Думите могат да танцуват

Разказ на Десислава Каменова за нейната прабаба Лукана, която говори влашки

Десислава Каменова

Авторката е адвокат, има докторат по медиация от Софийския университет и има два сборника с разкази – “Лукана” и “Гаврил”. Настоящият кратък разказ е предоставен на блога “Мостът на приятелството” от Десислава Каменова.

Първо се раждат в сърцето и търсят път през гърлото, за да намерят свободата. Има и такива, които напразно търсят изход. Те остават завинаги в сърцето, като пленници на един копнеж или мъка. Понякога ги забравяме, но те като сърдити деца напомнят за себе си, когато най-малко очакваш. 

Отворих прозореца. Пуснах света вътре. Оправих леглото. От няколко дни търся единствената снимка, която имам като спомен от нея. Най-добрият човек, когото някога съм познавала. Това е прабаба ми. Казва се Лукана. Винаги ще харесвам това име. Така и не срещнах друг човек с това име освен нея – баба Лукана. 

Нея не я срещнах – преживявам я до ден-днешен. Малка, слаба и прегърбена жена, която обича да си пийва по две-три глътки вино вечер, след вечеря и то тайно. Лекарите ѝ бяха забранили да пие, а това сякаш беше единственото ѝ удоволствие. Като отидеш на лекар, не те питат като ти забраняват, дали това случайно не е единственото ти удоволствие. И нея не са я питали, а аз виждах всяка вечер какво удоволствие беше да си пийнеш две глътки червено домашно вино. Пийвахме и аз, и сестра ми. Тогава ние го пиехме на свой ред като лекарство, за да имаме повече кръв.

“Думите могат да танцуват”, казваше баба Лукана. Това, което беше вредно за здравето на баба Лукана, беше полезно за нашето здраве. Тогава не си задавах въпроса защо за едни е така, а за други по друг начин. Ритуалът с шишенцето, скрито зад пердето, продължи и аз си представях, че пия от напитката, която ще ми подари добро здраве. 

Дните на баба Лукана бяха изпълнени с домашни задължения. Това като че ли беше единственият човек, който остана в съзнанието ми като “човекът – задължение” – с отнето единствено право – който пийваше две глътки червено вино на масата по време на вечеря. Никога не говореше за себе си. Даже не мога да се сетя дали слагаше в изреченията “АЗ”. 

Нейното първо изречение обикновено беше: “О са ма дук са фак чева” (Ще отида да направя нещо). Никога не я чух да говори на български. Аз ѝ говорех на български, тя ми отговаряше на влашки. Това е език, който свързвам с най-безкористната любов на земята и тя има име – ЛУКАНА. Никога няма да забравя. Тъжно е, но го има в сърцето ми. Научих, че е починала по пътя към село. Баща ми дойде да ме вземе от училищен лагер. Предишната вечер бях сънувала сватба. До ден-днешен си спомням съня като истина, а истината – погребението на баба Лукана, си спомням като сън. Силната мъка обърна местата на действителността и съня. Първото нещо, което направих – отидох до стаята ѝ. Бръкнах в шкафа є с дрехи и намерих кърпата със стотинки. Пенсията си даваше на баба ми и дядо ми, но винаги пазеше рестото от хляба в тази кърпа. Това беше нашата малка тайна – завити в мъжка кърпа стотинки, за да си купим вафли – аз и сестра ми. 

Да те научат да обичаш – това беше кърпата със стотинки. Онези малки, незначителни факти от човешкия ни живот, които ни учат да бъдем добри, да обичаме и да вярваме. Продължих да седя в стаята ѝ и помолих да ме оставят сама. След това отидох да я видя. Изглеждаше по-висока и имаше спокойно лице. Прекарах цялата нощ при нея. Даже помолих да ме оставят малко сама с нея. Бабите, които бдяха през нощта, бяха много, много озадачени: “Фата ста ну ѝ е фрикъ?”. Баба ми им каза, да ме оставят. Оставиха ме и отидоха на двора да видят дали другите баби готвят. Исках да си поговорим. 

Аз говорех, а нейната ръка беше все така студена. Тогава разбрах, че не мога да правя чудеса – ръката є остана студена. Бяха ѝ сложили кръстосан през цялото тяло червен конец и безопасна игла, за да не се превърне във вампир и Драку да не ѝ вземе душата. Тогава усетих, че Смъртта има мирис. Тогава част от мен порасна. Тогава видях, че нямам сили. Тогава ме накараха да измета стаята, от която я изнесоха. Стар влашки обичай, който трябва да изгони духа ѝ от къщата. 

Трябваше да затворя врата, след като я изнесоха. За да не се връща. Аз, която никога нямаше да я изгоня от сърцето си. Детето, което не се страхуваше от смъртта, защото имаше толкова обич към баба Лукана. До ден-днешен си говорим. Аз се моля, не на Бог, а на баба Лукана, на влашки. Моята молитва завършва: “Фетили теле сънт бине! О са не ведем”.

Снимка: Единствената запазена снимка на Лукана (източник: Десислава Каменова)

Прочети на английски език!

Прочети на румънски език!

Последвай канала на блога “Мостът на приятелството” в YouTube, където са публикувани много видео и аудио интервюта! Блогът може още да бъде последван във Facebook и Twitter.

About Author