Янку-Константин Берчану: Българите и румънците се нуждаят от медии, посветени на опознаването на общото им пространство

Владимир Митев

По повод предстоящото пълно присъединяване на България и Румъния към Шенгенското пространство българо-румънският блог “Мостът на приятелството” разговаря с Янку Берчану – учител в българската гимназия в най-голямото етнически българско село в Банат – Стар Бешенов (с румънско име Дудещи Веки). Янку Берчану споделя своя опит и впечатления за отношенията между българи и румънци в Банат и между двете държави. Той коментира до каква степен е естествено двата народа да си сътрудничат. Споделя също така какво може да се направи по-добре по отношение на медиите и тяхната роля за опознаването на двата народа. Накрая Янку Берчану коментира идеята за откриване на български културен център в Румъния. Той предлага такъв център да бъде открит не само в Букурещ, но и в Тимишоара.

Книгата на професор Янку-Константин Берчану, озаглавена „Съхраняване и насърчаване на идентичността сред етническите малцинства в окръг Тимиш в контекста на трансграничната политика на Румъния“, е една от последните публикации на издателство „Запад“ в Тимишоара. Нейното съдържание всъщност е дисертацията, с която авторът получи миналата година докторска степен по география с квалификация „Magna cum laude“ в Западния университет в Тимишоара. Рецензия за дисертацията може да бъде намерена тук.

Г-н Берчану, какво трябва да знаем за Вас и за отношенията Ви с българите в Банат?

Казвам се Янку-Константин Берчеану. От 2004 г. съм учител по география в Стар Бешенов (румънското име на село Стар Бешенов), окръг Тимиш, Румъния, и на практика цялата ми учителска кариера е преминала в Стар Бешенов, сред българи.

Аз съм румънец. Адаптирах се много лесно там. Роден съм в Оравица, в окръг Караш-Северин. В семейството ми има и хора, които принадлежат към други етноси, а в голямото ми семейство се говорят няколко езика и има няколко религии. От малък съм възпитаван в дух на толерантност и добро разбирателство. Това много ми помогна да се интегрирам в българската общност.

Нещо повече, аз съм от Банат. Българите от Стар Бешенов са българи от Банат. В културата на всички етнически групи в Банат могат да се открият много аспекти на тяхната местна култура, културата на българите от Стар Бешенов.

На първо място, духът на толерантност, междукултурността, високата честота на смесените семейства, готовността да се учим от другия. Ние не възприемаме етническата другост като чуждо тяло, а често я виждаме като предизвикателство или като възможност да открием нещо друго, да научим нещо друго, да се възползваме от това, което другият има или може да направи. Видях и дух на солидарност.

В какво се проявяваше този дух на солидарност?

Ще дам конкретни примери. 

Бях учител само от година и половина в Стар Бешенов, а през лятото на 2005 г. или през зимата на 2005 г. имаше катастрофални наводнения в окръг Тимиш, в град Йоханисфелд и на други места. Тогава населението на селото, което по това време е било около 80 % българско, през 2005 г. организира кампания за дарения. Кметството се включи, културният референт се включи, Съюзът на българите в Банат UBB-R се включи, а католическият свещеник се включи. Хората веднага се притекоха на помощ, изпратиха необходимото на пострадалите. Никой от тях не каза: „Аз съм българин, защо трябва да помагам на румънците или тези хора не са едни от нас“.

Никога не е имало такъв въпрос. Спомням си също, че през декември 1989 г., преди около 35 години, на 17-18 срещу 20 декември, когато в Тимишоара се провеждаше революцията, хлебарите от Стар Бешенов изпратиха с микробус хляб и кроасани на демонстрантите и на хората, които имаха нужда от тази помощ. Прочетох за тези неща в хронологията на националните малцинства, в една книга, в която д-р Николае Марков публикува статия за българите, и попитах по-възрастните хора в селото, които са преживели тези времена, и те ми дадоха обратна връзка в смисъл как не можем да им помогнем директно, но ние също принадлежим към Тимишоара и там са нашите деца, може би хлябът и кроасаните са стигнали до приятелите на нашите деца, на нашите внуци, разбира се, че сме близки с тези хора и със сигурност им помагаме.

Не мога да предам думите им точно под формата на цитат, но казаха нещо подобно. Това е почти цялата обратна връзка, която получих. Представях си, когато отидох в Стар Бешенов, че ще намеря етническа група, подобна на хърватите, нещо като хърватите от Караш-Северин, хърватите от Карашова, Решицаа, Ябалча, Воднич, Рафник, има няколко населени места с хървати, също славянокатолици, представях си. Но разбрах, че българите от Стар Бешенов имат отличаваща се, специална култура. Те говорят български език. Ако попитам някой българин от Стар Бешенов, той ще каже „as sam palćene“ или ще каже на румънски: „Аз съм българин“. На румънски те се определят като българи.

Имаше и статии в литературата, на румънски език, в които се твърдеше, че има някаква връзка с „павликяните“ / „павликяните“ – с онази секта от VIII-IX в. на Византийската империя, която била разбита с действията на император Василий Василий и че оцелелите от тази секта били депортирани, оказали се в Тракия, след това се разпространили в цяла България и пашчани, българите от нашия окръг Тимиш, ще да са техни потомци.

Аз не вярвам в това, защото нашите българи от Банат нямат абсолютно никаква връзка с арменците, с арменската култура. Освен това има и други източници, които твърдят, че „павликянин“ означава на румънски „от Павел“. Павел е монах, назначен за епископ и изпратен в България, ако не ме лъже паметта, през 860-866 г. заедно с Формоза, друг епископ, който в един момент ще стане папа.

Този Павел също щял да християнизира българите, но ги научил да се молят на латински, преподал им латинския обред. Повечето българи били християнизирани по византийски, гръко-византийски обред. И за да се идентифицират, те казвали: да, ние сме българи, ние сме християни, ние сме Павлови, „павликяни“.

Не съм най-подходящият човек, който може да говори за произхода на българите, но вторият вариант ми се струва по-вероятен. Но не би било изключено някои от предците на българите да са били християнизирани след онази павелска ерес. Не знам колко от тях са били преброени и дали има много оцелели дори и така.

Но контактът, който имах със българите, не беше, така да се каже, етичен шок. За мен това не беше нов свят. По принцип те бяха от Банат, но говореха на друг език, което не е изненада, защото в окръга, в който съм роден, сърбите в дунавската област говорят на сръбски, имах унгарски приятели и колеги, които говореха помежду си на унгарски, а това не е нещо необичайно.

Така и не се научих да говоря добре български, но разбирам всичко. Други приятели ми казват: да, българите са те научили само да слушаш, а не да отговаряш. Бързо си намерих приятели, също така ми помогнаха, също така ме повишиха.

На практика цялата ми учителска кариера премина там, получих първата си учителска диплома. Първата ми учителска диплома се базираше на един педагогически експеримент, в който представих всъщност съвременни стратегии на преподаване в гимназията в Стар Бешенов и веднага трудът беше публикуван от издателство „Евростампа“. Община Стар Бешенов ми помогна с разходите по издаването.

Освен това през 2018 г. се записах за докторантура, воден от желанието да дам научна форма на наблюденията си. През 2018 г. вече имах 14-годишен опит в Стар Бешенов и не само в Стар Бешенов, а в Ченад. Развих докторскат теза за насърчаването и запазването на идентичността сред етническите малцинства в окръг Тимиш в контекста на трансграничната политика на Румъния. Получих докторската си степен през 2023 г. – миналата година – magna cum laude. Оказа се, че това е книга от около 400 страници, в която съм цитирал почти 600 библиографски и други източници на информация. Беше тежка работа, но с хъс и оптимизъм. Наистина ми беше приятно да върша тази работа.

Провеждах анкети и интервюта. Както вече казах, придадох научна форма на наблюденията си.

Какво наблюдавахте в Стар Бешенов?

Забравих да ви кажа, че пристигнах в Стар Бешенов, защото това беше единствената длъжност за заемане в окръга. Отидох на изпита, получих висока оценка, избрах теоретичната гимназия в Стар Бешенов и отидох на поста. По-късно гимназията беше кръстена на светите братя Кирил и Методий.

Но нали ви казах, никога не съм се чувствал чужд сред българите. Какво забелязах там? Че българите идват от България и участват в културни мероприятия.

Благодарение на това, че бях в Стар Бешенов, стиснах ръката на единствената коронована глава, на единствения човек, който някога е бил коронясан като цар Симеон Български. Той посети Стар Бешенов, посети общината, училището, католическата църква, но и параклиса на румънската православна общност в Стар Бешенов. Попита ме и как румънците общуват с българите.

Беше много щастлив, когато му казах, че си взаимодействаме много добре и на практика румънците и българите са приятели. Сега, от етническите малцинствени общности, които съм познавал през годините, българите според мене са най-близки до румънците.

Как виждате българите днес и как виждате отношенията им с румънците в съвременния период?

Сякаш сме един и същ народ, но говорим на различни езици. За съжаление, българите днес са, така да се каже, сянка на това, което са били някога. Когато са били някога, преди хиляда години, българите са имали силна, средновековна държава, която е оказвала натиск върху Византийската империя.

Всъщност за разпадането на Византийската империя, така да се каже, е помогнал и възходът на българските царе. Някога българите са били сила. Светите братя Кирил и Методий са първите, които доказват, че Евангелието може да се предава на езици, различни от латинския и гръцкия, може да се предава писмено.

Те създават азбука за славяните. Българите са направили нещо в своята история. Те са оставили следа, ако след хиляди години някой историк попита кои са били българите, той със сигурност ще посочи глаголически надпис или икона на светите братя Кирил и Методий с кирилицата.

Мисля, че това са силните страни. Но както казаха българите, моето възприятие е, че те са сянка на това, което някога са били. Ние, на ниво 2024 г., сме уловили това, което е останало от това, което някога е било.

Заедно с българите ние, румънците, сме издържали на османското иго. Заедно се освободихме от османското иго. Имахме моменти на напрежение.

Имаше Балкански войни. По време на Втората балканска война румънската политическа класа прояви експанзионистична тенденция, един вид късен меркантилен експанзионизъм. По някакъв начин те смятаха, че България е отслабена от войните и нека заграбим още две области, като твърдяха, че Мирча Стари е управлявал цяла Добруджа за известно време, в ограничен период от време.

Последва Първата световна война, в която, естествено, България и Румъния воюваха една срещу друга. Те бяха врагове. През 1940 г. е подписан Договорът за приятелство (Крайовският договор).

Прочетох го, намерих формулировката на условията в този договор за толкова интересна. Това беше все едно двама съседи да се помирят, след като единият от тях е взел градина, парцел от другия. След това той е върнал парчето земя, парчето парцел, и те са си стиснали ръцете и са се помирили.

И наистина, от 1940 г. нататък двете държави. Наистина, те не са имали вражди, не са имали нищо, за което да претендират една към друга.

Сега, как това приятелство между Румъния и Букурещ и София, между Румъния и България, се отразява на отношенията между българи и румънци?

Етническите малцинства неволно са живи посланици на съседната страна или на страната, от която произхождат. Както власите от България са, така да се каже, представители на румънците и румънската култура в България, така и българите от Банат са представители на България в окръг Тимиш в Румъния – дори ако власите говорят на диалект, който е доста различен от литературния румънски език, а това е нормално, или банатските българи имат свой диалект и също са създали свой литературен език.

Българо-банатският диалект на практика е втори книжовен език. Всъщност той е микролитературен език в списъка на застрашените езици, списък, поддържан от ЮНЕСКО. Дори и да имаме силна местна идентичност, ние все пак до голяма степен представляваме съседната държава. Вярвам, че приятелските отношения между София и Букурещ, липсата на враждебност, липсата на претенции по някакъв начин са изгладили пътя за доброто общуване между българи и румънци.

Сега нещата могат да се видят и от другата страна. Ако българското малцинство в Румъния има добри, проактивни отношения и е готово да действа синергично и солидарно с румънския народ, със сигурност ще бъдат изпратени сигнали към София и това ще засили отношенията между двете съседни държави, Румъния и българите. Забелязах в Стар Бешенов, през първите години, когато бях там, че хора от България посещават българите в Стар Бешенов.

Това са предимно българи католици, някои от които произхождат от Стар Бешенов. Те са онези българи, които през 1883-1886 г. се завръщат в родината си след обезбългаряването. Но има и българи от сръбския Банат.

Какво още сте забелязали за българите от Банат?

В окръг Тимиш, в Румъния, езикът, културата и особеностите на католическите българи са много добре запазени. В Сърбия те са били предимно асимилирани.

Мисля, че това се е случило лесно и поради близостта на двата езика. В Румъния обаче те бяха запазени. Спомням си, че първият вестник, отпечатан на български език от жителите на Банат, се появява във Винга, на винганския диалект.

Излизат няколко броя, след което печатането беше преустановено, а пресата на български език се завърна в Тимишоара с нова сила в междувоенния период при управлението на крал Карол II. Междувоенният период на възраждане на писмеността на български език с латиница е това, което българите тук, в Тимишоара, наричат период на Възраждане. Краят на XIX в. е периодът на пробуждане на националното самосъзнание, когато се появява българската писменост с латиница, а в междувоенния период на територията на Румъния, при управлението на румънския крал, има възраждане.

Комунистическият период е в началото си, в периода на сталинизма, благоприятен за етническите малцинства. В селата Стар Бешенов, Винга, Брещя са организирани училища на български език, на банатски диалект, с латиница. Но по времето на Николае Чаушеску, който имаше режим, който беше смесица от легионерство, ксенофобия, тоталитаризъм, облечен във формата на фалшив комунизъм, повечето етнически малцинства пострадаха и имаше опити да се румънизират имената им.

Например можехте да наречете сина си Пали, да, но в задължителната лична карта трябваше да пише Павел или Павел. Можехте да кажете син на Гюзи, но в личната карта трябваше да бъде Георге. Което според мен е аномалия.

В професионалната си кариера съм виждал в каталозите завръщане към българските имена. Румъния приема или няма проблем българите да пишат имената си в официалните документи така, както ги произнасят, както се наричат. Издаванвето на българския вестник „Банатски български гласник“ е спряно по време на комунистическия период и има възраждане веднага след революцията, когато е основан Българският съюз на Банат, UBBR, под ръководството на банатския българист Карол Матей Иванчов подкрепен от Николае Марков, който е редактор на новия български вестник „Наш глас“, и настъпва бум на културни дейности, контакти и събития с активна роля за запазване на идентичността на етническите малцинствени общности.

За нас като страна, Румъния, е много добре, че българите пишат на своя език, най-добре е да мислиш на майчиния си език и всяко писание, всяко литературно произведение, независимо дали се появява на унгарски или български език, дали се появява в Румъния, може да има стойност и можем да се гордеем, че се е появило в нашата страна.

Какво се случва с българското малцинство след падането на комунизма?

Навлезли сме във фаза на демографски преход, който засяга цялото население на Европа.

Хората вече не раждат деца, а имат средно по едно или две. Виждал съм с очите си как възпитаниците на гимназията, в която работя, заминават на 18-19-годишна възраст за Тимишоара, Арад или други страни и никога не се връщат. Те се установяват там. Разбира се, този демографски кръвоизлив е взел своите жертви, младите хора са напуснали, старите са отишли на небето, къщите са продадени, купени са от румънци, които са се установили в Стар Бешенов.

Танцовата група „Палученка“ от Стар Бешенов вече не е съставена само от българи. Има и румънски деца и те много харесват българските танци, българската музика. В Българския съюз също има танцови състави, в които са добре дошли румънски деца, които харесват хореографията, музиката и изкуството.

Не е необичайно един млад румънец, който харесва музиката и танците, да е активен в „Славяк“ и в сръбска танцова група или в сръбска музикална група, в сръбски музикален ансамбъл, и да е румънец. Това не е толкова необичайно, а доста често срещано явление. Често съм виждал българи от сръбския Банат да идват в Стар Бешенов, хората ги настаняваха в къщите си и съм сигурен, че докато разговаряха, всеки от тях разказваше историята на живота си, историята на семейството си.

Един мой добър приятел българин, историк, Константин Калчов, ми е разказвал, че докато разговарял с някой българин от сръбския Банат, той им споменал, че е правнук на правнука на някакъв старец и на някаква стара мома и как са я наричали. Този другият му казва същото, прави генеалогична нишка. И в крайна сметка се оказва, че те всъщност са роднини.

После разбрах, че това не е единичен случай, защото в селата с българи католици в сръбския Банат през XIX в. са живели и хора от българо-българския род на Стар Бешенов.

Благодаря ви за това въведение в отношенията между румънци и българи в Банат и изобщо. Сега и двата народа, и двете нации са се присъединили изцяло към Шенген. Какво можем да очакваме точно на ниво народи? Как това присъединяване може да повлияе на нашите народи? И какво точно трябва да очакваме да се случи между румънците и българите оттук нататък? Ако има пречка за процъфтяването на отношенията между тях, къде е тази пречка да бъдат още по-активни в отношенията си?

Заедно с България имаме проекти за развитие на трансграничния регион, от двете страни на Дунав, доколкото, парадоксално, от предприсъединителния период, преди присъединяването към Европейския съюз, повечето българи в Румъния са в Банат, но окръг Тимиш не е включен в зоната на тези програми за трансгранично сътрудничество между Румъния и България. Вместо това тя обхваща южната част на Румъния, която съседства с България и в която има по-малко етнически български малцинства. Това не би представлявало проблем. Проектите за сътрудничество със сигурност ще се развиват по-добре, но една от пречките за сътрудничеството между двете страни е слабото икономическо развитие както на Румъния, така и на България.

Двама души могат да направят много неща заедно, ако могат и ако разполагат със средства. Ако не могат и нямат средства, те се срещат, разговарят, пият по чаша чай и след това се прибират по домовете си за собствените си нужди. Ето как виждам нещата.

Но съм виждал в Букурещ, когато съм посещавал Букурещ, винаги съм срещал български туристи. Бях в Крайова, срещнах българи. Дори тяхното присъствие е доста често на коледния панаир в Крайова.

Влизането в Шенген със сигурност ще увеличи интензивността на контактите между румънците и българите. Ще има повече румънци, които ще пътуват до България с туристическа цел, и повече българи в Румъния. Така че що се отнася до социалните отношения, двата народа със сигурност ще станат още по-близки.

Що се отнася до фирмите, ако вече не се налага да се редите на опашки за проверка на документите ви, ще има повече контакти, ще се увеличи броят на фирмите със смесена дейност в България и Румъния. Така виждам възможността за реализиране на мащабни проекти.

По време на комунистическия период Румъния и Югославия работиха заедно по проектите „Железни врата I“ и „Железни врата II“. Сега е малко вероятно румънците и българите да построят водноелектрическа централа на споделения сектор на река Дунав, защото нямаме водопад, релефът не е съвсем благоприятен, но Румъния и България имат опит в ядрената енергетика. Румънците имат атомна електроцентрала в Черна вода, съвсем близо до България, която всъщност е по-голям проект, но работи с малка част от проектния си капацитет.

Мисля, че двете правителства биха могли да направят нещо съвместно. Също така туризмът би могъл да се развие на двата бряга на Дунав. Не знам до каква степен речният транспорт е все още актуален, защото той намалява от 80-те години на миналия век, от времето на социализма хората предпочитат да превозват по-малко и по-бързо стоки по шосе, а не с лодки. Но като цяло със сигурност влизането на двете държави в Шенгенското пространство ще има положителен ефект.

Доколко е естествено румънците и българите да работят заедно?

Опитвал съм се да виждам нещата в тяхната същност и в историята съм забелязал, че румънците и българите, като народи, но и като политико-териториални единици, като държави, са имали отношения на сътрудничество. Например византийските хронисти споменават, че власите и българите винаги са били заедно и срещу тях, византийците. След това османците, когато окупират Балканския полуостров, веднага влизат в контакт с румънците.

Първият въоръжен сблъсък между румънците и османците се случва на територията на днешна България. Влахите начело с Вода се сражавали с турците, с османците на територията на България, а румънците имали мисия да помогнат на българите, които били нападнати от османците. Изтърпяхме заедно 500 години османско владичество, след това дойде щастливият момент през 1878 г., освободихме се от игото, българите не се освободиха напълно, бяха необходими още 30 години до 1908 г., за да станат независима държава.

Само в началото на ХХ век, през 1913 г. и 1916 г., имахме въоръжен конфликт, но през по-голямата част от историята си сме си сътрудничили, работили сме заедно. Спомням си от романа “Босякът“, написан от Захария Станку, румънски писател, роден в Телеорман, близо до България, че имаше социален образ на българина като приятел, като сътрудник, имаше солидарност между румънския селянин и българския селянин от другата страна на Дунав. И когато Румъния за пръв път влезе в конфликт с България, героите на този роман се учудиха: какво проблем имаме с българите, та те са „наши“.

Чувал съм този израз, „ai noștri“ (наши), да се използва от румънците и преди, и съм го чувал често да се произнася от българи, и от България, и от тук, и от българи тук, като всички те са се позовавали на тази близост с румънците. Мога също така да ви кажа, че българите са най-добре владеещите румънски език сред етническите малцинства. В гимназията в Стар Бешенов, която е гимназия с нормална програма, освен преподаването на българския майчин език, така че те не преподават на български, а изучават български допълнително, като майчин език, защото румънските учители винаги са били българи, Освен това млади българи от Стар Бешенов са завършили литературни факултети и са станали учители по румънски език в околността, в Санниколау Маре, във Вълчани, в Ченад, в Тимишоара и не мога да се сетя сега за тях, но със сигурност са на много други места. И сега имаме студенти от Стар Бешенов, които са избрали факултета по комуникационни науки или факултета по литература, което включва и изучаване на румънски език.

В края на тази дискусия, по повод пълното влизане на румънците и българите в Шенгенското пространство, какво е значението на медиите за развитието на по-добро познание или за насърчаване на по-голяма активност между румънците и българите? Как оценявате сегашното ниво на тези среди, техния брой и качество? И какво би могло да се подобри в това отношение, за да можем да се радваме на това, което понякога наричам динамична идентичност, т.е. на нехегемонно и някак естествено, приятелско или добронамерено общуване между нас.

За съжаление, казвам от самото начало, медийната комуникация между румънци и българи е на много ниско ниво. През 70-те години на миналия век, когато по румънската телевизия можеше да се види само любимият лидер Николае Чаушеску и всички затваряха телевизорите си, румънците в южната част на страната имаха антени, монтирани на покрива на къщите или блоковете си, и можеха да хванат българските телевизионни станции и да имат възможност да гледат филм или концерт, програма, която е възможно най-приятна. Така или иначе на екрана не беше Чаушеску, но тази връзка вече е в миналото.

В румънската преса много малко се говори и пише за България, а не знам колко България говори за Румъния. Очевидно е, че медиите биха могли да помогнат за затвърждаването и укрепването на отношенията между двете страни, със или без Шенген, и вярвам, че Шенген ще улесни и достъпа на журналистите до двете страни на Дунав.

Журналистите винаги следват политическите интереси, икономическите интереси. Ако икономическите и политическите интереси се засилят, засилването на политическите и икономическите контакти със сигурност ще донесе повече статии, повече медийни предавания за Румъния в България и за България в Румъния. Друг проблем са книгите.

Аз съм страстен читател на литература. Потърсих българска литература, преведена на румънски език, и намерих много томове, отпечатани през 50-те и 60-те години на миналия век. Това беше периодът в началото на комунизма, сталинският период, когато имаше желание да се сближат народите от Източна Европа, от социалистическия лагер, и бяха направени много добри преводи.

Сещам се за романа „Козият рог“. Сещам се за книгите на Иван Вазов, който според мен е много талантлив писател, един от големите писатели, които тази част на света ни е дала. И мога да кажа, че като румънец чувствах книгите на Вазов много близки.

Дори се гордеех, че чета за българските революционери и тяхното дело на румънска земя, на познати за мен места. Но сега, ако отида в книжарниците, не мога да намеря българска литература, преведена на румънски. Не знам колко румънска литература се превежда в България.

Знам, че е превеждан Картареску, но мисля, че трябва да се направи крачка към превеждането на книги от български на румънски и обратно. Мисля, че хората на културата и любителите на книгите могат да се сближат. Това няма да е лесно.

Двете страни ще трябва да сключат споразумение или да започнат програма за финансиране на тези преводи, защото никой не превежда нищо безплатно. Също така излъчването на документални филми, репортажи. Защо не?

Мисля, че по румънските медийни канали румънците биха искали да видят Хан Аспарух или Цар Симеон. В Румъния има много любители на историческите филми. “Време разделно” – книгата на Антон Дончев, е много трогателна.

Не можах да се откъсна от нея, докато я четях. Но тя е публикувана през 70-те години на миналия век в Румъния. Сега не е преиздавана. И мисля, че дори сега би намерила доста постоянна читателска аудитория.

Това е добра книга. Има и румънски писатели, които мисля, че българите ще харесат и обикнат. Но Шенген, за да отговоря на въпроса ви, смятам, че присъединяването към Шенген ще има положително въздействие, но това положително въздействие трябва да бъде подпомогнато.

Институциите също трябва да се раздвижат.

И като говорим за институции, колко голям е интересът или нуждата, според Вас, от български културен център в Румъния? Имам предвид практика, подобна на тази на Румънския културен институт, т.е. културен център, който не просто е собственост на българската общност, но и по някакъв начин е подкрепен от българското Министерство на културата.

Първо трябва да се появи институтът, да направи нещо добро и тогава интересът ще нарасне. Разбира се, ако спра на улицата човек, който работи в завод на три смени, и го попитам дали един Български културен институт в Румъния би му помогнал, човекът ще свие рамене, защото това не е част от живота му на обикновен човек. Но има интерес, поне в света на любителите на книги, в света на хората на културата. И такъв център може да се открие в Тимишоара.

Дори и да не работех в Стар Бешенов, аз самият щях да се интересувам от него. Например, бих се интересувал от един словашки културен център. С удоволствие бих отишъл да видя музей, изложба, представяне на книга, да се сдобия с хубава словашка стихосбирка, дадох случаен пример за словаци, защото не живея сред тях.

Но интересът е налице и е необходимо финансиране. Сега ние, румънците и българите, все още чакаме европейско финансиране. Искаме да направим много неща с чужди пари.

Сякаш румънската и българската държава вече нямат пари за култура и образование в собствените си страни. Но интересът? Разбира се, разбира се, че ще има интерес.

Само организирайте един български филмов фестивал и вижте колко зрители ще има! Ако отворите онлайн медийни канали със заглавия, с преводи на румънски език, ако покажете нещо хубаво, нещо интересно, ще видите, че ще има много посещения!

Снимка: Янку Берчану (източник: Янку Берчану)

Последвай канала на блога “Мостът на приятелството” в YouTube, където са публикувани много видео и аудио интервюта! Блогът може още да бъде последван във Facebook и Twitter. Каналът му в Telegram е тук. Тук е неговият англоезичен нюзлетър в Substack. А тук е неговият канал във Viber на български език.

About Author