Профсъюзите в Полша, Румъния и България: възраждане или застой?

Дискусия на полякиня, румънец и българин за неотдавнашните работнически протести в Централна и Югоизточна Европа, за отношението към работническите борби в трите страни, за смяната на поколението на сцената на гражданскияи активизъм и за степента на овластяване на гражданите в трите страни от Централна и Югоизточна Европа.

Трансгранични разговори, 3 февруари 2022 г.

Във връзка с увеличаването на броя на стачките и синдикалната активност на местно ниво в Полша подкастът Cross-border Talks подготви епизод, посветен на настоящата ситуация в Полша, Румъния и България. Малгожата Кулбачевска-Фигат представи историята на “надеждата”, като сподели анализ на синдикализма в Полша и видеоматериал от протеста на 24 януари 2022 г. в завода за електрически автобуси Solaris в Западна Полша. Раду Стокица – най-младият комуникатор на синдикалното движение в Румъния, говори за отношението към стачките в Румъния. И Малгожата, и Раду изглеждаха обнадеждени за новото поколение активисти. Владимир Митев сподели мнението си за трудностите, пред които са изправени синдикатите в България, и обясни защо според него в родината му е трудно да се извърши промяна отдолу нагоре и ако тя се случи, вероятно ще бъде наложена отгоре.

Малгожата Кулбачевска-Фигат: И така, “Трансгранични разговори” се завръща след известно време и отново сме с международна полско-румънско-българска компания, за да обсъдим последните събития в Централна и Югоизточна Европа. Този път се завръщаме, вдъхновени от събитията в Полша, но също и в Румъния и донякъде в България. Това ще ни даде нов поглед върху синдикалното движение на работниците в тези страни.

В Полша имаше вълна от стачки. Това доведе до някои противоборства между работници и работодатели. Тези противоречия се разгръщат в момента и ние ще обсъдим тези и други теми. В Полша организираните работнически движения навлизат в нов исторически етап. Защо това се случва сега и какви са предизвикателствата пред работниците в Централна и Източна Европа? Ще говорим за това в международна компания. Казвам се Малгожата Кулбачевска-Фигат, представлявам Strajk.eu, полска лява електронна платформа, а с мен са колегите ми от Балканите, които смятам, че ще се представят най-добре. И така: Здравейте, Раду! Здравейте, Владимир!

Владимир Митев: Здравейте! Е, може би се познаваме по принцип, тъй като участвах като съводещ на предишни епизоди на “Трансгранични разговори”. Мисля, че Раду Стокица е по-интересната личност в момента и трябва да кажем, че според мен той е най-младият комуникатор в редиците на румънските синдикати. Той пише и дава интервюта, събира данни и извършва други дейности от името на Cartel Alfa, който е един от най-важните синдикати в Румъния. Освен това той е студент в САЩ и участва в американското синдикално движение. Освен всичко останало, той има различни медийни инициативи и се занимава с изследвания по трудови въпроси.

Накратко, провеждаме тази дискусия в момент, когато има мнение, че нашият регион е на ръба на война. Не бива да забравяме, че от две години насам коронавирусът унищожава населението и поставя всички социални отношения, включително трудовите, под различни видове натиск. В този контекст Малгожата вярва, че нещо се случва в Полша. Ще имаме възможност да разберем какво се случва в нашата част на Европа. И така, Малгожата – отново към теб!

Да, мисля, че това не е само мое убеждение, това са фактите, наблюдаваме вълна от работнически протести в Полша. И те започнаха още преди пандемията, с масовата стачка на учителите през 2019 г. Стачката продължи повече от три седмици и в крайна сметка беше прекратена от профсъюзите, които според мен се страхуваха от конфронтация с правителството. То разпали гнева на обществото срещу учителите и затвори училищата. Но както виждаме, тази вълна на недоволство не е отминала и се появява отново в неблагоприятните условия, които засегнаха целия регион: инфлацията и нарастващите цени на енергията, газа и други основни стоки.

В момента работниците виждат, че заплатите им не се увеличават. Те бяха подложени на допълнителни мерки, свързани с корона кризата. Бяха принудени да се адаптират към ситуацията с пандемията, докато техните предприятия можеха да разчитат на държавна подкрепа. Предприятията и сега реализират рекордни печалби. Както знаем, по целия свят по-рано забогателите не са загубили от пандемията. Големият бизнес в Полша и в нашия регион също не загуби. Въпреки това той няма да сподели рекордните печалби с работниците. Що се отнася до държавните служители, като учители, съдебни служители и дори полицаи, те виждат, че заплатите им не се увеличават и никой не признава, че работата им е ценна и особено важна в условията на пандемията.

Това беше особено очевидно по време на стачката на медицинските работници през 2021 г. Това не беше класическа стачка. Беше протест в центъра на Варшава по време на пандемията. Медицинските работници се надяваха на увеличение на заплатите. Искаха да бъдат признати от правителството за борещи се с вируса. Вместо това те бяха пренебрегнати, а правителствени служители дори предложиха на медицинските работници да емигрират, ако са недоволни от условията на труд.

И точно сега сме свидетели на нова вълна на мобилизация. Този път е в областта на индустрията. По-конкретно, става въпрос за промишленост, разположена в Полша. Голямата част от нейните собственици не са полски граждани. Тази индустрия постигна рекордни печалби през тази година. И както казах по-рано, собствениците няма да увеличат заплатите и няма да споделят печалбите с работниците. И ето ни тук. Това е невероятен момент. Ние сме страна, в която профсъюзите редовно са очерняни в медиите, където редовно ги наричат паразити или институции, които паразитират на гърба на трудолюбивите бизнесмени. Въпреки това профсъюзите отново започват да набират популярност. Нещо повече, индустриалните работници, които виждат, че заплатите няма да се повишат, търсят подкрепата на профсъюзи, организирайки колективна борба. И тук мисля, че работниците ще кажат по-добре от мен как изглежда ситуацията. Ще покажем видео, което те записаха само преди няколко дни. Това е обща стачка в “Соларис”, огромен завод за автобуси в Западна Полша. В общи линии ситуацията е класическа: работниците се борят за увеличение на заплатите в своята свръхмодерна компания, която отказва да сподели с тях рекордните си печалби.

Войчех Ясински, синдикален лидер в завода за автобуси Solaris в Болехово, Великополско воеводство: В момента стоим пред централата на завода Solaris. Това, което обсъждахме миналата седмица, току-що се случи: в шест часа Solaris започна стачка. Производството на автобуси е преустановено. Защо? Преговаряме с компанията от септември 2021 г. насам. Поискахме увеличение на заплатите – 800 злоти (около 170 евро) на работник. По време на разговорите намалихме исканията си, за да покажем готовност за сътрудничество със собствениците на фабриките. През декември 2021 г. и януари 2022 г. бяхме готови да приемем само 400 злоти в плюс. Половината от първоначалните ни искания. Компанията обаче отхвърли нашето предложение за мир и поради тази причина то вече не е валидно. Изненадани сме, че офертата е била отхвърлена, защото тези 400 злоти лесно биха се вместили в предвидения бюджет на компанията. Така че стигаме до заключението: съветът на директорите на Solaris не е е мислел, че няма пари за увеличение на заплатите. Те искаха да ни покажат мястото ни. Искаха от нас да мълчим, да не надигаме глава и да не искаме достойни заплати. Затова отново искаме това, което поискахме през септември. 800 злоти за всички, считано от октомври 2021 г.

Искам да спомена редица неетични действия от страна на управителния съвет на дружеството, които бяха извършени по време на преговорите. В много случаи бордът на Solaris отправя послания до работниците. В тях управителният съвет твърди, че не може да увеличи заплатите, тъй като профсъюзът не е съгласен с тях. Това не беше казано открито, но се подразбираше ясно. Много пъти трябваше да обясняваме, че частната компания винаги може да увеличи заплатите. Профсъюзът не може да блокира това!

Накрая, на 14 януари, съветът на директорите обяви увеличението на заплатите в определените от него размери. Така че твърдението им, че не могат да повишат заплатите, е невярно!

Видеото е записано на 24 януари 2022 г. Оттогава досега във фабриката са се случили много неща. На представителя на една от синдикалните организации, на практика лидер на тази синдикална организация на национално ниво, беше забранено да влиза в завода. Беше казано, че имаме пандемия, така че никой отвън не може да дойде, а ръководството на компанията отказа да разговаря с работниците и целият проблем стана международен, защото един от левите парламентаристи говори за събитията пред испанския парламент. През 2018 г. Solaris е продадена на испански мултинационален комуникационен оператор. Така въпросът придоби международен характер.

Защо западноевропейските стандарти за социален диалог не се прилагат за полските работници? Затова казах, че ситуацията е невероятна от определена гледна точка. Но тя е напълно предвидима, ако погледнем рационално на полското общество. През последните две години консервативното правителство на Полша предложи някои социални промени, които направиха положението на полските работници малко по-добро, отколкото при предишното неолиберално правителство. Бяха отпуснати допълнителни средства за семействата с деца и, което е по-важно, минималната работна заплата беше увеличена два пъти. Така че работниците вече не са в толкова отчаяно положение, както преди 12 години, когато заплатите в Полша бяха абсолютно ужасяващи и много работници, като тези в Solaris, не можеха и да си помислят да спрат работа, защото щяха да загубят средствата си за оцеляване.

От друга страна, работниците вече смятат, че току-що настъпилите промени са един вид случайност и че няма да има стабилна динамика на растежа за работещите. И така, виждайки, че предполагаемите им защитници в правителството няма да помогнат на тежкото им положение, те се организират на местно ниво. Това е впечатляващо. Както казах, само преди няколко години Полша беше място, където профсъюзите бяха осмивани, а по-конкретно младото поколение, когато чуеше за профсъюзите, заявяваше, че няма да се присъедини към никой от тях, защото иска да започне собствен бизнес.

Днес изглежда, че профсъюзите възвръщат позициите си, най-малкото като възможност, която трябва да се обмисли, и като място, където хората могат да се организират и да изразят мнението си. А сега ви питам: какво е положението във вашите страни? Можем ли да се надяваме, че тазиз положителна еволюция в Полша ще бъде последвана от подобни действия във вашата страна? Полша има до известна степен обща история с България и Румъния. Но както знаем, няма две еднакви държави и може би вашият опит е по-добър или по-лош. И така, Раду, каква е Вашата гледна точка?

Раду Стокица: Определено. Искам да кажа, че можем само да се надяваме на най-доброто. Трябва да кажа, че не се чувствам добре, когато левичарите имат много песимистични възгледи. Нямаме ясна статистика за синдикатите и синдикалното движение в Румъния. Много рядко се правят каквито и да било статистики. И много често пресата е обсебена от размера на заплатите на някои хора, работещи в синдикалното движение. Да, на някои хора се плаща много добре, но повечето от нас не печелят толкова много. Прилична заплата – това получаваме. Така че в Румъния не познаваме реалната синдикална ситуация. У нас няма нищо подобно на Института за икономическа политика в САЩ, който всяка година прави проучване, за да установи ясно броя на членовете на профсъюзите и да види каква е подкрепата на хората за тях. Можем само да гадаем…

Наистина имаме обща история. Искам да кажа, че и в двете страни имахме шокова терапия. Деветдесетте години на миналия век бяха особено травматични както за Полша, така и за Румъния, и именно профсъюзите бяха тези, които в известен смисъл се бориха срещу шока, за да се опитат да предотвратят агресивна приватизация. А синдикалното движение в Румъния предотврати някои от агресивните приватизационни опити, които щяха да предизвикат още по-голямо неравенство, отколкото възникна. Но през последните няколко години, откакто започна пандемията, профсъюзното движение със сигурност е основен участник, бих казал, в изразяването на недоволство от действията на политиците. Това се дължи и на факта, че гражданското общество не винаги може да бъде на улицата, както правеше преди. През последните, да кажем, пет, десет, дори 12 години Румъния стана свидетел на възраждане на гражданското общество. Имам предвид групи от НПО, отделни хора като неформални групи, които се мобилизират и излизат по улиците, за да протестират срещу различни каузи, както десни, така и леви. По време на пандемията това обаче не се е случвало. Така че протестите и движенията бяха основно на антиваксъри, антимаскъри. Имахме и някои малки леви прояви, но синдикатите бяха тези, които доминираха в смисъл на сцена за протест срещу липсата на социален диалог, за протест срещу замразяването на заплатите, срещу факта, че цените на енергията се повишиха, и срещу факта, че например животът в наши дни е много труден.

Мисля, че последните няколко месеца ни показаха, че синдикатите не се интересуват само от ползите за собствените си служители. И това се вижда от факта, че според мен някои от нашите синдикати – Cartel Alfa, BNS, както и други, изразиха голямо недоволство от факта, че цените на енергията са се повишили. В някои случаи те са се удвоили, а при някои хора са се увеличили дори десетократно. И така, колко голям е проблемът, ако досега не сте успели да платите цената на енергията и се налага да посягате към спестяванията, които сте натрупали през лятото? Сега ситуацията е още по-трудна.

Така че редица обединения, като например синдикатите в индустрията, успяха да заяват, че либерализирането на пазара, особено на енергийния, е грешка само по себе си. Много е трудно да се направи извърши либерализаия, особено когато конкуренцията е много слаба. Ако помислим теоретично, когато си представяме свободен пазар, си представяме, че на него има няколко играчи, че те се конкурират, че можете да избирате като клиент и в крайна сметка получавате най-добрата оферта. В този случай няма много енергийни компании и, честно казано, свободният пазар не съществува в действителност. Съществуват конгломерати, които по принцип го монополизират или създават нещо като картел.

Освен това преди около седмица Cartel Alfa заведе официално дело в Националната дирекция за борба с корупцията (DNA) в Румъния срещу практиката на правителството да се опитва да определя само цената на енергия на определено ниво. Правителството използва тактика и стратегия, за които никога преди не сме се съгласявали, защото правителството не решава нещата само. Във всяка страна има социален диалог, а Румъния е страна, която има социален диалог в законодателството си. Затова е необходимо правителството, синдикатите и работодателите да седнат около масата и да разговарят на практика. В миналото сме го правили. Искам да кажа, че Картел Алфа и бизнес групите са постигали споразумение по този въпрос, но правителството напълно го игнорира. Това се е случвало и преди през последните 10 години, когато ставаше дума за социален диалог.

Как се определя цената по време на енергийна криза? В известен смисъл големият въпрос, който си задаваме, е дали случващото се не е просто измама, гарантираща, че някои пари ще попаднат в чужди джобове. Профсъюзите са доста активни в борбата срещу това.

Ако се върнем към разговора аз модела на социалния диалог, въпросът е дали има възраждане на интереса към профсъюзния бизнес. Аз съм доста млад в движението, както каза Владимир в началото, така че познавам само историята на 90-те и началото на 2000-те години, основно от някои дискусии с други синдикални лидери. Сега вече не е табу да се говори за профсъюзите. Бих казал, че това не е толкова негативна тема, пораждаща пренебрежително отношение, както беше преди 10-12 години, когато всички мислеха само в неолиберални термини, все едно са възпитаници на Тачър.

Но трябва да бъдем много честни по отношение на това: ние също живеем в ляв балон, където хората стават по-благосклонни към профсъюзите. Но примерът с последната стачка ни доказа, че все още има част от населението, която няма да бъде съпричастна към нашите каузи. Миналата седмица имаше стачка в сектора на обществения транспорт. По принцип компанията за обществен транспорт, която управлява автобусите и трамваите на наземния обществен транспорт – нейните служители стачкуваха или, както те обявиха – протестираха като редови служители. Така че, макар че профсъюзът можеше да участва в привличането на хората, той не координираше действията си. Проведе се протест на редовите служители.

Те спряха почти изцяло работа за пет дни. И това, което очаквах, беше различно, защото имам опит от Съединените щати, където Starbucks, голямата верига за кафе, се синдикализира и обикновените хора бяха солидарни с това. Очаквамх този случай да е доста подобен. Мисля, че се оказа, че има хора, които са солидарни с транспортните работници и осъзнават, че е в полза на всички, ако служителите имат сила и спечелят нещо. Вместо това обаче обществената и частната телевизия в Румъния бяха буквално залети с изявления срещу профсъюзите. Всичко се въртеше около това, че в резултат на стачката хората и работниците нямат автобуси, което е вярно, това е неудобство. Това, което се случва по време на стачка, е жертва, която ние правим и понасяме като население. Но последиците от една стачка, ако тя е добре координирана и ако успее да постигне желаното, независимо дали е законна или незаконна, което в момента няма значение, са, че тя може да покаже, че работниците имат сила и може да вдъхнови още движения. Но когато работниците се обърнат срещу други работници, това става малко проблематично, защото осъзнаваме, че може би чувството за солидарност, за което говорихме в началото, е малко по-ограничено, отколкото сме си представяли.

Въпреки това, ако ми позволите още 30 секунди, не мисля, че това трябва да се обезкуражава. Това е урок по история. Живеем в исторически времена. Наистина преживяхме строгите икономии и ще преживеем неолиберализма. В нашето общество все още има много неолиберални хора, които биха искали да мачкат с ботушите си работниците. Но все още има хора, които искат да са солидарни с работниците. И дори това да не се случва в профсъюз, то се случва в неправителствените организации. Видяхме това и в Румъния, когато в Cartel Alfa настоявахме за повишаване на минималната заплата и доближаването ѝ до средната кошница за достоен живот, въпреки че не сме на това ниво. Други неправителствени организации се включиха в тази кампания, както и други хора, които преди това не се интересуваха от минималната работна заплата. Така че има възможност за солидарност. Също така трябва да говорим на езика на хората. И ако хората имат развит корпоративен жаргон, трябва да се обърнем към тях там, където се намират, и да ги доближим до нас, защото понякога не мисля, че ще ги убедим с езика на работническата класа.

Мисля, че това е важен въпрос, който изтъкнахте. Благодаря, Раду. И мисля, че сте направили важен извод: солидарността, за която говорите, е ограничена от използването на неолиберален език. Не можем да очакваме, че обществото веднага ще застане на мястото на стачкуващите и ще прояви солидарност. Същото се случи и в Полша, където някои слоеве на обществото бяха ядосани на стачкуващите индустриални работници, като заявиха, че те ще съсипят предприятието и че собственикът на фабриката на практика притежава всичко, а ако не са доволни от условията на труд, могат просто да отидат другаде. 

Владимир, какво е нивото на социално съзнание във Вашата страна? Какво е положението на синдикатите в България в сравнение с това, което обсъждахме в нашите страни? Видими или невидими са синдикатите в българския социален живот? Солидарността загубена ценност ли е в България?

Е, разбира се, синдикатите, може би както и в други страни, имат своите проблеми и със сигурност има лош имидж на синдикатите в България. Обикновено ги критикуват за всичко, което правят или не правят. Те винаги са заподозрени, винаги са виновни.

Очевидно е, че в България е много трудно да се постигне гражданска активност в много области, не само по трудовите въпроси. Често съм давал пример с румънското жилищно движение. България все още не е открила своите активисти на жилищното движение. И, разбира се, по отношение на синдикатите има области, които традиционно са по-силно синдикализирани. Мога да дам класическия пример с минното дело като такава област. Но, разбира се, това е сложно, защото когато няма достатъчно активност или участие на местно ниво и когато хората като цяло не са много наясно какво е синдикализъм, има тенденция синдикатите да се ограничават само до няколко бюрократи, които седят в София. Това са експертите. Вероятно това са хора, които познават кодекса на труда. Те имат известна практика. Те могат да дават съвети. Но при всички случаи, ако нещо трябва да се случи, то трябва да се случи на място. А това, което може да се случи на национално ниво, дори за двата големи синдиката, е да преговарят с политическите партии и правителствата.

Красноречив е примерът, когато през лятото на 2020 г. избухнаха големи протести срещу управлението на Бойко Борисов. Това бяха протести, водени поне отчасти от т.нар. средна класа или част от нея, която има корпоративен профил. Много хора настояваха профсъюзите да изкарат хората на улицата. Мисленето им беше, че профсъюзите, или по-скоро тяхното ръководство, могат да изкарат много хора на улицата. Но това не се случи.

Това, което се случи, беше, че по това време вече беше на дневен ред въпросът за Зеления пакт, енергийната реформа, която ЕС предлага. На дневен ред беше въпросът за бъдещето на конгломерат от въгледобивни мини и топлоелектрическа централа в района на Стара Загора. Профсъюзите всъщност постигнаха след преговори с правителството отпускане на голяма сума пари като кредит при много добри условия, така че този вид промишленост да остане жизнеспособна за определен период от време. По онова време се смяташе, че това е в интерес на работниците, защото тяхната работа, техният труд остава по някакъв начин икономически жизнеспособен. Работните им места бяха защитени.

Но от друга страна, на това можеше да се погледен като съглашателство с вредно управление, което купува време и влияние. Протестът искаше голяма революция срещу корупцията. Това беше противоречието. Във всеки случай живеем в реалния свят. Има власт и има хора в опозиция, които искат да завземат политическата власт. В страната има и икономически сили.

Така че в този реален свят синдикатите, поне от моя гледна точка, без да има информация за вътрешните им дела… мисля, че като цяло те са в криза в България и това е така, защото, пак по същата причина, поради която… не е гордост за един млад човек да бъде работник. Гордост е да си капиталист. В нашите медии, когато се случи някаква криза, като например енергийната криза или корона кризата, винаги се задава въпросът: какво иска бизнесът, какви са проблемите на бизнеса? Въпросът не се задава, или поне аз не съм го чул в популярните телевизионни канали: какво искат работниците? Поне на мен не ми е известно да има такъв тип дискусии.

Предполага се, че работниците по някакъв начин са продължение на корпоративния бизнес сектор или на олигархичния бизнес сектор, или може би са част от държавата, ако работят в държавната администрация. Или някоя държавна индустрия. Така че, ако нещо някога се случи, то може би ще бъде постепенното развитие на съзнанието сред работниците. Но, разбира се, това трябва да се случи отвътре, да дойде от самите работници, за да бъде истинско. То не може да бъде наложено отвън. А това се случва трудно в България по няколко причини.

Може би работната ни ръка не е толкова силна в икономическо отношение. Може би много хора просто нямат енергия след работа. Изтощително е. И нека завърша с една сравнително положителна нотка. Една скорошна история от тази седмица. Проведе се тристранна дискусия между синдикатите, работодателите и правителството относно повишаването на минималната работна заплата, която в момента е на доста ниско ниво. Тоест, тя е по-малка от 350 евро и се обсъждаше не толкова значително увеличение. Но беше интересно, че сегашният министър на финансите, който е част от партията “Промяната продължава”, който е втората голяма фигура в тази партия и в това правителство, и е много влиятелна фигура в момента заяви, че ако работодателите не могат да си позволят дори минималната заплата, те не правят нищо смислено като бизнес. Това не е истински бизнес. Те са некадърни. Това е основният смисъл на това, което той казва. А това е нещо много необичайно за българската политика. От доста време правителството е предимно на страната на работодателите и е въвело много антиработнически мерки, като например удължаване на броя на разрешените часове за извънреден труд и други въпроси.

Затова сега казвам хипотетично – ако някога нещо се случи или се промени в България, то вероятно ще се случи отгоре надолу. Може би това е обнадеждаваща ситуация. Ако тези хора, които са в правителството, имат чувствителност и информираност в областта на икономическата политика, те ще са наясно, че не може да се преодолее демографската криза в България, не може да се разшири и модернизира икономиката без високи заплати.

Владимир, беше наистина изненадващо да чуя цитата на Василиев, защото полският силен човек Ярослав Качински каза нещо много подобно преди около две години. В общи линии той каза, че ако някой е бизнесмен и не може да си позволи минимални заплати за работниците си, може би е време да закрие бизнеса си и да започне да работи сам. Така че отново виждаме, че в нашите страни се наблюдават сходни тенденции, въпреки географското разстояние.

И мисля, че направихте важен извод, който според мен се отнася за много страни от Централна и Източна Европа. Непрекъснато чуваме в медиите как една или друга кризисна ситуация ще повлияе на бизнеса, как държавата може да помогне на бизнеса, какво се случва с бизнеса по време на пандемии. Например в Полша през първата фаза на пандемията държавите се опитаха да се намесят по-активно, главно като отпускаха пари на компаниите. Голяма част от държавната помощ беше предоставена на частни компании. И както казахте, никога не чухме какво искат работниците. Никой не е казал това в контекста на пандемията.

Дискусията ни продължи малко по-дълго, отколкото бяхме планирали, затова мисля, че можем да я завършим само с кратък размисъл, защото това, което се промени в Полша по отношение на синдикатите, е, че възприемането на синдикатите според мен се влияе и от смяна на поколенията. Живеем в капитализъм, а младото поколение в Полша, което е на 30 години или по-младо, не знае нищо за друга система освен неолибералния капитализъм и няма никакъв друг опит.

Сега те сравняват наученото за капитализма с това, което действително са изпитали на една или друга работа. И мисля, че за днешните поляци, на 20 и 25 години, е много по-лесно да се противопоставят на капитализма, когато видят контраста между това, което са учили в училище, където са изучавали основите на бизнес мениджмънта – задължителен предмет в полското училище, внушаващ им ползите от капитализма, и това, което могат да противопоставят, като използват собствения си опит от пазара на труда.

Мисля, че именно затова днешните млади работници се интересуват от повече активизъм. Младите хора са много по-склонни да се вслушват в левия дневен ред. Затова смятам, че това е и надежда за синдикалното движение в нашите страни. По принцип се извършва смяна на поколенията и сега поколението, което е преживяло само капитализма започва да го осъзнава по свой начин. И така, съвсем накратко, смятате ли, че това може да се случи във вашата страна? Раду, започваме с Вас.

Да, да. Съвсем накратко, мисля, че това определено може да се случи. Виждате, че младежта, поне някои части от нея… Трудно е да се теоретизира за цялостната картина, а и на мен лично не ми е удобно да го правя. В момента се наблюдава възходът на по-лявоориентираните медийни творци в Румъния. Знаем, че левите въпроси се обсъждат по-лесно в определени кръгове. И дори ако кръговете не са напълно леви, мисля, че младите хора до голяма степен имат манталитета, че капитализмът, капиталистическата система ги експлоатира и те трябва или да се борят, или да се опитат да станат част от управляващата класа, по принцип.

Мисля, че това, което трябва да направим като синдикати, и мисля, че това, което се опитваме да направим в нашите синдикати, в нашата конфедерация, е да пазим миналото. Имаме миньори и индустриални работници, както и всякакви други работници, които са работили в производството и са произвеждали машини, като автомобилите, които караме по нашите улици, като Rennault.

Но трябва да разгледаме и работниците, които работят в кол центрове или в банки. Центровете за финансови технологии също са работно място. И ако не погледнем към тях, не мисля, че синдикалното движение ще има много обещаващо бъдеще. Но бих искал отново да завърша с оптимистична нотка. В Дания хората са успели да обединят сектора на финансовите технологии – fintech. И така, много е възможно, защото тези хора все пак са работници. Не всички от тях вярват в профсъюзите. Някои от тях вярват, но други просто искат да работят добре платена работа. И смятам, че те също заслужават правото да се обединяват в профсъюзи. Ние наистина трябва да се обърнем към тези работници. Обществото може да не ги възприема като работници, защото, знаете, те се възприемат като работници, а в индустрията на новите технологии служителите седят на бюрата си и си играят с екселските таблици. Те обаче също са работници. Те също си вършат работата.

Владимир, трябва ли да очакваме по-оптимистична нотка и от вас? Или не си правите илюзии за България?

Бих искал да срещна повече хора като Раду в България и се радвам, че го познавам лично. Щастлив съм, че го открих или че той откри нас. Във всеки случай впечатленията ми от Румъния бяха като цяло за по-голяма динамика и енергия на хората в сравнение с България. Може би това се дължи на факта, че живея в провинциален район на България, но наистина имам чувството, че младите българи, всички видове хора от всякакъв тип, са експлоатирани не само по отношение на парите. Може би има различни хора, които печелят пари като наемни работници. Но освен пари, ресурс са още енергията и времето, а те са много оскъдни. Така че, знаете ли, когато имате толкова много неща за вършене във всеки един ден и седмица след седмица, животът просто не ви позволява да мечтаете за нещо, което не съществува, за нещо, което да бъде създадено, за нови битки, които да се водят. Така че винаги се надявам, но надеждите ми са свързани с най-вече с други страни. 

Много ви благодаря, приятели, за този разговор! Както казах, той надхвърли определения от нас срок. Изглежда, че сме открили важната тема. Историята е в процес на развитие. Стачките в Полша все още са в процес на развитие и аз ще ги отразя следващата седмица в Strajk.eu. Благодаря на всички, които слушат! Отново ще се върнем към дискусията за профсъюзите, като този път ще се съсредоточим върху Америка. Също така ви каня да се абонирате за канала или да изразите чувствата си в коментарите. Благодаря ви много и ще се видим отново.

Снимка: Войчех Ясински, профсъюзен лидер в завода за автобуси “Соларис” в Болехово, Великополско воеводство (източник: Малгожата Кулбачевска-Фигат)

Прочети на английски език!

Прочети на румънски език!

Последвай канала на блога “Мостът на приятелството” в YouTube, където са публикувани много видео и аудио интервюта! Блогът може още да бъде последван във Facebook и Twitter.