според който списъците за задължително изселване се съставят в съответствие с данните от румънското преброяване през 1930 г. Най-дискутираният въпрос е този за броя на българите, подлежащи на задължително изселване. Българското правителство се опитва да предотврати миграцията на цялото българско население от Северна Добруджа, като настоява, въз основа на правилника, да се изселят само онези, които са регистрирани като българи според румънското преброяване. Позицията на Букурещ е противоположна − да се “прочисти” напълно Северна Добруджа от всички българи. Ролите са разменят по въпроса за преселването на румънците от Южна Добруджа. България настоява за изселването на всички румънци, т. е. не само на колонистите – румънци и арумъни, които са огромното мнозинство, но и на значително по-малобройното местно население с влашки произход. От своя страна, Румъния се стреми да запази макар и минимално румънско присъствие в бившия Кадрилатер.  

Задължителната размяна на българи и румънци, живеещи в териториите от двете страни на новата “стара” граница в Добруджа, се извършва на две последователни вълни. Повечето румънски колонисти напускат Южна Добруджа заедно с изтеглящата се румънска армия и администрация още преди да се формират комисиите по размяна на населението. От областта се изселват общо ок. 104 000 д., от които 83 929 д. селско и ок. 20 000 д. градско население. Главната миграция на българи от Северна Добруджа се извършва през първите две седмици на ноември 1940 г. и обхваща ок. 63 000 д. Втората миграционна вълна се извършва през април и май 1941 г., на базата на протокол от 11 април с. г., който урежда допълнителното преселване на 4700 румънци от Южна Добруджа и на 3600 българи от Северна Добруджа. С този протокол двете страни се споразумяват да считат въпроса за задължителната размяна на населения за окончателно приключен. Общият брой на задължително изселените е ок. 66 800 българи, които се настаняват в българска Добруджа и ок. 108 700 румънци и арумъни, преобладаващата част от които са настанени в румънска Добруджа.

Не по-малко проблеми предизвиква и въпросът за доброволното изселване, което се предвижда в Крайовския договор по настояване на българската страна. Доброволната емиграция е значително по-ограничена по обхват отколкото задължителната. В предвидения срок от една година, или по-точно в началото на 1941 г., се изселват доброволно 213 българи от Румъния и нито един румънец от България не напуска страната. На 1 април 1943 г. двете правителства подписват Спогодба за ликвидиране на спорните въпроси, породени от Крайовския договор. Правилникът за доброволна размяна, приложен към тази спогодба, продължава срока на доброволната емиграция до 1 ноември 1943 г., но на 22 май с. г. двете правителства решават да прекратят миграционния процес поради трудностите на военното време. По силата на правилника, доброволно емигрират от Румъния (от Банат и други области) в България 61 български домакинства (155 д.). Числеността на доброволните емигранти от България в Румъния е общо 95 семейства на арумъни от района на Горна Джумая (Благоевград) и на власи от района на Видин. 

Резултатите от размяната на населения между България и Румъния на основата на Крайовския договор са противоречиви. Задължителната размяна установява етническа граница между българи и румънци в Добруджа, която вече съвпада с междудържавната граница. Това съвпадение се отразява положително върху двустранните отношения, защото осуетява териториалните претенции с позоваване на етнически аргументи. От друга страна, задължителната емиграция означава неизбежно откъсване на емигрантите от техните домове, влошване на тяхното икономическо положение, проблеми с адаптацията им на новите местожителства. Наред с това, след извършеното разместване на населения се засилва тенденцията към асимилация на реципрочните етнически малцинства, останали в границите на двете национални държави. 

Прилагането на Крайовския договор е свързано и с решаването на много въпроси от имуществен, финансов и правен характер. Големи спорове в Смесената комисия поражда определянето на стойността и количеството на реколтите на преселниците от Северна и Южна Добруджа. Комисията се занимава също с оценяването на имуществата на преселниците и с техните права, както и с установяването на общото салдо на оставените от тях полски имоти. Що се отнася до паричния дълг, който България е задължена да изплати на Румъния, или т. нар. форфетерна сума, българското правителство отказва изплащането на първата вноска с аргумента, че Румъния е нарушила две от нейните задължения − да отстъпи територията на Южна Добруджа без да нанася щети и да изсели българите от Северна Добруджа без инциденти и пречки. Спорните въпроси са прехвърлени за разглеждане пряко от правителствата на България и Румъния.    

Българо-румънската спогодба от 1 април 1943 г., сключена чрез размяна на дипломатически ноти, изяснява много от постановките на договора и неговите приложения и разрешава повечето спорове. Предвижда се да остане задължението на България по форфетерната сума, но нейното изплащане се обвързва с условието Румъния да върне всички архиви, отнасящи се до Южна Добруджа. Допълнително повдигнатите въпроси, свързани предимно с по-второстепенни  искания и оплаквания, стават предмет на друга Специална спогодба, подписана в София на 16 декември 1943 г.. 

Последиците от прилагането на Крайовския договор се регламентират окончателно едва след Втората световна война, когато България и Румъния остават също съюзници, но попадайки в доминирания от Москва Източен блок. Ликвидирането на спорните въпроси става с подписването от двете държави на Протокол в Бистрица на 16 юли 1947 г. Чрез него се отменя и финансовият дълг на България към Румъния. Най-трудно се урежда въпросът за недвижимата градска собственост в Северна и Южна Добруджа. По този въпрос се подписват още два двустранни протокола, а за решаването му през 1949 г. се създава и нова специална смесена комисия. По предложение на българската страна, чрез размяна на ноти през 1952 г. е сключена междуправителствена спогодба. По силата на този акт българските градски имоти в Северна Добруджа преминават в собственост на румънската държава, в замяна на което румънските градски имоти в Южна Добруджа преминават в собственост на българската държава, без заплащане на каквото и да е салдо от страна на България и Румъния. С вътрешни актове всяка от страните урежда финансовите компенсации на своите граждани за загубите на градски недвижими имоти, намиращи се на територията на другата държава. 

Символът на румънското присъствие в Южна Добруджа – Дворецът на румънската кралица Мария в Балчик, първоначално остава собственост на румънската монархия, а след 1947 г. на новата република. Поради трудностите за неговото поддържане през 1953 г. румънската държава решава да продаде на българската държава този имот, както и други румънски имоти (тези на Румънския институт в София, на консулството в Русе и др.). След продължителни преговори за оценката се стига до споразумение през 1961 г., според което София трябва да заплати 6 милиона лева за въпросните имоти – сума, която по румънско предложение следва да бъде използвана за изграждането на нова сграда на румънското посолство в България. 

С цената на трудни преговори, на взаимни компромиси и на не малки жертви от страна на потърпевшите населения, прилагането на Крайовския договор решава с политически средства и по възможния в контекста на епохата начин спорния добруджански въпрос в българо-румънските отношения. 

Епилог

Крайовският договор поставя край на дългогодишния  българо-румънски териториален спор като разделя окончателно Добруджа между двете съседни държави. Въпреки наличието на някои по-късни (преди всичко след 1989 г.) и неофициални рецидиви на предявяване на териториални аспирации към другата страна, които се случват повече в Румъния, но също и в България, добруджанският въпрос отпада от сферата на междудържавните политически отношения. Различните становища по неговата история ще се изразяват предимно в полетата на науката и пропагандата, които често са повлияни от националните политики и идеологии. Историографският дебат за Добруджа, провокиран от териториалния спор в миналото, продължава да дава израз на противоположни гледни точки. Националните интерпретации на добруджанската история в България и Румъния се запазват до днес, но влиянието на политическите и идеологическите фактори върху тях отслабва в условията на демократизация и международна интеграция.  

Присъединяването на Бесарабия към Съветския съюз, възвръщането на Южна Добруджа към България и българо-румънската размяна на населения по време на Втората световна война променят пространствените, количествените и идентичностните храктеристики на реципрочните малцинства в двете страни. За това допринасят и съответните политики на държавните власти, които след решаването на добруджанския въпрос са по-малко склонни да признават етническото многообразие на своя територия. Лицата, деклариращи принадлежност към малцинствените общности по време на официалните преброявания, остават малобройни до наши дни. Така, през 1948 г. в Румъния са преброени 13 408 д., говорещи български език. По данните на последното румънско преброяване от 2011 г. българите по “етнос” са 7336 д., а лицата с български „майчин език“ − 6518 д. (преобладаващата част от тях са банатски българи). Данните от преброяването на населението в България през 1946 г. сочат, че румънците по “народност” са едва 2459 д. Според последното преброяване от 2011 г. в страната живеят 3598 власи и 866 румънци по “етническа група” (общо 4464 д.), а деклариралите, че имат влашки и румънски „майчин език“ са съответно 1815 и 5454 д. (общо 7269 д.).Наличието на “етническите групи” “власи” и “румънци”, както и на „влашки“ и „румънски“ „майчин език“ в българските преброявания отразява раздвоението между традиционна − етническа и модерна − етнонационална идентичност. То намира израз и в различните наименования на съвременните малцинствени организации на това население. Освен натурализирани в България румънски граждани, лицата, които се идентифицират със споменатите „етнически групи“, са власи от Северна България, арумъни и румъноезични цигани/роми, за които румънската идентичност се оказва предпочитана като по-престижна Добре интегрирани в държавите-приемници, реципрочните малцинства вече не пораждат междуетнически конфликти и голямо напрежение в двустранните отношения. Тяхното място е по-скоро периферно. Интеграционните, но и напредналите асимилационни процеси са трансформирали изцяло или са “разводнили” първоначалната етническа идентичност на преобладаващата част от лицата, принадлежащи към тези общности. Затова проявите на “етническо възраждане” след падането на комунистическите режими пораждат някои противоречия в средите на малцинствата и понякога засилват кризата на идентичността.          

След Втората световна война се наблюдава краткотрайна и дирижирана от комунистическите власти либерализация на политиките към малцинствата в  България и Румъния. От 50-те и 60-те години на ХХ век обаче, те са заменени постепенно с рестриктивни политики, чиито цели са не само социалната, но и етнонационалната унификация на населението. За разлика от периода между двете световни войни, позициите на България и Румъния по отношение на малцинствената проблематика през периода на социализма са вече сходни. Техните приоритети спрямо малцинствата са “вътрешни” и се основават на комунистическите принципи за решаване на националния въпрос чрез създаване на единни социалистически нации, без да допускат намеса на международни фактори в тази сфера. След края на комунистическите режими, когато двете страни приемат основните принципи за международната защита на правата на човека и малцинствата, сходството на позициите първоначално се запазва. Моделът на унитарната национална държава, която е “приемник” на една значителна малцинствена общност, свързана със съседна “държава-майка” (съответно турците в България и унгарците в Румъния),  определя общите становища в полза на индивидуалните малцинствени права и против разширяването на защитата на малцинствата.            

Въпреки тези сходства, румънската политика спрямо малцинствата по време на прехода към демокрация след 1989 г. е като цяло по-активна и по-адаптивна към международните стандарти. Причините за това са историческото наследство на румъно-унгарския дебат за принадлежността на Трансилвания, ролята на значителното унгарско малцинство в Румъния, което предявява искания за културна и териториална автономия, силната ангажираност на политиката на съвременна Унгария с проблемите на унгарците зад граница, както и международните въздействия върху Румъния. Това са и предизвикателствата, които стимулират румънската политика на “позитивна дискриминация” спрямо по-малобройните малцинства, каквото е българското. Основни компоненти на новия румънски етнически модел са специалното право на представителство на тези малцинства чрез един депутат в парламента (Камарата на депутатите) при занижена изборна квота и значителните държавни субсидии, предоставяни на малцинствените организации, спечелили това място. Като отзвук на усилията за интегриране на “вътрешните” малцинства и в духа на възраждане на национализма, румънската държава проявява по-голям интерес към подкрепата на румъноезичните общности извън страната, включително на власите и румънците в България.             

В сравнение с Румъния, политиката на България спрямо малцинствата остава по-близка до либералната демокрация, която пренебрегва етническите различия. Причините за това са опасенията от негативното наследство на насилствената смяна на имената на българските турци, извършена по време на късния социализъм, липсата на радикални искания от страна на говорителите на турското малцинство и мюсюлманите в страната, по-сдържаната политика на Турция спрямо малцинствената проблематика, както и факта, че България не попада във фокуса на вниманието на международните организации заради драматични междуетнически кризи. Затова след 1989 г. българската държава се ориентира по-бавно към “позитивната дискриминация” на “вътрешните” малцинства, а също така отделя и по-малко внимание на българските общности в чужбина. Също за разлика от Румъния, която “търси” двустранните споразумения с други държави по малцинствените проблеми на основата на реципрочността, България предпочита да съобразява своята политика само с ангажиментите си спрямо международните организации, чиито инструменти за правата на малцинствата остават в сферата на „мекото“ т. е. незадължителното право. 

Направените в края на 90-те години на ХХ век и по-късно румънски предложения за реципрочно третиране на малцинствата на основата на двустранно българо-румънско споразумение се отклоняват от българска страна. Единствената форма на договореност остава споразумението за откриване през 1999 г. на гимназии с преподаване на български език в Букурещ и с преподаване на румънски език в София. Това става също по румънска инициатива и въз основа на протокол от среща на представители на двете просветни министерства. Но практическото значение на тази инициатива за изучаването на „майчините“ езици в средите на реципрочните и малобройни малцинствени групи е формално до голяма степен, особено в случая с т. нар. български лицей в Букурещ. Двете училища не са ориентирани приоритетно към ученици от малцинствата, които и не са концентрирани в столичните градове. За разлика от Профилираната гимназия с интензивно изучаване на румънски език „Михай Еминеску“ в София, която има статут на езикова гимназия в българската образователна система, Българският теоретичен лицей „Христо Ботев“ в румънската столица е „български“ само по име, тъй като присъствието на българския език в образованието на учениците там е ограничено до минимум. Също от 90-те години на миналия век България и Румъния предоставят възможности за придобиване на висше образование по държавна поръчка на младежи съответно с български и с влашки / румънски етнически произход, живеещи в съседната страна. В това отношение интересът към образование на български граждани в румънски университети е по-висок.    

В условията на съвместното членство на България и Румъния в Европейския съюз след 2007 г., което разширява възможностите за взаимни контакти и сътрудничество, опознаването на конфликтното минало на териториалните и малцинствените проблеми в двустранните отношения е не само научно предизвикателство, а и предпоставка за разбиране, обяснение и адекватно управление на съвременните реалности.  

БИБЛИОГРАФИЯВ тази библиография са включени без претенции за изчерпателност съвременни публикации на документи и изследвания по темата в България и Румъния. Научната критика на различните историографски интерпретации не е цел на настоящата студия, която има обзорен и до голям степен популяризаторски характер

Алманах на българските национални движения след 1878 г. София: АИ “Марин Дринов”, 2005.

Боя, Л. Балчик: Малкият рай на Велика Румъния. Превод: Ст. Деянов, София: Критика и хуманизъм, Humanitas, 2014. 

Българите в Румъния, XVII-XX век. Документи и материали. София: АИ “Марин Дринов”, 1994.  

Власите в България. − Българска етнология, София, 1995, Извънреден брой.

Извори за историята на Добруджа, 1878-1919, Т. 1. Съставители: Ж. Попов, К. Пенчиков, П. Тодоров, София: Издателство на БАН, 1992; 1919-1941, Т. 2, Съставители: П. Тодоров, К. Пенчиков, М. Цуцов, С. Изворска, А. Кузманова, София: Издателство на БАН, 1993.

История на българите. Т. 4, Българската дипломация от древността до наши дни. София: Знание-Труд, 2003.

Йордаки, К. “Румънската Калифорния”: интегрирането на Северна Добруджа в Румъния, 1878-1913. – Исторически преглед, София, 2002, кн. 3-4, 50-77.

Кишкилова, П. България и Румъния, 1879-2000. Двустранни договори. София, 2003.

Кузманова, А. От Ньой до Крайова. Въпросът за Южна Добруджа в международните отношения, 1919-1940. София: ДИ “Наука и изкуство”, 1989.

Кузманова, А., П. Тодоров, Ж. Попов, Б. Нягулов, К. Пенчиков, В. Милачков. История на Добруджа. Т. 4, 1878-1944.  Велико Търново: Фабер, 2007.

Матеева, М., Хр. Тепавичаров. Дипломатически отношения на България, 1878-1988. София: Издателство на БАН, 1989 

Матеева, М. Консулските отношения на България, 1879-1986. Справочник, София: ДИ “Петър Берон”, 1988.

Нягулов, Б. Банатските българи. Историята на една малцинствена общност във времето на националните държави. София: Парадигма, 1999.

Нягулов, Б. Бесарабските българи във “Велика Румъния”. В: Българите в Северното причерноморие, т. 1, Велико Търново, 1992, 160-172.

Нягулов, Б. Война, понятия и памет: Добруджа между „втората национална катастрофа“ на България и „великото обединение” на Румъния. – В: Добруджа в края на Първата световна война. Добрич, 2019, 32-46.

Нягулов, Б. Добруджа като граница и границата в Добруджа (преди и след Берлинския договор, 1878 г.). − В: Империи, граници, политики (XIX – началото на XX век). Съст.: Пл. Митев, В. Рачева, София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2016, 197-234.

Нягулов, Б. Добруджанската проблематика (1878-1940 г.) в най-новата румънска историография. − Добруджа, кн. 14-16, 1997-1999, 255-276.

Панайотов, Г. Основни аспекти на приложението на Крайовския договор (1940-1944 г.). В: 50 години от възвръщането та Южна Добруджа. Сборник с изследвания, Силистра, 1990, 127-150.

Панайотов, Г. Размяна на малцинствено население между България и Румъния (1940-1944 г.). − Добруджа, кн. 6, 1989, 65-79.

Попов, Ж. Българите в Северна Добруджа, 1878-1913. С.: ИК “Иван Вазов”, 1991.

Попов, Ж. Българският национален въпрос в българо-румънските отношения, 1878-1902. София: ИК Медиаком, 1994. 

Попов, Ж. Румъния и българският национален въпрос (Македония и Добруджа), 1903-1913 г. София: Македонски научен институт, 2004.

Тодоров, П. Аграрните отношения в Южна Добруджа, 1878-1944. Велико Търново, 1982.

Тодоров, П. Освободителните борби на Добруджа. Добруджанската революционна организация, 1925-1940. София: УИ “Св. Климент Охридски”, 1992.

Cain, D. Diplomaţi şi diplomaţie în Sud-Estul European. Relaţii româno-bulgare la 1900. Bucureşti: Institutul de Studii Sud-Est Europene, Editura Academiei Române, 2012.

Cătănuş, D. Cadrilaterul: Ideologie cominternistă şi iredentismul bulgar, 1919-1940. Bucureşti: Institutul naţional pentru studiul totalitarismului, 2001.

Coman, V., N. Grigore. Schimbul de populaţie româno-bulgar. Implicaţiile asupra românilor evacuaţi. Documente (1940-1948). Constanţa: Arhivele Naţionale – Serviciul Judeţean Constanţa, 2010.

Dobre, F., V. Manea, L. Nicolescu. Armata română de la ultimatum la dictat. Anul 1940. Documente, vol. III, Bucureşti: Editura Europa Nova, 2000.

Dobrogea în arhivele româneşti, 1597-1989. Profesorului Stoica Lascu la 60 de ani. Coordinator V. Coman, Bucureşti, Editura Etnologică, 2013.

Lascu  S. Din istoria Dobrogei de Sud în cadrul României întregite, 1919-1940. − Revista istorică, Bucureşti, 1995, № 11-12, 957-975.

Negoiţă, С. Ţara uitată: Cadrilaterul în timpul administraţiei româneşti, 1913-1940. Craiova: Editura Fundaţiei “Scrisul Românesc”, 2008.

Njagulov, B. Entre le paradis et l’enfer: L’histoire, Baltchik et Dobroudja mises au point   – Études balkaniques, 2016, № 2, 205-241.

Njagulov, B. La protection internationale des minorités au XXe siècle: Le cas bulgaro-roumain. In: New Europe College. Regional Program. 2002-2003, 2003-2004, Bucharest, 2004, 65-125.

Njagulov, B. Le débat historiographique dans les rapports bulgaro-roumains (1944-1989) −  Études balkaniques, Sofia, 2002, № 2, 64-86.

Njagulov, B. Les minorités “réciproques” en Bulgarie et en Roumanie à l’époque actuelle: similitudes et divergences. – Études balkaniques, 2006, № 1-2, 3-9. 

Njagulov, B. The Bulgarians in Greater Romania: Minority Identities and Political Instrumentalization. – Bulgarian Historical Review, 2010, № 1-2, 89-101.

Njagulov, B. The Vlachs in Bulgaria and the Bulgarian-Romanian Relations between the two World Wars – In: Transborder Identities. The Romanian Speaking Population in Bulgaria, Ed. Stelu Şerban, Bucharest (România): Paideia, 2007, 133-161. 

Njagulov, B. Violences contre les civils de la Dobroudja, 1916-1918: Historiographie et mémoire en Bulgarie et en Roumanie. – Bulgarian Historical Review, 2016, № 1-2, 18-38.

Preda-Mătăsaru, A. Tratatul între România şi Bulgaria, semnat la Craiova la 7 septembrie 1940. Trecut şi present. Bucureşti: Lumina Lex, 2004.

Rădulescu A., I. Bitoleanu. Istoria Dobrogei. Constanţa: Editura Ex Ponto, 1998.

Românii de la sud de Dunăre. Documente. Bucureşti: Arhivele naţionale ale României, 1997.  

Români şi bulgari. Provocările unei vecinătăţi. F. Anghel, M. Cojoc, M. Tiţă (coord.) Bucureşti: Cartea Universitară, 2007.

Transborder Identities. The Romanian Speaking Population in Bulgaria. S. Şerban (ed.), Bucharest: Paideia, 2007.

Ungureanu. G. Problema Cadrilaterului în contextul relaţiilor româno-bulgare (1919-1940). Brăila: Muzeul Brăilei, Editura Istros, 2009.

Снимка: Добруджа след разргешавангето на териториялния спор между България и Румъния през 1940 г.: Северна (в оранжево) и Южна (в жълто)

Прочети на английски език!

Прочети на румънски език!

Последвай канала на блога “Мостът на приятелството” в YouTube, където са публикувани много видео и аудио интервюта! Блогът може още да бъде последван във Facebook и Twitter.

Vladimir Mitev

See author's posts

Tags:

Leave a Reply

Related News

Йордан Божилов: Документът за стратегическо партньорство  с Румъния трябва да бъде последван от реални и мащабни действия

Йордан Божилов: Документът за стратегическо партньорство  с Румъния трябва да бъде последван от реални и мащабни действия

15 март, 2023
Румъния е готова за всякакъв изход от войната в Украйна

Румъния е готова за всякакъв изход от войната в Украйна

13 март, 2023

You may have missed

Йордан Божилов: Документът за стратегическо партньорство  с Румъния трябва да бъде последван от реални и мащабни действия

Йордан Божилов: Документът за стратегическо партньорство  с Румъния трябва да бъде последван от реални и мащабни действия

15 март, 2023
Весела Чернева: Някак странно е да се прави заявка за стратегическо партньорство с Румъния, когато няма парламент и редовно правителство

Весела Чернева: Някак странно е да се прави заявка за стратегическо партньорство с Румъния, когато няма парламент и редовно правителство

15 март, 2023
Румъния е готова за всякакъв изход от войната в Украйна

Румъния е готова за всякакъв изход от войната в Украйна

13 март, 2023
Огнян Илиев: В Букурещ не срещаме затруднения в подготовката за предсрочните парламентарни избори на 2 април 2023 г.

Огнян Илиев: В Букурещ не срещаме затруднения в подготовката за предсрочните парламентарни избори на 2 април 2023 г.

12 март, 2023
Ана Тату: Русе и Гюргево имат нужда от добри транспортни връзки помежду си

Ана Тату: Русе и Гюргево имат нужда от добри транспортни връзки помежду си

12 март, 2023
Филмът “Метроном” е много повече от любовна история

Филмът “Метроном” е много повече от любовна история

12 март, 2023
%d bloggers like this: