Българо-румънската граница по река Дунав

Двете държави имат проблеми с определянето на речната си граница и с разделянето на островите по Дунав. Забележително е как последният път, когато са постигнали споразумение по тези въпроси е бил през … 1908 г.

Спаска Шуманова

Статията разглежда въпроса за определяне границата между България и Румъния по р. Дунав, останал проблематичен след 1878 г. Опитите на двете съседни държави за разрешаване на граничния проблем и принадлежността на дунавските острови през втората половина на ХХ век – чрез периодично провеждани двустранни срещи между партийните ръководители и правителствените представители на България и Румъния, както и множество обсъждания от смесени експертни комисии не успяват да разрешат спорния въпрос и до днес българо-румънската речна граница продължава да се определя на основа конвенцията, подписана през далечната 1908 г.

Тази статия е публикувана в списание Минало, брой 2-3, 2021 г. Спаска Шуманова е експерт в Държавна агенция „Архиви“ в София. Тя е автор на книгата „Българо-румънски политически отношения (1944-1989)“, издадена на български език през 2020 г.

* * *

Речната граница между България и Румъния е определена за пръв път от Берлинския договор (1/13 юли 1878). Създадената въз основа на неговите разпоредби Делимитационна комисия установява за граница между двете съседни държави плавателния канал на р. Дунав – талвега на реката.^{Талвега е геоморфоложка линия, която маркира най-дълбоката част на речното дъно. В международните отношения талвега служи за определяне на междудържавни граници по плавателни реки. Той е свързващата линия на най-дълбоките точки на всички речни профили в направлението по дължина на речната долина. Местоположението на тази осева линия във водата не е постоянно, защото състоянието на водата и седиментите се мени, а това предизвиква колебание и удължения на речното легло. Следователно и положението на талвега се движи между двата бряга и по принцип неговото положение не съвпада със средната линия. В зависимост от поведението на течението на реката и вида на дъното, талвега не трябва да протича в най-широкия ръкав на реката при разклоненията, а там където течението на речното легло има най-силна ерозия. Талвега при реки, през които преминават политически граници, се използва като гранична линия (https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A2%D0%B0%D0%BB%D0%B2%D0%B 5%D0%B3 – достъпен към 18.11.2017 г.).}. Тя разпределя островите между Княжество България и Кралство Румъния на основа делимитацията, извършена при подписването на Одринския мирен договор (2/14 септември 1829) след Руско-турската война през 1828–1829 г., с който е определена границата между Османската империя и васалните ѝ румънски (Дунавски) княжества Влашко и Молдова. Това разпределение на островите има временен характер, затова и Делимитационната комисия през 1879 г. предвижда създаването на двустранна българо-румънска комисия, която да определи точното местонахождение на талвега. В следващите три десетилетия (1878–1908) обаче въпросът не е повдиган и остава висящ в политическите и дипломатическите отношения между двете съседни държави.

Едва на 1/14 януари 1908 г. между България и Румъния е подписана Конвенция за демаркиране на речната граница,^{Конвенцията е ратифицирана на 31 март 1908 г. Вж. Централен държавен архив (ЦДА), ф. 173К „Народно събрание“, оп. 2, а.е. 1970, л. 1–16 (преписка по обсъждането ѝ); ф. 284К „Министерски съвет“, оп. 1, а.е. 90 (официален текст). Обнародвана е в Държавен вестник, бр. 104/1908 г. Публикувана е от Кесяков, Б. Принос към дипломатическата история на България 1878–1925 г. Договори, конвенции, спогодби, протоколи и други съглашения и дипломатически актове с кратки обяснителни бележки. С., 1925, с. 24–29 (№ 6) и от Кишкилова, П. България и Румъния 1879–2000 г. Двустранни договори. С., 2003, с. 31–38 (№ 7).} според която о. Драговей (собственост на Румъния по силата на Одринския мирен договор от 1829 г.) е отстъпен безвъзмездно на България, други 6 български острова стават румънски, а 5 румънски острова преминават в териториална принадлежност на България.^{Arhivele Naţionale ale României (ANR), fond CC al PCR – Secţia relaţii externe, dosar nr. 27/1961, ff. 6–7; ЦДА, ф. 1Б „Централен комитет на Българската комунистическа партия“, оп. 6, а.е. 4433, л. 8–9.} Член 6 от конвенцията предвижда на всеки 10 години да се извършва проучване на талвега и установяване принадлежността на островите, съобразно разположението им спрямо граничната линия. Според конвенцията от 1908 г. границата между България и Румъния следва средата на р. Дунав, т.е. приложен е принципът на медианата, а там където реката е разделена на ръкави – средата на ръкава, съдържащ талвега, т.е. най-дълбокото речно течение. Следователно в местата, където има острови, границата следва средата на този ръкав, по който минава талвега.

След изтичането на първия 10-годишен срок по чл. 6 от конвенцията, който съвпада и с края на Първата световна война (1914–1918), въпросът за делимитация на българо-румънската граница по р. Дунав е поставян и от двете страни, но практически действия не са предприети, тъй като Царство България застъпва становището, че новата делимитация трябва да бъде извършена на базата на нов двустранен договор, тъй като следвоенните мирни договори обезсилват конвенцията от 1908 г.^{Архив на Министерството на външните работи (АМВнР), оп. 33, а.е. 2299, л. 2, 6; а.е. 2308, л. 18–19.} Необходимостта от преразглеждане на конвенцията от 1908 г. продължава да се обсъжда от България и Румъния през междувоенния период (1919–1939) и в годините на Втората световна война (1939–1945), без обаче да се постигне взаимоприемливо решение.^{АМВнР, оп. 33, а.е. 2308, л. 7, 18–22; ЦДА, ф. 1477 „Министерство на външните работи – Обща канцелария“, оп. 16, а.е. 527а, л. 2. За българо-румънските отношения в периода 1878–1944 г. вж. История на България. Т. VІІ. България 1878–1903 г. С., 1991; Т. VІІІ. България 1903–1918 г. Културно развитие на България 1878–1918 г. С., 1999; Т. ІХ. България 1918–1944 г. С., 2012; Кузманова, А. Балканската политика на Румъния 1933–1939 г. С., 1984; Същата. От Ньой до Крайова. Въпросът за Южна Добруджа в международните отношения (1919–1940). С., 1989; Кузманова, А., П. Тодоров, Ж. Попов, Бл. Нягулов, К. Пенчиков, В. Милачков. История на Добруджа. Т. 4. 1878–1944 г. Велико Търново, 2007.}

Настоящата статия си поставя за цел да проследи преговорите и позициите на България и Румъния по проблема за определяне на речната им граница по р. Дунав през епохата на социализма (1945–1989) и след демократичните промени (1989) – основно по архивни материали, съхранявани в Централния държавен архив (ЦДА), архива на Министерството на външните работи (АМВнР) в София и Националния архив на Румъния (Arhivele Naţionale ale României) в Букурещ.

* * *

След края на Втората световна война и налагането на „народната демокрация“ в България и Румъния вътрешните и външнополитическите интереси на двете съседни държави се сближават, което предпоставя разширяване и задълбочаване на двустранните отношения. Негов израз е установяването на по-тясно икономическо и културно сътрудничество, съгласуване на стопанските планове и сключване на дългосрочен договор за стокообмен, пристъпване към уреждане на нерешените проблеми между двете страни, по-специално натрупаните социално-правни въпроси след Крайовския договор (7 септември 1940), както и подписване на Договор за приятелство, сътрудничество и взаимопомощ (16 януари 1948). Сред висящите въпроси е и този за определянето на българо-румънската граница по р. Дунав.

По инициатива на Румъния, от 11 до 18 май 1949 г. на посещение в Букурещ е българска делегация, водена от Сава Гановски – зам.-министър на външните работи, който настоява наред с другите въпроси на двустранното сътрудничество, да бъде обсъдено и подписването на нова конвенция за определяне на речната граница между България и Румъния. Румънските представители обаче снемат без обяснение тази точка от дневния ред на преговорите.

През ноември 1957 г. в Букурещ отново са проведени двустранни разговори по темата, уговорени предварително по дипломатически път. Преговорите този път са прекъснати, тъй като полк. Веселин Жечев – оглавяващ българската делегация, не е снабден с пълномощно, а Румъния настоява за прилагане на конвенцията от 1/14 януари 1908 г. На следната 1958 г. Румъния инициира провеждането на нова двустранна среща – за уточняване програмата на Смесена българо-румънска комисия, която да извърши проучване и определяне на граничната линия между Народна република България (НРБ) и Румънската народна република (РНР) по р. Дунав. От 29 януари до 10 февруари 1959 г. в Букурещ се водят преговори, които отново са прекъснати – този път поради различията по въпроса за валидността на конвенцията от 1908 г. и териториалната принадлежност на дунавските острови. Възникналият спор между България и Румъния е главно за българските острови „Средняк“, „Безимен“, „Борил“, „Малък Борил“, „Безимен“ и „Шибър“, за които румънската държава претендира да ѝ бъдат отстъпени. Единственото изключение е остров „Ветрен“. ^{АМВнР, оп. 33, а.е. 2308, л. 23–24.}

Още в деня на завръщането на българската делегация от румънската столица, на 10 февруари 1959 г. Министерството на външните работи на РНР съобщава на Посолството на НРБ в Букурещ, че правителството на Румъния настоява българското да му съобщи писмено своето становище за валидността на конвенцията от 1908 г. Министерския съвет на НРБ свиква разширено съвещание в Министерството на външните работи в София, на което присъстват представители на Министерството на хранителната промишленост, Правния институт на БАН и други „видни юристи“. По мнението на всички юристи, конвенцията от 1908 г. de jure е отменена, тъй като според чл. 168 и чл. 171 от Ньойския мирен договор (27 ноември 1919), за оставането ѝ в сила е трябвало Кралство Румъния в 6-месечен срок да нотифицира на Царство България онези двустранни договори и конвенции, чието действие запазва. Данни за нотификацията на Българо-румънската конвенция от 1908 г. няма, от което следва, че тя автоматично и формално се отменя. Чл. 27 и чл. 30 от Ньойския мирен договор определят за граница между България и Румъния по р. Дунав да служи „главното плавателно течение“ (средната линия на главния плавателен канал) на реката и предвиждат да се направи нова демаркация, която да бъде извършена от нова комисия. Подобна двустранна демаркационна комисия не е сформирана, поради което след 1919 г. българо-румънска гранична линия остава талвега на р. Дунав. По силата на Парижкия мирен договор, подписан след края на Втората световна война (10 февруари 1947), всички граници на България остават такива, каквито са били към 1 януари 1941 г., ^{АМВнР, оп. 33, а.е. 2299, л. 6–7; ЦДА, ф. 1477, оп. 16, а.е. 527а, л. 3–14; ЦДА, ф. 136 „Министерски съвет“, оп. 89, а.е. 634, л. 17.} т.е. това status quo се запазва.

Въпреки първоначалните опити на България и Румъния за стартиране на преговори и разрешаване на граничния проблем и принадлежността на дунавските острови през 1958–1959 г., дискусиите по същество са отложени за 1961 г., която преминава в срещи между български и румънски партийни и правителствени дейци.

От 25 до 28 март 1961 г. от румънска страна разговорите се водят от ген. Емил Боднъраш – зам.-министър-председател на РНР и Михаил Рошиану – посланик на РНР в София, а от българска от Димитър Ганев – председател на Президиума на Народното събрание на НРБ и Димо Дичев – завеждащ отдел „Външна политика и международни връзки“ при ЦК на БКП. ^{ANR, fond CC al PCR – Secţia relaţii externe, dosar nr. 27/1961, ff. 1–35.} Румънските представители настояват границата между двете държави да минава по фарватера на р. Дунав, ^{Фарватера е път за плавателни съдове. Представлява обозначен на местността (или на карта) проход във водното пространство (море, река, пролив, фиорд, канал, езеро и други), характеризиращ се с достатъчна дълбочина и отсъствия на подводни препятствия. При реките фарватерът обикновено минава по линията на най-голямата дълбочина (талвега).} всички острови отляво от граничната линия да преминат в собственост на Румъния, а отдясно – на България. Тъй като фарватерът подлежи на естествени промени, подобна граница ще бъде подвижна, от което следва че и островите ще променят своята принадлежност. Това предполага веднъж на 10 години да се извършват проучвания и при необходимост – границата да се демаркира, а принадлежността на островите автоматично да се променя според измененията на фарватера. Приемането на този принцип обаче би довело до преминаване на 6 български острова в границите на Румъния, с което НРБ не се съгласява. ^{ЦДА, ф. 1Б, оп. 6, а.е. 4433, л. 7–9.}

Принципните съображения на румънската делегация се основават на сключения през 1961 г. договор между РНР и СССР за определяне на румънско-съветската граница по р. Прут и долното течение на р. Дунав, в който е приложен принципа за преминаване на границата по речния фарватер. Тоест румънското искане се основава на международното право и не взема под внимание проблема с дунавските острови, които са определени като „техническа подробност“ без особено значение, чиято собственост може да се реши след определяне на двустранната граница.

В хода на преговорите РНР използва като аргументи и исторически данни за принадлежността на островите, упреквайки НРБ, че няма ясна позиция за основата, върху която да се подпише нова конвенция. Румъния настоява тя да бъде основана или на старата конвенция от 1908 г. или на споразумението между РНР и СССР от 1961 г.

От своя страна българската делегация предлага границата да се прокара по коритото, т.е. по медианата, тъй като средата на фарватера е неудобна гранична линия при действащите геофизични закони по р. Дунав. Що се отнася до островите, България възприема буквално един от членовете в двустранния договор между РНР и СССР от 1949 г., който предвижда за всеки остров, принадлежащ на една от договарящите се държави, но останал от другата страна на медианата или фарватера, да се сключва специална спогодба, с която да се измени неговата принадлежност. В противен случай интереса на една от двете страни би бил накърнен, тъй като поради естествените изменения на коритото някои острови се сливат с брега на другата държава. Такъв български остров например е Малък Борил, намиращ се срещу с. Байкал (Плевенско), който се е съединил с румънския бряг на р. Дунав. Българското правителство е съгласно да го отстъпи срещу финансово обезщетение или териториална компенсация. Други острови (с площ от общо 5 000 дка) „имат важно стопанско значение“ и са собственост на Държавно предприятие „Горски стопанства“, което е инвестирало 1 500 000 лв. за засаждането им с канадска топола, от която България очаква да получи около 150 000 куб. м. дървесна маса на стойност над 10 000 000 лв. По островите има пасбища, използвани от крайбрежните български земеделски стопанства и обширни площи, засаждани с царевица. Островите имат и важно значение за речния риболов на НРБ.

Друг правен аргумент е Конституцията на НРБ, която не допуска отстъпване на българска територия на друга държава, т.е. сключването на конвенция на подобен принцип би било противоконституционно. Освен това, чл. 1 от Парижкия мирен договор (10 февруари 1947) определя българските граници такива, каквито са били към 1 януари 1941 г. и въпреки съществуващия териториален спор между България и Гърция, последната е признала двустранната граница по р. Марица, установена с него. България изтъква, че създаването на прецедент с размяна на дунавските острови чрез двустранна българо-румънска конвенция би могъл да провокира нови претенции от страна на Гърция и на Турция. ^{Пак там, л. 9–16.}

Румънското позоваване на историческото минало е определено като неоснователно, тъй като в миналото както България, така и Румъния (Влашко и Молдова) са били турски провинции и не са съществували като независими държави, а дунавските острови се разделени едва през 1908 г. Дотогава юридически те са ничия земя и историческите аргументи, изтъквани от Румъния, са неточни.

Българската делегация изтъква също така, че при направените проучвания е установила, че според сключения между Югославия и Румъния двустранен договор границата между тях минава по фарватера на р. Дунав, както е установено в Севърския мирен договор (10 август 1920). Съществуват обаче два острова (о. Молдова и о. Ада-кале), които са част от територията на Румъния, въпреки че главният навигационен фарватер ги отделя от румънския бряг и фактически се намират в териториалните речни води на Югославия. Следователно, при определянето на румънско-югославската граница не е следван „последователно и без изключения“ принципът на главния навигационен фарватер и Румъния не е отстъпила „безвъзмездно“ тези два острова на Югославия. Подобно изключение спрямо България обаче Румъния не е готова да направи. ^{Пак там, л. 5–6.}

В хода на тези преговори България декларира, че ще приеме границата да минава по фарватера на р. Дунав, ако Румъния направи отстъпки за островите. Поради невъзможността за достигане до споразумение, двете делегации прекратяват преговорите и осведомяват своите правителства за постигнатите резултати, а проблемът за речната граница е отложен за бъдещо разрешаване.

През април 1961 г. Политбюро на ЦК на БКП взема решение да бъде създадена Българо-румънска комисия, която да изработи проект на нова конвенция за определяне на границата между НРБ и РНР по р. Дунав, за основа на която да бъде взето споразумението, сключено между СССР и Румъния през същата 1961 г. ^{ANR, fond CC al PCR – Secţia relaţii externe, dosar nr. 27/1961, ff. 2–3.}

Новосформираната Смесена българо-румънска комисия заседава в София от 10 до 17 май 1961 г. Българските представители в нея са Борис Манолов – пълномощен министър, началник отдел в МВнР (ръководител), ген.-майор Славчо Радомирски – зам.-началник управление „Гранични войски“ при МВР и Симеон Симеонов – началник управление „Воден транспорт“. Румънската делегация включва Адриян Йосипеску – директор в Министерството на външните работи (ръководител), Константин Николаеску – ген.-майор от Министерството на въоръжените сили и Майер Грюмберг – генерален директор на Държавния комитет по водите. ^{ЦДА, ф. 1477, оп. 18, а.е. 1833а, л. 1.}

В резултат на преговорите е подписан протокол, с който е решено от страна на НРБ и РНР да бъдат изготвени проекто-спогодби, а в началото на юни с.г. смесената комисия да се събере отново и да подготви общ проект на спогодба; работата на терен и необходимите технически документи и специалисти да бъдат определени от смесената комисия; постоянното седалище на българската техническа група да бъде в Русе, а на румънската – в Гюргево; всяка от страните да поеме разноските на своята делегация в смесената комисия. ^{Пак там, л. 2–3.}

След размяната на проекто-спогодбите между НРБ и РНР, от 3 до 13 юли 1961 г. в Букурещ са проведени нови преговори на Смесената комисия. Българската делегация е водена от Борис Манолов, а румънската – от Адриян Йосипеску. Между разменените проекти отново е констатирана „принципна разлика“, която не е преодоляна и преговорите са прекратени. ^{Пак там, л. 5–57.}

По време на самите дискусии Борис Манолов заявява, че НРБ е съгласна да отстъпи от принципа за неподвижност на границата и да възприеме румънското становище, но при условие да не се засяга териториалната принадлежност на островите към момента, с което РНР не се съгласява. Освен това, румънския проект не е съобразен със съществуващото положение на островите по р. Дунав, определено с конвенцията от 1908 г. и по силата на Парижкия мирен договор от 1947 г. В отговор А. Йосипеску заявява, че за Румъния е важна „навигацията“, т.е. осигуряването й във водите на съответната страна и подсигуряването на границата, тъй като „Дунав е открита река за всички други страни и опазването на границата е от особен интерес…“. ^{Пак там, л. 7.}

Предложеният български проект на конвенция между НРБ и РНР за определяне на границата и граничните режими на р. Дунав се базира на конвенцията между България и Румъния от 1908 г., конвенцията между СССР и Румъния от 1961 г. и конвенцията, сключена между Чехословакия и Унгария. Според чл. 1 на този проект, граничната линия между НРБ и РНР ще преминава (при ниско ниво на водите) по средата на р. Дунав, където реката протича по едно корито, а където образува два или повече ръкава, граничната линия ще минава по-средата на този ръкав, който съдържа в своето течение главния навигационен фарватер. При изменение на водното ниво и преминаване на фарватера през различни ръкави, границата ще следва средата на ръкава, през който протича по-голямото водно количество. Демаркационната линия над и под островите ще се съединява на 300 м. от техните краища. Естественото изменение на граничната линия не променя териториалната принадлежност на островите по р. Дунав, която ще може да се променя само чрез сключването на специална спогодба. Водите, които се намират наляво от границата, ще се считат за румънски, а надясно – за български. ^{Спогодбата се сключва за срок от 10 години, считано от деня на влизането й в сила. Действието ѝ ще се продължава с още 5 години, ако някоя от страните не заяви, че желае промени в спогодбата или нейното отменяне. Спогодбата предвижда също така, когато остров на една от страните се съедини с територията на другата страна, последната да може да предложи сключването на специална спогодба, която да определи териториалната му принадлежност. Островът се приема за съединен с другата страна, когато минималната дълбочина на водите в ръкава, който го отделя от териториалния бряг, е под 0,50 м. при ниско ниво на водата (чл. 4 и чл. 5). В случаите, когато една от договарящите се страни получава от другата острови по реката, тя ѝ дължи обезщетение за изгубената територия (чл. 6). Смесена техническа комисия от представители и на двете страни, ще определя демаркационната гранична линия по р. Дунав въз основа на спогодбата (чл. 7). Плавателните съдове на договарящите се страни имат право на безпрепятствено плаване по фарватера на реката, независимо от преминаващата по него гранична линия (чл. 8). С цел подобряване на риболова по р. Дунав и регулиране на съвместните мероприятия, двете съседни страни ще сключат спогодба за речния риболов, в която по-конкретно ще се уточни двустранното сътрудничество (ЦДА, ф. 1Б, оп. 6, а.е. 4492, л. 1–6).}

Румънският представител А. Йосипеску остава видимо недоволен от предложения му проект и упреква НРБ, че се „вглежда назад“: „Взехте нещо от Конвенцията от 1908 г., нещо от договора от 1949 г. и съвсем малко от договора от 1961 г. Само онова, което е изгодно за вас… Конкретно какво направихте вие: унищожихте конвенцията от 1908 г., избрахте изгодното ви от нея и от другите договори. На другите места прибавихте нещо от себе си и стигнахте до становище, което не може да се поддържа“. ^{ЦДА, ф. 1477, оп. 18, а.е. 1833а, л. 10–11.}

Поради нововъзникналите различия въпросът е отложен за обсъждане на предстоящата среща на най-високо равнище в Евксиноград (край Варна) на 19 и 20 януари 1962 г. Румънската делегация се оглавява от Георге Георгиу-Деж – председател на Държавния съвет на РНР, придружаван от Йон Георге Маурер – министър-председател, ген. Емил Боднъраш – зам.-министър-председател и други партийни и държавни лица. От българска страна разговорите се водят от Тодор Живков – първи секретар на ЦК на БКП, Антон Югов – министър-председател, Станко Тодоров и Живко Живков – зам.-председатели на Министерския съвет, Карло Луканов – зам.-председател на Министерския съвет и министър на външните работи и Митко Григоров – член на ЦК на БКП. ^{ЦДА, ф. 1Б, оп. 5, а.е. 486, л. 1.}

Въпреки съгласието на НРБ да приеме принципа на основния плавателен канал, залегнал в конвенцията между Румъния и Съветския съюз, българските ръководители изтъкват че този принцип е приемлив само дотолкова, доколкото не изменя фактически съществуващото статукво за някои острови, които при прилагането му биха променили териториалната си принадлежност: един два острова от тях ще станат собственост на България, а пет острова ще преминат в принадлежност на Румъния. При спазването на този принцип о. Белене също попада в румънска територията, поради което Тодор Живков не се съгласява с прилагането му. В отговор Румъния предлага да обезщети финансово България за тези териториални загуби. ^{Пак там, л. 2–8.}

Тодор Живков заявява, че става въпрос общо за около 5000 дка, тъй като петте острова са средно по 1000 дка всеки. Българските специалисти са определили и стойността на обезщетението – 16 000 000 лв. При обсъжданията в Политбюро на ЦК на БКП обаче са изказани мнения, че ако тези острови бъдат предадени на Румъния, „и гърци, и турци, и югославяни биха повдигнали териториалните въпроси“ ^{Пак там, л. 9.}. Опасявайки се от създаване на прецедент и възникване на проблеми с останалите съседи на България, Тодор Живков решава, че направата на язовир при Сомовит, който би разрушил тези острови, ще разреши въпроса за българо-румънската граница по р. Дунав. Затова на този етап е по-добре уреждането на проблема да се отложи, като се приеме принципа, възприет от останалите дунавски държави (Унгария, Чехословакия, Австрия и други).

От страна на румънската делегация Йон Георге Маурер предлага 3 варианта за решение на въпроса: 1. Да не се подписва нова двустранна спогодба, а да се продължи прилагането на конвенцията от 1908 г., но като се определи териториалната принадлежност на островите; 2. Да се измени спогодбата, без да се създава впечатление, че двете съседни държави разискват въпроси за промяна на границата, която трябва да се основава на принципа, залегнал в конвенцията от 1908 г. – границата да е плавателния канал на р. Дунав; 3. Да не се предприемат никакви промени. ^{Пак там, л. 9–23.}

В хода на дискусиите Карло Луканов съсредоточава вниманието на преговарящите върху конвенцията, сключена между СССР и Румъния през 1949 г. Основният принцип, на който тя се основава е: „където реката тече в един канал, границата върви по фарватера; където има повече от един канал, следователно има острови, изменението на фарватера не води автоматически до изменение принадлежността на островите. Въпросът за принадлежността на островите се решава във всеки конкретен случай. В конвенцията от 1949 г. изрично е казано, че изменението на течението на реката по нейния основен канал не изменя териториалната принадлежност на островите, освен ако има специално съглашение за това“. ^{Пак там, л. 17, 23.}

В края на срещата преговарящите стигат до общото и идеологически издържано заключение, че „досегашните буржоазни спогодби за урегулиране на нашата граница по Дунав, в това число и конвенцията от 1908 г., не могат да се приемат за основа за урегулиране на нашите взаимоотношения…, трябва да се изработи нова конвенция“. Българската страна предлага да се подпише нова конвенция, чието изработване да се възложи на двустранна смесена комисия, а текста да се обсъди от правителствата на НРБ и РНР. Румъния предлага новото споразумение да се основава на спогодбата между СССР и Румъния от 1961 г., а не на тази от 1949 г., в която има известни „неясноти“ – затова принципът, който трябва да се спази и да се приеме в новата българо-румънска конвенция, е принципът на главния плавателен канал на р. Дунав. ^{Пак там, л. 39, 48, 51.} Българската делегация също така предлага към въпроса за границата да се добави и този за транспорта по р. Дунав, речния риболов, провеждането на спортни състезания и други, но румънската делегация възразява, че това са въпроси „от друг характер“, докато настоящата среща обсъжда единствено проблема за определянето на речната граница между НРБ и РНР. Направеният и от двете делегации извод е, че „този въпрос не е узрял“, поради което е отложен за разглеждане на по-късен етап. ^{ЦДА, ф. 1Б, оп. 5, а.е. 486, л. 33–38; Марчева, И. Българо-румънски отношения от средата на 50-те и през 60-те години на ХХ в. – В: Проблемът Изток – Запад. България на Балканите. Ред. Т. Стоилова и др. С., 2006, с. 257.}

Няколко години по-късно, на 14 и 17 април и 4 май 1966 г. румънските гранични власти задържат български граждани, които ловят риба в български териториални води в района на о. Ветрен (Силистренски окръг). Румъния настоява в протокола за предаването им на България да се запише, че тези граждани са били в румънски териториални води. На 13 май 1966 г. румънските гранични власти задържат и подполк. Тачев – зам.-граничен пълномощник за този сектор, заедно с други български граждани, които също са били в района на дунавския остров. След тези инциденти е поставен и въпросът за териториалната принадлежност на о. Ветрен (по площ 134,9 ха). До вдигането на редовната охрана на речната граница през първата половина на 1963 г., българските гранични власти периодично са изпращани на о. Ветрен за проверка, без Румъния да е изказвала възражения. До 14 април 1966 г. не са регистрирани инциденти с румънските гранични власти, а от румънска страна не са предявявани претенции към този остров. Жителите на с. Ветрен и с. Твърдица (Силистренски окръг) също са посещавали редовно острова – за риболов, дърводобив и паша на добитъка. По възникналия проблем с незаконните действия на румънските гранични власти и „насилственото завладяване“ на острова, през май 1966 г. е проведена среща между командващите граничните войски на НРБ и СРР, но спорът не е разрешен. За пълното изясняване на случая, със заповед на Живко Живков – първи зам.-председател на Министерския съвет, е съставена комисия от представители на МНО, МВР, МВнР и БАН, която през декември 1966 г. изготвя и предоставя на българското правителство доклад, но последващи конкретни мерки не са предприети. ^{АМВнР, оп. 33, а.е. 2308, л. 23–24.}

През 70-те години проблемът за българо-румънската граница придобива съвсем различен характер. След изграждането на проектираните водохранилища на хидровъзлите по р. Дунав („Никопол – Турну Мъгуреле“ и Черна вода) практически всички острови по реката ще бъдат залети, с изключение на о. Белене, който е андигиран. ^{Андигиране – изграждане на защитни диги.} В тази ситуация поддържането на съществуващата демаркационна линия ще срещне трудности от практически характер, поради изчезването на естествените ориентири. Една от възможностите за изменение на демаркационната линия по р. Дунава е за граница да бъде приета геометричната ос на съответното водохранилище, т.е. средата между българския и румънския бряг. От направените проучвания става ясно, че така територията на НРБ по водна площ ще нарасне с 868 ха, което определено е в неин интерес. Анализът на цифрите показва, че заличаването на старата граница също няма да бъде във вреда на България, дори ако се имат предвид реално заливаните сухоземни площи при създаването на водохранилището. Що се отнася до самите острови, интересът на СРР е основно към техните гори и пасища, а на НРБ – главно към пясъка и чакъла, които да се ползват при строителството на ХТК „Никопол – Турну Мъгуреле“. Двустранната българо-румънска спогодба за строителството на този комплекс е подписана на 20 март 1973 г., а нейният чл. 14 предвижда определяне и обозначаване на нова линия на държавната граница между НРБ и СРР по р. Дунав. ^{АМВнР, оп. 33, а.е. 2308, л. 24–26.}

В своя проект на нова конвенция за определяне на речната граница по р. Дунав до 1976 г. НРБ възприема принципа за „неподвижност“, т.е. средата на реката или средата на ръкава, който съдържа главния фарватер. Промяна в принадлежността на островите (ако това се наложи) България приема, че трябва да се извършва чрез специални (отделни) двустранни споразумения, като за всеки остров се изплаща обезщетение – по принцип равностойна териториална размяна. Обратно на това – румънският проект застъпва становището за подвижност на границата, т.е. на главния фарватер. За собствеността на островите, които поради промяната на речния фарватер могат да преминат от териториалните води на едната държава в териториалните води на другата, СРР възприема принципа за безвъзмездна промяна, уреждана с подписване на констативни протоколи от Смесената двустранна комисия за промяна на фарватера, които да се съставят на всеки 10 години (както и по всяко друго време, когато една от двете държави изрази желание за това). Румънският проект също така предвижда с влизането на новата спогодба в сила да се извърши демаркиране на границата, без да се взема предвид съществуващата от 1908 г. демаркация. В българският проект този въпрос не е засегнат. Последната разлика между двата проекта е, че българският урежда и въпроса за риболова по р. Дунав от гражданите на двете съседни държави, а в румънският подобна разпоредба отсъства. В останалата си част двата проекта принципно не се различават.

За уреждането на граничния въпрос по р. Дунав в края на 1977 г. в София отново е свикано съвещание на представители на министерствата на външните и вътрешните работи, енергетиката, транспорта, земеделието, горите и горската промишленост и отбраната на НРБ. Установено е, че България не разполага с актуални данни за състоянието на дунавските острови. На съответните министерства е възложено да направят нужните проучвания, а на второто проведено заседание е уточнено, че граничната линия от 1908 г. не се е изменила съществено, освен в участъците, където островите са изчезнали или са се съединили с българския или с румънския бряг. ^{АМВнР, оп. 33, а.е. 2297, л. 7.} Становищата на министерствата, взели участие в тези заседания, е България да приеме румънската позиция и преговорите да започнат отново при следните условия: граничната линия да не се променя, т.е. да остане както е определена и описана в конвенцията от 1908 г. и приложените към нея фигуративни карти; при определяне собствеността на островите да има предвид талвега на реката (както е посочено във фигуративните карти от 1908 г.), без да се вземат под внимание неговите изменения след тази дата; разпоредбите на конвенцията от 1908 г. не следва да се обсъждат, тъй като досега нито една от тях не е прилагана практически. Прието е становището на българските правни институции, както и изразеното от Румъния (с нота от 16 юли 1976 г.) мнение, че конвенцията е отпаднала. ^{Пак там, л. 7–8.}

През 80-те години въпроса за определяне на българо-румънската речна граница по р. Дунав остава на заден план, тъй като партийните и държавни ръководители и правителствата на двете съседни държави са фокусирани върху икономическите и вътрешнополитическите проблеми на НРБ и СРР и общата криза в социалистическия лагер. В двустранните отношения на дневен ред е изведено оползотворяването на хидротехническия потенциал на р. Дунав чрез строителството на ХТК „Никопол – Турну Мъгуреле“ и „Силистра – Кълъраш“, както и разрешаването на проблема с екологичното замърсяване на град Русе от химическия комбинат край Гюргево.

След демократичните промени през 1989–1990 г. България и Румъния отново не предприемат конкретни действия за определяне на своята речна граница по р. Дунав, въпреки че въпросът е поставян при работните срещи на представители на гранични войски, както и на консултациите между министерствата на външните работи. Той дори е включен в годишния протокол за сътрудничество между външните министерства на двете държави за 1992 г., както и в проведените на 23–24 февруари 1993 г. българо-румънски консултации (на експертно ниво) за разграничаване на морските пространства в Черно море. При тези консултации двете делегации съгласуват и започването на нови преговори за определяне на междудържавната граница по р. Дунав през първото полугодие на 1993 г. в България. ^{ЦДА, ф. 136, оп. 89, а.е. 634, л. 12.} Най-вероятно поради динамичните вътрешнополитически събития през 90-те години (предсрочни парламентарни избори и чести правителствени промени) проблема отново е омаловажен.

В интервю на инж. Георги Георгиев – директор на Агенцията за проучване и поддържане на р. Дунав (АППД) от 31 юли 2014 г., се посочва, че и към тази дата речната граница между България и Румъния се определя на база конвенцията от 1908 г. Инж. Георгиев разяснява, че през 1998 г. в София е формирана Междуведомствена комисия от представители на министерствата на външните работи, отбраната, транспорта, земеделието и екологията. Като структурна част от Министерството на транспорта, АППД също взема участие в нейната работа – замерване на бреговете и островите по целия българо-румънски участък на р. Дунав – от р. Тимок до Силистра и съпоставяне на резултатите с данни от стари карти, издадени през 1908, 1930, 1950 и 1960 г. Комисията констатира наличие на голяма разлика и изместване на талвега, т.е. на мислената гранична линия, променено е и състоянието на островите, а ерозията е погълнала големи части от речния бряг. Река Дунав е навлязла в сушата на българския бряг и е отнела хиляди декари обработваема земя. Междуведомствената комисия изготвя официален доклад с резултатите от извършените проучвания и го представя на Министерството на вътрешните работи и Министерството на отбраната. В него е направено предложение от страна на Румъния да се изготви реципрочен доклад, след което да се организира двустранна среща на правителствено ниво за уреждане на граничния въпрос. Не е известно обаче да е организираната и провеждана подобна българо-румънска среща, а самата Междуведомствена комисия е закрита през 2000 г. по решение на Министерския съвет на Република България. ^{Вж. https://web.facebook.com/appdbg/photos/a.617874604926433.1073741825.195695143811050/69751 3190295907?_rdc=1&_rdr (достъпен към 18.11.2017 г.).}

* * *

Периодично провежданите двустранни срещи, обсъждания и спорове между партийните и правителствените представители на България и Румъния, както и на смесените експертни комисии през втората половина на ХХ век не успяват да разрешат спорния въпрос за определяне на българо-румънската граница по р. Дунав. Въпреки идеологическото и политическо сближаване между двете съседни държави през епохата на „народната демокрация“ и държавния социализъм (1944–1989), предприетите инициативи и декларираната склонност към компромиси, позициите на двете страни се аргументират с различни правни, исторически, политически и икономически причини, обичайно взаимоизключващи се по отношение принадлежността на дунавските острови и трасето на речната граница. След демократичните промени (1989) единна и взаимоприемлива позиция също не е постигната. Де факто и днес границата между България и Румъния продължава да се определя на основа конвенцията, подписана през 1908 г.

Снимка: Дунавски остров в българо-румънския участък (източник: YouTube)

Прочети на английски език!

Прочети на румънски език!

Последвай канала на блога “Мостът на приятелството” в YouTube, където са публикувани много видео и аудио интервюта! Блогът може още да бъде последван във Facebook и Twitter.

About Author