Румънците умеят да поглеждат към своята реалност с любопитство

Литературната двойка Христо и Дияна Боева представиха в Русе три нови румънски романа, които са шанс да разширим границите на нашия познат свят 

Владимир Митев

На 7 октомври 2021 г. преводачът на румънска литература Христо Боев и неговата съпруга и литератор Дияна Боева представиха в Русе трите най-нови преведени румънски романа на български език: “Жар” на Ливиу Ребряну, “Асансьорът” на К.Г. Балан и “Мортуа ест” на Теодор Хосу-Лонджин. 

Боеви са известни със своите импровизирани беседи за румънска литература и общество. Това бе третото им гостуване в Русе в този формат за година и половина. При всички техни посещения блогът “Мостът на приятелството” е отразявал с видео и репортаж от мястото на събитието. Стриймингът на сегашното събитие предизвика интерес във Facebook – споделяне, харесвания, коментар – знак, че има нужда от повече подобни събития.

Христо Боев бе верен на стила си да бъде информативен в представянето си на румънската литература. Дияна Боева забелязваше характерни тенденции у авторите – например, че Букурещ е декор на действието в техните книги, че Ребряну е характеризиран от своя статут на класик, че Балан е белязан от емигрантския си живот в Канада, а Хосу-Лонджин пресъздава постсоциалистическа градска реалност на загубения в прехода румънец, който може да бъде и изгубен българин.

Събитието бе интересно не само за хората с любопитство към румънската култура. Българското публично пространство има нужда от завръщане към естествено, човешко, интелектуално и доколкото е възможно изтънчено общуване. Форматът, който Боеви реализират, и неспирната им работа на територията на литературата, носи нещо модерно, което би могло да вдъхнови повече хора към отвореност и разчупване на границите на съществуващите интелектуални племена. За да представят трите книги, те пътуваха от Добрич със своята дъщеря, и веднага след края му тръгнаха на обратно, реализирайки специфична форма на литературен или събитиен туризъм.

Блогът “Мостът на приятелството” публикува по-долу транскрипция на събитието – 40-минутна презентация на трите романа и 10-минутна част за беседа по въпроси, породени от представянето.

Теодора Дянкова, главен библиотекар на Русенската регионална библиотека “Любен Каравелов: Христо Боев и Дияна Боева носят изключително големи количества творческа енергия, които неуморно споделят с нас. Само един месец след литературния фестивал в рамките на проекта “Писмените съкровища на Долен Дунав” ми е много драго, че отново можем да се съберем, за да говорим за рецепцията на съвременната румънска литература в България. Независимо, че Румъния е само на един хвърлей разстояние – както казва Вазов в “Немили-недраги” за хъшовете гледащи откъм Влашко българския бряг “Ей го дей отечеството”), всъщност през годините се убедихме в много случаи, че връзките се създават много трудно, поради необходимостта всичко, което излиза на румънски трябва да бъде преведено от хора като Христо Боев. И така колкото и близка да е Румъния до България смятаме, че нито румънската литература е позната в България, нито българската в Румъния. Сега Христо Боев и Дияна Боева ще ни разкажат за своите танталови мъки, за да направят възможна срещата на българските читатели с румънската литература.

Дияна Боева: Добър вечер! Изключително ни е приятно да присъстваме тук с Христо. Моето усещане, когато съм в Русе, е, че това е градско място. Ще представим заедно с Христо три книги, отпечатани от издателство “Нордиан”: “Жар” на Ливиу Ребряну – известен румънски класик, “Асансьорът” на К.Г.Балан и “Мортуа ест” на Теодор Хосу-Лонджин. Ще започнем с класика Ливиу Ребряну.

На тази снимка сме заедно с дъщеря ми Мария, която в момента заснема събитието. На снимката представяме трите споменати книги задено с една монография, която вече сме показвали в Русе – “Различната Добруджа”. За другата снимка трябва да кажа, че Христо е носител на наградата “Ливиу Ребряну”. От коя година е Христо?

Музеят на Ливиу Ребряну е в окръг Бистрица-Насауд. Това е една точка на Румъния, разположена много на север. Човекът, когото виждате да говори, държи моя докторат на английски език. Това е директорът на литературния музей. Казва се Йон Пинтя. Получих наградата на литературния музей за превода ми на романа “Адам и Ева” на Ливиу Ребряну. Това е роман, който никога не е бил превеждан на български. Романите, които той е написал и са преведени на български, са “Йон”, “Чуляндра”, “Гората на обесените” и други. В мой превод са излезли неговите романи “Адам и Ева” (2016 г.) и “Жар” (2021 г.). “Жар” е предпоследния роман на автора.

Ето го изданието на “Жар”. Само искам да спомена няколко думи за Ливиу Ребряну. Роден е 1885 г. Умира 1944 г. Бил е директор на националния театър в Букурещ. Освен румънски владее отлично унгарски, немски и френски. Пише някои от произведенията си на унгарски. Христо, да ни разкажеш нещо по-специфично за личността на Ребряну?

Ребряну е такъв огромен литературен колос в Румъния, както и Мирча Елиаде. Те са от една величина. Може би дори Ребряну е по-значим, тъй като Елиаде е известен по-скоро като учен, отколкото като писател, докато Ребряну е известен само и единствено като писател. Неговите произведения са абсолютна класика в световната литература. Радвам се, че мога да допринеса за популяризирането на творбите на Ливиу Ребряну. Особено ме радва, че правя това с роман, който е само по себе си интересен като жанр. Всяка реплика от този роман може да бъде цитирана директно във Facebook като мисъл. В романа има много мисли за любовта. Така че книгата е забележителна и от тази гледна точка.

Всъщност с теб говорихме, докато пътувахме насам, че “Гората на обесените” е изключително популярен филм, наред с “Чуляндра”. Би ли ни казал с едно изречение, кое е толкова характерно за този филм и защо се смята за една от румънските класики в киното?

В румънското кино има много класики. Просто това е най-признатият филм в международен план. “Гората на обесените” е съвършен от всяка гледна точка. Каквито и критерии да приложим към него, той покрива напълно и дори надминава. Много румънски филми правят същото. Просто “Гората на обесените” е считана за най-успешния филм. Това не означава, че няма други успешни ленти.

Насочваме се към романа “Жар”. Бих искала да прочета само началото.

“Къщата бе едноетажна и разполагаше с партер, с ивица асфалтиран двор и желязна порта с орнаменти към улицата, а в дъното с градинка. Наскоро боядисана в жълто-пепеляво, цвят, за който Розмарин бе научил от един негов приятел архитект, че е по-траен и устойчив на произвола на времето. Тя се отличаваше от останалите сгради на улица “Трансилванией” по фасадата си, отрупана с преливащи един в друг гипсови орнаменти. Тъй като прозорците на партера бяха широки колкото тези на етажа, но само наполовината на височината им и почти достигнаха нивото на тротоара с долните ръбове на рамката си, любопитните минувачи можеха да забележат какво се случва вътре, ако госпожа Розмаринн не се бе погрижила да облепи вътрешните прозорци с хартия, имитираща млечно стъкло.”

Скъпи приятели, класикът си проличава в детайлите още от първия абзац. Христо, кажи ни кое е характерното за романа “Жар”! Има ли нещо, което отлилчава тази книга от останалите на Ливиу Ребряну? Аз съм чела “Чуляндра”. Беше нещо зашеметяващо.

Считам, че “Жар” също е зашеметяващ роман. Той е концентриран около личността на главната героиня Лияна. Това, което е интересно е, че Ребряну съумява да ни предаде изцяло нейната перспектива. Тя живее в дома на семейство Розмарин. Има двама братя. Мома за женене е. Проблемът е, че принадлежи към рядка раса хора от младото поколение на 30-те, които вярват в дълбоки морални принципи. Затова тя счита за нормално, че трябва да намери човек, към който има чувства, за когото да се ожени. Но времената се променят. Нейните приятелки имат връзки с най-различни мъже. Много съвременно. Тя има връзка за съжаление с един летец. Той е първата й връзка. Но на него тя не му е първата връзка. Това създава потенциал за трагедия. Така и става.

Лиана трябва да реши какво да прави, след като връзката с летеца не се развива по най-добрия начин. Дали да се ожени или не. Плановете й за следване в университета се провалят. Заедно с това Ребряну ни показва атмосферно присъствие на Букурещ с неговите улици и сгради, с хората му. Има различни перспективи. Книгата е организирана композиционно много добре. Започва през октомври и завършва през октомври. Може да се види и румънската преса. Представени са различни слоеве на обществото.

Отличително е огромного присъствие на Лияна и пресъздаването на нейните усещания. Може да се сравни с “Ана Каренина” на Толстой.

Слушайка за актуалната проблематика в “Жар”, да те попитам какво превръща един автор в класически. Пропуснах да кажа преди малко, че Христо е преподавател по американска и британска литература, освен че е преводач. Какво прави един автор класик.

За да стане класик, трябва да може да бъде четен и 100 години по-късно. Това важи за всички книги на Ребряну. Дикенс е четен 200 години по-късно и се правят нови и нови адаптации по неговите произведения. Ако текстът е толкова силен, универсален и трансцедентален, че да предизвика интерес след толкова години, със сигурност имаме работа с класика.

Преди да продължим с Корнелиу Балан имам още една тема. Любовта на румънците към Букурещ е особено видима. Описват с голямо любопитство, любов, проникновение и критичност своята столица. Говорили сме с тебе, че като се обърнем назад … имаме Вежинов, Смирненски, но сякаш ни липсват литературни пресъздавания на София. Какво място е Букурещ за румънските писатели?

Като каза Букурещ: съвсем уместно е да кажем, че трите романа, които виждате тук, са ситуирани в Букурещ. Естествено това е различен Букурещ: Букурещ на тридесетте години при Ребряну, Букурещ на 90-те при “Мортуа ест” на Хосу-Лонджин и Букурещ на 2000-те години. Практически, каквито и думи да кажем за представянето на Букурещ в румънската литература, ще са малко. Има много произведенеия, които разкриват какво е Букурещ сега и какво е бил между войните. Например, преведеният от мен роман на Михаил Себастиан “Произшествието” или “Паяжината на паяка” на Чела Серги.

Букурещ е митическо и магическо място. Всеки ред, който е посветен на Букурещ, независимо дали е бил написан между войните или сега, създава усещане за преживяване у читателя, който чрез текста може да се пренесе в столицата.

Аз си спомням Букурещ на Каля Викторией (главната търговска улица на града – бел. ред.). Като те слушах, си спомних за една връзка с българската литература. При Г.Б.Стаматов София присъства, но чрез опозицията село-град. Това не е пълната с живот София.

Продължаваме към Корнелиу Балан. Романът му “Асансьорът” е писан преди пандемията. Маската на снимката не е свързана с нея, но изглежда написа и аз като няма много приятели тук. това изглежда като че ли е от днешния ден. На снимката е Корнелиу Балан. Роден е 1972 г. в Букурещ. Той е дипломиран инженер от Университета по архитектура в Букурещ. Получава диплома за магистър по машинно инженерство в Отава, Канада през 2004 г. Той е канадец. Живее там.

В Добрич правихме премиера на романа му “Мошеник ЕООД”. Авторът се яви онлайн тогава. Беше интересно. Публикува сатирични статии в различни ветстници на румънската диаспора в Канада. Христо е превел първият му роман “Мошеник ЕООД”. “Асансьорът” е вторият му роман. Като свои любими автори посочва Кафка, Булгаков, Орхан Памук. През 2019 г. излиза романът “Асансьорът”. Издава го издателство “Хуманитас”. На български език го превежда Христо. Казваш, че “Асансьорът” е отличен роман. Отново обърнат към към детството и към Букурещ. Какво отличава този роман от “Мошеник ЕООД”?

Романът на Корнелиу Балан представя един дистопичен Букурещ на 2010 г. От една страна, това е разпознаваем Букурещ. От друга страна, това е град, който е странен, може да плаши, но е и романтичен. Категорично е сюрреалистичен. Тема на романа е как младият човек оцелява в столицата, когато всъщност има едно завършено висше образование и нищо друго. Няма никакъв опит. Описва се как той се опитва да си намери работа. Това е изключително съвременна тема за младите хора, според мен. Този млад човек попада в една огромна корпорация, където всъщност колкото и да е странно, нищо не трябва да прави. Това много го учудва.

Казано му е да прави компания на един човек. Не е ясно кой е този човек. Книгата е пълна със загадки, които самият герой се опитва да разреши. Той не знае защо се взима заплатата и същевременно всеки момент си мисли, че може да бъде уволнен, понеже всъщност не знае на кого трябва да компания. Никой не му е казал и никой не иска да му каже.

Корпорацията има своите тайни. Никой отдел не знае какво прави другия. Това е метафора на съвременна Румъния, а предполагам и на съвременна България с това как липсва комуникация между различните институции, как хората се чувстват изгубени. Романът е изключително силен. Бих казал, че не само е напълно съизмерим с “Мошеник ЕООД”, а е написан дори още по майсторски. “Мошеник ЕООД” беше спечелил наградата за най-добър роман за 2013 година в Румъния. Това никак не е малко, като имате предвид, че се издават от порядъка на 150 романа за година в Румъния.

В “Асансьорът” виждаме писател, който показва, че е писател. Той показва, че може да разкаже каквото си иска и да го направи прекрасно. За мене тази книга е изключително. Лично аз поставям Корнелиу Балан след Орхан Памук. Казвал съм и преди, че лично аз поставям Балан веднага след Орхан Памук като сила на автор на Балканите. Това никак не е изсилено. Знам какво говоря. Чел съм достатъчно, за да мога да го кажа. Няма никакви слаби места в романа. Той може да повлияе на всякакви читатели – не само на онези, които искат да си представят Букурещ и да го усетят, но и на онзи, които искат да се идентифицират с младия човек, който се опитва да оцелява и се изгубва в столицата.

Типично за Балан е да има много лирични моменти. Ще прочета един от тях.

“Татко. Такъв си бе той. Неизменно правеше добро впечатление. Знаеше как да се приближи до мен, в краткото време, в което ме виждаше с подаръците си – забавни и евтини. Повече отколкото успяваше мама, която се въртеше неизменно около мене, неизменно донасяща чисти дрехи и топли гозби.

Когато навърших девет години, три дни след като бе минал рождения ми ден, баща ми бе качил фосфоресциращи фигурки на тавана в спалнята. Бе донесъл като подарък фигурки с формата на звезди, Венера, Сатурн, планети, комети, съзвездия. Отне му цял един следобед да ги подреди в нещо като Млечния път. Една галактика за целия апартамент. Не вярвам да му е струвало много. Всички негови подаръци бяха такива. Но нощем, след като изгася светлината, дъхът ми секваше. Носех се в пространството. “Дристор” оставаше долу, далеч от мене. А блокът ми се понасяше със скоростта на светлината към последната граница с мисията да изследва необятни, неоткрити светове, където със сигурност съществуваха нови форми на живот и супер напреднали цивилизации. Понякога надминавах скоростта на светлината и всичко това като използвах онези фигурки за 10 леи и 15 бани (стотинки). Пълните чинии на мама никога не постигнаха това. Избърсах сълзите си с маншета и тогава се успокоих, когато видях дланта си голяма, а китката си дебела. Не си дете повече, си казах. Или пък оплакваш един свой татко от едно отминало детство.”

Показателен откъс от “Асансьорът” на Корнелиу Балан. На мене ми прави впечатление, Христо, че в тази книга липсва онзи мелодраматизъм, с който сме преситени от фейсбук и социални мрежи. Има нещо сериозно, елегантно, което води човек напред. Като си четох по пътя до тук, си отбелязах отново твърдението на Корнелиу Балан, че сънищата на човек могат да бъдат записани с машина. Беше зловещо, че може до там да се стигне.

Всъщност се е стигнало до там. Идеята за това, което виждате като маска и записването на сънищата е нещо, върху което самият Корнелиу Балан работи в Канада. Това е продукт на Huawei. Балан работи като инженер там. Този опит му дава идеята да напише романа – по собствените му думи, използвайки машинанта на Huawei. Тя не е масов продукт. Тя е по-скоро някакъв прототип, който се тества все още.

Христо, чисто разказвачески на мене ми прави впечатление още нещо при Корнелиу Балан. Той разказва много леко, много приятно и в същото време не поднася нищо наготово.

Скъпи приятели, в момента има онлайн излъчване и се надявам да говорим пред по-голяма аудитория. Така е при големите автори. Няма нужда всичко да бъде казвано. Не казвам, че трябва да ги четеш между редовете. Но ти трябва да излизаш напред в четенето. Ти трябва да правиш свои открития в четено. Затова има класици. Балан е един добър румънски автор. Но дали защото е от румънската диаспора, ми се струва, че не получава заслуженото в Румъния. Така ли е, Христо?

Няма как да получи заслуженото, при положение, че го няма в тази държава. Той е избрал да бъде емигрант. Аз самият бях избрал да бъда имигрант в Канада, така че мога да го разбера. свикнала да бъда имигрант в Канада така че мога да го разбера. Но просто няма как той да присъства на своите премиери. Това не е малко нещо. Няма как да се срещне с хората, които са литературни трегери в Букурещ. Той самият е от Букурещ. Така че това е негово решение и това го обрича, естествено, на по-малко внимание от страна на пресата.

Аз съм разговаряла с Корнелиу Балан. Задавала съм му въпроси. И той е имал прозрения. Каза веднъж: “Дияна, всички симпатични мошеници се изнесоха от Балканите през 90-те години”. Има особено чувство за хумор. Много ми харесва да го чета и да разговарям с него. Той е свеж. Не е обременен като хората тука, с които говорим за някаква социална реалност. Казва, че романите му изразяват неговата любов към Румъния. Носталгията му е да разказва по свеж и необременен начин. Може би го има и точно в този роман. Преди да продължим със следващия автор Хосу-Лонджин, да маркирам, че има едно безсънно състояние в този роман, едно въртене между блоковете, една силно градска среда. Така беше в късния соц. който ние помним с Христо. Гърчиш се в междублоковите пространства, с други деца, там между другите. Така ли е?

Категорично е така. Само че с един кафкиански привкус, който трябва да бъде споменат. Авторът напълно го осъзнава и пресъздава много добре – изгубването в тези постсоциалистически пространства, в които според мене както много българи, така и много румънци са се загубили. Така че наблюдението е напълно вярно. Това създава дистопична картина на Букурещ, защото някои от нещата в романа са изключително сюрреалистични.

Колко много чисто технически неща казахме за този роман. Безсънието, кафкианското усещане за нещата, късният соц. Загадъчният, утопичен и анатиутопичен, романтичен и модерен Букурещ. Това не са фрагменти, не е нещо накъсано. Повествованието върви много приятно или нещо на кръста но много болезнено много приятно поради повествованието. Ще се хареса от всеки, обичащ качествена и добра литература.

Голяма реклама му направихме на Балан. Но не е реклама, заслужено. Когато нещо си заслужава, трябва човек да каже, че е добро. “Асансьорът” е хубава преводна книга която да бъде прочетена. Присъстват и момичетата. Интересните момичета. Момичетата в сънищата. Но те присъстват като част от нещо друго, а не като акцент, не като пикантерии за привличане на читателите. По любопитен начин присъства и момичето общо взето… момичето с кафяви очи.

“Но преди наистина да полетят, вратата на отделението се отвори и в слабоочертаната й рамка се появи тя. Приближи се бавно, сякаш не искаше да ме притесянява. Спря на нмяа и две качки от мен. Беше очлечена в бяло и ме гледаше. Правеше ми скяаш знак да говоря, но, както обичайно, бях блокирал. Кафявите й очи бяа премрежени от дълги мигли, черни, докоснати със спираала и за първи път си помислих, че може Господ да има кафяви очи и да е жена.”

Така завършва. Всичко може да си помисли човек след такъв завършек. А какво може да си помисли един мъж за това. Нямам представа, но звучи любопитно.

Според мене това означава, че току-що разгледахме една вечна класика.

Да. Продължаваме. “Мортуа ест”. Теодор Хосу-Лонджин. Роден през 1972 г. в Букурещ – също като Балан. И двамата автори са от 70-те години. Завършва журналистика в Румъния. Публикува на 26 години том с кратка проза. Син е на известен писател и на букурещка журналистка. Какво ще разкажеш ти за самия писател, Христо?

Той стана известен с романа си “Мортуа ест”, е по скоро автофикция. Романът започва през декември 1989 г. (декември) – Румънската революция, в която авторът участва. След това романът проследява неговата емиграция в Германия и завръщането му в Румъния. Романът е интересен с изключително експресивното възпроизвеждане на тези пространства, които се менят. Това са Букурещ от 90-те, Букурещ от 2000-та година. Тогава авторът се завръща в родината си след престоя в Германия.. Това е силно преживяно време. То си личи и в самия роман. Авторът изпитва от първо лице събитията и участва в тях. Това му донася голямо разочарование от съвременна Румъния. Фактът, че той продължава да живее в Румъния, за разлика от Балан, ни показва, че по че не му попречило да продължи да живее в една нова Румъния от 2020-2021 г. Той получава положителна критика за романа си. Признат е като писател който влиза в лоното на съвременните румънски писатели именно с този текст.

Това документална проза ли е Христо? Или не съвсем?

Роман – автофикция.

Това са трима румънски автори, които аз чета с любопитство. Ще си прочетеш ли откъса?

Да. Като казах “експресия”, сега ще видите за какво става въпрос. Книгата не е изцяло експресивна, а по-скоро отделни нейни моменти и усещания на автора са. Ето как започва:

“Червените слънчеви лъчи” бяха пронизали небето, като с ножове, чиито отблясъци отказваха да замрат, а светлината , изтекла от дълбоките рани, нараняваше погледа ми, залят от мъката по неизречената дума. Гледах, обзет от горчиво недоумение глобуса, който догарящ последните си мигове, се потапяше във виолетовия прилив, нацапан с жива кръв. Бях се предал. Вдигнахр ръка и завъртях металната дръжка; двата прозореца изстенаха слабо, с глас на туберкулозен старец и студена влажна вълна въздух ме посрещна негостоприемно. (Полудя ли, полудя ли, полудя ли, полудя ли, полудя хиляди пъти полудя ли?) Опитвах се да видя отвъд пепелявата мрежа, която рисуваше небето във фантастични форми. Бленувах, че мога да достигна изгубената свобода, но очите ми се залепваха за решетките, които представляваха шахматна дъска за великани.”

Началото на романа ни вкарва в ситуацията, в която се намира героят. Той е в болнично заведение и е лекуван за лудост. Румънската революция, престоя в Германия водят до загубването, за което говори Балан. Но в Хосу-Лонджин то е болестно състояние, в което не можеш да се намериш.

Кажи за заглавието.

“Мортуа ест” е латинско понятие. Означава: “тя е мъртва”. Отнася се за Румъния. Това се отнася за миналия момент. Днес автора е далеч по-оптимистичен за бъдещето на страната си.

Скъпи приятели на европейската литература, започнахме с един класик – Ливиу Ребряну, препоръчахме Балан с класическото си произведение “Асансьорът”. От безсънието преминахме към романа на Лонджин, който казва “тя е мъртва”. Очевидно румънските автори имат куража да се борят за своята страна. Надявам се и ние по всякакъв начин да имаме куража да се борим за своята страна.: чрез литературата, чрез историята, чрез своето поведение, чрез гражданската си позиция. И така да се задържим да живеем тук. Христо, да завършим така: тя мъртва ли е? 

За Румъния ли става въпрос? Категорично не. Това е много жива страна. Доказателството е, че в момента обсъждаме нейните текстове и произведения. Така че тя е много жива, има огромен потенциал и светло бъдеще.

Завършваме с бъдещето на европейска Румъния и на европейска България. За мене беше любопитно да застана пред вас. Благодаря ви!

И аз ви благодаря! Ако имате въпроси, съм на разположение.

Христо, помага ли ти връзката с румънските писателите, с които общуваш? По какъв начин това помага на превода?

Да. Защото, ако има нещо, което не е ясно в румънския текст, то не може да остане неясно в българския. Читателят ще си каже “Какви са тези глупости?”. Двамата съвременни автори са ми приятели във Facebook. Йоана Първулеску също. Превел съм три нейни романа. Комуникирам с всички автори, които превеждам относно уточняване на различни неща.

В един случай с Йоана Първулеску тя ме помоли да променя нещо в книгата. Оказа се, че в оригиналния вариант има грешка – жена, посочена като австрийка, всъщност бе германка. Това бе коригирано в превода. Така че преводът служи и за изправяне на грешки, когато се общува с писателя.

Владимир Митев: Една провокация и от мене, доколкото познавате българската литература, най-вече съвременната. Струва ми се, че представените сега романи имат технологичен аспект в себе си. Не говоря само за апарата, който записва сънища. Самите общества в романите са технологизирани и модерни. До каква степен тази тенденция се очертава в българската литература? Дали няма някакво изоставане в нея?

Литературата между войните също е силно технологизирана, както правилно сте забелязали. Романите на Ребряну и на Чела Серги съдържат пълна гама от технологичните постижения на времето. Телефони, самолети, кораби. Естествено и в съвременната румънска литература това е факт.

Относно българската литература ми е трудно да се произнеса. Мога да говоря по-скоро за българската класическа литература, където присъстват заводите – при Димо, Вапцаров. При Смирненски има изключително присъствие на града. Би трябвало да го видим в съвременната българска литература. Ако авторите не го възпроизведат, не отразяват своето време.

Не може да се пропуска времето. Във Вежинов, Вапцаров, Димов или Талев улавям времето им. Дали успяваме днес да уловим времето? Дали не бягаме от това чрез мъгляви разкази за морал? Рано или късно този разговор ида от само себе, когато се сравняваме с европейски автори.

Пропуснахме да кажем с Христо, че в Румъния и по-слаби, и по-силни автори имат ясно изразено усещане за структура на романа. И тук достигаме до традицията. Каква традиция имат тези румънци?

Има около 30 класически романа между войните, които са много силни. У нас са силни поетите символисти. От романистите имаме представители като Димов и Талев. За съжаление имаме автори като Георги Райчев, Г.П.Стаматов и Христо Ясенов, които не се изучават. Те създават друга представа за времето и са написали доста стойностни неща. Българската литература би могла да е по-добра, ако се опираше на пълната гама от добри автори. Според мене те не са познати на българските съвременни автори, защото не са ги чели.

Четох едно интервю с млад писател. Питаха го чел ли е Вежинов. Оказа се, че не го знае. Стана ми тъжно.

Опитваме се да кажем с Христо, че румънските автори не изпускат времето. И не се съобразяват. Имат честност в душата си. Веднъж говоих с писателя Флорин Иримия. Аз бях въодушевена от тяхната литература. Той каза – не те разбирам. Той каза: “Можем повече”. Имат висока летва. Имат добра традиция. Употребяват гамата си и се възползват от нея.

Винаги когато чета румънските автори, които превеждат, виждам колко различни автори съществуват заедно. У нас всеки е хванал своят кръг. В Румъния много хора имат правото да са част от румънската литература. Имат поглед към историята, критичността, съществуват заедно. Памук казва: “Ако романът не прави щастлив, какво може да те направи щастлив?”

Трябва да четем романи. Оттам нататък всичко ще става по-добре.

Снимка: Христо и Дияна Боеви в регионалнатат библиотека в Русе (източник: Мостът на приятелството)

Прочети на английски език!

Прочети на румънски език!

Последвай канала на блога “Мостът на приятелството” в YouTube, където са публикувани много видео и аудио интервюта! Блогът може още да бъде последван във Facebook и Twitter.