Козмин Крецу: Културата разбива границите от всякакъв вид

Интервю с директора на гюргевския театър за международните сътрудничества на театъра, които го доведоха до отваряне към русенската опера, за социалната мисия на театъра в периферната зона и за практиката и философията на културния мениджмънт в Румъния

Смаранда Шкиопу

Владимир Митев

Козмин Крецу – директор на театър „Тудор Виану“ в Гюргево, идва от семейство на актьори и е завършил Театралната и филмова академия (днес Национален университет за театрално изкуство и кинематография) през 1995 г. Завършил е постуниверситетски курсове по комуникация в Националната школа за политически и административни науки и в скоро време ще завърши докторантура в областта на театъра. Работил е както в гюргевския театър, така и в Букурещ в театър „Маска“. През пролетта на 2019 г. започва третият си мандат като директор на гюргевския театър, където е поставил много пиеси и като режисьор. Пълен с енергия, Козмин Крецу създаде в Гюргево млад и динамичен театър, който е обичан от гюргевчани.

Господин Крецу, знае се, че гюргевският театър има инициативи със социален характер – организира дискусии, прави театрална школа, играе в затвора, в болницата, в дома за стари хора и т.н. Какво можете да ни кажете за тези инициативи?

Мисля, че всичко, което правим тук – като започна с политиците и завърша с мениджърите на държавните институции, трябва да има социално измерение. Ако забравим за миг за кого работим, ще имаме много проблеми. За съжаление, особено в културната област хората имат тенденция понякога да се изолират в кули от слонова кост и да работят за себе си. Но политиките на институциите трябва да се обмислят и реализират според нуждите на обществото.

Когато станах директор тук, открих ситуация, от която не можех да съм доволен – понякога се играеха по три спектакъла месечно. Днес имаме пет спектакъла седмично. През последната седмица имахме четири премиери – „Обичах я/Не я обичах“ (по Анна Гавалда) с режисьор Антонела Корнич от Яш, „Урок“ от Еуджен Йонеску – проект, направен в сътрудничество с Националния университет за театрално изкуство и кинематография, булевардна комедия, поставена на сцена от господин Михай Панаитеску – директорът на театърът в Дева (“Какви уроки направи още моята жена?”) , и спектакъл за деца, поставен от един от нашите актьори (“Фабрика за истории”). Искам да насърча моите актьори да стават режисьори. Както всеки войник носи в раницата си генералски жезъл, мисля, че всеки актьор носи в раницата си режисьорския жезъл и тогава искам да им дам тази възможност.

Не можех да се примиря с идеята да има три спектакъла месечно и осъзнавах, че единственият вариант да нарасне интересът на публиката за театър е това да стане по естествен път – иначе интересът нямаше да е здрав. Тогава, вдъхновен от театър „Маска“, реших да извадя спектаклите на улицата и играхме на открито цяло лято. Хората постепенно свикнаха с лицата на актьорите и от любопитство започнаха да идват в театъра. Не спряхме дотук. С актьорите започнахме да ходим в гимназиите в часовете на класа. Ходихме от клас в клас и разговаряхме с учениците от гимназиите. Избрахме с актьорите да не казваме на учениците истината за недостатъците на актьорската професия, за обществения й статут или за проблемите с изкуството в Румъния. Нашата цел беше да ги накараме да се влюбят в театъра. Говорихме с тях по най-красивия възможен начин. Започнахме курсове по театрално изкуство. Сега сме в четвъртата година, откакто имаме театрална школа.

В момента, в който забравиш за кого работиш, особено когато си държавна институция, се сблъскваш с проблем. Ние сме издържани финансово от всеки човек, който върви по улицата. Имаме дълг в този смисъл. Не всички гюргевчани идват на театър, но всички гюргевчани дават своя принос за успешната работа на тази културна институция чрез данъците, които плащат. Трябва да мисля за тях, когато правя стратегията за репертоара и когато мисля за заглавията, които искам да предложа, както и когато решаваме да играем на улицата или когато играем безплатно за децата от болниците, за старите хора в домовете или за хората от затворите.

Как избирате пиесите, така че да се харесват на публиката? По какъв начин познавате своята публика?

Има няколко принципи, които винаги ме водят: най-напред характеристиката на нашата институция – ние сме театър за проекти. В Румъния има четири театри за проекти – „Метрополис“ в Букурещ, в Бузъу, в Дева и в Гюргево. „Метрополис“ има широка публика. Бузъу не произвежда спектакли, а само ги закупува, за да се играят там. И остават само два други – Дева и Гюргево. Такъв театър не може да обедини театрална трупа, освен в рамките на проект, който има ограничен брой представления. Питах се как мога да избегна трансформацията на гюргевския театър в театъра в Бъзъу – т.е. как вместо само да купувам спектакли, да ги продуцирам. Дадох си сметка, че ако не ги продуцирам, един ден публиката ще се затвори и ще избере да отиде в Букурещ. Трябваше да направя така, че да имам трупа актьори, които да бъдат обичани от публиката. От друга страна, осъзнавах, че стойностният спектакъл има нужда от стойностни актьори – за съжаление в Румъния, а и в България, стойността и известността започват да се бъркат една с друга. Казах си, че е по-добре да създам нещо със свои характеристики. Днес мога да кажа, че имаме трупа със здраво ядро, които играят от 3-4 сезона. Не им плащам заплати, защото нямам право, но те са верни на тази институция и успяват да представляват най-младата театрална трупа на държавен театър в Румъния със средна възраст под 30 години. По този начин постепенно станахме видими.

От друга страна, констатирах, че местната публика иска да бъде изненадвана. Опитах се да не й предлагаме два пъти сходни предложения. Благодарение на така стандартните и предвидими телевизионни програми, хората си насочиха вниманието към театъра. Имам и своите фиксации – например, докато аз съм директор на сцената няма да се качи никой представител на жанр стендъп комеди, защото не искам да правя публикуват ленива. Това е най-долната форма на артистичния дискурс. Докато в театралния спектакъл има цяла палитра от артистични знаци, декор, костюми, реквизит, актьорска игра, която включва и паузи, движение, предполагащо вербални и невербални отношения и т.н., в стендъп комеди няма нищо от тези неща. Това е нещо като фаст фууд. На свой ред бях изненадан от местната публика. Например, гюргевският театър е основан през 1981 г., когато Николае Чаушеску иска да навакса изоставането между Русе и Гюргево и решава да направи окръг, а Гюргево да е неговият център. Дори и днес Гюргево няма особен потенциал да е център на окръг от никоя гледна точка. Сред многото други инициативи в тази посока е и преместването на затворения тетър „Йон Василеску“ от Букурещ в Гюргево. По онова време актьорите от този театър вече са били считани за трупа на регионален театър, защото са играели ту в Буфтя, ту в Гюргево, но тогава се оказва, че багажите им са преместени трайно в Гюргево. Не са имали право на избор. Единствената им форма на съпротива е била да не играят през уикенда. Така местната публика свиква да няма никога театър в събота или в неделя. Когато станах директор преди три години исках да променя това и предложих за първи път да има спектакъл в събота. Хората ме гледаха с лека усмивка. Но аз рекламирах агресивно спектаклите и хората започнаха да идват. От три години играем повечето спектакли и в уикендите.

Как оценявате реакцията на гюргевчани на тези спектакли?

Нашите теми не са изключително социални. Вярвам, че публиката ни иска това, което пиша на самия театър и във всички наши рекламни афиши: „Отивам на театър, защото се уважавам“. Тези хора искат уважение, където и да са, които и да са. Уважавай ги! В момента, в който ги уважаваш, няма как да не видят това. Имах опит преди 20 години да се занимавам в политика. Мисля, че възгледите ми са леко леви, но нямам нищо против хората с десни убеждения. Не се помествам в антагонистични отношения, но вярвам, че занимаващи се с култура не може да бъде друг, освен ляв, защото ние създаваме за хората вън от себе си, така както работодателят създава, за да има лична добавена стойност. Виждаме нещата по различен начин, но от сблъсъка на двата начина да се гледа на нещата, се ражда прогресът. Можем да съществуваме заедно по добър начин под чадъра на прогреса.

Но когато един театрален човек започне да мисли като работодател, тогава той има проблем, защото започва да бъде обсебен от личната добавена стойност. Със сигурност, когато един работодател започне да мисли прекалено вляво, и той започва да има проблем, защото губи пари от джоба си.

Като става въпрос за работодателите – как виждате ситуацията на културния мениджър в Румъния?

В даден момент имах разговор с Кармен Кройтору, в който казах, че трябва да направим нещо за културния предприемач. Мисля, че трябва да има такива предприемачи като вид занаят. Доведох гюргевския театър почти от нулата до определено ниво, след което да мога да оставя мениджър да се занимава с него и да го поведе нататък, а аз да видя къде още има нужда от мене. Защото да се започне бизнес в културната област въобще не е шега работа. Това е много сериозна инициатива, която има своите закономерности. Например, в театъра, ако искам добър шивач, най-добрият шивач в Гюргево не е автоматично най-добрият театрален шивач. Защото добрият шивач, който ми направи костюм, знае, че този костюм трябва да ми стои добре. Театралният шивач знае, че в този костюм трябва да се движа, да правя определени жестове, широки движения и тогава отчита тези особености. Така че културният мениджмънт е напълно специална дейност и да, мнението ми е, че трябва рано или късно законодателите да се концентрират върху тази област от живота. Ако отчетем пирамидата на нуждите на Маслоу, нашето общество още не е стигнало като спокойствие на етапа, в който това се случва. Когато достигнем до този етап – основно в икономически, но и в социален план, ще трябва да се замислим за културното предприемачество от само себе си.

Освен, че гюргевският театър е най-младият театър в Румъния като екип, е и екип, който е много отворен навън – например чрез Международния фестивал на дунавските театри. Какво подготвяте за тазгодишното издание на фестивала? И какви критерии ви водят в международните сътрудничества?

Както казах, бих искал нещата да се правят стъпка по стъпка. В първия си мандат исках да извадя театъра от Гюргево и той да прави гастроли в страната и в чужбина. Успяхме да имаме турнета в страната, което е успех, ако мислим за всички съпътстващи разходи – транспорт, настаняване, храна, наем за съответната зала, което би направило цената астрономическа. Но чрез реципрочни гостувания успяхме да стигнем до определени места, да играем там, институциите да ни приютят безплатно, да си продадат собствените билети и от приходите от тях да ни платят всички разходи. На свой ред ние ги очаквахме тук и направихме същото нещо.

Печалбата във финансови измерения бе нулева, но удовлетворението на артистите и на местната публика, които успяха да видят и други театрални творци, мисля, че беше голямо. Обратната връзка бе винаги позитивна.

След като получих новия мандат, предложих закриването на Фестивала на дунавските театри и началото на две инициативи на неговото място: “Международният керван на малките и средни театри”, а от май 2020 г. ще имаме и фестивал за режисьори студенти. Има четири висши учебни заведения, с която установихме връзка и имат катедра за театрална режисура. Искаме да доведем в Гюргево продукциите от актуалната година в рамките на фестивал.

Защо закрих Международния фестивал на дунавските театри, който ми беше много скъп? Най-напред, защото правехме селекция от много малка група институции и спектакли. Всяка година общувахме с едни и същи институции. От друга странна, Дунавът няма истинска връзка с фестивала. Не играем на дунавския бряг. Не беше и пътуващ фестивал, както би желал моя баща (бащата на Козмин Крецу – Мирча  Крецу, също е бил директор на гюргевския театър – бел.прев.). Опитах се да установя контакт с мениджърите на културните институции партньори на фестивала, но не можах. Тогава се запитах какво ни характеризира, когато избираме спектаклите? Ние сме малък театър. Значи нямаме финансовия потенциал да правим конкурсен фестивал нито да приемаме много големи трупи. Тогава да се занимаваме със спектакли, които не предполагат много високи разходи и да ги избираме от всички театри на картата. Това бе мотивът, заради който ни посещават колеги от Краков днес, а през ноември ще дойде трупа от Франция, от Алонс.

И все пак сте намирали много интересни партньори през последните години с този фестивал – например Младежкия театър от Нови Сад…

Да, да, посетиха ни някои много интересни трупи. Сега, когато повече няма да ни ограничават географските лимити, и когато можем да отидем в страни като Полша и Гърция, за които не сме мислили досега, ни дава допълнителни шансове, които се надявам да остойностим.

Какво търсите във вашите партньори? Как ги подбирате?

На първо място търсим трупи с финансов потенциал и с изяви, подобни на нашата трупа. Когато започнах да говоря с трупи от Гърция, ни предложиха Атина. Много хубаво, но когато видях с какъв театър трябва да разговаряме, отказах.

Пак по въпроса за международните връзки, се чува все повече за сътрудничеството с операта в Русе, която е много сериозна институция на международно ниво, а не само на регионално или национално. Как започна това сътрудничество? Какви инициативи съдържа то?

Нашето сътрудничество с Русе започна в Букурещ. Когато бях на курс по културен мениджмънт, се срещнах с госпожа Феличия Филип – директорка на Комедийната опера за деца, на която предложих сътрудничество. За моя голяма изненада, открих в нея човек с душа на артист. Въпреки че това сътрудничество не носеше ползи за Комедийната опера за деца, те доведоха операта за деца в Гюргево, а ние да отидем и да играем там. Всички бяха щастливи. Виждайки, че има глад за такъв жанр сред децата, реших да опитам и с операта за възрастни. Вървейки из площада, отидох най-напред при господин Кюркчиев (директорът на операта от Русе – заб.ред.), за да го попитам дали е съгласен да ни посетят и да ни дадат някои костюми, доколкото имахме нужда от такива тогава, а русенската опера разполага с много добри шивачи.

От друга страна, също като вас двамата ми беше интересно какво има отвъд реката. Има езикова бариера. Но знаем английски. Някои нас знаят и български, някои от вас знаят и румънски. Да намерим какво може да ни сближи, не само какво ни разделя. Дели ни само една нишка вода.

Когато ни посетиха от русенската опера, направиха балетен спектакъл, който съчета моменти от различни спектакли. Отговорът на публиката бе чудесен. Тогава си казах, че съдбата ни дава знак и сега се подготвяме за следващата визита на операта, която ще е в края на годината. Подготвяме се и за наше посещение в Русе, защото мислим да играем в русенска опера спектакъла „Обсадата на Венеция“. Мисля, че политиците могат да направят повече за сближаването на двете страни, но ако не го направят те, да го направим ние – актьорите.

Как се отнасяте към идеята за култура на центъра/столицата и култура на периферията?

Има книга за историята на културата от Хендрик ван Лун, от която взех една идея, която ми хареса много, че изкуството трябва да се държи за….

От гледна точка на културния потенциал на институциите в едно общество винаги нещата отговарят на икономическия потенциал на съответната общност. Ние винаги трябва да се базираме на финансовите реалности. Те са мотивът, заради който предпочетохме младите артисти. В началото на пътя са. Искат да се утвърдят. Аз им давам на разположение театъра за тази тяхна цел. Ако веднъж на две три години от младите излиза някой Силвиу Пуркърете, който да поставя пиеси тук, ще бъде много добре. Ако не, ще продължаваме да търсим.

Предполагам, че не всички международни сътрудничества са успешни. Появяват ли се неразбирателства, проблеми в тези партньорства?

Проблеми има винаги, когато има комуникационни бариери. Те се намесват там, където кодът на общуването не е сходен. Опитваме се всеки път да се отнесем към институции, подобни на нашата, но понякога сме грешали. Има обмени. Работим, за да създадем солидна връзка със сериозен партньор.

Как се развива сътрудничеството с театъра в Русе?

Сътрудничеството с театъра в Русе работеше перфектно до миналата година, но не можем да се сравняваме с тях във финансов план. Доколкото знам в България законът налага по-стриктен режим на приходите от билети, отколкото в Румъния. Например имаме съотношение от 1:20 между приходи от билети и пари, които можем да получим от бюджета. В България обаче този дял не е 5%, а е 1/3. Това задължава културните мениджъри да бъдат много внимателни, когато избират партньорите си. Две години се посещавахме взаимно и го правехме безплатно. Нямах финансови претенции, но исках входа да е безплатен за румънци. После бяхме поканени на фестивал с две представления на открито, след което поканите продължиха да текат само в едната посока.

През октомври направихте премиера на българската пиеса „Женско царство“ от Ст.Л.Костов. Как се стигне до поставянето на тази пиеса? Как бе посрещната тя от гюргевската публика?

Гледах пиесата на Ст.Л.Костов в рамките на фестивала, който организирахме миналата година в изпълнение на колегите от русенския театър „Сава Огнянов“. Първоначално ми се стори много привлекателна за спектакъл на открито. Промених първоначалното си решения заради много фактори. Отложихме излизането на спектакъла на открито. Сега е част от нашия репертоар на закрито. Както очаквах „Женско царство“ бе приет от нашата публика, заради сходствата в поведението и отношенията в патриархалните общества, характерни за двете страни. Това беше елементът, на който стъпих, когато избрах този текст. Исках да направя една народна комедия.

Как оценявате ефектите на тези трансгранични сътрудничества? Как се чувстват зрителите, актьорите и организаторите в тях?

Миналата година по това време спектаклите на хората от русенския театър бяха посрещнати от полупълна зала. Но хората започнаха да идват все повече на спектаклите на партньорите. Когато станах културен мениджър тук, казах две неща. Първо – че имам нужда от време, за да се видят моите резултати. Така и стана. Второто нещо, което казах, беше че не идвам тук облечен в костюм, а в работен гащеризон. Някой ми каза в първия ми мандат на директор, че Гюргево няма нужда от култура, а от културен строителен обект. Така че се приспособих. Въпреки това не очаквам чудеса. Не очаквам гюргевчани да строшат вратите, когато дойде русенската опера след две-три години на културен обмен. Очаквам само да дойдат, но не и да строшат вратите.

Знам, че предлагате безплатни билети на хората от Русе или от България. Каква е целта на тази инициатива?

Защото е интересно да разбием границата. Интересно е да разбием всякакъв вид граница. Културата винаги е правила това. Опитваме се да разбия границите и да накарам хората да осъзнаят, че имат много причини да се радват, че живеят близо едни до други. Както и за да намалеят мотивите им да са тъжни и да не разбирам, че сме едни и същи.

Прочети на английски език!

Прочети на румънски език!