Василе Ерну в разговор с Виктория Стойчу за новото крепостничество и за гарантирания минимален доход: „При нас борбата срещу бедността се трансформира в борба срещу бедните”
Василе Ерну
Тази статия бе публикувана на 25 юни на българската секция на сайта „Барикада“.
„Депутатите приеха в сряда (20 юни 2018 г.) проектозакон, чрез който правото на минимален гарантиран доход се прекратява при отказ да се приеме предложеното работно място. Решението бе взето с 274 гласа „за”, 4 „против” и 2 „въздържали се””, предава агенция Agerpres. Според мен никой в румънския парламент не представлява вече интересите на бедните, които са над 40% от гражданите на Румъния. Те са изоставени. Борим се не с бедността, която е най-големият проблем на тази страна, а с бедните. Борбата срещу тях обединява Социалдемократическата партия, либералната формация ALDE (двете управляващи партии), Националнолибералната партия, Демократичния съюз на унгарците, Съюза „Спасете Румъния” и останалите. Те направиха важна крачка към новото крепостничество.
По този повод разговарях с Виктория Стойчу, която познава добре сферата на социалното законодателство и проблема за бедността. Тя е програмен координатор във Фондация „Фридрих Еберт” Румъния. Прави докторат в Университета „Бабеш-Боляй” и е национален кореспондент за Румъния на европейското проучване за качеството на живота Eurofound.
Преди да поговорим за този закон, нека да дискутираме какво е „социална защита”, кой има право на нея и къде стои Румъния? Колко се харчи у нас в тази област?
Въпреки че у нас се твърди, че имаме много раздута социална държава, истината е че Румъния харчи само 15% от БВП за социална защита, спрямо среден показател за ЕС от 28%. Социалната защита има два компонента: социални осигуровки и социална помощ. Схемите за социално осигуряване функционират на базата на принципа на личния принос и „застраховат” плащащия от ситуации на риск (остаряване, болест, безработица). Социалната помощ се отпуска на всички категории граждани, които са считани за уязвими, и не е свързана с плащането от тяхна страна на осигуровки.
В първата категория са пенсиите, обезщетенията за безработица, здравните осигуровки, парите за отглеждане на дете и т.н. Във втората са плащанията за социална помощ (сред които е и минималният гарантиран доход) и социалните услуги. Законът, приет миналата седмица, се отнася до получаващите социална помощ, които са наричани с пейоративния израз „социално подопомагани”. Румъния харчи само 0,2% от БВП за борба със социалното изключване (от които голяма част от разходите за плащане на социални помощи), спрямо 0,8% средно ниво за ЕС. Като процент от общите бюджетни разходи това означава 0,4% спрямо 1,8% средно европейско ниво.
Най-познатата форма на социална помощ – и най-много атакувана, е гарантираният минимален доход (ГМД). Той представлява сумата, получавана от много бедни хора, чиито доходи са под определен праг. Този праг е 142 леи за отделен човек. Да кажем, че някой има 0 леи собствени доходи. Той ще получи 142 леи от държавата. Ако човек разполага с 50 леи собствени доходи, понеже някой му е дал подарък, той ще има 92 леи под формата на гарантирам минимален доход. Тази сума е разликата между 50 и определения по закон праг от 142 леи.
Този праг нараства на 255 леи за семейство, съставено от двама души и на 527 леи за семейство от 5 души. За всеки допълнителен негов член се полагат по 36,5 леи. Говорим за много скромни, да не кажа мизерни суми. По принцип всеки човек, който има необходимостта да попълни формуляр за социални помощи, осъзнава, че тъне в огромна бедност. Освен това помощта се дава само при определени условия – гражданинът да бъде включен в регистъра за безработица, да търси работно място, да работи в полза на общността.
Как мислиш, че се зароди негативната натовареност на понятието „социално подпомагани” и истинската омраза към бедните?
У нас борбата с бедността се превърна в борба срещу бедните. Вместо да се опитаме да намалим бедността, се стараем с всички средства да ги ликвидираме, водени от фалшивата идея, че ако направим по-трудни условията за даване на социални помощи, бедността или ще изчезне, или проблемът ще се разреши от само себе си. Началото на тази борба срещу бедните бе дадено в епохата на Траян Бъсеску, когато бе измислена нова лексика като „социално подпомагани”, „нетруд” (безделие) и т.н. Целта бе да се намери изкупителна жертва под натиска на орязванията (в условията на световна икономическа криза през 2009 г. Румъния взема заем от над 20 млрд. долара от МВФ, Световната банка и други институции, за да може да плаща пенсиите на своето население. Тогава в страната са въведени икономии, заплатите в държавния сектор са орязани, а бедността се разраства – бел.прев.).
Кризата премина. Икономиите приключиха. Но омразата към бедните остана заедно с погрешната идея, че в Румъния има много социално подпомагани. Това изобщо не е така. Данните ни показват, че през март т.г. е имало 216 000 домакинства или индивидуални лица, които са получавали социални помощи. Това са около 500 000 души общо. Сред тях 325 000 са били способни да работят. Останалите са били деца, възрастни, болни хора. Защо тези хора да пречат на другите, ако не са много и ако не се харчи много за тях?
Целите на борбата срещу бедните са най-напред идеологически и се коренят в неолибералната идея за свръхмалката държава, която не е длъжна да осигурява на никого нищо по отношение на социалните права. Има и друга цел, колкото идеологическа, толкова и практическа – пролетаризацията на човешките ресурси в смисъл на трансформацията им на всяка цена в налична работна ръка – и то не каква да е, а евтина работна ръка. В момента Румъния се сблъсква с дефицит на работна ръка заради ниските заплати, които не са конкурентни спрямо тези в ЕС. Работодателите не намират хора за свободните си позиции. Тогава те се опитват да си докарат насила работна ръка на колкото се може по-ниски цени от наличните резерви на човешки ресурси.
Има мит как бедността е причинена от „нетруда” или просто казано от мързела. Какви са основните причини за бедността?
Думата „нетруд” (безделие) не съществува в румънския език. Това е неологизъм, създаден, за да служи на оруелската реторика на властта, насочено срещу социалната държава. Да, това е много популярен мит – че хората са бедни, защото не работят и най-вече, че са бедни, защото отказват да работят. Тук трябва да направя две наблюдения. Първото е, че Румъния има най-големият процент на работещи бедни в ЕС (19%). Това е ясно доказателство, че трудът не е единственото решение, което избавя от бедност. Второто наблюдение е, че обикновено там, където има най-много ползватели на ГМД има и най-малко работни места и най-малко икономически възможности. В повечето случаи хората не работят, не защото са мързеливи, както се казва, а защото няма къде. Например в Букурещ, където съществуват много работни места, има само 200 души, получаващи ГМД. Нещата са точно наопаки в бедните окръзи като Васлуй, Телеорман, Мехединци. Там съществуват малко работни места.
Другият мит, използван от медийния мейнстрийм с цел да легитимира този нов закон, е как „подпомаганите” не искат да работят. Виждаме репортажи как „работодателите”, търсещи работа молят „подпомаганите” да дойдат да работят, но те отказват. Каква е причината за този „отказ”? Между другото, само 0,7% от получаващите гарантиран минимален доход отказват да участват. За какъв отказ говорим тогава?
Със сигурност, медийният разказ за работодателя, който идва в не знам си кое село и никой не приема да се работи. е много популярен. Това, което не ни е казвано никога, е какви заплати и какви условия на труд предлага този работодател, колко струва транспортът и храната до работното място и колко пари остават на потенциалния служител в края на месеца. Не се казва на кого той или тя ще оставя малките си деца, съществува ли детска градина в селото и какви са разходите за живот там. Много е лесно да крещиш: „У-у, мързеливецо!”, като игнорираш сложността на ситуацията. Медийният разказ, за който говоря, е пропаганда. Той се базира на крайно опростяване.
Според мене е естествено да не приемеш да работиш за всякаква сума и във всеки случай. Правото на достоен труд е спечелено с много кръв. Освен това съпротивата срещу работодателите е полезна за Румъния и за нейното развитие, защото оказва натиск на предприемачите да повишат заплатите до достойно ниво. Смятам, че хората, които отказват да работят като роби за мизерни заплати, ни правят услуга на всички нас, които се препитаваме чрез труд!
Неотдавна представихте данни за развитието на отношението между гарантирания минимален доход и минималната заплата. Какво показва тази еволюция?
Накратко, тя показва, че ползващите социални помощи живеят все по-зле и сумите, които получават, са все по-малки.
През 1995 г., когато бе въведена за първи път законово социалната помощ, прагът ѝ бе 81 000 стари леи за семейство от двама души, а брутната минимална заплата 75 000 стари леи. Социалната помощ е представлявала тогава 108% от брутната минимална заплата! През 2001 г., когато Законът за социалната помощ бе изменен, минималният гарантиран доход за двама души бе 1 134 000 стари леи, а брутната минимална заплата – 1 000 000 стари леи. Тогава отношението между ГМД и минималната заплата бе 113%. През 2018 г. Това съотношение е спаднало до 13%. Днес стойността на ГМД за двама души е 255 леи, а стойността на брутната минимална заплата 1900 леи.
Подобно развитие отбелязва и отношението между нетната средната заплата и социалната помощ (ГМД). През 1995 г. социалната помощ за двама души е била 35% от нетната средна заплата. През 2001 г. е 36%, а през 2018 г. достига 10%. Това означава, че социалната помощ не се актуализира според увеличението на заплатите, икономическия ръст и инфлацията. Става въпрос за все по-жалка сума пари.
Нека сега разгледаме закона, който провокира разговора ни. Какво е съдържанието на този закон? Какви са неговите цели?
Целта му е много ясна – да накара на всяка цена ползващите социална помощ да се включат в пазара на труда, да ги превърне в евтина, гъвкава и зависима работна ръка. Има много промени в закона, но две са най-тежките. Първо, правото на социална помощ се прекратява, ако ползващия социална помощ откаже дори и само едно предложено работно място. Едно-единствено! Допреди тези промени, той можеше да откаже три. Отсега нататък няма значение дали те устройват заплатата, разстоянието, трудовият график – или приемаш, или „се разкарваш”. Втората разпоредба – по-тежка според мен, е задължението ползващите социални помощи да не отказват временен труд.
По-конкретно нещата ще се случат по следния начин според закона: ще дойде фирма на приятеля на кмета, ще дойде заможният съсед на кмета, неговият братовчед от съседното село и ще каже на кмета: „имаме нужда от хора, които да копаят, да размахват мотиките, да косят разни участъци”. Кметът ще извади списъка с ползващи социална помощ, способни да работят, и ще каже: „Вървете да работите или ще ви орежа помощта, така казва законът!” Ако досега на тези хора им се предлагаха 50-100 леи за работен ден, след като той влезе в сила, очаквам тарифите да спаднат драстично, защото хората няма да имат никаква сила за преговори. Законът казва, че те могат да договарят свободно заплащането, но как да преговарят, когато нямат право на избор и не могат да откажат предложението? Не ти е удобно да работиш за 20 леи? Никакъв проблем, върви си вкъщи, кметът ще ти ореже помощта.
Какви биха могли да са последствията от този закон?
Той ще превърне няколкостотин хиляди души, получаващи социална помощ, в крепостни, ефектът ще бъде да понижи заплатите. Ще останем и занапред европейска държава с африкански заплати. Нещо като Бангладеш на Европа.
Очаквам „перверзен” ефект на този закон, за който не съм чула да говори никой. Законът казва много ясно – прагът на стойност за ГМД за отделен човек е 142 леи. Ако успееш от други източници да спечелиш 145 леи – с 3 леи повече, тогава не се класираш за ГМД. Да си представим, че Йон получава ГМД, но кметът го праща да работи през деня при някой съселянин. И чичо Йон получи така за една седмица да речем 200 леи. Автоматично това означава, че човекът губи право на минимален доход! С други думи, и да приеме, и да откаже да извършва временен труд, остава без социална помощ. 200 леи е повече от 142, бихте казали вие. Така е. Обаче няма никаква гаранция, че чичо Йон ще печели винаги 200 леи, защото временният труд обикновено е сезонен. Освен това временният труд не предлага здравно осигуряване. Когато загуби достъпа си до ГМД, чичо Йон губи и съпровождащото ГМД право на здравно осигуряване. Той може да си го плати – 190 леи месечно. Така че в крайна сметка, в нашия казус чичо Йон ще остане с 10 леи за ядене и за живот от 200-те леи, които е изкарал чрез труд.
Защо мислиш, че такъв закон е бил гласуван единодушно от всички партии (с изключение на четирима депутати)? Кой представлява в парламента интересите на бедните – над 40% от населението на тази страна?
Няма разлика между партиите, когато става въпрос за похода срещу бедните. Всички партии, без никаква разлика, служат на Капитала и на работодателите. Но ако Капиталът има нужда от евтина работна ръка, държавата се задейства и взема мерки. Тя гласува за този закон, гласува за закона за стажовете, който позволява на работодателя да ползва работна ръка, платена с 50% от минималната заплата, обявява, че ще поддържа с 500 евро на месец работодатели, които назначават безработни или социално подпомогани. Истинският социално подпомаган в Румъния е капиталът, а не бедняците, ползващи социални помощи. Нито една партия в парламента не представлява румънците, живеещи в бедност. Изследванията ни показват, че бедните хора гласуват все по-малко. С всеки изборен цикъл броят на гласуващите бедни спада. Това ни показва още веднъж, че политическата интелигентност не е привилегия на хората с докторантска степен на образование или на висшистите.
Прочети на английски език!
Прочети на румънски език!
About Author
Discover more from Мостът на приятелството
Subscribe to get the latest posts sent to your email.
