Драгош Йоница: Евроатлантическа Румъния означава Румъния, закотвена в своя регион

Интервю с румънския изследовател в областта на международните отношения и експерт по Западните Балкани в SNSPA за реперите в румънската външна политика на юг от Дунав и нейната еволюция след избухването на войната в Украйна

Владимир Митев

Драгош Йоница е докторант и научен сътрудник в катедра “Международни отношения и европейска интеграция” на Националното училище за политически и административни науки (SNSPA) в Букурещ. Основната му област на интерес е процесът на европеизация на Западните Балкани като част от процеса на присъединяване на страните от региона към ЕС. През последните години той придобива бакалавърска степен по политически науки (2015 г.) с дипломна работа за процеса на присъединяване на Сърбия към ЕС, а по-късно завършва магистърска програма по международни отношения (специалност “Дипломация и преговори”) с дипломна работа за Балканския миграционен маршрут (2017 г.). Публикувал е няколко статии и анализи, посветени на разширяването на ЕС в Западните Балкани. Като член на Центъра за европейски изследвания към катедрата той участва активно в организирането на няколко събития и конференции, посветени на процеса на разширяване на ЕС на Западните Балкани, и понастоящем е част от няколко академични мрежи, целящи да приближат политиките на ЕС до широката общественост, като му е възложено да проведе изследване на политиката на разширяване на ЕС като средство за европеизиране на региона на Западните Балкани.

Решенията, взети от румънските държавни представители, и подкрепата, оказана в отношенията с Украйна и Молдова през последните шест месеца, показват, че Букурещ има капацитета и интереса да надхвърли нивото на реториката и да се ангажира конкретно в сътрудничеството с държавите от региона. По този начин, с подкрепата и сътрудничеството на развитите западни държави, Румъния започва да оформя регионален профил като гарант на сигурността – казва Драгош Йоница.

Какви са съображенията или реперите на румънската външна политика в Западните Балкани и Югоизточна Европа? До каква степен тези съображения са свързани с евроатлантическото членство, до каква степен с икономическата динамика, до каква степен с румъноезичните общности и т.н.?

Външната политика на Румъния, макар и предимно на декларативно ниво, е насочена към подкрепа на европейския курс на балканските държави и Република Молдова. Втората област на интерес е подкрепата за малцинствата в съседните страни (особено Сърбия и Украйна), която се изразява в официална помощ за развитие и инвестиции в меки политики (здравеопазване, образование) в тези страни. В същото време Букурещ се стреми към статута на полюс на сигурността в региона, тъй като (заедно с България) е държава, която не е преживявала вътрешни конфликти или големи дипломатически спорове с държавите в региона.

Както беше споменато по-горе, евроатлантическото членство (подкрепено от специални отношения със САЩ и западноевропейските сили – Франция, Германия, Италия) е “гръбнакът” на румънската външна политика, като Букурещ винаги действа като пропагандатор на западните ценности в държавите, стремящи се към членство в НАТО/ЕС. За съжаление, отвъд декларативното ниво, външната политика на Румъния съсредоточава действията си (икономически, дипломатически) конкретно върху отношенията само с няколко държави извън региона, като на преден план са съседите ѝ Сърбия и Република Молдова, а в по-малка степен – държавите, с които няма обща граница. 

Какво се възприема от Букурещ като опасност и какво като стратегически интерес в района на юг от Дунав?

Стратегическите интереси на Румъния са тясно свързани със степента на близост с държавите в региона. По този начин гарантирането на регионалния мир и сигурност (от военна и енергийна гледна точка) е основният интерес на нашата страна в региона, като Румъния допринася активно за военни (Косово, Босна) или енергийни проекти (AGRI, газопроводът Яш-Унгени и др.), както и лобира в подкрепа на европейската интеграция на държавите в региона като начин за гарантиране на тяхната обществена, икономическа и (напоследък) енергийна сигурност. Друг интерес, развит особено след 2014 г. (с анексирането на Крим от Руската федерация), е да се избегне преливане на несигурност чрез участие в: Тристранната група за сигурност Румъния-Полша-Турция, активно участие в многонационални платформи за сътрудничество (Инициатива “Триморие”, Кримска платформа и др.).

Основните регионални заплахи (освен очевидната ескалация на конфликта в Украйна) са:

– рискът от (повторно) избухване на насилие на Балканите (особено в Босна и/или Косово, които изпитват политическа нестабилност, съчетана с напрежение в отношенията им с Белград и/или Загреб), което би подкопало многостранните усилия за подкрепа на европейския курс на тези държави;

– стагнацията на процеса на европейска интеграция на държавите от Западните Балкани – ситуация, от която регионалните (Турция, Русия) или глобалните (Китай) сили бързо ще се възползват, за да проектират своята мощ и да използват държавите от региона като “врата” към Европа и “пионки” в отношенията между Изтока и Запада;

– ескалация на напрежението между Турция и европейските канцеларии, което (най-вероятно) ще доведе до загуба на подкрепата на Анкара в процеса на посредничество в руско-украинския конфликт и до възобновяване на миграционната криза по балканския маршрут – дестабилизиращо явление за целия регион, както вече беше наблюдавано през 2015-2016 г.

Съществува мнение, изразено например от бизнесмена Груя Стойка, но и от други, че проектите за железопътна инфраструктура, природен газ и др. заобикалят Румъния. Например, проектът BRUA изглежда замразен, след като беше построен газопроводът “Турски поток”, който ще доставя природен газ от Турция през България за Сърбия и Унгария. До каква степен сте съгласни с това мнение?

Съгласен съм, но това е така и защото Румъния е по-малко зависима от природния газ, тъй като разполага с вътрешен производствен капацитет. Тази ситуация кара властите в Букурещ да се насочат към други области на интерес. Ескалацията на конфликта в Украйна обаче накара местните политически елити да променят приоритетите на инвестициите в ключови области (транспорт, комуникации, енергетика), като основен пример за това е интерконекторът Гърция-България, към който настоящото румънско правителство проявява видим интерес.

Що се отнася до железопътните мрежи, дискусията трябва да започне от политическия интерес към развитието на транспортните мрежи в страната. През последните 30 години Румъния дори не е инвестирала в модернизирането на съществуващите вътрешни маршрути, като плановете за разширяване/модернизиране на маршрутите до границите (Молдова, Сърбия или България) обикновено са на последно място в дневния ред за обсъждане.

Въпреки това смятам, че инвестициите в двете мрежи са в известно противоречие с интересите, които румънските официални лица приемат по отношение на южното и източното съседство – подкрепата за съседите означава да се създадат мостове, които надхвърлят дискусионното ниво и допринасят за развитието на отношения, основани на доверие и постоянно сътрудничество. Този подход не може да бъде постигнат без съгласувана стратегия на високо равнище.

Как гледате на изолационисткото мислене на румънците – на идеята, че са остров в море от славяни, че се движат в посока обратна на тенденциите в региона, че са евроатлантически и демократичен фар в регион на русофилство и популизъм?

Асоциацията между славяните и популизма не е съвсем правилна, макар че съвременните регионални примери ми противоречат. Въпреки това, дори и в конкретни случаи (Сърбия, Босна), те показаха своите ограничения, особено след избухването на войната в Украйна, когато официалните лица на тези страни се оказаха в ситуация, в която трябваше да направят стратегически избор със средносрочна/дългосрочна прогноза (вж. например гласуванията в Общото събрание на ООН). Всъщност, от всички народи в региона, румънците имат най-голямо доверие в способността на евроатлантическите структури да гарантират тяхната сигурност във всичките ѝ аспекти. Това е особено вярно с оглед на специалните двустранни отношения, които развихме с Вашингтон през последните 30 години. Въпреки това приносът на ЕС за социално-икономическото развитие на Румъния през последните 15 години и имиджът, който той създава в региона, не бива да се пренебрегват. Идеята за евроатлантически “фар” трябва да бъде подсилена и чрез по-последователна ориентация на Букурещ към потенциални регионални партньори като Белград и Киев, извън тесните връзки, които вече имаме с Кишинев или София.

До каква степен след началото на войната в Украйна румънският евроатлантизъм предполага преодоляване на изолационисткото мислене и собственото си предефиниране към по-широка отвореност и сътрудничество с региона и периферията на Запада? 

Макар да е преждевременно да се коментира само 6 месеца след избухването на войната, решенията, взети от румънските държавни представители, и подкрепата, оказана в отношенията с Украйна и Молдова през този период, показват, че Букурещ има капацитета и интереса да излезе извън рамките на дискусионното ниво и да се ангажира конкретно в сътрудничеството с държавите от региона. По този начин, с подкрепата и сътрудничеството на развитите западни държави, Румъния започва да формира регионален профил като гарант на сигурността. Все още обаче има много стъпки, които трябва да бъдат предприети в това отношение. Преодоляването на изолационисткото мислене, за което споменахте, може да бъде постигнато само чрез продължаване на това сътрудничество в мирно време (в Украйна), когато контекстът ще ни позволи да решим други “горещи” въпроси от геополитическия дневен ред на региона – продължаване на процеса на европейска интеграция на държавите от Западните Балкани и Източното партньорство, свързване на държавите чрез модерни транспортни и комуникационни мрежи, осигуряване на енергийна независимост от Руската федерация за уязвимите в момента държави. Както вече казахме, налице са достатъчно доказателства за откритост; необходима е обаче последователност при вземането на решения и стратегия за сътрудничество, основана на средносрочните и дългосрочните интереси на регионалните участници.

Изглежда, че Румъния развива експертни познания за Близкия изток, има размразяване на отношенията с България и не на последно място, румънските елити изглежда се събуждат и осъзнават факта, че по времето на социализма е имало много добри отношения с много страни от Третия свят (днес т.нар. Глобален юг)?

Всъщност миналото ни настига и експертите на ниво държавни институции осъзнават, че широката дипломатическа мрежа, изградена още преди 1989 г., може да се окаже истински ресурс в борбата със съвременните заплахи (тероризъм, конвенционални и/или хибридни войни, природни бедствия и т.н.). Струва си да се отбележи, че Близкият изток никога не е бил изоставян – от научни изследвания и двустранни инвестиции до мироопазващи мисии в конфликтни зони, Румъния винаги е била доставчик на експертен опит. Това се дължи, от една страна, на историческите отношения, установени с държавите от Персийския залив и Северна Африка, но също така и на начина, по който бяха (пре)оформени военно-политическите съюзи след Студената война, в които НАТО играе ключова роля.

Що се отнася до отношенията с България, в конкретен план става дума за активизиране на мрежи за формално/неформално сътрудничество. Румъния е вторият по големина търговски партньор на България в ЕС, а броят на двустранните проекти непрекъснато нараства – от транспортна инфраструктура (мостове над Дунав) или енергетика (участието на Румъния в проекта за разширяване на междусистемната връзка Гърция-България) до проекти, насочени към сближаване на етническите общности (стартиране на румънско издание на Радио България). Бих искал обаче да подчертая, че е желателно да се разширят областите на сътрудничество – в този смисъл превръщането на консолидираното партньорство в стратегическо би могло да бъде необходимият стимул за задълбочаване на тези двустранни отношения, официализирани преди 143 години.

И накрая, обсъждането на отношенията на Румъния с “глобалния Юг” заслужава отделно интервю, в което всеки регион (Централна и Южна Америка, Субсахарска Африка, Близкия изток и Южна/Югоизточна Азия), с неговите възможности и рискове, е разгледан конкретно. Все пак бих искал да отбележа, че отношенията на Румъния със страните от “глобалния Юг” трябва да бъдат съживени, тъй като много от страните, включени в тази област (Мексико, Бразилия, Нигерия, Египет, Индия, Индонезия и др.), са станали много по-конкурентоспособни от икономическа гледна точка – някои от тези страни са членове на ОИСР или на Групата на водещите световни икономики (Г-20), което говори за нарастващия им глас на международно равнище. Въпреки това румънските власти понастоящем са изправени пред дилема, която сами си създават – Букурещ е раздвоен между необходимостта от укрепване на регионалната стабилност/сигурност и необходимостта от разширяване на хоризонтите на сътрудничество извън оста Вашингтон-Брюксел-Букурещ. Двата избора не са взаимно изключващи се (както може да се предположи), но е необходимо да се даде приоритет на стратегическите цели на сътрудничеството, за да може Румъния да остане значим международен играч през следващите години.

Снимка: Драгош Йоница (източник: Драгош Йоница)

Прочети на английски език!

Прочети на румънски език!

Последвай канала на блога “Мостът на приятелството” в YouTube, където са публикувани много видео и аудио интервюта! Блогът може още да бъде последван във Facebook и Twitter. Каналът му в Telegram е тук.