Владимир Златарски: На Балканите недоверието между народите е силно, но днес по естествен път румънци и българи се опознават без посредник

Интервю с учения от Института за исторически изследвания на Българската академия на науките за книгата му “Неискрените”, отразяваща отношенията между Румъния, България, Германия и Австро-Унгария в навечерието на Първата световна война, и за румъно-българските отношения днес

Владимир Митев

Доцент д-р Владимир Златарски е учен от Института за исторически изследвания на Българската академия на науките. Той проучва историята на България от края на 19 до средата на 20 век през призмата на международните отношения; специалист по история на българо-германските и българо-австрийските връзки, както и по балканистика. Автор е на монографиите „Райхът и царството. Германското присъствие в България 1933-1940 г.“ (2014) и „Неискрените. България, Румъния и Централните сили 1913-1914 г.“ (2018)

Господин Златарски, книгата Ви „Неискрените“ проследява неуспешния опит на Германия, Австро-Унгария, България и Румъния да изградят съюз помежду си в навечерието на Първата световна война. Както и заглавието подсказва, важна причина за загубата на време в отношенията и неуспешното свързване между играчите е духът на взаимно недоверие, скептицизъм, страх, подозрение, различните предразсъдъци между народите и най-вече между техните управници. Каква е визията на немскоезичните държави за отношенията между Румъния и България през 1913-1914 г.? До каква степен съществува немско попечителство над двете държави?

България и Румъния имат дълга история на двустранни връзки. Първият период обхваща времето от Освобождението до 1940 г., аз наричам това време на двустранен антагонизъм. Модерната румънска държава се създава няколко десетилетия преди българската и играе важна роля в освободителните борби на българите – там са приютени дейците на националноосвободителното движение. Когато и България се обособява като самостоятелна държава през 1878 г., започва съревнование между двете страни. То е по-слабо изразено при нашата държава, гледаща в други направления, за да продължи обединителното си дело. Но именно голямото българско землище плаши румънците, тъй като една Велика България ще е сигурен регионален хегемон: позиция, която румънската държава иска за себе си, още повече че търси и подобрение на черноморската си граница, тоест разширение в български земи. Започва фиксиране на румънската политика върху България, чийто бурен възход поражда страхове на север от река Дунав. Освен тази регионална причина съществува и голяма, геополитическа: за Румъния, притисната между две големи империи – руската и австрийската, българо-руските отношения са и лакмус за отношенията към София: когато тези отношения са лоши, българо-румънските отношения са добри, и обратно. Това е така заради страха, който Букурещ изпитва десетилетия наред спрямо Русия. Основателен страх, имащ исторически причини, и най-вече актуалната загуба на Бесарабия, присъединена от Руската империя през 1878 г. Затова, макар и тайно (само тесен кръг около крал Карол I знае) още от 1883 г. Румъния става част от системата за сигурност на бъдещите Централни сили Австро-Унгария и Германия.

Така стигам до втората част на въпроса ви. В книгата ми искам да разсея един мит: че далече преди Първата световна война Германия търси пътища да включи България в своята сфера на влияние. Нищо подобно! Германските архиви показват съвсем ясно, че до лятото на 1914 г. в Берлин изобщо не желаят каквото и да е обвързване с България и само очертаващата се война променя тази твърда даденост на германската политика. Едва тогава тя започва да се отваря за анонсите, които българското правителство предприема след крушението в Междусъюзническата война. Така че за „немско попечителство“, както го нарекохте, не може да става и дума, поне в българския случай. При Румъния, макар и формално в таен съюз с Германия и Австро-Унгария, в десетилетието преди Първата световна война се оформя обрат в обществените и политическите нагласи: идеята за връщане на Бесарабия отстъпва място на желанието да се притежава богатата и населена предимно с румънци Трансилвания, част от Австро-Унгария. Това определя и плавния завой на румънската ориентация от стана на Централните сили към този на Антантата. За двата европейски блока неискрените българо-румънски отношения, белязани от взаимноизключващи се интереси, не са важни, от значение е само определянето на двете държави след започването на войната.

Събраните от Вас факти недвусмислено показват, че Германия е имала наивна и късогледа политика спрямо Балканите преди Първата световна война. Берлин до последно не си е давал сметка, че Румъния се придвижва към руската орбита и че се отказва от военния съюз с Централните сили. Освен това търсеният от Берлин съюз на Гърция и Османската империя в навечерието на Европейската война е бил утопичен за всеки човек, който познава региона. За сметка на това Австро-Унгария се ориентира добре в случващото се в Югоизточна Европа. Защо германците са се оставяли така лесно да бъдат манипулирани от румънските управници и защо са се отнасяли така скептично към българите през 1913-1914 г.? До каква степен немскоезичният свят има точна оценка за случващото се в региона на Югоизточна Европа тогава?

В немскоезичния свят тогава Виена е тази, която има познанието и опита за това как функционират нещата на Балканите. Бисмарк някога е казал, че проблемите на Югоизтока трябва да се решават от австрийците, а германците да ги подкрепят. В навечерието на Първата световна война това вече далеч не е така: между Виена и Берлин има пълно неразбирателство по балканската проблематика, особено след лятото на 1913 г. И тъй като силният в коалицията е Германия, тя води и общата политика по начин, който е пълно разочарование за Двойната монархия. В Берлин залагат всичко на илюзорно разбирателство с Великобритания и преследвайки тази утопия, пропускат да забележат много неща. Във Виена имат ясен поглед: Румъния необратимо се отделя от Централните сили и завива към Антантата, а България, претърпяла разочарование от липсата на руска подкрепа в Балканските войни, е готова да я замени. Месеци наред виенската дипломация опитва напразно да убеди кайзер Вилхелм II и германското външно министерство в необходимостта да се подкрепи България, но Берлин отказва, залагайки сляпо на румънската и на гръцката карта.

Ходът на Първата световна война показва правилността на австрийските и погрешността на германските оценки. Причина за тази обърканост са както влиянието на личните виждания и предпочитания на кайзера, така и институционалната слабост на външното министерство по времето, когато го управлява държавният секретар Яго. Тези кръгове вярват на това, което искат да чуят, и тази ситуация носи дълго време успех на добре премислената румънска дипломация. В същото време призивите на опитни германски дипломати за трезв реализъм остават без последици.

Книгата Ви обръща внимание на един ироничен факт от навечерието на Първата световна война. През 1913 г. и 1914 г. румънското ръководство през цялото време подозира, че София, която следва курс в посока Централните сили, ще се изметне и ще се свърже с Русия. В крайна сметка именно Букурещ „пристава“ на Москва, а България остава вярна на своите анонсирани стремежи към Централните сили. И тогава, и днес в Румъния има силни русофобски настроения, но в крайна сметка свързването с Антантата осигурява на Румъния триумфа на голямото обединение, стогодишнината от което бе отбелязана неотдавана. Какво не разбират правилно румънците за българите и къде грешат българите спрямо румънците, когато става въпрос за политика – и преди сто години, и днес?

През 1914 г., а и сега, България и Румъния са две страни от европейския Югоизток, които имат важно местоположение, но не и мащаба да постигат сами своите цели. Опитът на България да реши с един удар проблемите си през 1913 г., напук на предупрежденията на международната общност, завършва катастрофално. Румъния е така затисната от съседни империи, че е немислимо сама да предприеме каквото и да било. Така че: за да постигнат целите си и румънците, и българите, имат нужда от международна подкрепа, от това да намерят онази ниша в отношенията между Великите сили, която да им позволи да решат своите въпроси.

Както казах, в навечерието на Първата световна война в Румъния се извършва обрат в нагласите: трансилванският въпрос измества бесарабския. Затова и Румъния се присъединява към онзи лагер, който й обещава това, и през август 1916 г. тя влиза във войната на страната на Антантата. България пък иска да си върне загубеното в Македония и избира този, който й я обещава – това са Централните сили. Към тях страната се присъединява през септември 1915 г. Така че и София, и Букурещ действат според своите национални интереси, за да направят този тежък избор.

Не може да съдим за събитията само според крайния резултат. Задача на историка е да опита да погледне през призмата на хората, които са взимали решения в съответната епоха, а не да се води по случилото се. В крайна сметка Румъния се оказва на печелившата страна, но до есента на 1918 г. никой не си е и помислял за това: по това време Румъния е окупирана, подписала катастрофален за себе си мирен договор. България е на другата крайност: постигнала е целите си, обединена в етнически граници. Месец по-късно всичко е точно обратното: защото войната е решена между Великите сили.

Какво пречи на страните от региона на Югоизточна Европа да реализират мащабно трансгранично сътрудничество помежду си? От години лидерите на Румъния, България, Сърбия и Гърция правят редовни срещи, на които си пожелават да развиват инфраструктурни връзки, но никога не анонсират конкретни проекти с осигурено финансиране и срок за завършване…

На Балканите имаме сериозни традиции на нехаресване на другия, тук стереотипите са много силни, не на последно място и защото самите държави подкрепят тази линия. Историята на Балканите е символ, тя е извор на национално самочувствие за народите тук. И понеже в тази история взаимните връзки са предимно тези на насилие и несправедливост, недоверието е силно залегнало в колективната памет. Това е трудно да бъде преодоляно напълно.

Но да не забравяме и друго: днес расте поколение, за което свързаността, отвореността и свободата, които предоставя Европейският съюз, са даденост, от която новата генерация няма да иска да се откаже. Българи и румънци пътуват лесно през Дунава, опознават се със своите очи, а не през призмата на някой друг. И това е естественото развитие. Днес българо-румънските отношения са добри, не на последно място защото териториалните проблеми между двете страни в крайна сметка бяха решени справедливо. Но историята остава важна, защото тя дава рамките, а и поуките. Хората трябва и искат да я познават, за да имат ориентир. Това е и задачата на книгата ми „Неискрените“.

Прочети на английски език!

Прочети на немски език!

Прочети на румънски език!