Йонел Аурелиан Котобан: Румънците и българите чувстват голяма близост, без да познават своята обща история

Интервю с автора на книгата “Православие без граници. Поклонник по двата бряга на Дунава” за значението на православието днес, за нихилизма на съвременността и за древните румъно-български връзки

Владимир Митев

Аурелиан (Релу) Котобан е по професия инженер -агроном, работи като шеф на пощенска служба и е докторант по мениджмънт. Има две издадени книги и многобройни публикувани статии за различни списания и новинарски сайтове. Живее в село Кирнодж на брега на Дунава на 70 км от Русе. Селото е побратимено с община Тутракан от 6 години.

Село Кирнодж е много древно. Археологическите свидетелства показват, че там е имало уседнало население от около 6000-7000 години. Връзките на селото с българите и с България са много. Пътят Олтеница-Букурещ е бил изграден с камък, донесен и обработен от българи. Църквата “Възнесение Богородично” в центъра на квартала “Ступинеле” в Кирнодж е изградена от българи. Първата църква в Кирнодж – Св. Николай, е имала в началото на ХIX век свещеник, ръкоположен от владиката на Русе. На преброяването през 1820-1830 г. населението на Кирнодж е било над ¼ съставено от обявили се за българи. “Всичко това може би е обяснение или показва невиждани нишки, които свързват двата народа като мост на приятелството над Дунава (по-здрав и по-траен от всеки железен мост)”, Аурелиан Котобан.

Той е участвал в различни румъно-български срещи с обикновени хора, с граждански и с религиозни власти. На 5 декември 2018 г. вярващият румънец бе в русенската Художествена галерия за откриването на изложба на икони от стъкло и на народни носии от Румъния. Тогава той подари на някои участници в събитието книгата си “Православие без граници. Поклонник по двата бряга на Дунава”, в която разказва за църковни места и общи служби на румънците, българите и другите православни народи “по двата бряга на Дунава”.

Господин Котобан, Вие сте автор на книга, в която разказвате за много обекти на религиозно поклонение в Румъния и в България и за срещите на вярващи румънци и българи в зоната край Дунава. Какво според Вас е ценно и може да накара румънците да посетят България? Кои са Вашите открития от посещенията при българите – не само от гледна точка на цели за поклонение, а и от гледна точка на човешки отношения?

Ще ви отговоря максимално честно на този въпрос, защото като пътешественик, турист и поклонник в България стигнах до констатацията, че страната е наистина туристическа дестинация. При това интересни в нея не са само ски курорт в зоната на Банско-Рила или черноморското крайбрежие при “Златни пясъци”. България трябва да бъде открита със собствени очи, с усета на собственото сърце, а не само чрез програмите и рекламните послания на туристическите агенции. Както самият въпрос подсказва – тук е ключът за разбирането на въпросите, наречени “човешки отношения”.

Призовавам румънците (мнозина са убедени в това) да посетят България за своя сметка, да видят градове и села, планини и долини, замъци и музеи, църкви и археологически обекти. Призовавам ги да потърсят контакт с българи на всякакви възрасти и от всички социални слоеве. Само така биха открили истинското лице на България. Това е лицето на роза, покрита от утринната роса и отваряща се под лъчите на мекото балканско слънце.

На няколко места в книгата говорите с емоция за моментите, в които в някои църкви в България се е провеждала религиозна служба пред вярващите от различни държави последователно на румънски, български, гръцки и руски език. Защо днес православните народи трябва да бъдат обединени без граници, да владеят езика на своите събратя по религия и да споделят едни с други своята култура и житейски опит?

Защото в хода на историята това състояние на духа, този общ език, който е православието, е държал обединени същите народи от Балканите и Източна Европа. Православието, съзнанието и принадлежността към обща вяра в един Бог на любовта и взаимопомощта с ближния са помогнали на тези народи да се съпротивляват на опитите за асимилация, за насилствено поглъщане, както от страна на Османската империя, така и на Хабсбургската империя. Православието е направило това, промотирайки своите културни и духовни ценности и предлагайки ги на едни и на други с една истинска братска обич – без фалшивостта на Западна Европа. Днес тези народи се сблъскват отново с опит за насилственото асимилиране на техни национални ценности. Тези ценности са трайни и са част от нещо съкровено за всеки народ, принадлежащ на православието. Тези опити идват от една Европа и от една глобализация, които искат да наложат само “цивилизацията” на хамбургера и на бутилката с кола в ущърб на истинските национални ценности на всеки народ от зоната на православието. Само в момента, в който осъзнаем принадлежността си на един “общ дом” – този на православието, може да разберем как народите ни с обща вяра живеят векове по благословените от Бога земи и искат да останат и занапред в огнището на своето съществуване. Нашите народи не искат да бъдат лист на вятъра по световните земи, където емигрантът остава през целия си живот емигрант или чужденец, независимо от своята стойност. В същото време в собственото си географско пространство той има корени и се чувства в своя ареал, чувства се естествено свързан със семейството и с роднините си от православното пространство.

Вашата книга прави читателя свидетел на религиозните празници и на срещите на православните от двата бряга на Дунава. Създавате впечатлението, че православието наистина е без граници, че е глобална общност. В същото време споделяте постоянно с читателя екстаза и духовното богатство от срещите и местата на поклонение. В какво се съдържа силата на православието и как то може да даде смисъл на вярващите в днешно време, за които е характерно, че живеят с материалните и духовните трудности на своите народи?

Доказателството за тази „сила“ на православието е фактът, че въпреки, както казвате, се намираме в свят с много трудности, съществува генетична връзка между нас и нашите предци. Те сякаш ни гледат днес и ни призовават да запазим тази древна сила на православието. Доказателството е, че въпреки многото младежи от нашето източно пространство, отиващи временно да работят добре платена работа или за да имат по-добър живот в чужбина, констатират в близкия Запад (Испания, Италия, Англия, Германия, Франция и т.н.) и в далечния Запад (САЩ, Австралия, Канада, ОАЕ и др.), че незавасимо от добрия си материален живот от духовна гледна точка са оголени, изчерпани са като изтощена батерия. Оттук започват и драмите (трафик на оръжие, на наркотици, проституция). Хората вече нямат модел, морален пътеводител – нямат вяра! Въпреки това да погледнем примера на румънската емиграция – близо 4 милиона румънци. Констатирам, че въпреки че те са се пръснали по света в търсене на работно място, са създали голям брой епископии с множество църковни общности в чужбина. Тоест, те са донесли със себе си част от Румъния навсякъде по света. Създали са духовни посолства.

Във Вашата книга може да се усети, че днес посланието на Румънската православна църква е срещано понякога със скептицизъм или дори с презрение от някои румънци. Отделни теолози и вярващи в Румъния смятат, че страната се намира в състояние на духовна битка за оцеляване и спасение в условията на светска култура на нихилизъм, която идва от Западна Европа и се утвърждава. В книгата си говорите и за нуждата да се уважава гледната точка не само на жителя на столицата и на големите градове, но и на човека от периферията, от малкото населено място, който не е добре свързан с икономическите и политическите върхове в обществото. До каква степен нихилизмът и изкушението на времето допринасят за една по-жива и по-осъзната вяра? Успява ли Румънската православна църква в опитите си да говори на хората по съвременен начин, поставяйки дошлите от Запада технологии в служба на духовни цели? До каква степен православието би могло да бъде религия със силна социална роля, която се бори за по-добър живот на непривилегированите тук и сега, вместо да проповядва за абсолютни реалности и за вечен живот?

Наясно съм, че в този живот нищо не се постига без борба. Православието е в постоянна борба от 2000 години. Можем да кажем, че то никога не е имало „мир“. Не е имало мир дори по време на византийските императори, така че за православната църква не е изключение да бъде атакувана от повече страни и да трябва да се защитава. Хидрата (дяволът) има много глави. Официално падна тази на комунизма, на открития атеизъм. Днес се появи атака от страна на неомарксизма, на „дивия“ капитализъм – идолопоклонничество, което се покланя на един-единствен бог, носещ името „пари“.

Въпреки че сме в ХХI век – свръхтехнологизиран век, сме по-уязвими от всякога. В дрехите на модернизма идва напастта, наречена манипулация. „Скептицизмът и презрението“, за които говорите, са истински. Те не могат да бъдат отречени. Смятам, че са продукт на глобална манипулация, постигната особено чрез съвременните средства за комуникация и социалните мрежи. За съжаление те често разделят човека от човека, а още по-важното е, че отделят човека от Бога. Виждаме, че в съвременния свят, както и в политиката, са използвани (особено в избирателните кампании) подстрекавания към омраза, към насилие, дискредитирания, тотално отричане на собствените ценности. Всичко това е отдалечаване най-напред от Бога, от любовта между хората.

Православната църква използва съвременни средства за комуникация, електронна поща, интернет, фейсбук. Съществуват страници на много църковни общини и свещеници, които поддържат постоянна връзка с вярващите си чрез тези съвременни средства за комуникация. Само че физическото присъствие в църквата лице в лице остава основният елемент в общението на хората и в общението на Човека с Бога.

Днес, наистина православната църква участва в благотворителна дейност. Тя е похарчила през 2017 г. над 24 млн. евро и поддържа над 718 социални центъра за социална помощ и подпомагане на онеправданите. Тя се грижи за човека днес на земята, но и за духа му, когато той ще отлети от този свят. Православието успява да окаже значителен социален ефект, да свърже това, което пропагандира, с това, което реализира. Това става най-напред чрез служителите на православието (владици, монаси, свещеници, певци), които са деца на народа, идват от неговите редици от всички социални слоеве, познават нуждите и болките му, на когото принадлежат и на когото слушат. Тази жива връзка означава и налага създаването на подобни филантропски инициативи (болници, медицински кабинети, социални куни, училища и детски градини и т.н.) за всички видове онеправдани в човешкото общество. Така се изпълняват думите на Небесния учител – Исус Христос.

В Румъния днес се намират мощите на поне трима български светци – Св. Петка (Св. Параскева в Румъния) в Яш, Св. Филотея (Св. Филофтея) в Куртя де Арджеш и Св. Димитър Басарбовски (Св. Димитрие Басарабов). Румъния е и страната, в която са били съхранени за много векове „Търновските Евтимиеви Велики Чети-Минеи“ – един от най-важните източници за средновековната българска литература, открити и изучавани от известния теолог и познавач на средновековния свят Дан Замфиреску. До каква степен според Вас нашите народи познават културната си близост?

Относно споменатото от Вас ще отговоря обезоръжаващо честно. Не мисля, че някой е правил статистика за степента на познаване, на информираност за появата, развитието, значението за целия балкански ареал на “Търновските Евтимиеви Велики Чети-Минеи” – както в България, така и в Румъния. Въпреки всички тези културни липси на разбиране и на здрав разум двата народа – румънците и българите, живеят и чувстват голяма близост, без да познават задължително събитията от общата история. Това е връзка, която можем да наречем “генетична”, братска връзка, наподобяваща тази между двама братя близнаци, които могат да бъдат разделени при раждането си или в детството си, но въпреки това чувстват инстинктивно близост, връзка на братска обич, надежда в едно по-добро общо бъдеще, ,, което не може да бъде дефинирано точно в литературни или философски категории. Това е връзката в рамките на семейството, която го държи единно. Едни свързва по кръвна връзка, други по роднинска, но това са два различни коня, водещи до един и същ резултат. Разбира се, знае се не само от теолозите, а почти от всеки човек за споменатите светци. Те или са от български произход като Св. Димитър Басарбовски, или са били спасени от поклонниците отпреди няколкостотин години от българските земи. Без набожната почит към тези трима светци от благовярващия български народ, без биографичните жития на търновския патриарх не бихме имали днес информацията, дадена от Патриарх Евтимий за живота и пътя към Бога на Св. Мъченица Филофтея от Арджеш. Това е симбиоза на двата народа, които са се калили в една обща клада – тази на Балканите.

Прочети на румънски език!