Поглед на лявомислещ историк към междувоенния период в условията на настъпваща реставрация на монархическия период в българската история
Искра Баева
Тази статия бе публикувана в сборник X, брой 3 (37), нова серия, юни-август 2022 г. на румънското списание Polis.
Развитието на България между двете световни войни е кратък, но изпълнен с бурни събития период в историята на държавата, възстановила съществуването си в резултат на Руско-турската война от 1877-1878 г. То преминава в сянката поражението в третата война само за шест години – Балканската (1912–1913), Междусъюзническата (1913) и Първата световна война (1915–1918). България навлиза в следвоенния свят като победена държава, дълбоко изолирана на Балканите, заобиколена почти изцяло1 от страни, наредили се на масата на победителите, защото са се включили в Антантата. Поражението има жестоки последици: то орязва границите, създава поредната бежанска вълна и ожесточава обществените отношения заради търсенето на виновници за поражението и желанието те да бъдат наказани. Голямото разочарование от традиционните политически партии дава шанс на нови политически сили, които търсят нови решения и от големия европейски сблъсък между революция и контрареволюция. Съчетанието на всичко това донася на междувоенна България преврати, въстания и нарастващ авторитаризъм.
Националните катастрофи2
Заради участието си във войната на страната на Централните сили България преживява втора национална катастрофа. За да се разбере значението на този факт за българите, трябва да се върнем малко назад – до първата национална катастрофа. И двете са резултат от опитите за обединение на земите, населени с българи, като първото място в тези усилия през цялото време заема Македония. Заради Македония България предизвиква на 16 юни 1913 г. Междусъюзническата война, в която се оказва изправена срещу абсолютно всички балкански държави и естествено претърпява поражение. Резултатът е очертан от Букурещкия от 28 юли 1913 г. и от Истанбулския договор от 19 (29) септември с.г., според които губи повечето от спечелените през Балканската война територии в Македония, както и Южна Добруджа. Тези загуби са определени като Национална катастрофа, а желанието тези територии да бъдат върнати кара българското правителство през септември 1915 г. да реши да присъедини страната към Централните сили, които обещават точно това. Следва новата национална катастрофа, очертана в Ньойския договор, подписан в Париж на 27 ноември 1919 г. Според него териториалните загуби са потвърдени и са допълнени с нови, макар и не толкова значителни. Тогава, а и днес, този мирен договор е възприет като най-голяма национална трагедия, защото с него изчезва перспективата, че загубите могат да се възстановят.
Политическите последици от поредното военно поражение са резултат и от съпътстващите обстоятелства. Става дума за Войнишкото въстание от септември 1918 г., което предшества капитулацията на България. При преразгеждането на историята, което започна сед 1989 г., въстаналите войници са обвинени, че са действали против националните интереси и са виновни за капитулацията3. И почти никой не обръща внимание, че тези обвинения се градят върху разменените места на причината и следствието. Защото за предстоящото френско настъпление на фронта при Добро поле българското разузнаване знае, но властите не успяват да получат германска помощ и не полагат усилия да укрепят фронта. Войниците се разбунтуват едва след като на 18 септември Солунският фронт е пробит, въпреки героичната съпротива и многобройните жертви. Затова гневът на войниците се обръща срещу военното командване и политическата власт в София. На 24 септември войниците успяват да превземат главната квартира на армията в Кюстендил, а там получават и ръководство в лицето на представителите на Българския земеделски народен съюз (БЗНС) Райко Даскалов и Александър Стамболийски. Под водачеството на Даскалов на 27 септември в Радомир България е обявена за република и въстаниците се отправят към София, за да получат властта. Когато стигат до покрайнините на София те са разбити 29 и 30 септември, като този път германците изпращат военна помощ4. Само че не възстанието предизвиква излизането на България от войната, защото преговорите за примирие вече са започнали, когато то избухва, а на 29 септември е подписано Солунското примирие.
Въоръженият сблъсък на българи (въстаналите войници) с българи (властта) оставя тежък отпечатък върху политическия живот в целия последващ период. Той задълбочава разочарованието от непостигнатия национален идеал, огорчението от новото военно поражение и тласка политическия живот към ожесточение. Немалка роля за него имат и икономическите условия в Ньойския мирен договор, който към изтощението от войната прибавя и репарации в размер от 2,25 млн. златни франка, задължението на България да компенсира своите съседи Румъния, Гърция и Сърбо-Хървато-Слованското кралство (Югославия) с живи животни както следва: бикове съответно 15, 60, 50; дойни крави 1500, 6000, 6000; коне 2250, 5250, 5000; мулета 450, 1050, 1000; волове 1800, 3400, 4000; овце 6000, 15000, 12000; както и да достави на Югославия 250 хил. т. въглища за 5 години5.
Аграристкият експеримент
Водещо в обществените нагласи на следвоенна България е желанието за дълбока политическа промяна, тъй като всички управлявали до момента партии са съпричастни към поражението и кръвопролитието. И първите следвоенни избори от август 1919 г. го потвърждават. Гласоподавателите отреждат първите две места на партии, които предлагат идеи за радикална промяна и никога не са били в управлението: това са създаденият през 1899 г. БЗНС с 27,3 % (85 депутати от общо 237! и Българската комунистическа партия (тесни социалисти)6 (БКП (т.с.)) с 18,5 % (47 места). Лидерът на БЗНС Александър Стамболийски съставя своето първо правителство, макар и коалиционно с Народната и Прогресивно-либералната партия, които имат съответно двама и един министър. На 28 март 1920 г. са проведени нови избори, които БЗНС печели с 42,7 % (110 деп.) и съставя самостоятално правителството. През следващите три години БЗНС прави опит да трансформира дълбоко страната – тези години ще оставят своите трайни следи в българската история.
Стамболийски не само е лидер на БЗНС, а и идеолог на съюза. През 1909 г. публикува книгата си „Политически партии или съсловни организации?”7, в която формулира съсловната теория, върху която ще се гради дейността на БЗНС до края на 40-те години. Според нея, управлението на обществото трябва да се осъществява не от партии, а от шестте основни съсловия: земеделско, занаятчийско, наемно-работническо, индустриално, търговско и бюрократическо. А тъй като в България селяните са около 80 % от населението, то земеделското съсловие трябва да изгради народовластието (както Стамболийски нарича управлението на мнозинството) и икономическата демокрация (разпределение на националния доход според вложения труд, а не според промишления и търговския капитал)8. В българската историография обикновено съсловната теория се представя като оригинална българска9, но всъщност тя изцяло се вписва в доктрината на аграризма, разработена през втората половина на ХIХ в. в Централна Европа10. Само че за разлика от германските, чешките, полските и другите аграристи Стамболийски е единственият, който не само успява на получи пълната власт, но и се опитва да реализира аграризма на практика.
По време на самостоятелното земеделско управление са предложени и гласувани над сто закона, които целят налагането на народовластие и икономическа демокрация. Наа-важна е аграрната реформа, наложена с няколко закона: Закон за увеличаване размера на държавните земи от 30 юни 1920 г., Закон за заселване на бежанците и обезпечаване на поминъка им от 13 ноември 1920 г., Закон за трудовата поземлена собственост от 25 април 1921 г.11 Целта им е да се ограничи размерът на земеделските стопанства, за да се утвърди трудовата поземлена собственост без експлоатация на чужд труд (земята да се притежава от онези, които я обработват). Реформата е мотивирана от големия брой бедни селяни – 54 % от тях имат парцели под 30 дка, а общата им земя е едва 11,3% от обработваемата12. Идеята на Стамболийски, която е в съзвучие с тези на европейските аграристи, е да се утвърди средното земеделие13. Правителството стимулира развитието и на кооперативното движение, благодарение на което през 1922 г. броят на кооперациите достига 1731.
Пак с аргарната реформа е свързан и опитът от 1921 г. да се наложи контрол над търговията със зърно. Създаден е Консорциум от Народната, Земеделската и Кооперативната банка, Общия съюз на земеделските кооперации и Съюзната земеделска кооперативна банка, който ограничава търговията на частния капитал със зърнени храни и земеделски произведения. Консорциумът е задължен да постои складове за храни, откъдето общините могат да купуват продукти на цени достъпни за населението, по-специално за инвалидите и бедните. Но Консорциумът е отменен от контролната комисия на Антантата, която се обявява в защита на частната инициатива.
Идеята за земеделците, че всички граждани трябва да се възпитават на труд е в основата на приетия на 14 юни 1920 г. закон на Трудова повинност за всички младежи и девойки. Обикновено той се интерпретира като опит да се заобиколи забраната в Ньойския мирен договор България да има редовна армия. Само че мотивите на Стамболийски при внасянето на законпроекта го поставят в по-различна светлина: „Помирявайки се със съдбата си, ние трябва бързо да се приспособим към новите условия, решени да скъсаме един път завинаги с миналото, решени да напуснем пътя на безумните и катастрофални военни лудории, ний трябва бързо и без колебание да тръгнем в противоположна посока по пътя на мирното и културно стопанско развитие… Законът за трудовата повинност носи една съвършено нова организация на човешкия труд… Аз мисля, че тази идея, усвоена от всички, оживотворена чрез един закон и приложена с такт, умение и смелост, в скоро време ще се превърне в един от най-добрите инструменти за морално възпитание, икономически и социален подем на България“14. Според закона всички младежи над 20 и девойки над 16 г. трябва да полагат обществен труд.
Следва образователна реформа на БЗНС, според която задължителното образование е увеличено с 3 години, като включва и прогимназиалното. Правителството се грижи и за създаването на библиотеки по селата. Земеделците правят опит да въведат прогресивно-подоходен данък, но не им стига времето, както и да въведат изборни местни съдилища. Земеделското правителство изпълнява още едно от предизборните си обещания: да потърси отговорност на виновниците за националните катастрофи – след референдум от 19 ноември 1922 г. то дава ход на държавния съд над министрите от военните правителства, който ги осъжда на различни срокове затвор. Тези и много други закони целят да защитят селото от господството на градовете и от административния произвол, но са съпроводени от силна антикапиталистическа и антиградска реторика15.
Политическата позиция на БЗНС еволюира от приветстване на Октомврийската революция в Русия от 1917 г. към засилваща се борба с БКП (т.с.), която се е превърнала в съперник за влияние върху левите маси. Сблъсъкът се оформя още по време на голямата Транспортна стачка от края на 1919 и началото на 1920 г.16, а през следващите години земеделците налагат аграристкия си модел като алтернатива на болшевишкия17. Ожесточено е съперничеството между земеделците и традиционните партии, което се изразява в пропагандна война. Антиградският характер на земеделската политика изолира правителството от градските елити, като септември 1922 г. се стига до директен сблъсък. За 17 септември създаденото през лятото на антиземеделско обединение Конституционен блок свиква събор в Търново, който земеделците решават да осуетят. Въоръжени селски групи, наречени „оранжева гвардия”, атакуват и малтретират пътуващите за събора, някои от тях са арестувани, други напускат страната18. Остър е сблъсъкът на правителството на БЗНС и с Вътрешната македонска революционна организация (ВМРО), който има външнополитически характеристики. Става дума за опитите на правителството да излезе от международна изолация чрез сближаване с Югославия (Нишка спогодба от 23 март 1923 г.) и Чехословакия19, на което ВМРО отговаря с терористични актове, в резултат на които са убити и земеделски министри като Александър Димитров20. Правителството забранява дейността на ВМРО21.
Търновският сблъсък показва дълбочината на политическото противопоставяне. А тъй като в проведените на 22 април 1923 г. избори БЗНС печели абсолютно мнозинство (53,8 %), лидерите на опозиционните партии решават да се откажат от политическата борба и се ориентират към насилствено сваляне на БЗНС от управлението. Те с право атакуват земеделците, че не спазват принципите на демокрацията, но накрая и те прибягват към толкова недемократично средство като военния преврат. Така, с насилие е сложен край на уникалния опит на БЗНС да наложи аграризма в България.
Превратът от 9 юни, въстанието от септември 1923 г. и последиците им
Подготовката за сваляне на земеделското правителство започва още в края на 1922 г. от създадения през 1919 г. Военен съюз в противоречие на конституционната забрана на военните да се занимават с политика. Военният съюз е толериран от повечето политически партии, тъй като неговите цели – борба срещу комунистическата опасност и противопоставяне на земеделското правителство, отговарят на интересите им22. След изборите от април 1923 г. започва непосредствената подготовка за преврат. Освен Военния съюз в нея участват дейците на Народния сговор, създаден през 1921 г. за координиране на действията срещу БЗНС в името на „духовното единство на нацията“ и „издигането престижа на държавната власт“, както и ВМРО, а за подготовката за преврат е информиран и цар Борис III. На 25 май е определена датата за 8 срещу 9 юни. Превратът е осъществен по план – започва в 3 ч. през нощта и до сутринта армията превзема властта в цялата страна, правителството на Стамболийски е свалено, кметът на София Крум Попов е убит, „оранжевата гвардия” е обезоръжена, а още същия ден, на 9 юни цар Борис III назначава ново правителство, оглавено от университетския професор по икономика Александър Цанков.
Властта в София е завзета бързо, но БЗНС е селска партия, затова в срещу превратаджиите се надига спонтанна съпротива. Тя обхваща селските райони в почти цялата страна, а най-масова е в Пловдивско, Шуменско, Плевенско, където въстаналите още на 9 юни земеделци и комунисти в съвместна акция почти успяват да превземат града. Съпротивата продължава до 14 юни и често е наричана Юнско въстание23. По време на преврата Александър Стамболийски е в родното си село Славовица, Пазарджишко, където се стичат няколко хиляди селяни, с които се насочват към Пазарджик, но са разбити от армията. Стамболйски разпуска отряда си, заловен е и на 14 юни е убит по най-жесток начин от отряд на ВМРО, с което е сложен край на съпротивата.
Дошлото със сила на власт правителство включва представители на всички политически партии без БЗНС и БКП (т.с.), които обаче са получили най-много гласове в изборите само месец и половина по-рано. На 9 юни 1923 г. ръководството на БКП (т.с.) обявява неутралитет, като определя събитията като замяна на „военно-полицейската диктатура на селската буржоазия, упражнявана от земеделското правителство, с военно-полицейска диктатура на градската буржоазия”24. Казват си думата изострените отношения през последните месеци между двете масови партии.
Превратът и кървавото потушаване на съпротивата срещу преврата поставя под въпрос легитимността на новата власт в очите на обществото и на външните сили, особено на Югославия, където намират спасение част от преследваните земеделци, някои от които продължават към Чехословакия. За да утвърдят новото правителство инициаторите му имат нужда от политическа основа. Получават я благодарение на обединението на партиите от Конституционния блок с Народния сговор на 10 август 1923 г. в Демократически сговор25. Името на новата формация трябва да подчертае основната теза на превратаджиите – че възстановяват демокрацията, погазена от правителството на Стамболийски26. Тази теза трудно може да убеди обществото, тъй като превратът е последван от репресии, които са организирани и срещу спасилите си в чужбина земеделци. Ярко доказателство за това е убийството на 26 август 1923 г. в Прага на земеделския лидер Райко Даскалов, който е организирал емигрантски център на БЗНС27.
Първите действия на правителството на Александър Цанков променят отношението и на втората по популярност партия БКП (т.с.), но основна роля за промяната на нейния курс от неутралитет към борба срещу новото правителство изиграва Комунистическият интернационал. В Москва преценяват позицията на БКП (т.с.) като погрешна и още на 14 юни 1923 г. изпращат телеграма в този дух, подписана от тогавашния генерален секретар на Коминтерна българина Васил Коларов. Няколко дни по-късно той заминава за България. Макар и трудно, след многобройни дискусии и с помощта на популярния работнически и комунистически деец Георги Димитров в началото на август ръководството БКП (т.с.) приема, че неутралитетът е бил грешка, която трябва да се поправи чрез организиране на въоръжено въстание срещу правителството на Цанков, за което търсят съюз със земеделците28. Започва подготовката за въстание, за която е създаден Военно-технически комитет.
Правителството има информация за готвеното въстание и се опитва да го предотврати, като на 12 септември арестува 2500 комунистически активисти. Избегналите арестите дейци от ръководството на БКП (т.с.) потвърждават тезата си, че организацията на въстанието трябва да продължи. В новата ситуация обаче то трябва да бъде ускорено – да започне на 22 срещу 23 септември. Септемврийското въстание, както остава в историята, започва спонтанно и безкръвно в Казанлъшко (с. Мъглиж) още на 13 срещу 14 септември. От Стара Загора е даден сигнал въстанието да се вдигне на 19 срещу 20 септември и избухва в районите около Нова Загора, Стара Загора, Ихтиман, Чирпанско, Казанлъшко. Но ръководството на БКП (т.с.) в София потвърждава началната дата за 22 срещу 23 септември и определя за център на въстанието Северозападна България – Врачанско. Там въстанието наистина добива широк мащаб, превзет е град Фердинанд (дн. Монтана) и някои други градове. В повечето големи градове обаче въстание не избухва, което позволява на правителството да изпрати войски от големите градове към селските райони. Потушаването е подпомогнато и от неедновременното му избухване в различни краища на България. Правителството разчита и на отряди от доброволци – т.нар. шпицкоманди, които безпощадно унищожават въстаниците. До края на септември съпротивата е окончателно унищожена, а на 28 септември Васил Коларов, Георги Димитров и останалите живи въстаници от Северозападна България преминават границата с Югославия.
При потушаването на въстанието са извършени ужасни жестокости. Цял месец след края на въстанието продължава избиването на комунисти и земеделци, чийто брой достига 5 хиляди. Военни съдилища съдят по кратката процедура заловените, изгарят се техните къщи, както и цели села29. Жестокостите събуждат съвестта на известни интелектуали, на въстанието и потушаването му са посветени въздействащи творби като поемата на Гео Милев „Септември”, романът на Антон Страшимиров „Хоро”. В позив, издаден след въстанието, Антон Страшимиров пише: „Клаха народа си, както и турчин не го е клал”30. Силно критична е реакцията и на външните наблюдатели. Британският пълномощен министър в София очертава в годишния си доклад следната картина: „вълненията бяха потушени навсякъде с крайна жестокост, тъй като очевидно правителството беше решило да даде на земеделците и комунистите урок, който те да не забравят… безмилостните мерки, приложени при потушаването на бунта, които в някои случаи достигаха до поголовни кланета, очевидно не бяха оправдани и натрупаха голям заряд на омраза срещу правителството, който трябва да се има предвид в бъдеще”31. Предупреждение, оказало се пророческо.
Само два месеца след потушаване на въстанието, на 18 ноември 1923 г., са проведени извънредни парламентарни избори, които дават пълно мнозинство на Демократичния сговор (63,8 %). Този резултат позволява на правителството да продължи настъплението си срещу българската левица и с репресивно законодателство. На 4 януари 1924 г. Народното събрание гласува „Закон да защита на държавата”, който забранява дейността на БКП (т.с.) и нейните подразделения (Комунистически младежки съюз, кооперация „Освобождение”, Партията на труда, Общият работнически синдикален съюз) и в много случаи предвижда смъртни наказания за техните привърженици. Продължават и убийствата на комунисти без съд и присъда – по улиците на София са избити повече членове на парламентарната фракция на БКП. Отменени са 8-часовия работен ден и аграрната реформа.
Репресиите и забраните само задълбочават обществената радикализация. Нелегалната Комунистическа партия не се отказва от въоръжената борба, като стимул за това получава и от Коминтерна, който смята, че революционната ситуация продължава. На правителствения терор комунистите отговарят със свой чрез въоръжени чети, бомбени атентати и убийства на представители на властта. Връх на тази линия става подготвеният от Военната организация атентат в катедралния храм „Св. Неделя” в София. Замисълът е по време на опело на убит бивш военен (о.з. ген Константин Георгиев), където би трябвало да присъстват повечето министри и цар Борис да бъде взривен куполът на църквата. Планът за терористично унищожаване на управляващия елит не е одобрен от ръководството на нелегалната БКП, но това не спира подготовката за реализацията му. Атентатът е осъществен на 16 април 1925 г., но по стечение на обстоятелствата не загива нито царят, нито министрите, а са убити десетки висши офицери и обикновени граждани – общо 134 души, а още около 500 са ранени32.
Ужасяващият атентат не постига политическата си цел, но дава повод на властите да се разправят с политическите си противници. На 16 април е въведено военно положение, останало в сила до 24 октомври 1925 г. Още преди атентата, на 10 март 1925 г., е направена поправка в Закона за защита на държавата, според която смъртни присъди могат да се издават не само на нелегални дейци, а и на онези, които са им помагали и са ги укривали. А военното положение позволява на правителството да активизира т.нар. неотговорни елементи – офицери, полицаи и дейци на ВМРО. Техни групи в столицата и из страната залавят леви политици, журналисти, писатели, поети, протестирали срещу репресиите след Септемврийското въстание, след което те изчезват безследно33. Други са съдени по Закона за защита на държавата. Общият брой на жертвите на репресивната вълна стават 684 души34. Между тях личат имената на журналиста Йосиф Хербст, поетите Гео Милев, Христо Ясенов, Сергей Румянцев, феминистката Ана Маймункова и много други. На новите кръвопролития реагира и Европа. Френският писател Анри Барбюс организира специална комисия, която посещава България. Видяното той описва в книгата си „Палачите”35. В свой коментар за видяното Барбюс споделя: „Нищо от казаното до сега за терора в България не е преувеличено. На онези, които ме питат: „Истина ли е?”, трябва да се отговори: „Истината е по-страшна””.
Априлските събития засилват външнополитическата изолация на режима, който се опитва да я преодолее, чрез завръщане към яростно отричаната преди това линия на Стамболийски за помирение със съседните страни, най-вече с Югославия36. Независимо от това френски и британски банки отказват заеми на правителството на проф. Цанкова, като единствена подкрепа той получава от фашистка Италия. При това положение на 4 януари 1926 г. Александър Цанков е принуден да подаде оставка, но остава в политическия живот през следващите две десетилетия като председател на Народното събрание, депутат, създател на профашиството Народно социално движение, а на 16 септември 1944 г. дори оглавява пронацистко правителство във Виена преди да емигрира в Латинска Америка. В българската история той остава като „кървавия професор”.
Събитията от 1923 и 1925 г. задълбочават появилото се при Войнишкото въстание от 1918 г. противопоставяне българското общество, като го трансформират в дълбок социално-политически конфликт, продължил до края на Втората световна война и коствал живота на десетки хиляди българи. В съвременната историография този конфликт е определян като Студена гражданска война.
Превратът от 19 май 1934 г. и утвърждаване на безпартийния режим
Времето до края на 20-те години преминава в опити за нормализация на политическите отношения в България. Трите правителства на Андрей Ляпчев (1926–1931) са на Демократическия сговор, но Ляпчев провежда много по-умерена политика. През февруари 1926 г. е обявена частична амнистия, благодарение на която са освободени 1147 политически затворници, възстановена е и свободата на печата, затова неговото управление е наречено „Со кротце, со благо”37. България най-после получава бежански заем за оземляване и настаняване на десетките хиляди бежанци от войните. Но в края на 20-те години световната икономическа криза достига до България: производството спада с над 30 % и води до висока безработица. Особено тежко е засегнат основният поминък – селското стопанство38.
Влошените условия за живот руинира подкрепата за Демократическия сговор и той губи изборите, проведени на 21 юни 1931 г. Новото правителство е създадено от коалицията Народен блок, водеща роля в която има Демократическата партия на Александър Малинов и Никола Мушанов. Нормализирането на политическия живот продължава и при техните четири правителства (1931–1934), макар че Законът за защита на държавата продължава да действа, а и никой не се опитва да потърси отговорност от извършителите на масовите репресии и убийства през 1925 г. Едва поредната амнистия от 1932 г. дава възможност на емигриралите след преврата от 9 юни 1923 г. дейци на БЗНС да се завърнат в България и да се включат в политическия живот. Новото в българската политика е засилването в началото на 30-те години на влиянието на крайно десните организации, ориентирани към италианския фашизъм и германския националсоциализъм. Те са многобройни, но най-зватичимите са: Народното социално движение на Александър Цанков, Българския народен съюз „Кубрат”, идейният кръг „Звено”, „Млада България”, „Нация и политика”, Съюзът на българските национални легиони, Съюзът „Българска родна защита“39.
Политическата нестабилност, честата смяна на правителствата, повсеместната корупция сред политиците, наречена „партизанщина” (обогатяване чрез влизането във властта) силно намаляват доверието на обществото в демокрацията като политическа система. От тези настроения се възползват Военният съюз и новата формация Политически кръг „Звено”, които имат опит от организирането на преврата на 9 юни 1923 г. От този опит се възползват се, за да подготвят ново насилствено вземане на властта. Но този път превратаджиите искат не просто да свалят една политическа група от власт, за да предадат властта на други политици, а някои от тях имат собствени идеи за обществено-политическа промяна.
Превратът е започва късно вечерта на 18 май, а още в 5 ч. сутринта на 19 май водачите му Кимон Георгиев от „Звено” и ген. Пенчо Златев от Военния съюз провеждат среща с цар Борис III, за да му съобщят за промяната. Малко по-късно сутринта царят подписва указ за съставяне на ново правителство, оглавено от Кимон Георгиев. За разлика от предишните този пореден военен преврат в историята на модерната българска държава преминава без каквито и да било кръвопролития, тъй като няма обществени сили и групи, готови да се обявят в защита на корумпираната парламентарна демокрация. Той обаче има по-дълбоки последици за държавната организация от кървавия Деветоюнски.
Новото правителство на Кимон Георгиев веднага предприема радикални действия. Народното събрание е разпуснато с намерението да бъде заменено от организация на седем съсловни организации (по италиански образец), което обаче така и не е реализирано. Превратаджиите се възползват от чл. 47 на Конституцията, който при външна или вътрешна опасност дава право на правителството да издава наредби, „които имат задължителна сила като закон”40. С такава наредба-закон на 14 юни са разтурени всички „партийно-политически организации и техните поделения”, като се забранява политическата дейност. Най-сурово е отношението към комунистите, срещу които по Закона за защита на държавата се провеждат големи процеси с няколкостотин подсъдими и десетки смъртни присъди. През септември 1934 г. е ликвидирана дейността и на ВМРО41.
Отменени са основните граждански свободи: на словото, на сдруженията. Въведена е официална цензура, а на 7 юни 1934 г. е създадена Главна дирекция на обновата, която контролира всички средства за информация, кината, театрите, публичните събрания с цел да насочва духовния живот в служба на нацията и държавата. Извършено е ново административно деление на страната, насочено към централизация: на мястото на 16 окръга са създадени 7 области, а 2552 общини са уедрени в 837. Местното самоуправление е ликвидирано, като е заменено от назначавани кметове42. Засилва се намесата на държавата и в икономиката по посока на етатизъм – деветнайсетомайците го правят чрез монополи, нови данъци и регулации. Промени настъпват и във външната политика, най-голямата от които е установяването на дипломатически отношения със Съветския съюз през юли 1934 г.43 Новото правителство се опитва да установи добри отношения с всички балкански държави, на първо място с Югославия.
Промените, осъществени в първите месеци след преврата от 19 май 1934 г., следват образци, идващи от фашистка Италия и от националсоциалистическа Германия. Но има и големи разлики от тези модели. Деветнайсетомайците идват на власт не в резултат на организирано масово обществено движение, а чрез заговор и военен преврат, срещу който няма съпротива, но няма и изразена обществена подкрепа. Те не създават своя партия, която да обхване и ръководи държавата, а предпочитат да забранят дейността на всички партии. Те така и не успяват да си създадат обществена опора, която позволява на единствената безспорна властова фигура – царят, ресно да ги отстрани от властта по-малко от година след преврата.
Още в началото на 1935 г. Цар Борис III успява с умели задкулисни действия да изолира политиците от „Звено”, да привлече на своя страна офицерите от Военния съюз и с тяхна помощ през януари 1935 г. да предизвика оставката на Кимон Георгиев. Начело на новото правителство застава другият основен превратаджия ген. Пенчо Златев, но три месеца по-късно той е заменен от приближения на двореца дипломат Андрей Тошев. Само седем месеца по-късно и той е изместен от бившия началник на Дворцовата канцелария Георги Кьосеиванов, който ще оглавява правителството от 23 ноември 1935 г. до влизането на България във Втората световна война в началото на 1940 г. Тези преходни правителства позволяват на цар Борис III успява да поеме цялата власт в страната, като ясно показва, че центърът на властта в България се намира в двореца. Вместо обаче да върне демократичните практики царят се възползва от осъществените от деветнайсетомайците промени, за да продължи да управлява страната еднолично и необезпокояван от политически партии до смъртта си през август 1943 г.44
През втората половина на 30-те години в България се установява режим, който заимства решения от различни водещи по онова време европейски тенденции. Той е безспорно авторитарен, градящ се върху авторитета на цар Борис III, но може да се определи и като полуфашизъм, тъй като следва някои фашистки/националсоциалистически решения: създадени са всеобхватни организации като младежката „Бранник”, организиращата свободното време „Труд и радост”, Камарата на народната култура, антисемитското законодателство. Същевременно на режима му липсват други фашистки характеристики: водач, единна управляваща партия, а и множеството профашистки и пронацистки организации не са допуснати до властта. Водеща роля в режима има цар Борис III, който си поставя модернизационни цели и се опитва да ги реализира чрез дирижирана икономика, формулира национални (в повечето случаи реваншистки) идеи, за осъществяването на които търси съдействието на външни сили, все по-голямо място сред които постепенно заема Третия райх45.
Междувоенна България тръгва от втората национална катастрофа в края на Първата световна война, преминава през дълбоки икономически и политически сътресения, за да се изправи отново пред военен съюз с Германия, с който напразно се надява да преодолее последиците от предишната война.
1 Единственото изключение е Османската империя, принадлежала към Централните сили, но Кемалистката революция заменя империята с модерната Турската република, утвърдила се в успешна война с Гърция. Затова Турция не може да се причисли към държавите, победени в Първата световна война.
2 В България под национална катастрофа се разбира само загуба на територии. Точно това става при Букурщкия (1913 г.) и Ньойския договор (1919 г.).
3 Такава е позицията на: Веселин Янчев. Революция, въстание, метеж или опит за държавен преврат? (събитията в България от септември-октомври 1918 г.), in Минало, № 1, 2015, рр. 52–72. и акад. Георги Марков: Така нареченото войнишко въстание е метеж и е вредно за българските национални интереси. – 24 септември 2019 г., http://www.focus-news.net/opinion/2019/09/24/51246/akad-georgi-markov-taka-narechenoto-voynishko-vastanie-e-metezh-i-e-vreden-za-natsionalnite-interesi-na-balgariya.html
4 Повече за въстанието виж: Огнянов, Любомир. Войнишкото въстание 1918, Наука с изкуство, София, 1988.
5 Ньойски договор. Ed. by д-р Б. Кесяков и д-р Дим. Николов. Мартилен, 1994, рр. 13–33.
6 Това е радикалнната част от българската социалдемокрация, която на свой конгрес на 28 май 1919 г. сменя името си на комунистическа, следвайки призива на Ленин при създаването на Комунистическия интернационал.
7 Александър Стамболийски. Съчинения, Т. 3, София, 1947.
8 Пак там, с. 243, 282-283.
9 Виж например: Евгени Танчев. Държавно-правните възгледи на Александър Стамболийски. БЗНС, София, 1984.
10 Искра Баева. Аграризмът като идеология на селските движения в България и Полша до Втората световна война, in Годишник на СУ „Св. Кл. Охридски“. Исторически факултет. Т. 82-84, С., 1992, рр. 183-210.
11 Тодор Галунов. Аграрната реформа и законодателството на БЗНС, in История, № 2–3, 1998, рр. 70–87.
12 Статистически годишник на Българското царство, 1909, С., 1910, р. 183.
13 Сравнението между аграрните реформи в Чехословакия, Полша и България показва общите цели, но и различията: Искра Баева. Аграрното законодателство в Чехословакия, Полша и България след Първата световна война, in История, № 1, 2002, рр. 11–21.
14 Цит. по: Петър Хаджиев. Първостроителят на Трудовата повинност, in в. „Земя”, 28 февруари 2019 г.
15 Повече по темата виж: Димитрина Петрова. Самостоятелното управление на БЗНС 1920–1923, София, 1988, рр. 100–135.
16 Транспортната стачка 1919–1920. Сб. спомени. Изд. на БКП, София, 1964.
17 Даскалов, Румен. Аграристки идеологии и селски движения на Балканите, in Преплетените истории на Балканите. Т. 2, София, Изд. на НБУ, 2014, рр. 312–313.
18 Недю Недев. Три държавни преврата или Кимон Георгиев и неговото време, София, „Сиела“, 2007, рр. 118–123.
19 Искра Баева. Балканската политика на България в началото на 20-те години на ХХ в. – Югославия, но чрез Чехословакия, in Мир и конфликти в Югоизточна Европа. ИФ-94, Регионален исторически музей – Кюстендил, 2006, рр. 190–203.
20 Със засилването на национализма в съвременна България започва оправдаването и на тези убийства: Цочо Билярски. Убийствата на Александър Стамболийски, Райко Даскалов и Александър Димитров от ВМРО – едно заслужено възмездие за тяхното родоотстъпничество. http://sitebulgarizaedno.com/index.php?option=com_content&view=article&id=240:2011-02-18-16-18-42&catid=29:2010-04-24-09-14-13&Itemid=61http://sitebulgarizaedno.com/index.php?option=com_content&view=article&id=240:2011-02-18-16-18-42&catid=29:2010-04-24-09-14-13&Itemid=61, посетено на 15 септември 2020 г.
21 Прави го с решение на правителството от 7 май 1923 г. – Централен държавен архив, ф. 284 к, оп. 1, а.е. 4787, л. 1, 3-4.
22 Повече за Военния съюз и ролята му в българската история виж: Георги Марков. Парола „Сабя”: Заговорите и превратите на Военния съюз, 1919–1936, Наука и изкуство, София, 1992.
23 Така пръв в историографията го нарича акад. Димитър Косев, най-добрият познавач на събитията от 1923 г. – Димитър Косев. Септемврийското въстание 1923 г., Наука и изкуство, София, 1973, рр. 93–127.
24 БКП в реоулюции и решения на конгресите, конференциите и пленумите на ЦК. Т. 2, 1919–1923. Изд. на БКП, София, 1951, р. 262.
25 Величко Георгиев. Народният сговор 1920–1923, УИ „Климент Охридски”, София, 1989 г., р. 256.
26 За гова говори заявлението на министъра на вътрешните работи ген. Иван Русев, „че то гледа на своите задачи като на общонародни и че ще ориентира всичко свои акции не от тясно партийно, а от обществено гледище”. – Цит. по: История на България, Т. 9, БАН ИИИ, София, 2012, р. 189.
27 Георги Марков. Покушения, насилие и политика в България 1878–1947. Военно издателство, София, 2003, рр. 165–169.
28 БКП в резолюции и решения…, с. 275–278.
29 Димитър Косев. Септемврийското въстание…, с. 323–331.
30 Повече за литературното отражение на Септемврийското въстание виж: Септемврийска литература, Български писател, София, 1972.
31 Цит. по: Димитър Косев. Септемврийското въстание…, р. 717.
32 Повече по темата: Георги Наумов. Атентатът в катедралата „Св Неделя”, Партиздат, 1989.
33 Велислава Дърева. Атентатът 1925. Денят, в който се отвориха портите Адови, Синева, София, 2019.
Снимка: Арестувани бунтовници във Враца по време на Септемврийското въстание (източник: Public domain)
Прочети на английски език!
Прочети на румънски език!
Последвай канала на блога “Мостът на приятелството” в YouTube, където са публикувани много видео и аудио интервюта! Блогът може още да бъде последван във Facebook и Twitter. Каналът му в Telegram е тук.
About Author
Discover more from Мостът на приятелството
Subscribe to get the latest posts sent to your email.
