Рецензия на романа “Физика на тъгата”, издаден през 2021 г. на румънски език в превод на българистката Каталина Пую
Аурелиан Джугъл
През третия месец на есента, някъде през ноември 2021 г., в румънската онлайн среда (Facebook) се появиха цитати от „Физика на тъгата“ на Георги Господинов. Един литературен критик (или нещо подобно) изрази размисли за пубертета на писателя и за донякъде интимната връзка между юношеско-младежките събития и политическите такива (така се случва, че веднага след първата целувка на автора с момиче Брежнев умира). Друг цитат, извадена от романа от университетска преподавателка, се отнася до далечната 1952 г., когато на някаква годишнина на Франкфуртския университет Хоркхаймер се появява не само остарял, но и в несериозно настроение, с някакви карнавални предмети (какво би казал Адорно за такава алегорична несериозност?).
Трябва да отбележим, че много по-рано, през 2011 г., молдовското издателство „Картиер“ публикува на румънски “Естествен роман” от Георги Господинов (издаден на български през 1999 г.). А през 2015 г., литературният критик Флорина Пиржол интервюира българския писател и отбелязва, че „Физика на тъгата“, сборник, издаден в България през 2012 г., е спечелил няколко големи литературни награди. В това интервю Господинов казва, че се е срещал с Картареску, а в магистърските и докторските изследвания в България вече се говори за прилики между тях двамата.
И Господинов, и Картареску са докоснати от сладостното крило на меланхолията, която обгръща детството и миналото им. Никой от тях не харесва етикета на източноевропейски писател.
Георги Господинов, малко над 50-годишен (роден е през 1968 г.), е успешен, широко признат писател, преведен на няколко езика. Както става ясно от уводните думи, писателят живее в София и редовно публикува в българския вестник „Дневник“ и в „Дойче веле“. Господинов е модерен европейски тип, интелигентен, меланхолик, писател, който купува/събира/записва всякакви истории. А във „Физика на тъгата“ има много истории.
Например таксиметровият шофьор Маламко живее в рамките на една нежна надежда. Една сладострастна млада софиянка, „супер жена, брато, супер“, очевидно се влюбва в работливия таксиметров шофьор, докато той я развежда из българската столица. Няма значение, че чувствената млада жена не е платила за курса на таксито, а е обещала да го потърси. Маламко продължава да си мисли: ако не й е дал и телефона си, как тя ще намери случайния любовник? Разказвачът Господинов е щедър и не разваля най-добрия ден на Маламко, а дори дава щедър бакшиш на “любовника”, чуваме го да казва: „Аз просто се чукам, не търся неприятности“.
В друга история доскорошният Г., който изстисква греха от жените като масло от маслини, е един вид съблазнител-моралист, който се е посветил на изкушаването на добри и верни жени, но веднъж покорил ги, не се радва на любовта им. Всичко това беше едно малко упражнение по съблазняване, форма на телесна пакост. Без да се смущава от поведението на странния любовник, изкушената жена го пита дали „не е (също толкова) против природата и греховно да не легнеш до жената, която е дошла при теб и ти е отнела всичко – мъжа, децата и целия Божи закон…“
Чувствителна е и историята на Жулиета и нейния брат Гошо Централа, който ѝ отнема титлата на градски идиот. В капсулата на Господинов Жулиета обича Ален Делон (стр. 105-108), познава всичките му филми и го чака, готова да замине по всяко време, само за да й напише Делон няколко реда, преди да дойде да я вземе от скучния български град.
Да, Господинов, като всеки източноевропейски писател от средната класа, образован в държавните училища на несъществуващия комунистически режим, е висококултурен, очарователен, има хъс, завладява. Но прочетен в политически, идеологически ангажиран ключ, „Българинът“ е обезоръжаващо прозаичен. В сборника с меланхолични разкази има множество клишета. Без да се спираме твърде много на политическата страна, записките на Господинов са част от дребнобуржоазната злоба на големите градове в Централна и Източна Европа, но съдържат и малки размисли за комунистическия свят. Нека разгледаме някои образци от въображението на писателя.
Господинов сполучливо пише, че в следвоенна България „комунистите ходеха навсякъде (и) убиваха за най-малкото нещо“. Един вид дива орда (The Wild Bunch) – тези комунисти не знаят да се шегуват. Няколко страници по-късно чуваме гласа на учителка. Жена, която се страхува от комунистите, тя изведнъж се напряга, когато детето Господинов отговаря “Бог”, след като класът е помолен да разпознае думи, започващи с буквата “б”. Когато детето казало на баба си вкъщи, че Бог не съществува, тъй като току-що било научило това в училище, слабичката жена се разплакала. И така, в България липсват не само подправките (червен пипер) и маслото, но и самият Бог. Комунизъм, изпълнен с недостиг. Човек може да си представи колко странно гледат западняците на записките за този режим, който не произвежда изобилие. А в скучната и предсказуема Румъния след 1989 г. дори в предизборните кампании се задаваха въпроси с доброволно комичен характер, като например: „Уважаеми господин кандидат за политическо-президентския пост, вярвате ли в Бог?“
Самият Ленин е поставен на място. Като всеки преждевременно развит гений, Господинов се научава да чете на петгодишна възраст, а на шест години вече чете като книжен червей – един вид булимия, казва авторът. Господинов взема книга по криминалистика от библиотеката на родителите си и си спомня, че в нея се казва, че е задължително да се изучава буржоазната криминалистика именно за да се разкрие нейният реакционен характер. Разбира се, Ленин, кой друг, стои в началото на революционната криминология, като авторът посочва, че Ленин „имал престъпност в кръвта си“. По-нататък Господинов се занимава с филмите, той отбелязва, че в червените уестърни (има ли такова нещо?) „черните са добрите, пролетариатът, така да се каже, те са червените комунисти“ (с. 89). Нещо повече, за любителите на любовта комунизмът е дар от Бога: при липса на професия хората правят любов на тъмно. Тези влюбени и отегчени homo socialisiticus или homo communisticus не се интересуват много от „Портрет на художника като млад“. В българските книжарници се е продавал малко Джойс. Но какви изисквания можете да предявите към съгражданите си, 80% от които никога не са напускали страната преди 1989 г.? Забележката също е от книгата.
Има и много други примери, а по-нататъшното им отчитане не би допринесло за по-добрата картина. По отношение на антикомунистическата си страна нашият автор, българинът Господинов, е изключително предвидим, може би не толкова „огорчен“, колкото един друг познат писател, този път почувствал се в капана на румънския комунизъм.
Господинов е неуморен пътешественик и посещава много места. Когато получава новината, че съпругата му е бременна, той се намира на 2000 мили разстояние. След това изброява многото градове, които е посетил: Грац, Торино, Бамберг, Одрин, Руан, Грац, Прага, Виена, Загреб, Пиза и т.н., „малките градове на Нормандия, които са на края на силите си под историческата обвивка на собственото си минало, своите крепости и катедрали“. Той създава и свой спомен за хотелите: „тежкото кадифе и стаите, дълги като купе на хотел „Роял Стейшън“ в Нюкасъл“, както и големият хотел в Сибиу (сини стаи, стъклена баня), който предлага дори лоша закуска. Във всички тези условия на неуморен пътешественик писателят Господинов остава тип на ефимерното, мигащото, животът не е от изключителните. Животът просто се разгръща без забележителни събития. Нищо не се случва. Това е живот в цялата му пълнота, с „финия мирис на дървесен дим, капенето, усещането за самота, тишината, хрущенето на снега под краката, лекото безпокойство на здрача, бавно и необратимо“. Или, както многократно се изразява авторът, физиката на тъгата е физика на меланхолията („моята меланхолия“), на носталгията (швейцарската болест), португалската saudade, турската hüzün. Това е меланхолията на класите, които имат свободно време и го пропиляват.
Прочетен в идеологически ключ, Господинов е много-много скучен, предсказуем, проповядващ антикомунизъм de rigueur, убеден, че във всички възможни светове би бил всичко това, което е, писател с тъжна меланхолия, а историята на източноевропейския свят остава все така странна, неразбираема. Той е писател на средната класа, на творческата класа, на онези, които подслаждат меланхолията си с пай, слушат неконформистка музика и мечтаят за западноевропейска („като навън“) съдба на собствената си страна. Твърде малко от книгата е в синхрон с културно-идеологическите революции преди двете световни войни, твърде малко общо има с ирационалността на света (Кафка) и то не в смисъла на Лайош Касак: „изкуството ни преобразява, а ние преобразяваме средата“. Изкуството на Господинов не е изкуство на съпротивата, а по-скоро придържане (чрез литературата) към господстващата идеология на деня.
Преводите на цитатите са по румънското издание на „Физика на тъгата“.
Снимка: Корицата на румънското издание на „Физика на тъгата“ на Георги Господинов
Прочети на английски език!
Прочети на румънски език!
Последвай канала на блога “Мостът на приятелството” в YouTube, където са публикувани много видео и аудио интервюта! Блогът може още да бъде последван във Facebook и Twitter.
About Author
Discover more from Мостът на приятелството
Subscribe to get the latest posts sent to your email.
