Щефан  Константинеску: Българите ми напомнят на някои румънци от 90-те години 

Режисьорът на филма “Човек куче” разговаря с блога “Мост на приятелството” за своя филм, за сътрудничеството си с български режисьори, за впечатленията си от България и за културните различия между Швеция, Румъния и България.

Владимир Митев

Щефан Константинеску (1968 г., Букурещ) е шведско-румънски режисьор и визуален артист. Работи в няколко области, включително филми, фотография, книги за художници и живопис. Учи класическа живопис, кино и видео в Академията за изкуство и кино в Букурещ и в Кралската академия за изкуство в Стокхолм. През 2009 г. представя Румъния на Венецианското биенале с филма “Тролейбус 92”. През 2012 г. късометражният му филм “Семейна вечеря” е показан в рамките на “Седмицата на критиката” в Кан, а през 2013 г. премиерата на филма му “Шест големи риби” е в конкурсната програма на филмовия фестивал в Локарно.

Господин Константинеску, имаме възможността да разговаряме с Вас за филма “Човек куче”, който сте заснели в сътрудничество с Швеция и копродуценти от България и Румъния…

И Германия.

…като Росица Вълканова, например, от България. Какво трябва да се отбележи за филма ви, който се занимава с живота на румънски емигрант в Швеция, но също така и със семейните отношения?

Това, което ме интересуваше, когато правех филма, беше да говоря, да има емоция и някаква истина, така че зрителят, когато гледа филма, да има усещането, че е там заедно с двамата главни герои. Струва ми се, че интимността, а филмът е филм за интимността, може да бъде гротескна. Виждал съм това в няколко късометражни филма и тук, в този пълнометражен филм, имах възможност да развия темата. В момента, в който сте зрител, защото в реалния живот обикновено нямаме възможност да бъдем зрители, освен ако не гледаме към някого през ключалката. Когато сме родители, приятели, роднини или съседи като цяло, не можем да бъдеш в личното пространство на някой друг. Ние сме в личното си пространство, а когато наблюдаваме случващото се във филма, това изглежда зле, наистина зле. Искам да покажа, да видя как двама души, които се самоунижават, Дору и Николета в този случай, в случая с “Човек куче”. Как в крайна сметка се държат детински, много детински, като глупави, големи деца, които не разбират нищо. И те са изгубили ориентация, особено Дору. Смятам, че това е изключително важно. Това е само един въпрос, но има и много други. Искам да кажа, че филмът, както всеки артистичен проект, има много пластове. Това е и любовна история на двама души, двойка. С течение на времето нещата се променят. 

Ако в началото имаме план, нещата се трансформират, но за човек това някак си се превръща в нещо като невиждане на новата реалност или неприемането ѝ, като се разчита на първоначалния план. Донякъде го разбирам. Искам да кажа, че никоя позиция не е погрешна. Дору се придържа към първоначалния план. В този случай Николета, както си представям, е човек от друга реалност, някакъв нов свят, който по някакъв начин е изтрил този план, може би защото е минало твърде много време, откакто наистина са общували с Дору. Вместо това Дору отчаяно се придържа към плана си, в който отива в чужбина, за да спаси семейството. И ми се струва, че това се случва, когато живееш извън собственото си пространство, в друга страна, отчужден, живееш много в собственото си съзнание. И тогава започва движението на промяната и всеки може да има своя собствена история и реалност. И това отново ми се струва интересна тема на филма. Как възприемаме събитията по различен начин, как ги оценяваме по различен начин, как смекчаваме обстоятелствата при събитията или нещата, които правим. Както и да е, има много неща, за които мислиш, когато правиш произведение, филм. 

Отне ми много време да напиша сценария. Написах го заедно с Андрей Епуре и Йорген Андерсон. Прекарахме почти седем години в създаването на филма. Не лъжа. Писането на филма отне около пет години, а заснемането му – две години, общо седем години. Мисля, че филмът беше пуснат на 8 февруари 2022 г. на филмовия фестивал в Гьотеборг. И оттогава се разпространява. Сега се връщам от Торино, където се състезаваше. Двамата с вас вчера и днес говорихме няколко часа за филма, за Човека-куче. Не много, но говорихме много. Изпратих ви връзката, за да го видите. И по някакъв начин има обща история. Но съм сигурен, че българските слушатели, които говорят румънски, никога не са чували за този филм и не знам кога да им кажа, че ще могат да го видят, защото не знам точно кога и дали ще бъде излъчен в кино в България. Представям си, че по някое време може да бъде показан някъде в София и аз ще бъда много щастлива, както и вие всеки път, когато някой проект бъде видян. Всеки автор иска това – да го видят възможно най-много хора. Съвсем естествено е, че искам да видя филма “Човекът куче” и, разбира се, че той ще стигне до домовете или, не знам, до екраните в България. Това би ми било изключително интересно. Защото съм убеден, че има много общи неща между Румъния и България, например трудовата миграция.

Умеят ли хората в нашите общества да спазват дистанция или да уважават достойнството на другия, да зачитат личния живот на хората?

Живях 27 години в Швеция и забелязах, че там хората някак си спазват дистанция и те държат на разстояние. Отначало ми беше трудно, притесняваше ме. Сега, тъй като бях в Румъния, работих по “Човек куче”, а в момента подготвям друг филм и бях в Румъния доста дълго време… едва сега разбирам и по някакъв начин оценявам дистанцията, която имат хората в Швеция, в Румъния, не знам каква е България, защото познавам българското общество изключително повърхностно, ще говоря за Румъния, която познавам малко по-добре. 

В Румъния се срещате с някого на по бира, разговаряте и научавате всичко за него, но това не означава нищо. В страна като Швеция е невъзможно да намериш такива приятели. Може би е възможно да го направите там и може да се случи във всеки свят. Но ако си представите една връзка в Румъния, тя не означава нищо, въпреки че някак си чувствате, че сте близки с хората, всъщност не сте близки с никого, всичко е много флуидно. Фактът, че общувате с някого, не означава много. Неща, които идват много лесно при вас и много лесно се отдалечават от вас. И хората по някакъв начин се отварят и го правят доста брутално. В момента, в който срещнеш някого, не знаеш с кого говориш, но може би това ти помага да се отпуснеш, помага ти да се освободиш, това е като клапан, чрез който изкарваш някои проблеми от мозъка си. Но това не означава много. Точно това имам предвид, но това не означава, че има диалог. Слушателят ви използва, вие използвате него, ставате, тръгвате си и това е всичко. В Румъния нещата се изграждат трудно и като цяло имам чувството, че всеки път трябва да се започва отначало. Много е странно това усещане, че строиш напразно. Нещата не се изграждат, те започват отначало всеки ден, почти постоянно, което в началото, когато си млад, може да бъде някак, да кажем, интересно или не знам, дава ти определен вид енергия, един вид постоянна новост, но по-късно се чувстваш като в цикъл, като във филма “Денят на сурвакарите”.

Сътрудничите си с българи, особено с г-жа Росица Валанова от Клас Филм. Как оценявате това сътрудничество между румънски и български режисьори? Как използвате това, което българите правят?

Сътрудничихме си по филма “Човек куче” с Росица, която подпомогна производството на филма с техническа и човешка подкрепа. Част от екипа ни беше от България. Ако си спомням правилно, екипът за камера и грим и… звук. Да, Борис беше на звука. Камерата и цялото техническо оборудване, включително светлините, са от България. Мисля, че като цяло всичко работи добре. Мисля, че е важно да си сътрудничим. Мисля, че българите, или поне българските продуценти, разбират много добре нуждите на румънците, а румънците разбират нуждите на българите. Мисля, че това нещо трябва да се развие, защото, както знаят българите, всички искаме да имаме около себе си продуценти, които да доведат проекта докрай. Виждам сътрудничеството с България като абсолютно органично. Имам предвид, че това е един вид дълбоко разбиране на нуждите на другия. Това според мен е изключително важно.

Колкото повече идвате тук като туристи, толкова повече виждате някои открития за България. Какво е интересно у българите за един румънец в творческата индустрия?

Имам приятели, които отдавна са реализирали тази връзка. Разказват ми за България, мисля, че от първите години след революцията, през 90-те години, но най-вече от 2000 г. насам. Предимно в Крапец, в морската зона. Там, където е имало определена култура от хипстъри, които са колонизирали Северна България в района на морето, в района на Черно море. Там има режисьори, които снимат филми. Това е много интересно явление. Въпреки че отидох за първи път в България, когато бях на 11-12 години, открих България много по-късно. Тази година отидох във Велико Търново.

Сега, когато отидох във Велико Търново, бях шокиран от едно нещо. Че прилича на обезлюдена страна. Имаше толкова много села без хора. Разглеждах къщите. Красиви къщи, тухлени къщи, къщи с керемиди. Хареса ми, че по къщите нямаше ламарина. В южната част на Румъния има много къщи с ламарина. Почти всички къщи са с ламаринени покриви. Бяха направени от дърво и камък, от тухли. Имам предвид важни елементи, елементи, които са от съществено значение. Хареса ми моят свят и продължих да се връщам. Друго нещо, което ми хареса, беше, че доматите в България имат вкус на домати, мисля, че в Румъния доматите са изчезнали с вкус. 

Може би казвам голяма глупост, но сега ще я кажа, защото така мисля, струва ми се, че Румъния е по-динамична. В момента, в който излезеш на улицата, на пътя в Румъния, виждаш всякакви коли, всички те изпреварват, всички бързат за някъде. Разбира се, можете да си помислите къде бързат тези хора. Да, има известна повърхностност и румънска нужда от епитрахил (свещеническа дреха – бел.ред.), които не усещах толкова силно в България. Искам да кажа, че българите ми се струват като румънците от 90-те години, някак по-загубени, някак без тази способност да се адаптират към капитализма и които имат, но все пак, известно благоприличие, нещо, което думата “благоприличие”, поне в Румъния, някак си има почти пейоративно значение. Лошо е, лошо е, не е добро. Да си безпардонен е голямото нещо в Румъния. Искам да кажа какво е хубавото в това да имаш смелостта да бъдеш предприемач и да имаш кураж. Мисля, че България, българите, или поне областите, които съм виждал в България, че ми е трудно да обобщавам за цялата страна, смятам, че хората в тези райони не са толкова агресивни. Мисля, че това е причината хората да мигрират от румънското крайбрежие към българското, защото не се чувстваш постоянно подложен на тормоз. Ето защо, когато ми се иска да се върна в 80-те, 90-те години, идвам в България, тоест взимам своята доза връщане назад във времето, което ми дава известен баланс. Това ме кара да се чувствам някак си, чувствам покой. Ако погледнете горите в България, няма да видите, че всички са изсечени, изкоренени. Не знам, може би греша, може би прехвърлям върху българите неща, които ми се иска да имат румънците. Може би защото намирам българската ограда за по-красива от румънската. 

Искам да ви разкажа, че някъде през 1982-1983 г. отидох с баща ми в България. Брат ми трябваше да дойде, но не помня защо не можа да дойде. Баща ми имаше трабант. Спомням си, че станахме около три сутринта и тръгнахме. Беше много сив ден. Мисля, че беше пролетта. Денят не беше толкова дълъг. Беше ужасно пътуване. Слязох на паркинга. Качихме се в нашия Трабант и потеглихме към България. Изминахме дълъг път. Всичко беше сиво. Не видях никакви коли. В Румъния все още имаше няколко автомобила. Когато пристигнахме в България, не видяхме никакви коли. Това си спомням от това колко рядко виждах кола. Отидохме на Златни пясъци, а след това отидохме във Варна. 

По онова време съществуваше такава практика, че ако отидеш някъде, трябва да купиш някои неща от тази страна и да ги продадеш в Румъния, за да направиш някаква спекулация, от която да възстановиш инвестицията си и може би да получиш малка печалба. Отидохме в някои магазини. Имахме цял списък с неща, които трябваше да купим, но не намерихме почти нищо. Тъй като трябваше да се върнем, купихме няколко аудиоколони “Тесла”, които донесохме в Румъния, и брат ми направи няколко високоговорителя от тях, защото не можеше да ги продаде, тъй като в Румъния имаше същите високоговорители. Спомням си една доста пуста страна с малко коли. Беше много сиво. И Румъния, и България бяха сиви, а във Варна имаше много красиви рози някъде на една алея и всичко беше много чисто. И това е почти целият ми спомен. И ми се струваше, че България е някъде много далеч. Скоро открих, че България е изключително близо до Румъния, т.е. на час и половина от Букурещ се намираш в Русе. В моето въображение това беше въпрос на половин ден или дори на един ден, докато пътувах с трабанта до България. И тези образи ме последваха и някак си ме накараха да бъда любопитен да открия България. И ако се върнем към това, за което говорих в началото, повечето от моите приятели вече са консумирали България, били са навсякъде, знаят всичко. 

Разказваха ми, че е много евтино, може би е било и много опасно по онова време, преследвали са ги коли, имало е всякакви приключения по пътищата или по бензиностанциите в България, които днес вече ги няма, но за мен това е нещо ново. Защото там – в Швеция, бях зает с други области. Бих искал да направя нещо тук, в България. Съжалявам, че не знам български, но това е всичко. Всъщност това е почти цялото ми свидетелство за България. Днес, 2 декември, вчера беше националният празник на Румъния – 2 декември 2022 г.

Нека приключим накратко с факта, че търсите известно сътрудничество с българите.

Да, търся български продуцент за следващия филм, който да бъде съпродуцент на филма “Марсианска одисея”. Сега съм тук благодарение на вас и имах няколко срещи с различни хора. Съществува възможност за сътрудничество в рамките на художествен проект.

Снимка: Щефан Константинеску (източник: Мостът на приятелството)

Прочети на английски език!

Прочети на румънски език!

Последвай канала на блога “Мостът на приятелството” в YouTube, където са публикувани много видео и аудио интервюта! Блогът може още да бъде последван във Facebook и Twitter. Каналът му в Telegram е тук.