Александру Йонашку
Миналото лято, докато се опитвах да завърша един превод, попаднах на блога на културната журналистка Александра Фурнеа, gen.underground. Лишен от сън от горещата вълна на глобалното затопляне, четях дългите ѝ постове, групирани като епизоди от дневник, който се пише на живо, което означава, че страданието се записва точно в момента, в който измъчва едно толкова тествано тяло. Писането беше завладяващо, макар очевидно не поради причините, поради които една проза, подобна на дневник, би била завладяваща, а заради писателския талант на Александра Фурня и заради смразяващото и напрегнато предаване на събитието от 30 октомври 2015 г. Книгата „Дневникът на 66: Нощта, в която горях“ включва текстовете от блога ѝ и е разширена с допълнителни анотации, тъй като периодът на възстановяване на авторката нараства и лечението продължава.
Завършила Филологическия факултет на Университета “Петру Майор“ в Търгу Муреш, редактор в списание с хеви метъл профил и запалена по ъндърграунд музиката в Румъния (т.е. жанрове като блек метъла, вид музика, в която жените не се обективизират и не се пропагандират токсични нагласи спрямо тях, поради което тя не се пуска по радиото), Александра Фурня изглеждаше, че ще има интересна и успешна кариера (доколкото това би било възможно в страна, в която милиони хора не купуват книги) в средата на феновете на хеви метъл музика. Тук трябва да призная, че не посещавам често профилирани сайтове като Metalhead (да не говорим за списания като Rock Magazin). Познанията ми за метъла се ограничават до YouTube и някои концерти, за които научавам повече или по-малко случайно. Но Александра Фурня успява да излезе от метъл сцената и да обсъди социалния контекст, в който тази музика се създава и свири тук. Отбелязвайки маргинализацията, в която ориентираното към печалба радио е вкарало хеви метъл музиката, авторката пише: „Обикновено метъл музикантите са принудени да свирят в нездравословни заведения, без да им се плаща.“ Лишени от масова промоция и принудени да свирят в заведения, които не спазват правилата за безопасност, румънските групи и феновете на хеви метъла са изправени пред същата дилема да напуснат страната, както и много румънци извън метъл сцената. Самата авторка пише, че е изпратила имейл до Университета в Хелзинки с желание да кандидатства за магистърска програма. Точно както поколението след 1990 г., нашите милениали, се сблъскват с несигурността на работното място – реалност, която изглежда съществува и в местната метална ниша.
В разказа са записани и необясними за пътуването ѝ моменти в дните преди съдбоносния концерт, които обаче Александра Фурня осмисля с напредването на дневника и когато трябва да обработи всички гранични преживявания, през които е преминала. Излизайки от апартамента си в една дъждовна вечер, авторката вижда една жена, която стои сама в дъжда, изгубена и скромно облечена. Александра иска да ѝ донесе чадър, но когато се връща долу в този район, никъде не вижда жената, нито пък я среща отново през следващите дни. В края на дневника тази история ще придобие смисъл, когато Александра Фурня си представи как биха се развили нещата, ако румънците, всъщност хората около тях, бяха по-внимателни един към друг и се грижеха един за друг. Съвсем прозрачно може да се прочете, че темата на този дневник е намирането на смисъл в условията на невъобразима трагедия.
Бързо развиващ се дневник, който отразява скоростта, с която се развива трагедията, от еуфорията на концерта до ужасяващите моменти на пожара, описани с темпото на кинематографичен сценарий, писане, което създава впечатлението, че всичко се случва сега, докато четеш книгата, не ретроспекция, а филм, чрез който и ние се запознаваме с трагедията на този ден и това, което е последвало. Както е добре известно, в нощта на 30 октомври Goodbye to Gravity издават албума си Mantras of War и искра от пиротехниката запалва антифоничната пяна, облицована с опорен стълб, и предизвиква пожар, в който загиват 65 души. Описанието на Александра Фурня улавя колко бързо се е случило всичко – първата искра, пламъкът, достигащ тавана, и нажежените парчета, сместа от полиуретанова пяна, използвана за огнеупорна изолация, и дърво, задушаващият дим. Отчаяното тичане към единствената отворена врата, пристигането на първите линейки и репликата на една медицинска сестра, че няма какво да даде на ранените, тъй като не е подготвена за такова събитие.
Главата за пожара е сравнително кратка, най-съществените части от книгата са посветени на лечението, получено от автора и другите ранени в болницата за изгаряния, където условията и полученото лечение изглеждат като нещо от филм на ужасите – например лечение без упойка и липса на лекарства, до бактериални инфекции, прикривани от лекарите. Томът съдържа и снимки на счупени легла и матраци, подпрени с кутии с лекарства, липса на „специални медицински изделия“ и снимки на белезите на Александра Фурня, влошени от болничните инфекции. Четейки този дневник, навлизаме в ада на пренебрежението, което продължава и след изписването, когато Александра е изпратена у дома с незараснали рани. Лекарското безхаберие се изразява и в неучастието на някои лекари в лечението на ранените в клуба Colectiv. Пристигайки за лечение в Германия, Александра Фурня научава, че ще се нуждае от медицински процедури до края на живота си и ще страда от различни форми на посттравматично стресово разстройство (ПТСР).
Като прелюдия към това, което ще последва в пандемията, пожарът в Colectiv извади на повърхността колко конспиративно е едно толкова неравностойно общество като румънското. Преди конспиративните теории с ваксината срещу коварна болест, след пожара в Colectiv научихме колко много от нашите съграждани вярват, че рок музиката е сатанинска музика или че пожарът в клуба е бил подпален от някого. Предизвикала огромни антикорупционни протести (и оставката на правителството на Понта), катастрофата в Colectiv унищожи социалната ни невинност, в смисъл че ни показа, че не сме в безопасност на обществени места, в клубовете, и ако се случи бедствие като пожар, не можем да разчитаме на властите, както не можем да разчитаме, че те ще спазват правилата. Като стана дума за правила, последната подглава от дневника на Александра Фурня си представя един вид „какво би било, ако“ – какво би било, ако отговорните за нас лица спазваха правилата за безопасност и всички бяхме по-съпричастни един към друг. Александра Фурня вярва, че ако в нашето общество имаше повече грижа за другите, пожар като този в Colectiv нямаше да се случи.
Терапевтичен текст и една от най-добрите книги на 2022 г., дневникът на Александра Фурня е в традицията на литературата за болестта и трагедията, редом с романите на Макс Блехер (Страдащият от болестта на Пот, романи като „Белязани сърца“ или „Случки в непосредствената нереалност“ показват последиците от костната туберкулоза върху тялото) и би трябвало да се изучава и в академичните среди (“Дневникът на 66: Нощта, в която горях”, може да отвори посоки за изследване на пресечната точка на пола и тялото), като освен призив за състрадание е и социален документ за последното десетилетие.
Александра Фурня, „Дневникът на 66: Нощта, в която горях“, Букурещ: Humanitas, 2022 г.
Последвай канала на блога “Мостът на приятелството” в YouTube, където са публикувани много видео и аудио интервюта! Блогът може още да бъде последван във Facebook и Twitter. Каналът му в Telegram е тук. А тук е неговият англоезичен нюзлетър в Substack.
About Author
Discover more from Мостът на приятелството
Subscribe to get the latest posts sent to your email.
