Скитащ дух, често неразбиран от своите съвременници, Михай Еминеску е основата, на която стъпва румънската литература
Огнян Стамболиев
Този текст бе публикуван в предговора към книгата „Бедният Дионис“ с избрана проза на Михай Еминеску в превод на Огнян Стамболиев (издателство „Авангардпринт“). Препечатването на есето става със съгласието на автора му и преводач на книгата.
Още приживе около името на гениалния румънски поет Михай Еминеску (1850-1889 г.) се появили множество легенди. След смъртта му неговите сънародници останали дълбоко развълнувани от голямата му лична драма. 33- годишен той заболял и тежката болест само за шест години изсушила неговия блестящ ум, поразителната му творческа енергия, необикновения му поетически талант.
Всъщност „Хиперионът или Вечерникът на румънската поезия”, признат за един от „последните велики романтици в световната поезия”, творил по-малко от две десетилетия (1886-1883 г.) и в този кратък период на изтощителен, нямащ нищо общо с поезията труд (работил предимно като вестникар), той изписал повече от 15 000 ръкописни страници: стихотворения, поеми, разкази и новели, един роман, няколко пиеси, стотици журналистически и критически статии. И тази безценна съкровищница все още не е напълно овладяна от специалистите, които напоследък често ни изненадват с по някой нов, непубликуван досега том.
През целия си живот Еминеску старателно изучавал немската класическа философия и европейската литература, всемирната история и съвременните теории на политическата икономия и социологията, като упорито се готвел да защити докторска дисертация и да оглави университетска катедра, но бил принуден да изкарва прехраната си като суфльор в театър, библиотекар, училищен инспектор и най-вече като редактор във вестници – и то не от най- добрите. И въпреки това навсякъде, където е бил (а поетът странствал твърде много), оставил дълбоки, незаличими следи.
Еминеску искал да предложи на правителството система за всенародно просвещение в момент, когато четири пети от населението на страната не знаело да чете и пише. Стремял се да обърне вниманието на румънската общественост към наболелите проблеми на деня, да облекчи съдбата на своя народ. Като публицист винаги откликвал на страданията на масите, но не можел да намери верния изход и в отчаянието си често се обръщал към миналото, за да открие отговора на непрекъснато вълнуващия го въпрос за бъдещето на човечеството и на Европа. В прочутото си стихотворение „Император и пролетарий” ни е оставил едно от най-патетичните в цялата европейска литература свидетелства на протеста на потиснатите против експлоататорите: „Сринете строя гнусен на алчност и неправда/ строй, който ни разделя на беден и богат!..”
Водещи теми в поезията на Еминеску са любовта и природата. За да избяга от ненавистната му действителност, той често изливал мъката на своята чиста и благородна душа в прекрасни пейзажи и любовни стихове. Нито един румънски поет не е възпял като него румънската природа, не е почувствал тъй дълбоко връзката й с румънския народен гений.
Поет на звездните пространства в „Хиперион” („Вечерникът”), „Бедният Дионис”, „Историята на мага- пътешественик по звездите”, Еминеску е и поет на родната природа: „Калин”, „Вечер на хълма”, „Синьото цвете”, „Шумът на гората”. Творец, търсещ непрестанно Абсолютното, Идеалното, той презирал обикновеното, делничното и бил склонен към метафизично възприемане на света. Заедно с това Еминеску ни е оставил и едни от най-нежните и съвършени в своята простота песни за любовта: „Желание”, „Езерото”, „И ако… ”, „Обикнал тайно”, „Раздяла”, „Тъй нежна” и днес звучат като химни на най-светлото от човешките чувства. В редица от тези творби фигурата на поета страдалец, на гордия самотник броди като призрак из горите, „защото не може да търпи чуждите нему хора”” („Приказка за леса”, „Гласовете на гората”).
Михай Еминеску принадлежи към поколението на закъснелите европейски романтици. Възторжен поклонник на идеите на революцията, разтърсила стария континент през 1848 година, на творчеството на Байрон, Пушкин, Юго, Кийтс и Новалис, в началото на своя път той се изявява като пламенен борец, убеден в способността на човека да действа, да променя света. Но скоро тежко преживените житейски драми, както и силното влияние на метафизическия идеализъм на Шопенхауер, от когото румънският поет се е възхищавал още през студентските си години във Виена и Берлин, го довели до отказ от предишните си възгледи.
Последно убежище за поета станала природата, любовта и славното минало на родината му, което той рязко противопоставял на порочното й настояще. От порива за свалянето на експлоататорския строй в „Император и пролетарий” поетът постепенно достигнал до тотален разрив с цялата му съвременна действителност. Живеещ в свой собствен свят (светлините на големите градове никога не са го привличали), скитник по природа, Еминеску обитавал по неволя ниски и олющени от дъждовете мансарди, ходел в стари и протрити дрехи и тази неволя се превръщала в горчиво удоволствие от собствената нищета. Подобно на нашият национален поет Христо Ботев обичал силно и мразел силно, бил постоянен в любовта си и в омразата си: понякога несправедлив и невъздържан. Големият му биограф Джордже Калинеску (1889-1965 г.) твърди, че: „Еминеску е бил човекът, надарен да изрази тъжната или гневната душа на множеството, застрашено да бъде смазано от ожесточените сили на стария свят, буйно да го ободри и да го тласне напред, рисувайки му бъдещето в краските на идиличното минало. Ала съдбата го е хвърлила сред общество, което, възползващо се от прогреса, бързало да хвърли овехтелите си дрехи, но не желаело да се лиши от привилегиите си” („Животът на Еминеску” от Джордже Калинеску).
В произведенията, намерени след смъртта на поета, неговият романтизъм достига до небивала дълбочина, като го приобщава към духовното семейство на великите европейски романтици. И ако творбите му, публикувани приживе (а те са около 60 стихотворения, няколко разказа и откъси от пиеси), се характеризират с класическо равновесие между формата и съдържанието и са сравнително безоблачни, то намерените след смъртта му опуси са плод на титаничния и съзерцателен романтизъм на поета, който несъмнено обогатява цялото направление със спецификата на румънската чувствителност. А самият Еминеску е определен от световната критика като „квинтесенция на румънския дух”.
Перспективата на големите космически разстояния, която откриваме у един Новалис, при Еминеску се допълва от сложния му и проникновен поглед към времето и пространството, към миналото и бъдещето, от вечната му, фаустовска жажда за опознаване на живота и света. Неслучайно видният философ и естетик Тудор Виану (1897-1964 г.) го нарече: „вечен странник, носещ по сандалите си праха на миналите столетия”…
Както поезията, така и прозата на Михай Еминеску обхваща широк диапазон от философски, социални, исторически и психологически въпроси, които поетът поставя и решава в духа на романтичните традиции от XIX век. До него в румънската литература все още не съществуват творби с толкова дълбок лирически тембър. Възвишените цели, към които се стремят неговите герои (Дионис-Дан, Чезара, Тома Ноур), богатата гама от чувства и цветове отличават тази проза от всичко написано дотогава. Романтична по същността си, тя полага основите и на румънската фантастична литература, достигнала своя втори връх в забележителната проза на Мирча Елиаде. Сред най- значимите белетристични опуси на поета са новелите „Бедният Дионис” и „Чезара” , приказката „Юнака, роден от сълзата”, разказите „Моята сянка” и „Археус”. Тук може определено да говорим за един „магически реализъм”, породен от ред влияния: прозата на Хофман, Новалис, Гарденберг, философията на Кант, Ницше, Шопенхауер. Но тези влияния не са преки, а преосмислени и както казва Елиаде: „Родството на Еминеску с другите велики поети-романтици не бива да се приема като пряко влияние, а като възприемането на техния опит и на общата метафизика. Защото романтичната поезия е една от немногото позиции на човешкия дух, които не могат нито да се изучат, нито да се имитират…” Може да се каже, че това немско влияние тук пада върху една изключително плодоносна почва. И в тази връзка може да се каже, че ониричната проза на Еминеску е наистина уникално явление в румънската литература.
Прочети и на румънски език!
About Author
Discover more from Мостът на приятелството
Subscribe to get the latest posts sent to your email.
