Защо българите и румънците се страхуват от динамична идентичност помежду си?

Интервю с директора на „Еквилибриум“, неправителствена организация за социални услуги в Русе, за опита и впечатленията му от българо-румънското сътрудничество и конкуренция, за възможните източници на динамика в тези отношения и за границите на опита, които пречат на промяната между двата народа

Владимир Митев

Дейвид Бисет е специалист по въпросите на детската бедност и лишенията. Той е един от основателите на „Еквилибриум“, която е една от водещите детски организации в Югоизточна Европа. Връзката му с България датира от 1991 г. От 2000 г. живее в страната. Дейвид има богат опит в насърчаването на социалната промяна в Югоизточна Европа. Той обсъди с блога „Мостът на приятелството“ пречките пред промяната в българо-румънските отношения и в региона.

Господин Бисет, до каква степен според Вас е естествено българи и румънци да правят нещо заедно? Доколко това произтича от собствения им стремеж да направят нещо заедно? И всъщност, какво наблюдавате в техните отношения – българи и румънци – тези два народа пасват ли си един на друг или не?

Пасват ли си или не си пасват? Това ме провокира да се замисля за моите български сътрудници и моите румънски сътрудници и всъщност да видя как се сравняват помежду си. Бих казал, че румънските ми сътрудници имат много по-интернационалистичен поглед върху нещата. Осъзнах това на доста ранен етап от формирането на отношенията ми с румънците. Веднага видях, че те са възприели възгледи, които имат повече общо с мен, отколкото българите по отношение на перспективата, нагласите, желанието за напредък, желанието да се усъвършенстват. Мисля, че това се доказва от факта, че много от моите сътрудници в Букурещ, Брашов и други румънски градове вече не са в тези градове. Те са приели назначения в Милано, Женева и във Виена. Това показва нещо, което ги отличава от българите на същата възраст. Признавам, че много млади българи отиват да учат в чужбина и може би са склонни да останат в тези страни, докато са на доходна работа там. Но това, което правят румънците, е нещо съвсем различно. То включва създаване на мрежи и гледане навън към света като източник на възможности. Те използват осведомеността за европейските норми в своя лична полза и след това намират за най-естественото нещо на света да търсят работа и връзки като някой друг в Европа. Не виждам този стремеж или изследователска енергия сред българите от същата възрастова група. Те са по-самостойни. 

Така че това е една от разликите.

Мисля, че това е значителна разлика.

А какво е отношението на българите и румънците едни към други?

Имах възможността да работя в общобалкански контекст. Тя ми беше представена от една организация, наречена ChildPact. А аз се включих чрез факта, че бях член на борда – назначен член на Управителния съвет – на Националната мрежа за децата в България. И това, което ChildPact правеше, беше свързано със създаването на индекси или метод за анализ и сравнение на степента на реформата в областта на благосъстоянието на децата във всички черноморски държави. И аз забелязах, че в това има елемент на напрежение. То съществуваше въпреки желанието да си сътрудничим при създаването на индексите. Имаше елемент на конкурентност и напрежение между Румъния и България. Което според мен не беше съвсем справедливо, защото румънската реформа в областта на грижите за децата започна няколко години по-рано, тъй като беше важно условие за присъединяването към Европейската Общност. Едно от основните съображения, едно от основните неща, които Румъния трябваше да направи. Преди да се присъедини към Европейската Общност, беше важно да реформира системата си за грижи за децата. И това се основаваше на международния контрол върху големите институции, големите сиропиталища в Румъния. България не беше подложена на същия натиск по този въпрос, въпреки че страната по план трябваше да се присъедини към ЕО по същото време. Така че Румъния имаше „предимството“ на лесния контрол, произвеждащ политическа воля за трансформация на грижите за деца, преди България да го направи, което постави Румъния по-напред от нас. „Ние сме изпреварили България.“ Забелязах елемент на печелене на точки в изказването на румънците: „Ние сме по-напред от вас.“. Разбира се, че сте, защото сте подложени на много по-голям натиск на по-ранен етап от страна на Европейската общност. Системата от индекси имаше за цел да провокира учене, основано на сравняване, съпоставяне, обмен на модели, признаване както на предимствата, така и на бариерите, които съществуват в една страна, а не в друга. Но като човек, който наблюдава хората, аз видях отбранителност. Виждам това и по други начини и в други начинания.

Така че съществува тази тенденция на конкуренция.

Да.

Виждали ли сте нещо, за което българите и румънците си сътрудничат? Какво може да ги накара, според вашия опит, да се отворят за сътрудничество? Европейските пари, може би.

Опитвам се да се сетя, къде съм го виждал? Със сигурност имаме съвместен интерес в Дунавския регион. И те трябва да се опитат да си сътрудничат, като признаят, че много от селищата по Дунав са загубили малко от икономическата си динамика, от вътрешната си енергия.

Но това не се случва. Ако не се лъжа, то не се осъществява в голям мащаб. Най-малкото в Русе-Гюргево има Еврорегион Данубиус, но може би нищо по-значимо от това. Така че тук имаме потенциал или имаме общ интерес, но той не е осъзнат.

Но все пак се случва. Имам предвид, когато хората от Букурещ идват тук през уикендите, защото кафенетата са по-евтини, а елекрониката и битовите стоки са по-евтини в Технополис в Русе в сравнение с Букурещ. Така че населението като цяло се възползва от отворените граници.

Румънците се стичат през границата тук. Всеки уикенд те се отправят към черноморските курорти на България. Но мисля, че както виждате, то не се трансформира в официални договорености и партньорства. 

Има исторически обстоятелства, които доведоха до създаването на моя блог „Мостът на приятелството“ като българо-румънско пространство. С течение на времето дори започнах да мисля, че този мост представлява както реалност, така и подход за обмен между страни, които са категорични в желанието си да останат на своя бряг. Искам да проуча какво може да мотивира хората, които нямат този вътрешен стремеж, който имах аз, все пак да се отворят и да развият някакви връзки със съседа. Разбира се, не очаквам точно от вас да дадете магическата формула, но може би имате някакви рационализации.

Не знам. Ще ви разкажа за едно осъзнаване, което направих за себе си наскоро. Имам малък брой приятели в Букурещ или румънци, които са пътували до други части на Европа, където живеят и работят. И за мен е удоволствие да ги наричам „приятели“. Общуваме редовно. Сътрудничим си. Обсъждаме различни неща. Питам ги за съвет. В София имам по-голям брой професионални колеги, но отношенията ми с тях са значително по-откъснати. Просто стигнах до това осъзнаване и след това се опитах да разбера каква е разликата. И просто установих, че румънците като цяло са много по-отворени към опита на хората от Запада. Бих добавил, че познавам много българи, които са „западни“, но това е нещо, което те са склонни да проектират самосъзнателно като гривна след рок концерт. Румънците разкриват по-малко усилия. Трябва да добавим, че – по отношение на интернационализма или космополитизма – в България няма нищо, сравнимо с опита от Букурещ.

Представете си, че сте руснак. Това би ли имало значение?

Това е много, много добър въпрос. Това е въпрос, на който не съм компетентен да отговоря, макар че предполагам, че бих могъл да изразя подозрението си, че може би руснаците биха намерили България за по-благоприятна. 

Нека ви припомня, че в Румъния има германски кмет в Тимишоара и германски президент на страната, както и че кмет на район в Букурещ е французойка. В България кметът на Варна е от руски произход. Но съм сигурен, че ако на българските избори за София се яви някакъв британец или германец, той ще бъде критикуван като човек на Сорос или каквото и да е друго обвинение, че е колонизатор, компрадор и т.н. По някаква причина кметът на Варна може да е от руски произход без никакъв проблем. Но не съм чувал за значима позиция за западняк в българската политическа система.

Уау. Нещо, за което никога не съм се замислял, но да, мога да си представя, че е вярно.

Знам, че има някои общински съветници, мисля, че беше холандски кандидат за общински съветник във Велико Търново. А ние имаме Карлос Контрера от района в София, който е от националистическа партия и от кубински произход. Според мен това са по-скоро изключения. Ние сме много традиционни. Точно така. Може би това е думата традиционен. Свикнали сме с българите и турците. И може би някои сърби. Може би някои цигани, някои руснаци. И това е всичко.

Със сигурност съм наясно със собствената си способност да оказвам влияние в гражданското общество и неправителствения сектор в България. Но го правя много на заден план. Забелязал съм, че някои българи ще повторят неща, които съм казал. Забелязвам, че неща, които съм написал, се перифразират и се поставят в текстове, които секторът създава и които са критични към правителството или се застъпват за определени промени в сектора на грижите за деца и други подобни неща. Така че знам, че съм доста влиятелен, но може би, както казвате, не бих могъл да заема удобна официална позиция в България.

Известно ли Ви е неправителственият сектор да е способен да генерира промени в българо-румънските отношения?

Промяна в българо-румънските отношения. Моят честен отговор би трябвало да бъде: Може би просто нямам щастието да се сблъскам с това и просто не виждам да се случва.

Известно ми е, че политически неправителствени организации като Центъра за изследване на демокрацията (България) имат партньори в Румъния. И между академичните среди е обичайно да се намират партньори. Това е някакво ниво може би на нещо ново, но аз търся мултипликационен ефект. И съм наясно, че по времето на Петков българо-румънските отношения някак си се размразиха след замразяване от няколко години. Преди това нищо не се случваше с тях. И изведнъж, по времето на Петков, очевидно заради неговата може би геополитическа ориентация, започнаха да се случват много неща, което е добре. Имаме нужда неща да се случват. Но все още се чудя какво може да се направи от хора, които не са точно държавниците. Искам да кажа какво може да задвижи или насърчи динамиката, вътрешният стремеж на обикновените хора. И аз, аз поставям неправителствения сектор тук в обикновените хора, защото това е гражданска организация. По презумпция той е организация, организация на гражданското общество. И аз не ги разглеждам, а мисля за това какво може да породи динамиката, какви инициативи или какви насърчения са необходими, за да се случи нещо в тези отношения. Какъв е проблемът в тези нации, така че нищо да не се случва?

Не съм сигурен дали румънците и българите разбират нещата, които ги свързват. Моята конкретна професионална перспектива е в областта на развитието на грижите за деца, малко и в образованието. И забелязвам, че „разговорите“ наистина се провеждат в по-широк мащаб, като в тях участват румънци и българи, както и молдовци, както и сърби. Но забелязвам, че импулсът за решаване на проблемите в Югоизточна Европа обикновено идва извън региона. Просто не виждам тенденцията или желанието на румънците и българите действително да съберат главите си, за да сравнят и съпоставят опита си. И наистина не знам защо е така. Може би Съветът на Европа и големите международни организации са откраднали инициативата за иницииране. Може би императивът за подражание, произтичащ от съвместното членство в ЕО, е затъмнил ползите, които могат да се извлекат чрез местно сътрудничество и съвместно обмисляне.

Имам чувството, че им липсва любов. Да, в българо-румънските отношения липсва обич, липсва любов или привързаност. Смятате ли, че това може да е така? Защото, ако имаш някаква симпатия, да речем, ще гледаш на другия с определени нагласи, с определени подходи. Твърде често, традиционно, има безразличие между българи и румънци.

Това е един вид безразличие един към друг, пренебрежително отдръпване, което измества идеята, че може да има общи проблеми, които могат да бъдат решени заедно, или общи предимства, които могат да бъдат преследвани заедно.

Как може да се промени това? Нуждаем се от промяна в умовете и сърцата. Как може да се случи това? Може ли всъщност държавата или който и да било да направи нещо или трябва да дойде отвътре?

Държавата може да се опита да направи нещо, но не знам колко всъщност може да се постигне чрез съвместни програми, които се осъществяват на твърде високо ниво или в рамките на технически балон, откъснат от нормалния живот. Мога да си представя регионално развитие на Дунав, движено от държавни и големи бизнес участници, което не успява да повлияе благоприятно на живота на жителите на региона. 

Можете ли да разясните малко повече този въпрос?

Честно казано, смятам, че трябва да се случи точно обратното. Вярвам, че хората отвъд реката, в Гюргево, трябва да разберат как нещата могат да се правят в сътрудничество с хората тук, в Русе, въз основа на общи интереси и обща среда.

Представете си, че трябва да формулирате предложение за държавни политики, които да подобрят българо-румънските отношения. Какви биха могли да бъдат тези политики?

Моята организация, „Еквилибриум“, много, много добре осъзнава близостта на Румъния и факта, че има други организации за грижи за деца, предимно в Букурещ, с които имаме периферни отношения, които могат да бъдат надградени. Искам да кажа, че от чисто логистични съображения Букурещ е адски близо до нас, много по-близо, отколкото София. Но съм забелязал, че неща, които правя съвсем естествено, както преди COVID, когато пътувах много и летях до различни държави. Винаги отиваме в Букурещ, за да направим това. Винаги летим от Букурещ, вместо да пътуваме 5 часа до София, където вероятно ще трябва да пренощуваме за полет рано сутринта далеч по-практично е да отидем до Букурещ. Както казах, имам приятели и колеги в България и се опитваме да си гостуваме. Българските ми познати реагират така, сякаш това е нещо доста алтернативно или екзотично, защото отивам в чужда страна, в непозната страна. Без значение колко енергично протестирам: Тя е точно там!! От другата страна на реката. Съществува тази психологическа, умствена бариера. Приемам, че пресичането на границата е обременително. Можеш да се наредиш на опашка за дълго време заради огромното количество камиони, които преминават по моста, но не е далеч. Само погледнете от другата страна на реката.

Всички твърдяха, че щом влезем в ЕС, границите падат и започваме да се ценим един друг и да се движим. А изглежда, че това не се случва. Случва се на някакво ниво с румънците, които идват тук, или с българите, които отиват понякога да летят от Букурещ. Но все пак имам чувството, че това, което липсва, е точно това, което наричам динамична идентичност. Искам да кажа, че ние продължаваме да мислим за Румъния като за нещо много различно, дори отделно. Не й се доверяваме. И не искаме да се ангажираме с нея. Имам чувството, че ако искаш да се ангажираш с нещо, трябва да свалиш гарда и да се оставиш да бъдеш ударен. Първо, може би ще бъдат ударени от „врага“ и едва в по-късен момент може би ще се случи нещо положително като някакво отваряне. Така че може би хората се страхуват от този момент на удар, когато свалят гарда. Те не искат да са без броня.

Така че по принцип тази идея за динамична идентичност звучи вероятно някак соросоидна или перверзна. За какво, по дяволите, говоря? Нейното отсъствие ни пречи да се интернационализираме, да се учим, да се отваряме към света и т.н., да променяме каквото и да било. По принцип не можем да открием в себе си пространство, което може да се обогати от контакта с друг човек. И когато контактуваме с този човек, ние ще овластим този човек и той ще овласти нас и обратно в обратна посока. Но ние не сме готови да овластим човека, защото той ще ни промени. Той ще ни повлияе. А ние не искаме да бъдем повлияни. Това е чуждо влияние. Искаме да бъдем такива, каквито сме. Така че не знам дали имате коментар по този въпрос, но имам чувството, че това е един от проблемите. Същото е и при румънците. Те пътуват до нашите морски курорти или до Банско. Но самите те казват, че не научават нищо съществено за българите. Идват, отиват там такива, каквито са, и се връщат такива, каквито са. Или може би само малко променени. 

Всички черноморски курорти могат да бъдат навсякъде, защото курортите са си курорти. Хомогенни. Това не е представително за българската култура.

Мисля, че е така. Искам да кажа, че румънците през лятото идват в Русе в доста големи количества и ги виждаш да се разхождат нагоре-надолу по главната търговска улица. И тогава те колонизираха „Хепи грил“. Това е един уикенд анклав.

Ресторантът им предоставя менюта на румънски език. Сервитьорките говорят английски и това е общ език. Докато това се случва през уикенда, българите ще оставят Happy Grill настрана. Те просто няма да отидат там. Всъщност съм чувал българи, които търсят място за хранене, да си казват: „Не. Не в Happy Grill. Там е пълно с румънци.“ Там има и други националности. Те са се отзовали на международната атмосфера. Бих отишъл там, провокиран от любопитство. Малка тръпка на приключение. 

Същото важи и за мен.

Не, не, не, не и за българите. През уикенда е почти като малка румънска колония. И това ми се струва нещо доста забележително.

Знам, че на местните не им е приятно да виждат как градът им се поддава на туризма, нали разбирате. Мога да разпозная това в места като Велико Търново, които обслужват автобусни партита и големи партита. И знам, че това трябва да е много натрапчиво за местните жители. Но мисля, че тази реакция на румънците в Русе е различна. Тя е различна и значима. За известно време в Русенски Лом идваха редица румънски катерачи и любители на природата. Неизбежно българи и румънци се оказваха заедно в скалното катерене, показвайки общ интерес към природата или както искате го наречете. Имаше сътрудничество и съвместна работа, бяха направени планове и разменени телефонни номера. Когато българите имаха възможност, те пътуваха и правеха малко скално катерене в дефилето на Турда или където и да било другаде. И така, какво означава това? В Басарбово има само толкова много място на скалите, така че може да е по силата на обстоятелствата. Но освен това мисля, че ключовата идея е споделеният ентусиазъм. И наистина ми харесва идеята Ви за културни центрове или академичен обмен и сътрудничество, защото – отново – има потенциал за формиране на „племенни“ връзки, които надхвърлят националността. 

Липсва политическа воля или интерес към това. Имам предвид, че България има културни центрове с Унгария, с Австрия. С Германия, разбира се, само с Румъния няма. А Румъния има румънски културен център е в Белград. В Унгария, в много столици в Европа има румънски културен център, но в София няма нищо. Виждам, дори сред дипломатите и експертите по външна политика, известна ревност или недоверие към другия. Това ме обезкуражава. Но все пак е опит, от който мога да се уча. Много хора са подозрителни към всичко, което излиза извън сценария, дори и в малките неща.

Лансирах идеята за формиране на динамична идентичност със съседите ни, което означава определена съвместна еволюция въз основа на нехегемонно отношение към тях. Това не е ли твърде екзотично? В България най-вероятно формираш динамична идентичност със сексуалния си партньор, с майка си или баща си, с приятелите си. И това е нормално. Кой създава динамични идентичности със съседите, с чужденците? Дори в моя специфичен смисъл на някак всеобхватна, може би в известен смисъл динамична идентичност с много различни хора, които потенциално идват като колектив под някаква форма или ансамбъл. Предполагам, че това звучи странно за някои от моите сънародници. Не е ли това твърде специфично нещо, което да поискам – формирането на динамична идентичност с хора от други нации?

Спецификата на опита е доста важна. Имам предвид например, че много българи са ме питали за отношенията между Шотландия и Англия и за някаква шеговита антипатия, която двете страни проявяват една към друга. И аз бих им казал, че може би не съм най-добрият човек, който може да отговори на този въпрос, тъй като съм прекарал десет години от професионалния си живот в Лондон и опитът ми да живея и работя в Лондон ми е дал този много космополитен поглед. Така че аз не забелязвам разлики, не мисля по отношение на различията така, както го правят другите. И наистина, когато се върнах в Шотландия от Англия, след като бях развил тези нови нагласи, открих, че много от мисленето и перспективите в Шотландия са много провинциални за моя вкус и малко изостанали. Така че, тъй като съм добре пътувал и съм развил нагласата „Където и да си сложа шапката, това е у дома“, аз съм човек, който всъщност не осъзнава много добре силата на границите. Струва ми се нелепо, че една водна ивица, знаете, Дунав, може да създаде разлика между хората. Сигурен съм, че в много отношения онези румънци, които обитават малките градчета и села, стоящи срещу Тутракан, Силистра и т.н., имат много повече общо с българите, които виждат в далечината, отколкото хората в големите коли с букурещки номера.

Имаме не толкова физическа граница, колкото граница на опита. И всъщност човек може да отиде в Букурещ и да има същите граници, които аз имам тук, в Русе. И мисля, че много хора отиват в Букурещ и дори могат да обменят нещо с румънците, но запазват границите. Границите остават непокътнати. Опитът не се развива или се развива много бавно.

Границите на опита са много добър начин да се каже това. Искам да кажа например, че докато наскоро пътувах много в България с българските си колеги, установих, че те реагират развълнувано на нещо, за което аз свивам рамене. то. Аз пътувам много, но за тях това се оказа голямо нещо. Всеки паметник или всяка забележителност, на която се натъкнеха в София или където и да било другаде: те си правеха селфита пред него. Мисля си, за Бога, никога ли не са били в София преди? Каква е тази голяма работа? Но за тях това беше нещо, с което нямаха голям опит. Така че за тях дори съществуваше психологическа граница между Русе и София, Русе и Видин. И затова не мога да си представя реакцията им, ако пътувахме заедно до Букурещ. Не мога да си представя как биха реагирали те. Веднъж доброволно се съгласих да бъда неофициален екскурзовод на една международна група, когато бяхме заедно в Пловдив. Българските ми колеги отказаха с думите, че перспективата ги плаши. Изявих се като ръководител и фасилитатор на пътувания на групи българи в Единбург, Амстердам и Гьотеборг. Но също така и в Монтана и Панагюрище. Това е свързано с минал опит, но и с отвореност към нови преживявания. 

Знам, че след Втората световна война е имало програма, в която шотландци или британци, но това е почти всичко, което знам, са осъществявали обмен с германци поради тази необходимост от помирение и преодоляване на военните травми, за да няма никога повече война. Затова се чудех дали този опит може да бъде полезен по някакъв начин за българите и румънците. Не в смисъл, че сме водили война. Може би има голяма разлика между нашия опит и този в Германия и Великобритания. Просто търся някакво вдъхновение. Какво може да вкара динамиката в определени отношения? Хм, аз, споменах, че по някакъв начин съм скептичен към държавите, защото държавите мислят хегемонно, през повечето време. Така че те имат тази много солидна граница между тях. Мисля, че обикновените хора имат или трябва да имат по-плавни граници. Така че обикновените хора са по-склонни да генерират някаква промяна. Но има и други теми. Има европейски институции, например, или международни институции, НПО-та. Могат да се конструират различни субекти, например, ако искате, международни корпорации. Може да има различни субекти, които могат да генерират някаква динамика. Чудя се само кой наистина се интересува от това? На кой му пука? В края на краищата всичко е въпрос на грижа.

Току-що си припомних едно мое преживяване. Беше преди повече от десетилетие. Направих малко културно проучване. Това беше упражнение по любопитство. То включваше проучване и игра със символиката, свързана с комбинацията от червения и белия цвят. Започнах с малки стъпки, които се превърнаха в публични представяния – беседи и визуални презентации – които включваха разкази за кръстоносците и червения кръст върху туниките им, за келтските и далекоизточните традиции, а аз исках да включа и някои компоненти от румънската народна традиция.  Исках да включа нещо от Румъния и колегите ми много неохотно ми позволиха да го направя, смятайки, че това ще предизвика негативна реакция от страна на българската публика. Но защо? Те казваха неща като: „Е, знаеш ли, вярно е, че ние имаме мартеница, а румънците – мърцишор, но не можеш да вземеш българската традиция и да я поставиш в близост до румънската.“ Сякаш едната ще опетни другата. В крайна сметка предположих, че българската пролетна традиция има общ източник с келтската система от вярвания. Това беше далеч по-неубедителен аргумент, отколкото да посоча очевидното побратимяване на мартеницата и мърцишора. Радвам се, че не споменах за мартеницата от Македония. Препратката към ирландската/келтската беше по-безопасна. Толкова много от шовинизма на Балканите е насочен към съседите.

На Балканите, особено в българския случай, съществува тази тенденция: общото между теб и съседите ти те разделя. Общите неща разделят. Така че с Македония имаме голям проблем, защото имаме обща история, а българите искат македонците да кажат, че това е изцяло българска история, тази история сякаш не е македонска. В същото време, и същото е с румънците и средновековната династия на Асеневци, за която румънците твърдят, че е румънска или влашка, а ние, които твърдим, че е българска. И изведнъж от това, че имаме около 200 години може би средновековна обща държава, ние не правим нищо с нея. Не я празнуваме заедна. Не я използваме за някаква реторика на общност, само защото всички ще кажат, че това е изключително българско или румънско наследство и ще последва някаква борба. И това е още веднъж заради определена философия и мислене. Защото не можем да мислим в концепцията за динамична идентичност. Ние мислим в една статична концепция. Нещо е или българско, или румънско. Никакви нюанси, никаква флуидност, нищо общо, нищо взаимно, или едното, или другото. А те са конструирани напълно противоположни, България и Румъния. И на мен ми е интересно да споря за тази динамична идентичност. И може би някой ден ще го направя и за македонците, но имам чувството, че няма да бъде разбрано. Тази модерна дума, динамична идентичност, е толкова дестилирана дума, толкова абстрактна за хората. Сигурен съм, че хората няма да приемат това като нещо естествено. Те ще го приемат за нещо изкуствено. Е, може и да е изкуствено. Може да е продукт на ума. Но за мен то дава възможност за сложност. Това е сложност, която позволява промяна, за да се случи нещо, да настъпи някаква динамика. Така че, когато отивам при румънците, може да поговорим много хубаво за Асеневци. И ние признаваме, мисля, че взаимно има право на собственост върху аспекта. И ние сме приятели. Празнуваме общата си история. Но имам чувството, че е, ако това бъде обявено публично, да се разглежда като държавна измяна. Аз се предавам на врага.

Като личност просто не мога да го проумея. Не мога да разбера от какво се страхуват хората в това, което Вие наричате „динамична идентичност“. Не разбирам страха от това да открием, че всъщност имаме нещо общо с другите. Аз тълкувам подобно откритие като нещо за празнуване. Но както току-що казахте, то всъщност поражда реакция на отдръпване и изразяване на страх. Но какво провокира страха? Аз просто не разбирам.

Имам чувството, че цяла вечер, още от самото начало, обсъждаме какво е статично и какво е динамично. И страхът от промяна.

Така че технически няма промяна, ако поставите нещо общо, което отива към общ източник, общ исторически източник, общ културен източник, който е настъпилата промяна. Освен признанието, че имате нещо общо в себе си.

Като признавате общата култура, разширявате територията си. Ставате по-голям, защото вашата идентичност интегрира периферни аспекти.

…и чрез това, че ставате по-големи, ставате по-малко чисти. По-малко изключителни в културно отношение. 

Вие добре разбирате противоречията на това мислене. Всичко е във въображението, но ние трябва да имаме въображение, което позволява диалог и мир, а не постоянно да стоим в режим на тревога и да очакваме шокове отвсякъде. Казано на геополитически език, нашата стратегическа дълбочина трябва да бъдат нашите съседи.

Снимка: Дейвид Бисет (източник: YouTube)

Прочети на английски език!

Прочети на румънски език!

Последвай канала на блога “Мостът на приятелството” в YouTube, където са публикувани много видео и аудио интервюта! Блогът може още да бъде последван във Facebook и Twitter. Каналът му в Telegram е тук.

About Author