Едно интервю за тазгодишния кукерски фестивал в село Брънещ, Румъния, и за българите от Румъния
Владимир Митев
Даниел Стойчу е румънски гражданин със сложна идентичност. Той говори български език и познава историята на българите във Влашко. Блогът “Мостът на приятелството” разговаря с него за кукерския фестивал в родното му село – Брънещ, и за някои принципни неразбирателства между българите от Румъния и българите от България.
Господин Стойчу, в началото на март 2020 г. в село Брънещ близо до Букурещ се проведе традиционният кукерски фестивал. През ХIX век това село е било населено основно с българи. Какви са корените на този фестивал? Какво го отличава от подобни празници в България и в Румъния?
Празникът на кукерите се е провеждал традиционно в селата от окръзите Кълъраш и Илфов в села, в които някога е имало български общности. Той е бил един от много български обичаи. Трябва да уточня, че българи някога е имало в почти всички населени места между градовете Кълъраш и Букурещ – особено в долината на река Мостищя и по протежението на Дунава. Те са били бежанци от Османската империя, дошли главно по време на руско-турските войни.
Тези войни са опустошили Влашко, което често е било поле за руските нападения и за османските контраофанзиви. Така че българската работна ръка е била много ценна и е допринесла за това, което Румъния е била в тогавашните, а и в сегашните си граници. Не на последно място сред тези български бежанци от Влашко руснаците са набирали бойци за военните си части и за силите на съпротива, действали отвъд Дунава.
Въпреки че кукерите са предхристиянска традиция, те са свързвани днес с датата на религиозния празник Сирни Заговезни, както и с Деня на прошката. В днешна Румъния кукерите са останали като народен празник само в Брънещ, където допреди няколко години тази традиция също е била на път да изчезне. Но в последно време тя се трансформира във фестивал по модела на тези в Перник и Ямбол с всички политически конотации, които подобни фестивали съдържат.
Тази година кукерският фестивал в Брънещ бе белязан от разпространението на корона вируса в нашия регион и по света. Какви предизвикателства постави корона вируса през организаторите? Как премина празникът тази година? Какво е общото и различното между тазгодишния фестивал и фестивалите на кукерите в Брънещ през изминалите години?
Искам да подчертая, че има разлика между спонтанната народна традиция (оцеляла във времената на руско-турските войни, а в по-ново време при режима на легионерите и комунистическия режим) и фестивалът, който наред с други неща трябва да отчита санитарните изисквания за подобни публични събирания.
Доколкото разбирам, фестивалът е получил одобрението на румънското ХЕИ много трудно в сегашните условия. Можем да отчетем, че той е имал късмет, защото седмица по-късно бяха забранени събиранията на повече от 1000 души на едно място.
Въпреки това няколко кукерски групи от Румъния и няколко от чужбина не дойдоха. По моя оценка тази година публиката беше около 20% по-малка.
Брънещ е почти квартал на Букурещ. Как това влияе на живота на местните жители? До каква степен те се асоциират със своите предци от български произход?
Имаше период, когато българите бяха мнозинство в селото и дори “улафите” (власите) знаеха български. Тогава всички участваха заедно във всички български и румънски обичаи. Съществуваха отделни текстове на румънски и на български език за едни и същи песни (както например за Лазаровден).
Първоначално българите се женеха само между тях, защото бяха принудени да търсят подкрепа в населени места, където има още българи и са търсели начин да се съхранят. По онова време румънската и българската нация не бяха това, което си представяме днес. Обикновените хора не са си представяли, че ще съществуват държави като днешната Румъния и България. Само че българите от Влашко винаги са били верни жители на страната, която ги е приютила – Румъния, дори и когато тя е воювала срещу България. По същия начин власите от България винаги са служили на родината си.
С началото на комунистическия период много румънци идват в селото. Същевременно българите загубват интерес да си поддържат езика и обичаите. След комунизма тази загуба на интерес се развива още повече. Днес диалектът, говорен в Брънещ, може да се счита за загубен.
Различни патриотични организации от България разпространяват българщината в Република Молдова, в Украйна и в Румъния. Но изглежда, че имат по-голям успех в бившия Съветски съюз. Как българите от Влашко се отнасят към дейността на тези организации? Какво не разбираме добре в България за българските общности в Румъния?
Както казах вече загубата на интереса към езика създаде важна бариера, която не съществува при другите наследници на българите от бившия СССР. Още повече че съвременният български език бе стандартизиран по начин, който да го доближи до руския по времето на комунизма. България е вратата за ЕС за българите от бившия СССР, които я виждат не само като духовен поддръжник, но и като източник на икономическа подкрепа. На свой ред България има интерес да привлече тези хора поне на декларативно ниво в по-слабо населените си зони.
Случвало ми се е български патриоти да ме питат колко българи има останали във Влашко. Когато отговорих, че не са останали много, ми казаха, че лъжа, защото те знаят по-добре от мене, тъй като са видели в интернет (можете да сравните страниците в Уикипедия на български и на румънски за Брънещ, които говорят противоположни неща). Това са патриотите статистици.
Има и друга категория патриоти, която говори на висок глас. Тя се опитва да направи сближение с българите в Румъния, но когато не чуе, това, което смята за истина, става истерична и започва да говори за всички исторически неразбирателства между Румъния и България (които българите познават отлично, а румънците въобще не знаят). Това са войнстващите патриоти.
За щастие има и няколко души, които познават и двете страни и са работили и в двете. Те са забележителни хора, защото участват безкористно и безпристрастно в организацията на фестивала и във възраждането на българските дружество. Тези хора хора са истински мостове между народите винаги успяват да вдъхновят както румънците, така и българите.
Тази година бяхте поканен на приема за Националния празник на България (3 март), организиран от българското посолство в Букурещ. Как българщината и румънизмът съжителстват във Вашата идентичност, в мислите и в делата Ви? До каква степен българите и румънците познават своята културна и историческа близост? Какво им липсва на българо-румънските връзки на човешко ниво?
Беше чест за мене да присъствам на приема на посолството, на която се събраха хора, живеещи от взаимното влияние на двете култури и на двата народа – българи и представители на българските общности в Румъния. Подобни срещи са винаги интересни за мене. Те са пълни с позитивни емоции и на тях винаги се запознавам с изключителни хора.
Отвъд тези пространства на елитите, обикновените хора живеят в своите малки светове всеки със своите грижи. Намираме се в безкраен преход към нищото на нашите страни. Занимаваме се изключително с физическо оцеляване. Езиковата бариера създава големи проблеми – особено за румънците. Освен че хората имат подобни бариери, съществува и физическата бариера на Дунава и на липсата на инфраструктура. Говоря най-вече за дефицита на мостове между двете страни. Инфраструктурата би могла да улесни взаимното опознаване на народите. И като добавя, че не сме част от шенгенското пространство, сме на практика осъдени да бъдеми изостанали социално и икономически.
Прочети на английски език!
Прочети на румънски език!
About Author
Discover more from Мостът на приятелството
Subscribe to get the latest posts sent to your email.
